Реймънд Чандлър
Испанска кръв (11)

11

Когато звънецът издрънча, Айрънхед Туми изключително внимателно положи черна десетка върху червено вале. После облиза устни, остави тестето карти на масата и погледна зад себе си през закръгления свод на трапезарията към входната врата на бунгалото. Бавно се надигна — едър, груб мъж с разпиляна побеляла коса и голям нос.

В дневната отвъд свода върху дивана лежеше слабо русо момиче и четеше списание под лампа със скъсан червен абажур. Беше хубаво, но прекалено бледо, а тънките извити вежди придаваха на лицето му стреснато изражение. Момичето остави списанието, залюля крака, свали ги на пода и погледна към Айрънхед Туми с остър, внезапно появил се уплах в очите. Туми безмълвно направи знак с палец.

Русокосата стана и много бързо мина под свода, влезе в трапезарията през люлеещата се врата. Бавно я задържа след себе си, за да не вдига никакъв шум.

Звънецът прозвуча отново, по-продължително. Туми пъхна краката си, обути в бели чорапи, в меки платнени чехли, окачи очила на носа си и взе пистолет от стола зад себе си. Вдигна измачкан вестник от пода и го нагласи пред пистолета, който държеше с лявата ръка. Без да бърза, пристъпи към входната врата.

Прозяваше се, докато я отваряше, и с дремливи очи се взираше през очилата към високия мъж, застанал под малкия навес на предната веранда.

— Хайде — произнесе с досада. — Казвай.

— Аз съм полицай — рече Делагера. — Искам да говоря със Стела Ла Мот.

Айрънхед Туми препречи с ръка като дънер за коледно огнище вратата и се облегна с цялата си тежест на нея. Изражението му си остана отегчено.

— Сбъркал си къщата, ченге. Тук няма женски.

— Ще вляза да поогледам — съобщи Делагера.

— Ще се огледаш друг път! — весело отвърна Туми.

Делагера много плавно и бързо измъкна пистолета от джоба си и с все сила цапна с него ръката на Туми. Вестникът и големият револвер тупнаха на пода пред входа. Лицето на Туми поизгуби отегченото изражение.

— Стар номер — подхвърли Делагера. — Да влизаме.

Туми затръска лявата си ръка, свали дясната от рамката на вратата и силно замахна към брадичката на Делагера. Той се отмести с десетина сантиметра. Намръщи се и издаде неодобрително възклицание.

Туми се метна към него. Делагера отстъпи странично и с пистолета фрасна голямата побеляла глава. Туми се приземи по корем през прага, наполовина навътре, наполовина навън. Изпръхтя, разпери ръце за опора и понечи да се надигне, все едно нищо не го е удряло.

Делагера изрита пистолета му по-надалеч. В къщата тихо изскърца люлееща се врата. Туми се заизправя на едно коляно, когато Делагера погледна по посока на шума. Замахна към корема му и го удари. Полицаят изръмжа и отново го фрасна по темето, силно. Туми тръсна глава и изгрухтя:

— Само си губиш времето, като ме халосваш по чайника, малкия.

Гмурна се странично, докопа крака на полицая, рязко го дръпна. Делагера се стовари върху дъските на верандата и препречи вратата. Главата му се удари в ръба и се замая.

Слабата блондинка се втурна през свода с автоматично пистолетче в ръка. Насочи го към Делагера, изричайки с бяс в гласа:

— Хвърли го, мамка ти!

Делагера тръсна глава, понечи да каже нещо, после дъхът му секна, защото Туми бе стиснал здраво зъби и с такава сила му заизвива крака, все едно бе сам на този свят с него, а кракът си беше негов и можеше да го прави каквото му скимне.

Главата на Делагера отново се отметна назад и лицето му побеля. Устата му се изкриви в рязка гримаса на болка. Надигна се с пръхтене, сграбчи косата на Туми с лявата ръка, изтегли едрата глава нагоре, докато се показа брадичката, напрегната от усилие. Полицаят заби дулото на пистолета си в кожата му.

Туми омекна — инертна маса. Падна направо на краката му и го прикова към пода. Делагера не бе в състояние да помръдне. Подпираше се върху дъските с дясната си ръка и се опитваше да попречи на тежестта на Туми да го размаже. Не можеше да вдигне ръката с пистолета. Блондинката беше вече съвсем близо, с широко отворени очи, с побеляло от ярост лице. Делагера омаломощено се обади:

— Не ставай глупава, Стела. Джоуи…

Лицето на блондинката бе изгубило човешкия си облик. Очите й също не бяха човешки, с малки като връхчета на топлийки зеници, с особени, мътни отблясъци.

— Ченгета! — изкрещя тя истерично. — Ченгета! Господи, как мразя ченгета!

Пистолетът в ръката й избумтя оглушително. Ехото изпълни стаята, литна през отворената входна врата и умря в дървената ограда на отсрещната страна на улицата.

Остър като тояга удар улучи мъжа в лявата част на главата. Тя се изпълни с болка. Блесна светлина — ослепителна бяла светлина, която облада света. После настана мрак. Той падна беззвучно в бездънната чернота.