Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Santaroga Barrier, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2008 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

Издателство „Полюси“, 1993

Поредица: „Science Fiction“ №5

 

Превод от английски: Станимир Йотов

Редактор: Георги Рондолиев

Библиотечно оформление: Брайко Брайков

Американска, I издание

Формат: 84×108/32

Предпечат: СД „Юниверс-Петрови“

Печат и подвързия: ДФ „Абагар“, Ямбол

История

  1. — Добавяне

ОСЕМ

Когато Дасен пристигна, Пиаже беше в кабинета си с някакъв пациент. Сухата начумерена Сара отвори вратата и го пусна да изчака във всекидневната. В неохотна проява на гостоприемство тя добави, че ако желае, ще му донесе кафе.

Дасен усети остра болка в стомаха си и разбра, че е изгладнял като вълк. Зачуди се дали може да спомене този факт.

Сякаш прочела мислите му, Сара рече:

— Обзалагам се, че не сте закусвал. — Тя го погледна отгоре надолу. — Изглеждате така, все едно сте спал с дрехите си. Вие лекарите всички сте една стока. Никога не ви е грижа как изглеждате.

— Всъщност не съм закусвал — рече Дасен.

— И вие един живот ще й осигурите на Джени — каза тя, но смекчи думите си с усмивка.

Дасен се вторачи учуден в двата реда бели изкуствени зъби върху сбръчканото лице.

— Има малко ябълково руло и крем с джаспърс — заяви Сара. — Обзалагам се, че ще останете доволен.

Тя се обърна, мина през трапезарията и влезе в блестящата кухня, която Дасен веднъж бе зърнал през двукрилата летяща врата. След като Сара излезе, двете крила на вратата леко се удариха.

Дасен си помисли за усмивката и си спомни, че Джени му бе казала, че Сара го харесва. Той импулсивно я последва в кухнята.

— Обзалагам се, че не обичате да храните някого във всекидневната — рече той.

— Храня хората там, където трябва да бъдат хранени — отвърна тя.

Сара постави едно блюдо на кръглата маса до прозореца с изглед към градината, блестяща под утринното слънце.

— Седнете тук, млади човече — каза жената. После тя заля златистия горен пласт на рулото с гъстия крем, който донесе в една глинена кана.

Дасен усети силно ухание на джаспърс. Когато вдигна вилицата, която Сара беше поставила до него, ръката му затрепери. Щом глътна първата хапка, треперенето спря.

Рулото беше сладко, с много ябълки и му се отрази успокояващо.

Отчужден от самия себе си, Дасен наблюдаваше потресен как ръката му насочва лъжицата към рулото за следващата хапка, после видя храната да се приближава до устата му и усети как я поглъща.

Успокояващо.

Станал съм наркоман, помисли си той.

— Нещо не е ли наред? — попита Сара.

— Аз… — Той остави лъжицата. — Хванахте ме натясно, нали? — попита Дасен.

— За какво говорите? — учуди се Сара.

— Какво… — Той кимна към рулото. — …прави това с мен?

— Особено ли се чувствате? — попита Сара. — Усещате ли нещо да пърха зад очите ви?

— Аз… — Дасен тръсна глава. Думите й звучаха смахнато. Нещо да пърха зад очите му!

— Ще доведа д-р Лари — рече Сара. Тя се втурна към една врата, водеща към гърба на кухнята и той я видя да тича по коридора към клиниката.

След малко Сара се появи отново с Пиаже след себе си. Лицето на лекаря беше угрижено и намръщено.

— Какви са тези работи, за които говори Сара? — попита Пиаже. Той постави ръка под брадичката на Дасен и се втренчи в очите му.

— А тя какво ви каза? — поинтересува се Дасен. Думите му се изплъзнаха от устата и прозвучаха глупаво. Той бутна ръката на лекаря настрани. Лицето на Пиаже беше намръщено, а очите присвити — приличаше на ядосан Буда.

— Изглеждате добре — рече Пиаже. — Някакви особени симптоми…

— Хванахте ме натясно — каза Дасен. — Това казах и на нея. Хванахте ме натясно. — Той посочи чинията пред себе си. — С това.

— Ооох — изпъшка Пиаже.

— Дали просто се бори с него? — попита Сара.

— Вероятно — отвърна Пиаже.

— Не разбирам — рече Сара.

— Случва се — каза Пиаже.

— Зная, но…

— Ще спрете ли да говорите за мен все едно съм някаква капчица върху предметно стъкло! — възнегодува Дасен. Той се отблъсна от масата и скочи на крака. При това движение чинията се плъзна и падна с трясък от масата.

