Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Night Flier, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2008)

Издание:

Стивън Кинг. Татик (сборник разкази)

Издателска къща „Плеяда“, 1994

Превод от английски: Мария Парушева, Андрей Жишев, 1994

Редакция и оформление на поредицата: Петър Станимиров, 1994

Коректор: Диана Мерджанова, 1994

История

  1. — Добавяне

2

Беше лято и животът би могъл да бъде много по-лек и приятен, но на Ричард Дийс просто не му вървеше в този безкраен ден, който най-после бе поел пътя си към нощта.

Основният проблем бе, че не бе в състояние — поне до този момент — да се добере до малкото летище Уилмингтън, което обслужваше само един крупен превозвач, няколко местни авиолинии и много частни самолети. В района имаше тежки буреносни облаци и Дийс кръжеше на сто и петдесет километра от летището, като се издигаше и спускаше в нестабилния въздух и проклинаше, тъй като последният час до залеза бе започнал неумолимо да се изнизва. Докато му дадат разрешение за кацане, стана 7,45. Това означаваше по-малко от четиридесет минути преди залез слънце. Не знаеше дали Нощния авиатор (така Дийс бе нарекъл предполагаемия убиец маниак) се придържа към традициите или не, но ако ги спазваше, цялата работа висеше на косъм.

А Нощния авиатор бе там, в това Дийс бе сигурен. Бе намерил точното място, точния „Чесна скаймастър“. Маниакът можеше да избере Върджиния бийч или Шарлот, или Бърмингъм, или някое място още по на юг, но не го бе направил. Дийс не знаеше къде се е крил, след като е напуснал Дъфри, Мериленд и преди да пристигне тук, но не му и пукаше. Достатъчно бе да знае, че интуицията му не бе го подвела — неговият човек бе продължил да работи по посоката на вятъра. Дийс бе прекарал по-голямата част от последната седмица в телефонни обаждания по летищата на юг от Дъфри, които биха могли да бъдат използвани от Авиатора, провери и най-затънтеното летище. Звънеше от стаята си в мотела „Дейс ин“, докато безжичният му телефон загря, а от другия край на линията започнаха да изразяват раздразнението си от настървението му. Но в края на краищата, както често става, настойчивостта му се бе отплатила.

Частни самолети се бяха приземявали предната нощ на всички вероятни летища и машини от марката „Чесна скаймастър“ 337 бяха кацали на всички тях. Това не бе изненада, тъй като в частната авиация те бяха това, което са тойотите в автомобилизма. Но самолетът „Чесна скаймастър“ 337, кацнал снощи в Уилмингтън, бе този, който той търсеше, нямаше спор за това. Най-накрая бе надушил следите на оня тип.

Точно по петите му.

— 471 В, вектор ILS, писта 34 — избуча някакъв глас в слушалките му. — Лети в направление 160. Спусни се и поддържай 1000 метра.

— Направление 160. Спускам се от 2000 на 1000 метра, разбрано.

— И внимавай, тъй като времето при нас е доста скапано.

— Разбрано — каза Дийс, като си помисли, че старият селяндур Джон, седящ в бирената бъчва, наречена диспечерска кула в Уилмингтън, сигурно се смята за много готин тип, задето му е казал това. Той знаеше, че в района времето все още е доста неприятно, можеше да види буреносните облаци и мълниите, които избухваха в тях като гигантски фойерверк. Бе прекарал последните четиридесет минути в безсмислено кръжене, чувстваше се по-скоро като парцал в центрофуга, отколкото като пилот в двумоторен бийчкрафт.

Изключи автопилота, който го въртеше до пълна отврата над едно и също глупаво парче селскостопанска земя от Северна Каролина, което ту изчезваше, ту се появяваше под него, и сграбчи кормилото. Доколкото можеше да види, там, долу, нямаше характерните за щата памучни плантации. Само няколко използвани тютюневи нивици, сега обрасли с къклица. Дийс бе щастлив да насочи носа на самолета си към Уилмингтън и да започне спускането, наблюдаван от авиодиспечерите и кулата за контрол на въздушния трафик.

Взе микрофона, мислеше да извика стария селяндур Джон там, долу, и да го попита дали при тях в този миг става нещо странно — на читателите на „Инсайд вю“ вероятно щеше да им хареса история, която се развива през една тъмна и бурна нощ, но размисли и го изключи: Имаше доста време до залез слънце, той бе проверил официалното време в Уилмингтън по пътя от „Вашингтон нешънъл“. Не, реши той, може би ще е по-добре, ако запази въпросите за себе си. Засега.

