Франк Хърбърт
Бариерата Сантарога (12)

ДВАНАДЕСЕТ

Когато се събуди, слънцето залязваше, горейки в оранжев блясък. Лежеше с глава, извърната към прозореца и гледаше пламтящото небе. Беше завладян от омая, близка до древния култ към слънцето. Корабът на живота се носеше към всекидневната си почивка. Скоро стоманеният мрак щеше да предяви правата си над земята.

Дасен чу зад себе си изщракване. Стаята бе огряна от изкуствена светлина. Обърна се и магията бе разрушена.

Джени стоеше в стаята точно до вратата. Беше облечена в дълга зелена роба, достигаща почти до глезените й. Краката й бяха обути в чехли.

— Време е да се събуждаш — рече тя.

Дасен се вторачи в нея все едно, че беше видял непознат. Това беше същата Джени, която обичаше — дълга черна коса, хваната с червена панделка, пълни леко отворени уста, трапчинка на бузата, но в сините й очи имаше нещо плахо. От нея се излъчваше спокойствието на богиня.

Нещо извечно, идващо от миналото, раздвижи тялото й, когато тя пристъпи напред.

Побиха го тръпки от страх. Това беше страхът, който древният грък може би беше изпитвал пред Делфийската пророчица. Тя беше красива… и смъртоносна.

— Няма ли да ме попиташ как съм? — запита тя.

— Виждам, че си добре — отговори той.

Джени направи още една крачка към него и рече:

— Клара докара колата на Джърси Хофстедър и ти я остави. Долу в гаража е.

Дасен си помисли за красиво изработената кола — още една играчка, целта на която беше да го привлече.

— А ти какво носиш… този път — попита той.

— Джил?

— В ръцете ти няма храна — рече Дасен. — Може би този път е отровна игла.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Стой надалеч от мен — каза той. — Обичам те.

Тя кимна.

— Аз наистина те обичам. И… почувствах колко опасна мога да бъда… за теб. Имаше… — Тя поклати глава. — Знаех, че трябва да стоя далеч от теб. Но това вече не е необходимо. Не и сега.

— Значи всичко свърши — рече той. — Било, що било. Няма ли да стане по-бързо от огнестрелно оръжие?

Джени тропна с крак.

— Джил, ти си невъзможен!

— Аз съм невъзможен?

— Променил си се — прошепна тя. — Не чувстваш ли някаква…

— Аз все още те обичам — каза Дасен. — Стой надалеч от мен. Обичам те.

Тя прехапа устни.

— Няма ли да бъде по-мило ако го направиш, докато спя? — попита той. — Никога няма да узная кой…

— Стига!

Изведнъж тя разгърна зелената си роба, откривайки под нея бяла, украсена по краищата с дантела нощница. Джени свали робата, съблече нощницата през глава и я хвърли на пода, оставайки гола и втренчена гневно в Дасен.

— Виждаш ли? — рече тя. — Тук няма нищо друго освен жена. Нищо друго освен жената, която те обича. — По бузите й потекоха сълзи. — Не нося никаква отрова… О, Джил — Името му прозвуча като ридание.

Дасен се застави да отклони погледа си от нея. Знаеше, че не може да я съзерцава — прелестна и желана — и да запази хладното си мислене. Тя беше красива и смъртоносна — последната примамка, предложена от Сантарога.

Близо до вратата се чу шумолене на плат.

Той се извърна.

Тя отново беше облечена в зелената роба. Страните й бяха алени, устните й потреперваха, а в погледа й имаше отчаяние. Джени бавно вдигна очи и срещна втренчения му поглед.

— Аз не се срамувам от теб, Джил — рече тя. — Аз те обичам. Не искам между нас да има никакви тайни — никакви тайни на плътта… абсолютно никакви тайни.

Дасен се опита да преглътне покрай буцата в гърлото си. Богинята беше уязвима. Това откритие причини болка в гърдите му.

— И аз чувствам същото — рече той. — Джен… по-добре си тръгвай. Ако не… Може просто да те грабна и да те изнасиля.

Тя се опита да се усмихне и не сполучи, после се завъртя и изтича навън.

Вратата се затръшна. Настъпи моментна тишина. Вратата се отвори. Появи се Пиаже, гледайки назад към фоайето. До слуха на Дасен достигна отчетливия звук на затръшващите се врати на асансьора. Пиаже влезе вътре и затвори вратата.

— Какво се е случило с вас двамата? — попита той.