— Вижте какво направихте сега! — рече Сара.

— Аз съм човешко същество — заяви Дасен, — а не някакъв вид…

— Спокойно, момче, спокойно — каза Пиаже.

Дасен се завъртя и се стрелна покрай Пиаже. Трябваше да се махне от тези двамата, защото иначе щеше да изпадне в ярост. Беше насочил мислите си към пистолета в джоба на панталона си.

Да те вземат дяволите, Селадор.

— Вижте… изчакайте малко — рече Пиаже.

Дасен бутна кухненската врата, обърна се и погледна свирепо с присвити очи към Пиаже.

— Не можете да си тръгнете по този начин — каза Пиаже.

— Не се опитвайте да ме спрете — изръмжа Дасен. Оръжието до бедрото му беше голямо и студено.

Пиаже замлъкна — на Дасен му се стори, че това мълчание се просмуква през пръстите на краката му и оттам отива към втренчените преценяващи очи. Сякаш Пиаже се беше отдръпнал, превръщайки се във фигурка, гледана през обърнат телескоп — далечна и потайна.

— Много добре — рече Пиаже. Гласът му дойде от далечината.

Без да бърза, Дасен се обърна, излезе през вратата, мина през всекидневната и се озова навън. Усети краката си да стъпват по бетонната пътека отпред, а после и по затревената ивица за паркиране. Сложи ръка върху леденеещата дръжка на вратата на пикапа си. Запали мотора, чудейки се на собствените си усещания — призрачни и фантастични.

Улица течаща като река, отдръпващи се пътни знаци… настилка пропълзяваща под полезрението му… хотелът. Паркира срещу дългата веранда. Отляво имаше стара зелена кола. Чувстваше се нерешителен и нищожен.

Сякаш събуден от сън, Дасен откри, че дясната му ръка дърпа дръжката на предната врата на хотела. Вратата отказваше да се отвори. В средата й имаше табела.

— Затворено е.

Дасен се втренчи в табелата. Затворено?

— Багажът ви е ето там до стълбите, д-р Дасен.

Дасен моментално позна гласа — влудяващия д-р Ол Мардън: Власт… Тайнственост… Конспирация…

Дасен се обърна, чувстваше как някакво съзнание го обгръща в стегната топка. Мардън стоеше по средата на пътя до верандата: червенокос, с тясно лице, зелени очи, стегнати устни, чиято линия можеше да изразява всякаква емоция от гняв до развеселеност.

— Значи ме изхвърляте — рече Дасен.

— Хотелът е затворен — отвърна Мардън. — От министерството на здравеопазването.

— Ресторантът също ли е затворен? — попита Дасен.

— Всичко е затворено. — Гласът му беше глух и недвусмислен, отхвърлящ всякаква молба.

— Да си вървя, откъдето съм дошъл, а? — попита Дасен.

— Както желаете.

— Вие имате и други хотели — рече Дасен.

— Така ли?

— Би трябвало.

— Така ли?

Дасен се втренчи в капитана от пътната полиция и изпита същото усещане както с Пиаже. Мардън се отдалечи.

— Можете да си тръгнете или да се върнете при д-р Пиаже — каза Мардън. — Той ще се радва да ви настани. — Гласът идваше толкова отдалече.

— Да се върна при Пиаже — рече Дасен. — Откъде знаете, че току-що идвам оттам?

Мардън не продума, очите му бяха безучастни… далечни.

— Бързо действате тук — каза Дасен.

— Когато се налага.

Да се върна при Пиаже, запита се Дасен. Усмихна се, опипвайки мислено стегнатата топка на съзнанието си. Не! Те не бяха помислили за всичко. Те не бяха помислили за абсолютно всичко.

Все още усмихвайки се, Дасен грабна куфара си, намиращ се до стълбите, после закрачи към пикапа, хвърли чантата в кабината и седна зад волана.

— Най-добре да оставите да ви помогнат онези, които знаят как — извика Мардън.

В думите му се долови лека тревога. Усмивката на Дасен стана по-широка и докато караше към града, тя остана на устните му като приятен спомен.

Дасен видя в огледалото за обратно виждане, че патрулната кола го следва. Знаеше, че няма да му позволят да паркира в града, но той си спомни за картата върху витрината на бензиностанцията на Сам Шелър. На картата беше показан един национален парк на запад от града — „Сенд хилс“.

