Стивън Кинг
Нощният авиатор (7)

7

Като репортер от сензационната преса Дийс беше виждал какви ли не гадости, но от това, на което се натъкна в Дъфри, целият настръхна. Чесната на Нощния авиатор бе прекарала цял ден на рампата, това бе само началото на ужаса. Разбира се, читателите на „Инсайд вю“ се вълнуваха единствено от кръвта и точно така трябваше да бъде, безкраен свят, амин, амин, но Дийс все повече осъзнаваше, че кръвта (или в случая на добрия стар Рей и Елън Сарч — липсата на кръв) бе само началото на историята. Под кръвта зееха мрачни и странни бездни.

Дийс пристигна в Дъфри на 8 август, малко повече от седмица след Нощния авиатор. Той отново се чудеше къде прекарва прилеподобният му приятел времето между два удара. В Дисниленд? В Буш гардънс? Атланта, защо пък не? Тези неща бяха относително незначителни сега, докато продължаваше преследването, но по-късно щяха да станат особено ценни. Те ще се превърнат в журналистическия еквивалент на недоядения сандвич, като разтегнат останките от историята на Нощния авиатор в продължение на няколко броя и позволят на читателите да се насладят на аромата й, даже след като са преглътнали най-големите парчета сурово месо. Разбира се, все ще имаше дълбоки потайности в тази история — тъмни места, в които човек може да пропадне и да се загуби завинаги. Това би могло да се стори на някой едновременно и безумие, и старомодна сантименталност, но когато Дийс започна да придобива представа какво фактически се е случило в Дъфри, той бе започнал да вярва в това… което означаваше, че тази част от историята никога няма да бъде напечатана, и то не само защото бе свързана с лични преживявания. Защото нарушаваше единственото желязно правило на Дийс — никога не вярвай в това, което публикуваш, и никога не публикувай това, в което вярваш. Това правило му бе позволило през годините да запази разсъдъка си, докато всички около него го бяха изгубили. Той се бе приземил във „Вашингтон нешънъл“ — най-накрая да кацне на истинско летище — и бе наел кола, за да измине стотината километра до Дъфри, тъй като без Рей Сарч и съпругата му Елън нямаше летище Дъфри. Освен сестрата на Елън, Рейлен, която бе истинска досадница, двамата бяха единствените, които работеха на летището. Имаше само една омаслена писта (омаслена едновременно, за да не се вдига прах и да предотврати поникването на плевели) и контролна будка, която не бе много по-голяма от малката стаичка, прилепнала към каравана, където живееше семейство Сарч. И двамата бяха пенсионери, и двамата бивши летци, и двамата имаха репутация на жилави и издръжливи старци, все още лудо влюбени един в друг след почти пет десетилетия семеен живот.

Освен това Дийс научи, че те внимателно наблюдават частния въздушен трафик на своето летище, имаха лични причини, за да се включат във войната срещу наркотиците. Единственият им син бе загинал в блатистите степи по бреговете на Южна Флорида, като се опитваше да се приземи в това, което приличаше на дълга водна писта с повече от един тон наркотици, натикани в един откраднат „Бийч“ 18. Водата била чиста… с изключение на един-единствен пън, ако трябва да бъдем точни. „Бийч“ 18 се ударил в него, забил във водата и експлодирал. Дъг Сарч бе изхвърчал встрани, опърленото му тяло още е димяло, но вероятно е бил все още жив, въпреки че опечалените му родители не искаха и да мислят за такава възможност. Той бил изяден от алигаторите и всичко, което останало от него, когато момчета от отдела за борба с наркотиците най-накрая го открили седмица по-късно, бил разкъсан скелет, няколко червясали парчета плът, овъглен чифт джинси „Калвин Клайн“ и спортно яке от „Пол Стюарт“, Ню Йорк. В един от джобовете на якето имало повече от двадесет хиляди долара, в другия почти унция перуански кокаин.

— Дрогата и копелетата трафиканти убиха момчето ми — бе казал Рей Сарч няколко пъти и Елън Сарч бе готова да потвърди многократно това. Омразата й към наркотиците и наркотрафикантите, бе научил Дийс от няколко места (той бе удивен от почти единодушното мнение в Дъфри, че убийството на двойката Сарч е резултат на гангстерско отмъщение), отстъпваше само на покрусата и смущението от факта, че същите тези хора бяха подмамили сина й.

След смъртта на сина им семейство Сарч внимателно се вглеждаха във всичко или във всеки, който даже смътно приличаше на наркотрафикант.