— Мисля, че току-що имахме спречкване и го поизгладихме — отвърна Дасен. — Не съм сигурен.

Пиаже се покашля. Върху кръглото му лице беше изписана увереност, помисли си Дасен. Той обаче не можеше да бъде убеден в тази си преценка, защото съсредоточеното изражение на доктора бе изгладило чертите му. Във всеки случай малко по-късно увереността изчезна и бе заменена от широко отворените заинтригувани от Дасен очи.

— Изглеждате значително по-добре — рече Пиаже. — Цветът на лицето ви е по-добър. Чувствате ли се по-силен?

— Всъщност, да.

Пиаже погледна остатъка от сиренето върху шкафчето, отиде до него и го помириса.

— Малко е поостаряло — каза той. — Ще се погрижа да ви донесат друга, по-прясна бучка.

— Направете го — рече Дасен.

— Ще ми позволите ли да видя превръзките ви? — попита Пиаже.

— Струва ми се, че говорихме Бурдо да се занимава с превръзките ми.

— Уин е задържан у дома от нетърпящи отлагане обстоятелства. Утре се омъжва дъщеря му, знаете как е. Ще дойде по-късно.

— Не знаех за това.

— Единственият проблем е къщата на новобрачната двойка да бъде построена на време — каза Пиаже. — Закъсняхме малко, защото решихме да строим четири наведнъж на един и същи парцел. Мястото е хубаво — двамата с Джени може да си харесате някоя от тях.

— Чудесно — рече Дасен. — Всички я карате заедно и строите къщи за младоженците.

— Ние се грижим за хората си — отвърна Пиаже. — Нека сега погледнем тези превръзки, става ли?

— Става.

— Радвам се, че сте станал по-разумен — каза Пиаже. — Връщам се веднага. — Той влезе в лабораторията и след миг се върна с една количка, която намести до леглото на Дасен и след това започна да реже бинтовете около главата му.

— Видях, че нещо сте се мотал в лабораторията — рече Пиаже.

Съприкосновението на въздуха с изгорената буза накара Дасен да трепне.

— Мотаене ли му викате на онова, което съм правил там?

— А какво правихте там? — попита Пиаже. Той се наведе и разгледа бузата на Дасен. — Тук раната заздравява добре. Мисля, че няма да остане даже и белег.

— Търся активния елемент в джаспърс — рече Дасен.

— Правени са няколко опита — каза Пиаже. — Бедата е, че всички сме твърде заети с по-неотложни проблеми.

— Значи вие сте правил опит да откриете това? — попита Дасен.

— Когато бях по-млад.

Дасен изчака да махнат превръзката от главата му и след това попита:

— Имате ли някакви бележки, някакво резюме на…

— Нямам бележки, никога не е оставало време.

Пиаже се зае с дясната ръка на Дасен.

— А какво открихте?

— Получих бульон, богат на аминокиселини — каза Пиаже. — На тази ръка ще ви остане белег, нищо тревожно, бързо ще се оправите. Можете да благодарите на джаспърс за това.

— Какво? — Дасен вдигна недоумяващо очи.

— Природата взима едно, но дава друго. В резултат на джаспърс в химията на организма ви настъпват промени, които ви правят по-предразположен към алергични реакции, но тук вие ще оздравеете от пет до шест пъти по-бързо, отколкото ако бяхте навън.

Дасен погледна надолу към откритата си ръка. Върху изгореното място вече се беше появила нова розова кожа. Видя гънката на споменатия от Пиаже белег.

— За каква химическа промяна в организма говорихте? — попита Дасен.

— Ами, тя се изразява най-вече в по-добър хормонален баланс — отвърна Пиаже. — Баланс, който прилича повече на този при зародиша.

— Това не се покрива с алергичните реакции — възрази Дасен.

— Не казвам, че е просто нещо — рече Пиаже. — Протегни ръката си насам. Не мърдай сега.

Дасен изчака да свършат с превръзката му и след това попита:

— А какво ще кажете за химическия състав и…

— Нещо сродно между вирус и бактерии — отговори Пиаже. — Структурата в известно отношение е гъбовидна, но…

— Видях под микроскоп клетъчната структура на пробата.

— Да, но без ядра. Определено има някакъв клетъчен материал, но той може да бъде превърнат във вирусни кристали.

— На тях ли се дължи ефектът на джаспърс?

— Не, но те могат да бъдат поставени в подходяща среда и след необходимото развитие предизвикват желания ефект.