Дасен караше по главната улица, а Мардън го следваше на малка дистанция. Гигантската бензиностанция беше точно насреща. Дасен видя телефонната кабина до паркинга и сви толкова рязко, че Мардън подмина. После спирачките му изпищяха и той върна назад. Дасен вече беше изскочил от колата и вървеше към телефонната кабина.

Мардън спря патрулната кола на улицата и го зачака втренчено. Моторът на полицейската кола боботеше неодобрително. Дасен се обърна и погледна към бензиностанцията — странна беше тази естественост по отношение на онова, което ставаше тук: колите спираха и потегляха… никой не обръщаше и най-малко внимание на Мардън, нито на обекта на неговото внимание.

Дасен сви рамене, влезе в кабината и затвори вратата.

Той постави една десетцентова монета в пролуката, свърза се с телефонната централа и поиска номера на кооперацията.

— Ако търсите Джени, д-р Дасен, тя вече си тръгна. — Дасен се втренчи в телефонната слушалка пред себе си, давайки възможност на думите, произнесени от този надменен женски глас да стигнат достатъчно дълбоко в съзнанието му. Не само че знаеха кой се обажда, те знаеха и какво иска, преди да е казал!

Масен погледна Мардън, зелените очи бяха съсредоточени, циничните зелени очи.

Гневът закипя в Дасен. Остави слушалката. Да ги вземат дяволите! Да, той искаше да разговаря с Джени. И той ще говори с нея независимо от тях.

— Не зная номера на д-р Пиаже.

В другия край на линията се чу отчетлива въздишка.

Дасен погледна към телефонния указател, хванат с верижка за стената на кабината, усети как го залива чувство на вина, безразсъдно и изобличаващо, но веднага го подтисна.

Чу гласа на Джени.

— Джени!

— О, Джилбърт, здравей.

Дасен усети в стомаха си нещо леднеещо. Гласът й прозвуча страшно нехайно.

— Джени, нали знаеш, че се опитват да ме изгонят от долината? — попита той.

Мълчание.

— Джени?

— Чух те. — Същият този нехаен и отчужден тон.

— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш? — Изричайки тези думи, той не успя да скрие обидата и гнева си.

— Джилбърт… — Настъпи дълга пауза. — … може би ще бъде… по-добре… ако ти… просто за известно време, просто за известно време напуснеш… ами… долината.

Сега зад нехайния тон се криеше напрежение.

— Джени, отивам в парка „Сенд хилс“ и ще живея в колата си. Те няма да успеят да ме изгонят оттук.

— Джилбърт, недей!

— Ти… искаш да отида?

— Аз… Джилбърт, моля те, върни се и разговаряй с вуйчо Лари.

— Разговарях с вуйчо Лари.

— Моля те, заради мен.

— Ако искаш да се видим, ела в парка.

— Аз… не смея.

— Не смееш? — Беше побеснял. По какъв начин са я притиснали?

— Моля те, не ме карай да ти обяснявам.

Дасен се поколеба и после каза:

— Джени, ще лагерувам в парка. Искам да си изясня нещата. След това ще се върна.

— За Бога, Джилбърт — моля те, пази се.

— От какво да се пазя?

— Просто… се пази.

Дасен усети оръжието в джоба си, тежест, която насочи вниманието му към безименните опасности в тази долина. Това беше самата истина — опасностите бяха безименни. Те бяха лишени от форма. Какво можеше да му помогне пистолета срещу една безформена мишена.

— Ще се върна, Джени — рече той. — Обичам те.

Тя се разплака. Преди Джени да затвори телефона, той чу отчетливо хлипанията й.

Със сковани от гняв мускули, Дасен закрачи към пикапа, заобиколи полицейската кола и потегли на изток. Мардън го последва в непосредствена близост.

Нека кара след мен, кучия му син, каза Дасен. Той чувстваше безразсъдната глупост на постъпките си, но някаква по-дълбока движеща сила го тласкаше да прави това. Картите трябваше да бъдат разкрити. Ето, това беше истината. Разкриване на картите. Може би картите трябваше да бъдат свалени, за да дойдат необходимите отговори.

Пресече реката по един бетонен мост и между дърветата отляво зърна редиците на оранжериите. Пътят се изкачваше между дърветата нагоре. След това се озова в една покрита с шубраци местност. Храстите бяха от вида мадроне и мескит. Пътят се виеше надолу след шубраците и след това местността отново се промени. В далечината се виждаха обрасли с дървета възвишения, но между тях и пътя се простираха ниски могили, чиито върхове бяха покрити с чворести храсти, хаотично разпръснати бурени, гола сивееща земя и локви с черна вода, вода пълна със зарази, от която растенията по ниските места страняха.