Дийс вярваше, че Нощния авиатор е истински вампир, така, както като малък вярваше, че ако не слуша, Торбалан ще го отнесе в чувала си, а щом оня тип си бе въобразил, че е вампир — Дийс бе убеден, че героят му си вярваше, — тогава вероятно щеше да се придържа към правилата.

Животът в края на краищата имитира изкуството. Граф Дракула с разрешително за частен пилот.

„Трябва да си признаеш — помисли си Дийс, — че това е много по-добре, отколкото убийци пингвини, които се готвят да отхвърлят господството на човешката раса.“

Самолетът подскочи, докато минаваше през дебела пелена кълбести облаци. Дийс изруга и го стабилизира, въпреки че се друсаше и тресеше все по-силно в това ужасно време.

И двамата ще загинем, бебчо — си помисли той.

Когато отново излезе от облаците, видя светлините на Уилмингтън и Райтсвил бийч съвсем ясно.

Да, сър, дебеланковците, които пазаруват в крайпътния супермаркет, ще харесат тази история, — му хрумна, когато една мълния светна отляво на борда. — Те са готови да изкупят седемдесет милиона от тази история, когато отиват за вечерната си порция от чипс и бира.

Но имаше и нещо друго и той го знаеше. Цялата работа можеше да бъде… дяволски истинска.

Тази история би могла да бъде действителна.

„Някога тази мисъл изобщо нямаше да мине през главата ти, старче — помисли си той. — Може би и ти сдаваш багажа.“

Но в главата му вече танцуваха големи тлъсти заглавия като нощни пеперуди. РЕПОРТЕР НА „ИНСАЙД ВЮ“ СЕ ДОКОПВА ДО ОБЕЗУМЯЛ НОЩЕН АВИАТОР. ИЗКЛЮЧИТЕЛНИ ПРАВА ВЪРХУ ИСТОРИЯТА КАК КРЪВОПИЕЦЪТ НОЩЕН АВИАТОР БЕ ХВАНАТ НАЙ-НАКРАЯ. „НЕ МОГА БЕЗ ТОВА“ — ЗАЯВИ СМЪРТОНОСНИЯТ ДРАКУЛА.

Това не бе нещо кой знае какво — Дийс трябваше да си признае, — но въпреки това си мислеше, че ще свърши работа. Мислеше си, че ще дойде точно на място.

Най-накрая той взе микрофона и натисна копчето. Знаеше, че неговият приятел кръвопиец е все още долу, но също така знаеше, че няма да се успокои, докато не се увери с абсолютна сигурност.

— Уилмингтън, тук е 417 В. Има ли все още при вас там долу на рампата, един „Скаймастър“ 337 от Мериленд?

През пукането на статичното електричество той долови:

— Изглежда, че да, стари досаднико. Сега не мога да говоря. Чака ме цялото въздушно движение.

— Има ли червени кантове на опашката? — настоя Дийс.

За миг помисли, че няма да получи отговор:

— Червени кантове, струва ми се, че има. И ми се махай от главата, 417 В, ако не искаш да си изкараш глоба от Федералната комисия по въздухоплаване. Имам прекалено много дини за носене, а само две мишници.

— Благодаря ти, Уилмингтън — каза Дийс с възможно най-почтителния си глас. Закачи микрофона и го изключи, продължи да се усмихва и почти не обърна внимание на трусовете, докато преминаваше през тънката ципа на облаците. „Скаймастър“ с червени кантове и той бе готов да се обзаложи срещу заплатата си за следващата година, че ако оня заплес от кулата не бе толкова зает, щеше да потвърди номера на опашката 101 BL.

Само една седмица, Боже Господи, само една кратка седмица. Една седмица му стигна. Бе открил Нощния авиатор, все още не бе тъмно и въпреки че му се струваше невъзможно, все още нямаше полиция на мястото на действието. Ако имаше ченгета и ако те ровеха около оня самолет чесна, селяндурът Джон почти със сигурност щеше да му каже, независимо колко самолета кръжаха над него или пък какво бе времето. Някои неща са прекалено пикантни, за да се въздържиш да не ги коментираш.

Искам снимката ти, копеле — помисли си той. Сега той виждаше приближаващите светлини, които просветваха в здрача. — Ще напиша репортажа за теб, но най-напред снимката ти. Само една, но ми трябва на всяка цена.

Да, защото снимката щеше да го направи реален. Не размазана и нефокусирана електрическа крушка, не „артистичен замисъл“, а истинска контрастна черно-бяла фотография. Той се насочи рязко надолу, като не обръщаше внимание на бученето в ушите. Лицето му бе пребледняло и изпънато. Устните му бяха леко присвити и зад тях блестяха малки лъскави зъби.

В сумрачната светлина на залеза и в отблясъците на арматурното табло самият Ричард Дийс приличаше малко на вампир.