— Каква среда?

— Вие знаете каква среда, Джилбърт.

— Пещерата на кооперацията?

— Да. — Пиаже размота бинтовете от лявата ръка на Дасен. — Не мисля, че тук ще останат толкова белези.

— Кое е уникалното в биологическата среда на пещерата? — попита Дасен.

— Не знаем със сигурност.

— Не се ли е опитвал някой да…

— Имаме много неотложни проблеми, свързани с издръжката ни, Джилбърт — каза Пиаже.

Дасен наведе глава и проследи как Пиаже довършва превръзката на лявата му ръка. Издръжката ни, чудеше се той.

— Ще има ли някой нещо против да разгледам вътре? — попита Дасен.

— Определено не… веднага щом можете да отделите време. — Пиаже върна инструментите и материалите в количката и я бутна настрани. — Така. Мисля, че утре ще можем да свалим превръзките ви. Подобрявате се с чудесна скорост.

— Наистина ли?

Пиаже му се усмихна.

— Парите за новата ви кола ще дойдат от застраховката ви от гаража — рече той. — Предполагам, че Джени ви е казала за колата.

— Каза ми.

— Ще сменим също и дрехите ви. Има ли нещо друго?

— Какво ще кажете да смените свободата ми на избор?

— Вие имате свобода на избор, Джилбърт и още по-широк периметър, от който да избирате. Сега имам…

— Задръжте съвета си — рече Дасен.

— Съвет? Щях да ви кажа, че имам една доста интересна информация за вас. В предложението ви да прегледам хората, които обвинявате, че са се опитали да ви убият, имаше…

— Предложението ми вие да прегледате?

— Позволих си да доразвия предложението ви.

— Значи сте ги подлагал на хипноза — каза Дасен. — Приготвихте ли Дейвисова диаграма за податливостта им към…

— Аз не съм ги хипнотизирал — рязко каза Пиаже. — Ще ме изслушате ли без да ме прекъсвате?

Дасен въздъхна и погледна към тавана.

— Разпитах няколко от тези хора — каза Пиаже. — Най-напред поговорих с момчето, Пети Джорик, защото той ми е основната грижа, като се има предвид, че току-що го освободих от… училище. Изникна един крайно интересен факт.

— О?

— Всеки един от тези хора има категорични подсъзнателни причини да се страхува и да мрази външния свят.

— Какво? — Дасен обърна към Пиаже озадаченото си намръщено лице.

— Те не са ви нападали вас като Джилбърт Дасен — рече Пиаже. — За тях вие сте бил външният човек. Има една силна и неопределена…

— Искате да кажете, че според вас това е достатъчно и в него няма нищо лошо…

— Причините, както предполагахте, са неосъзнателни — каза Пиаже. — Но схемата на мотивацията…

— Значи Джени едновременно ме обича и ме мрази… като външен човек?

— Разберете нещо, Джилбърт. Джени не е правила опит да ви стори нещо. Била е една сестра-стажантка, която…

— Джени сама ми каза, че тя е приготвила…

— Само в най-широк смисъл — рече Пиаже. — Джени е отишла в кухнята за диетична храна, поръчала ви е нещо и е наблюдавала как го приготвят. Но тя не е можела да следи всяко…

— И тази… тази омраза към външните хора — каза Дасен, — вие смятате, че това е причината, накарала някои от хората ви да се опитат да ме убият?

— Фактите говорят за това, Джилбърт.

Дасен го погледна втренчено. Пиаже вярваше в това — нямаше никакво съмнение.

— Значи, докато съм тук, просто трябва да се пазя от сантарогийците, които мразят външни хора — каза Дасен.

— Сега вече няма от какво да се страхувате въобще — рече Пиаже. — Вие вече не сте външен човек. Вие сте един от нас. И когато двамата с Джени се ожените…

— От всички глупости, които съм чувал — каза Дасен, — тази е най-голямата! Това… това хлапе, Пети, то просто искаше да ме прониже със стрелата, защото…

— То има патологичен страх от това да напусне долината и да замине да учи в колеж извън нея — рече Пиаже. — Пети, разбира се, ще го преодолее, но емоциите от детството имат по…

— Прахът за хлебарки в кафето — рече Дасен. — Това беше просто…

— Това е една много тъжна история — каза Пиаже. — В колежа тя се влюбила в едно момче, което не било от долината — точно както и Джени, бих добавил. Разликата е, че приятелят й я съблазнил и после я изоставил. Тя има дъщеря, която…

— Боже мой! Вие наистина вярвате в тези глупости — рече Дасен. Той се оттласна и се облегна на предната табла на леглото си, гледайки ядосано към Пиаже.