Над земята се носеше усойната и задушаваща миризма на сяра.

С някакво особено чувство, сякаш бе идвал тук и преди, Дасен разбра, че това навярно са пясъчните хълмове. Отдясно видя счупена табела. Тя се поклащаше на един стълб. Следваше още една табела, наклонена под налудничав ъгъл.

Национален парк „Сенд хилс“. Обществена площадка за лагеруване.

През пясъка вървяха две еднакви бразди и водеха надясно към едно оградено място с домакинска постройка без врата в единия край и рушащи се каменни огнища, разположени по периферията. Мястото имаше влудяващо подтискащ изглед.

Вниманието му беше привлечено от шум на автомобилни гуми и двигател, идващ отляво. Мардън спря патрулната кола до него и се показа през отворения прозорец.

— Защо спирате тук, Дасен? — В гласа на Мардън имаше съвсем лека отсянка на раздразнение.

— Това е национален парк, нали? — попита Дасен. — Има ли някакъв закон, който да забранява лагеруването ми тук?

— Недейте да остроумничите, Дасен!

— Ако нямате някакво законно възражение, възнамерявам да лагерувам тук — каза Дасен.

— Тук? — Мардън махна с ръка към разрухата наоколо.

— След Сантарога това място ми се струва относително приветливо — рече Дасен.

— Какво се опитвате да докажете, Дасен?

Дасен го загледа втренчено, без да му отговори.

Мардън се върна в патрулната кола и Дасен видя белите кокалчета на ръцете му върху волана. Малко по-късно капитанът се показа и погледна свирепо към Дасен.

— Добре, господине. Това си е ваша работа.

Патрулната кола подскочи напред, заобиколи паркинга, бълвайки пясък, излезе с рев на магистралата и потегли обратно към града.

Преди да излезе навън, Дасен изчака, докато прахът се слегне. После се качи отзад в снабденото с легло отделение на колата и провери провизиите си за непредвидени случаи — боб, мляко на прах, яйца на прах, консервирани кренвирши, две шишенца с кетчуп, кутия със сироп, наполовина пълна кутия със смес за палачинки… кафе… захар… Въздъхна и седна на леглото.

В стъклото срещу него се отразяваха пясъчните хълмове и бараката с изтърканата врата. Дасен разтърка челото си. Усещаше болка зад очите си. Удареното място върху главата му пулсираше. Безмилостната светлина, огряваща сивите хълмове наоколо, го изпълни с чувство на угризение.

За първи път, откакто беше потеглил с камиона си към долината, Дасен се усъмни в правилността на действията си. Стори му се, че всички неща, които беше направил, бяха белязани със знака на безумието. Това беше някакъв лудешки танц — Джени… Мардън… Бурдо, Пиаже, Уила, Шелър, Нис… Всичко това беше лудост, но със свой собствен смисъл. Неговите сблъсъци с бедствието станаха част от някакъв величествен абсурд.

И от друга страна — колата на Джърси Хофстедър, очертаваща се някак като най-важното нещо измежду всички останали.

Стори му се, че още веднъж е потънал в езерото и сега се издигаше към себе си с жестока прямота. Онова „ние“ на Джени вече не му изглеждаше толкова ужасно. Зад него се криеше пещерата и джаспърс. То търпеливо го изчакваше да вземе решението си.

Решението си беше негово, той разбра това. Беше без значение как се отразява веществото от мъждикавата червена пещера върху психиката, решението си беше негово. То трябваше да бъде лично негово, защото в противен случай лудешкият танц щеше да загуби смисъла си.

Аз все още му се противопоставям, помисли си той. Все още се страхувам, че ще свърша с „пърхане над очите“ и стоя в преддверието на кооперацията.

Дасен слезе неспокойно от колата и се изправи сред пясъка, поглъщайки следобедната горещина. Над главата му прелетя самотна врана и то толкова близо, че той чу как вятърът прошумоля като арфа през перата й.

Дасен изпрати птицата с поглед, мислейки си, че е доста странно да види самотна врана. Тези птици не живееха поотделно. Но тази беше сама — сама като самия него.

Какво бях преди и към какво не мога да се върна, чудеше се той. Помисли си, че ако вземе решение против Сантарога, ще бъде точно като тази самотна птица, създание без себеподобни.