Те бяха извикали щатската полиция в Мериленд четири пъти на летището по фалшива тревога, но ченгетата не възразяваха особено срещу това, тъй като семейство Сарч ги бе алармирало за три малки превозвача и два много големи. Последният, бе заловен с петнадесет килограма чист боливийски кокаин. Това бе такъв удар, след който забравяш за няколко фалшиви тревоги, удар, който ти гарантира повишение в службата.

И така, късно вечерта на 30 юли пристига самолет „Чесна Скаймастър“ с име и описание, което бе разпратено до всяко летище в Америка, включително и това в Дъфри, „Чесна“, чийто пилот се бе представил като Дуайт Ренфийлд, летище на домуване Бейшор, Делауеър, летище, което никога не бе чувало за Ренфийлд или скаймастър с номер 101BL, самолета на човек, който почти сигурно бе убиец.

— Ако той е кацнал тук, сега вече щеше да е в пандиза — бе казал един от авиодиспечерите на Дийс по телефона, но Дийс се съмняваше. Да. Той определено се съмняваше.

Нощния авиатор се бе приземил в Дъфри в 23,27 часа и Дуайт Ренфийлд не само се бе разписал в летателния дневник на Сарч, но бе приел поканата на Рей да отиде в караваната и да изпие една бира и да гледа повторението на „Пистолетен дим“ по Ти Ен Ти. Елън Сарч бе обяснила всичко това на собственичката на фризьорския салон в Дъфри. Последната, на име Селида Маккамон, се бе идентифицирала пред Дийс като една от най-близките приятелки на покойната Елън Сарч.

Когато Дийс попита как й се бе сторила Елън, Селида се замисли и след това каза:

— Унесена. Като пийнала гимназистка, независимо че бе на седемдесет години. Бе толкова почервеняла, че помислих, че се е гримирала, докато не започнах да я къдря. Тогава забелязах, че тя е просто… разбирате ли… — Селида Маккамон повдигна рамене. Тя знаеше какво иска да каже, но не можеше да формулира мислите си.

— Разгорещена — предложи Дийс и това накара Селида Маккамон да възкликне:

— Разгорещена! Точна така! Вие сте писател, нали?

— О, понаписвам от време на време по нещо — каза Дийс и направи гримаса, която трябваше да изобрази добродушна и топла усмивка. Това бе изражение, което някога бе тренирал и продължи да практикува с учудващо постоянство в огледалото в спалнята си в нюйоркския апартамент, който той наричаше свой дом, и в огледалата на хотелите и мотелите, които всъщност бяха домът му. Изглежда, че вършеше работа — Селида Маккамон му се усмихна бързо на свой ред, но истината бе, че Дийс никога не се бе чувствал добродушен или сърдечен в живота си. Като малък вярваше, че в действителност подобни чувства не съществуват, те бяха само маскарад, обществено удобство. По късно разбра, че повечето от нещата, които за себе си наричаше емоции в стил „Рийдърс дайджест“, наистина съществуваха, поне у повечето хора. Може би даже любовта, баснословното Чудо на чудесата, бе реална. Това, че самият той не бе в състояние да изпита тези чувства, бе несъмнено срам, но едва ли бе краят на света. Съществуваха в края на краищата хора, болни от рак и СПИН и постепенно изгубващите паметта си като безмозъчни папагали, заболелите от болестта на Алцхаймер. Когато погледнеш на нещата по този начин, бързо осъзнаваш, че да си лишен от чувствата на сантиментален добряк, не е кой знае каква болка. Важното е, че ако успееш да разтегнеш мускулите на лицето си в правилната посока от време на време, ще се почувстваш прекрасно. От това глава не боли и е лесно за изпълнение, освен това, ако можеш да запомниш, че след като се изпикаеш, трябва да затвориш ципа на панталона си, трябва да помниш, че трябва да се усмихваш и да изглеждаш като едно добродушно момче, когато това се очаква от тебе. А разбиращата усмивка, която той бе открил в течение на годините, бе най-доброто средство в света за едно прилично интервю. От време на време някакъв душевен глас го питаше как той самият ги вижда нещата отвътре, но Дийс и не искаше да вижда нещата отвътре. Искаше само да прави репортажи и да прави снимки. По-добър беше в писането, винаги беше и щеше да бъде и той го знаеше, но все пак обичаше и фотографиите. Обичаше да ги докосва. Да вижда как те увековечаваха хората с истинските им лица, извадени на показ пред целия свят, или с толкова очевидни маски, че просто не можеха да бъдат отречени. Харесваше му как в най-добрите снимки хората винаги изглеждаха учудени и ужасени. Как само изглеждаха, пипнати на местопрестъплението.

