Реймънд Чандлър
Испанска кръв (10)

10

Серафино Торибо — хубавият филипинец с елегантно скроения бежов костюм — прибра от тезгяха на пощата две монети от по десет цента и три по един и се усмихна на скучаещата блондинка, която го обслужи.

— Нали веднага ще я изпратиш, сладурче?

Тя ледено изгледа посланието.

— До хотел „Мансфийлд“? Ще се получи там след двайсет минути… и без „сладурче“.

— Дадено, сладурче.

Торибо напусна с напета стъпка сградата. Блондинката бутна бланката с остър нокът и подхвърли през рамо:

— Тоя не е с всичкия си. Праща телеграма до хотел на три преки оттук.

Серафино Торибо пое с отмерена крачка по „Спринг стрийт“, оставяйки над грациозното си рамо димна следа от цигара с цвят на шоколад. На ъгъла с „Четвърта улица“ зави на запад, измина още три преки и свърна в страничния вход на „Мансфийлд“ до бръснарницата. Изкачи няколко мраморни стъпала до мецанина, мина покрай задната стена на стаята за писане на писма и по застланите с мокет стълби се изкачи на третия етаж. Подмина асансьорите и се залюшка кръшно по дългия коридор чак до дъното, като оглеждаше номерата по вратите.

Върна се до средата и седна в разширението, където имаше масичка със стъклен плот, столове и два прозореца към вътрешния двор. Запали от догорелия фас нова цигара, облегна се назад и се заслуша към асансьорите.

Рязко се навеждаше напред всеки път, когато някой от тях спираше на етажа, наострил слух да дочуе стъпки. След около десет минути ушите му доловиха очакваната крачка. Стана и се доближи до ъгъла на стената, откъдето започваше разширяването на нишата. Измъкна изпод дясната си мишница дълъг тънък пистолет, прехвърли го в дясната ръка, отпусна го покрай крака си плътно до стената.

Тантурест, белязан от едра шарка филипинец в униформа на пиколо се зададе по коридора с малък поднос в ръце. Торибо изсъска, вдигна оръжието. Тантурестият се извъртя рязко. Устата му зейна и очите му се оцъклиха при вида на пистолета.

— Коя е стаята, нещастнико? — попита Торибо. Тантурестият се усмихна нервно, опитвайки се да успокои топката. Приближи се до Торибо и му показа жълтия плик върху подноса. В целофаненото прозорче се четеше номер 338.

— Остави го тук — спокойно изрече Торибо. Филипинецът положи телеграмата върху масичката. Очите му не се откъсваха от пистолета.

— Изчезвай — нареди Торибо. — Пъхнал си плика под вратата, ясно?

Тантурестият прибра в раменете си кръглата чернокоса глава, пак се усмихна нервно и възможно най-бързо се отдалечи към асансьорите.

Торибо пусна пистолета в джоба на сакото си и извади сгънат лист бяла хартия. Много внимателно го разтвори, изтръска от него лъскав бял прах в кухинката между палеца и показалеца на разтворената си лява ръка. Рязко смръкна прашеца, измъкна аленочервена копринена носна кърпа и си избърса носа.

Известно време остана напълно неподвижен. Очите му придобиха мътността на шисти, а кожата на кафявото му лице сякаш се изопна върху високите скули. Дишането му свистеше през стиснатите зъби.

Вдигна жълтия плик, пое по коридора към далечния му край, спря пред последната врата и почука.

Обади се нечий глас. Той долепи устни до дървенията и заговори с писклив, подчертано почтителен глас.

— Поща за вас, господине.

Изскърцаха креватни пружини. По пода зад вратата се дочуха стъпки. Ключ се превъртя в ключалката и вратата се отвори. Торибо вече стискаше дългия си тънък пистолет. Докато вратата се отваряше, той светкавично пристъпи в процепа, странично, напористо. Долепи дулото на пистолета до корема на Макс Чил.

— Назад! — изръмжа и в гласа му дрънна метална та нотка на дръпната струна на банджо.