Знаеше, че проблемът се корени в натрапчивия импулс да направи почтен доклад за онези, които го бяха наели. От едната страна на везните беше джаспърс и яснотата на съзнанието, която се постигаше чрез него, а от другата — чувството за дълг. Всяко половинчато решение щеше да бъде форма на непочтеност, ерозия на личността. А той ревностно държеше на тази личност. Не можеше да се раздели дори и с най-малката нейна част.

Дасен разбра, че тази негова същност, видяна вече в нова светлина, по-скъпоценна от всичко, което си беше представял, сега стоварваше върху плещите му ужасяващ товар. Спомни си породеното от джаспърс безумно откровение. Това беше целия изминат път, за да стигне този връх.

В съзнанието му се оформи въпроса какво щеше да направи, ако знаеше преди. Спомените за близкото минало се спуснаха над него като мъгла и го накараха да потрепери от студ въпреки следобедната жега. Колко хубаво би било, помисли си той, ако нямах никакъв избор. Колко примамливо беше да остави това неспокойно помръдващо се в мозъка му създание да надигне древната си змийска глава и да погълне тревожните части от съзнанието му.

Той погледна на хората от долината като на олимпийски богове. За миг те бяха покрай него в призрачни редици, богоподобни, господари на примитивното.

Проверяват ли ме, замисли се той.

Тогава защо Джени каза, че не смее да дойде тук при мен?

И къде са децата?

Една хладна и рационална част от мозъка му подложи мисленето му на оценка и установи, че равновесието е нестабилно. Каква част от мисленето ми е повлияно от наркотика, запита се той.

За всяко решение му трябваше опорна точка, това беше най-важният въпрос. Къде би могъл да намери здрава основа, на която да стъпи и да каже: „Нещата, които трябва да реша са тези… тези и тези“?

Знаеше, че никой не може да му помогне да намери тази основа. Издирването й трябваше да протече в самота. Ако направеше доклада си до Майер Дейвидсън и хората му почтено, това щеше да обрече Сантарога. Но ако скалъпеше някакъв измислен доклад, щяха да го измъчват угризения.

Дасен разбра, че се бе откъснал от Сантарога по един съвсем категоричен начин, като при удар с нож. В съзнанието му се мержелееше изпратения до Селадор колет с джаспърс за анализ. Откъсването беше започнало именно тогава.

Това беше просто жест и нищо повече. Символичен жест. Дори и когато изпращаше колета, той донякъде съзнаваше, че изпратения за анализ материал ще пристигне в напълно разложено състояние. Дасен разбра, че в този случай бе изпратил предизвикателство до онази част от себе си, подкрепяща Сантарога.

Дали и Бурдо беше правил същото, зачуди се той. Какви бяха тези пакети, които беше получавал и изпращал в Луизиана?

Колетът до Селадор — това беше все едно да хвърлиш камък по някаква недостижима цел. Спомни си като момче как бе хвърлил камък по една котка, която беше твърде далеч, за да я удари. Сива котка. Птиците в градината на леля му бяха замлъкнали, прокрадвайки се, сивата котка изникна пред погледа му… камъкът не стигна до нея.

Пиаже беше сивата котка.

Котката в градината беше погледнала нагоре, изненадана за миг от звука, после прецени ситуацията и поднови ловуването си с оскърбително пренебрежение спрямо далечните момчета с далечни камъни.

Какво беше направил Пиаже?

Внезапно Дасен се докосна до божественото, той откри собствената си същност и в този момент му се стори, че небето затрептя. Беше осъзнал причината за ужасяващата си самота.

Той нямаше своя среда, беше лишен от възможността да работи с приятели, нямаше какво да го закриля от личните решения, които можеха да го съкрушат. Каквото и решение да вземеше, без значение какви щяха да бъдат последствията, то щеше да бъде негово решение. Селадор можеше да бъде компрометиран заради провала на агента си. Институтът можеше да изгуби щедрите си субсидии. А най-уникалното нещо беше, че и Сантарога можеше да бъде разпиляна.

И всичко това заради решението, или по-скоро жеста, на един самотен човек, стоящ сред голи пясъчни хълмове, попаднал в плен на фантазии за една самотна врана и една сива котка.

Това беше моментът да свърши нещо положително, а единственото, което можа да направи, беше да влезе в колата отново и да хапне.

Когато се качи в колата за да приготви яйчната смес в тигана, колата протестиращо изскърца. Мъчеше го глад, но той не желаеше тази храна. Той знаеше какво иска… от какво бе избягал, какво жадуваше тялото му, и то толкова силно, че накрая се появи болка в самото му сърце.

Джаспърс.