Ако някой го притиснеше до стената, той щеше да каже, че фотографиите му дават пълна представа за нещата отвътре в степента, в която се нуждае, и че обектът му изобщо е без значение. Това, което сега имаше значение, бе Нощния авиатор, неговият прилеподобен приятел, и как той се бе появил с валсова стъпка в живота на Рей и Елън Сарч преди седмица-две.

Авиаторът бе слязъл от самолета си и влязъл в офиса, в който с големи червени букви висеше предупреждение на Федералната асоциация по въздухоплаване, алармиращо за евентуалната поява на опасен тип, пилотиращ „Чесна Скаймастър“ 337, с номер на опашката на самолета 101BL и който е вероятният убиец на двама души. Този тип, се посочваше в съобщението, би могъл да се представи като Дуайт Ренфийлд. „Скаймастър“ се бе приземил, Дуайт Ренфийлд се бе подписал и най-вероятно бе прекарал следващия ден в търбуха на самолета си. А защо двамата Сарч, които винаги бяха нащрек, не бяха реагирали?

Двамата Сарч не бяха казали нищо, двамата Сарч не бяха направили нищо.

Само че последното не бе съвсем истина. Дийс откри, че Рей Сарч определено бе направил нещо странно, той бе поканил Нощния авиатор да гледа стар епизод на „Пистолетен дим“ и да пийнат бира заедно с жена му. Бяха се отнесли към него като към стар приятел. И след това, на следващия ден, Елън Сарч бе взела час във фризьорския салон, което бе изненадващо за Селида Маккамон, посещенията на Елън бяха обикновено редовни и точни като часовник и това посещение бе поне две седмици по-рано, отколкото Селида би я очаквала. Инструкциите й бяха необичайно ясни, тя искаше не само обикновеното подстригване, но и къдрене и… леко боядисване.

— Тя със сигурност искаше да изглежда по-млада — бе казала Селида Маккамон на Дийс и след това избърса сълза от бузата си с опакото на ръката.

Но поведението на Елън Сарч бе направо банално в сравнение с това, което съпругът й бе направил. Той се бе обадил във Федералната агенция по въздухоплаване във „Вашингтон нешънъл“ и ги бе предупредил да пуснат общо съобщение, с което изваждат летището в Дъфри от списъка на действащите летища поне за известно време. Другояче казано, той бе пуснал кепенците и бе затворил магазина.

По пътя към дома той се бе отбил да зареди с бензин в бензиностанцията на „Тексако“ в Дъфри и бе казал на Норм Уилсън, собственика, че му се струва, че се разболява от грип. Норм бе казал на Дийс, че тогава си е помислил, че Рей сигурно му е казал истината — изглеждал пребледнял и отпаднал, внезапно по-стар за годините си.

В онази нощ двамата бдителни пожарникари изгарят до смърт. Рей Сарч бе открит в малката диспечерска стаичка обезглавен, главата му бе откъсната и захвърлена в далечния ъгъл, където бе застанала на разръфаното пънче на шията и гледаше към отворената врата с обезумели изцъклени очи, сякаш имаше какво да види пред себе си.

Жена му бе открита в стаята на караваната на семейство Сарч. Бе в леглото. Бе облечена с пеньоар, толкова нов, сякаш не бе го обличала никога преди тази нощ. Тя бе вече старица, бе казал заместник-шерифът (срещу двадесет и пет долара, той бе по-скъп източник от Езра Удивителния механик-Джинената глава, но си струваше), но трябваше само да я погледнеш, за да се увериш, че пред тебе лежи жена, която се е приготвила за любовна нощ. Дийс така бе харесал носовия му изговор, че си го бе записал в бележника. Във врата й имаше две огромни, сякаш пробити със шило дупки, едната в сънната артерия, другата във вратната вена. Лицето й бе спокойно, очите затворени, ръцете върху гърдите. Въпреки че тя бе загубила кръвта си почти до последната капка, имаше няколко петна върху възглавниците под нея и още няколко върху книгата, която лежеше отворена върху корема й: „Вампирът Лестат“ от Ан Райс.

А Нощния авиатор?

Малко преди полунощ на 31 юли, или точно след полунощ, в сутринта на първи август, той просто бе отлетял. Като хала.

Или като прилеп.