Макс Чил отстъпи от пистолета. Прекоси заднишком стаята, докато краката му опряха в леглото, и седна. Пружини изскърцаха и изшумоля вестник. Бледото лице на Макс Чил под старателно разделената на път коса бе напълно безизразно.

Торибо бързо затвори вратата и завъртя топката. Щом автоматът изщрака, лицето на Макс Чил изведнъж придоби болнав вид. Устните му затрепериха и продължиха да треперят.

Торибо произнесе подигравателно с металния си глас:

— Раздрънкал си се пред ченгетата, а? Адиос!

Тънкият пистолет подскочи в ръката му, продължи да подскача. От дулото се изви блед дим. Шумът от оръжието не беше по-гръмък от чук, удрящ по гвоздей, или от юмрук по дърво. Седем пъти пистолетът издаде този звук.

Макс Чил бавно се отпусна назад в леглото. Краката му останаха опрени на пода. Очите му се изпразниха, устните му се разделиха и по тях се запениха розови мехурчета. На няколко места по предницата на широката риза изби кръв. Лежеше съвършено неподвижно по гръб и гледаше тавана с крака на пода и розова пяна, бълбукаща от сините устни.

Торибо прехвърли пистолета в лявата си ръка и го прибра под мишницата. Промъкна се странично до масата и застана до нея, загледан към жертвата си. След малко розовите мехурчета спряха да се пенят и лицето на Макс Чил стана кротко и празно — лице на мъртвец.

Торибо се върна при вратата, отвори я и заизлиза заднишком, все още вперил очи в леглото. Зад гърба му нещо се раздвижи. Понечи да се извърти, вдигайки рязко ръка. Нещото го фрасна по главата. Подът странно се наклони пред очите му, втурна се към лицето му. Не разбра кога го удари.

Делагера вкара с ритник краката на филипинеца в стаята, да не препречват входа. Затвори я, заключи, приближи се сковано до кревата, като полюшваше до бедрото си късата гумена палка. Дълго остана така. Накрая прошепна:

— Разчистват. Добре пипат.

Върна се при филипинеца, претърколи го и претърси джобовете му. Намери претъпкан портфейл без никакви документи за самоличност, златна запалка, инкрустирана с гранати, златна табакера, ключове, златен молив, нож, алената копринена носна кърпа, дребни пари, два пистолета със запасни пълнители и пет пликчета хероин на прах в горното джобче на кремавото сако.

Остави всичко разхвърляно по пода и стана, филипинецът дишаше тежко, със затворени очи, на едната му буза потрепваше мускулче. Делагера извади от джоба си тънка тел и завърза ръцете на дребния мъж зад гърба му. Издърпа го до леглото, подпря го седнал до единия крак, направи примка от телта и я омота около врата му и едната пръчка на таблата. Завърза алената кърпа за примката.

Отиде в банята, наля чаша вода и я лисна със замах в лицето на филипинеца.

Торибо подскочи, задави се, когато жицата се впи в шията му. Очите му рязко се ококориха. Отвори уста да вика.

Делагера притегна жицата плътно към кафявото гърло. Писъкът бе прекъснат като с ключ. Дочу се напрегнато, болезнено гъргорене. От устата на Торибо потече слюнка.

Делагера отпусна жицата и свали ръка към главата на филипинеца. Заговори му кротко, със суха, смъртоносна нежност.

— Ще ми проговориш, черньо. Може би не веднага и вероятно не особено скоро, но след време иде проговориш.

Очите на филипинеца се завъртяха, леко жлътнали. Той се изплю. После стисна плътно устни. Делагера едва-едва се усмихна мрачно.

— Я колко сме корави — подметна тихо. Дръпна носната кърпа назад, задържа я плътно, с твърда ръка, впита в кафявия врат над адамовата ябълка.

Краката на филипинеца заподскачаха по пода. Тялото му рязко се замята. Кафявият цвят на лицето му премина в гъста, съсирена моравина. Очите му се оцъклиха, налети с кръв.

Делагера отново отпусна жицата.

Филипинецът пое спазматично въздух В белите си дробове. Главата му се отпусна, после се отметна рязко назад към крака на леглото.

— Ще говоря — прошепна едва чуто.