— Джилбърт, много по-лесно ми е да повярвам в това, отколкото в налудничавата ти теория, че цяла Сантарога е предприела съгласувано нападение срещу теб. В края на краищата вие сам трябва да разберете…

— Разбира се — рече Дасен. — Искам да изясните инцидента на моста. Искам да разбера как…

— Това е най-лесно за обяснение — каза Пиаже. — Въпросният млад мъж беше влюбен в Джени, преди да се появите на сцената.

— Значи той просто е изчакал момента, когато…

— Всичко е било на несъзнателно ниво, Джилбърт, уверявам ви в това.

Дасен само го погледна втренчено. Структурата на построената от Пиаже теория му заприлича на дърво. То беше като дървото от съня му. Могъщ ствол, издигащ се към дневната светлина — съзнанието. Корените растяха долу в мрака. Клоните се издаваха настрани и се люлееха, разпръсквайки листа и плодове. Това беше една логична структура, въпреки цялата й погрешност.

Дасен разбра, че дървото не може да бъде повалено. То беше твърде солидно. А броят им в гората на Сантарога беше прекалено голям. „Това е дърво, нали разбираш? Не прилича ли на всички останали?“

— Смятам, че когато намериш време да помислиш — каза Пиаже, — ти ще разбереш истината за онова…

— О, без съмнение — рече Дасен.

— Аз ще… ъ-ъ… ще ви изпратя още прясно сирене — каза Пиаже. — От специалните запаси.

— Направете го.

— Разбирам напълно — рече Пиаже. — В момента си мислите, че сте много циничен и умен. Но по-късно ще промените мнението си. — Той излезе от стаята.

Дасен остана втренчен в затворената врата дълго след като Пиаже си беше отишъл. Докторът не можеше да разбере това и никога нямаше да бъде способен да го разбере. Нито един сантарогиец не би могъл. Дори и Джени, независимо от изострената й от любовта чувствителност. Обяснението на Пиаже беше твърде лесно за възприемане. То щеше да бъде официалната линия.

Трябва да се махна от тази смахната долина, помисли си Дасен.

Той тъкмо се измъкна от леглото, когато една гологлава, топчеста и млада сестра-стажантка влезе в стаята с поднос в ръката.

— О, вие сте станал — рече тя. — Това е добре.

Тя премести стария поднос от шкафчето на стола и сложи новия на мястото на стария.

— Само ще пооправя малко леглото ви, докато сте станал — каза тя.

Дасен стоеше настрани, докато тя се суетеше около леглото. Малко по-късно сестрата си тръгна, отнасяйки стария поднос със себе си.

Той погледна донесеното от нея — златист резен сирене, бисквити, чаша и бутилка бира с джаспърс.

В пристъп на гняв Дасен запрати сиренето в стената. Стоеше втренчен в мръсотията пред себе си, когато усети върху езика си успокояващ вкус и това го накара да се осъзнае, че изблизва от пръстите си полепналите трошици сирене.

Погледна собствената си ръка така, сякаш принадлежеше на някой друг. Принуди се съзнателно да не се навежда и да не събира сиренето от пода. После се обърна към бирата. Зад бутилката имаше отварачка. Наля течността в чашата и пи на чести глътки. Едва когато чашата беше пресушена, той усети богатия аромат на джаспърс в последните капчици бира.

Подтискайки пристъпа на треперене, Дасен остави чашата на нощното шкафче и пропълзя в леглото сякаш търсеше убежище.

Тялото му отказваше да бъде лишавано. Не хората взимаха джаспърс, мислеше си той. Джаспърс взимаше хората. Почувства в съзнанието му нещо да се разширява, усети тътнежа на някакво войнство, раздиращо вътрешния пейзаж на психиката му. Времето престана да тече по нормалния начин, стана сгъстено и експлозивно.

Някъде в една от болничните стаи се чуха целеустремени стъпки. Изщракване на ключ — някъде бе настъпил мрак. Затваряне на врата.

Дасен отвори очите си и видя прозорец и сияние на звезди. С помощта на тази светлина той зърна един нов резен сирене, поставен върху нощното му шкафче. Мръсотията по пода и стената беше почистена. Спомни си гласа на Джени — нежен, мелодичен, като плясъка на тъмни води върху скалите, печален и трепетен.

Беше ли Джени тук в мрака?

Сетивата му не му дадоха отговор.

Потърси пипнешком звънеца до предната табла на леглото и го натисна.

От говорителя се разнесе глас:

— Желаете ли сестра?

— Колко е часа? — попита Дасен.

— Три и двайсет и четири през нощта. Искате ли приспивателно хапче?

— Не… благодаря.

Седна на леглото и плъзна крака към пода, вторачен в сиренето.

— Само часът ли ви интересуваше? — попита говорителят.

— Колко тежи една цяла пита сирене джаспърс? — попита той.

— Колко тежи? — Последва пауза и после гласът каза: — Различно. Най-малките са по петнайсетина килограма. Защо?

— Изпратете ми един цял калъп — рече той.

— Цял… Нямате ли сирене сега?

— Необходим ми е за лабораторен анализ — рече той и си помисли: Така! Да видим сега дали Пиаже е честен към мен.

— Искате да бъде донесен утре сутринта, когато станете?

— Вече съм станал. Донесете ми и един халат и чехли, ако можете.

— Не е ли по-добре да почакате, докторе. Ако…

— Допитайте се до доктор Пиаже, ако е необходимо — рече Дасен. — Искам сиренето веднага.

— Добре. — Гласът й прозвуча неодобрително.

Дасен зачака, седейки на края на леглото. Погледна през прозореца към нощта. Отчупи разсеяно едно парченце от сиренето на шкафчето, сдъвка го и преглътна.

След малко вратата на фоайето се отвори и през нея проникна клин от светлина. В стаята влезе висока побеляла сестра и запали осветлението. Тя буташе голяма количка със златиста пита сирене, върху която все още проблясваше восъчният й печат.

— Това са осемнайсет килограма първокачествено сирене джаспърс — каза тя. — Къде да го оставя? — В гласа й имаше нотки на обида и протест.

— Намерете му място на една от масите в лабораторията — рече той. — Къде са халатът и чехлите?

— Ако имате търпение, ще ви ги донеса — каза сестрата. Тя влезе устремено в лабораторията, малко по-късно се появи отново и отиде до тясната врата в дъното на стаята. Оказа се, че това е килер. Сестрата извади оттам един зелен халат и чифт черни чехли, които тръсна до леглото на Дасен.

— Това ли е всичко… сър?

— Засега това е всичко.

— Хм. — Тя излезе от стаята и трясна вратата като форма на последен коментар.

Дасен си взе още една хапка от сиренето върху шкафчето, облече халата, обу чехлите и влезе в лабораторията. Сестрата беше оставила там да свети. Калъпът сирене лежеше на открита метална маса от дясната му страна.

Алкохолът няма да му навреди, помисли си той. Иначе не би могло да го има в местната бира. Какво го разрушава? Слънчевата светлина?

Спомни си за мътната червена светлина в пещерата на кооперацията.

Добре, имаше начини това да се разбере. Нави ръкавите на халата си и се залови за работа.

За около час той беше превърнал три четвърти от питата в подобен на мляко разтвор, който беше събрал в стъкленица за киселини. После започна да го подава към центрофугата.

Върху съдържанието на първите епруветки се беше образувал слой, напомнящ хромолитография. Близо до ръба имаше тънък пласт от сребристосиво вещество.

Дасен изля течността, прогори дупка в дъното на епруветката и духвайки в направената от него дупка, извади твърдите тела непокътнати. Сложи част от сивото вещество на предметно стъкло и го разгледа под микроскоп.

Онова, което видя, беше мицелна структура, деформирана, но все пак се познаваше. Помириса предметното стъкло. Ухаеше на джаспърс. Постави ръка върху ключа за регулиране на светлината и въртейки го, разгледа пробата. Изведнъж тя започна да се сбръчква и да се превръща в кристали пред очите му.

Дасен погледна ключа за регулиране на светлината. Това беше спектрална бленда и в този момент пропускаше светлина в обхвата на Ангстрьом — 4000–5800. Забеляза, че червеният край се пречупваше.

Един следващ поглед през микроскопа показа, че пробата се беше смалила, превръщайки се в бяла маса от кристали.

Тогава ще прибегнем до слънчева светлина.

Какво щеше да свърши работа, чудеше се той. Бомба, която да направи отвор в пещерата? Преносима ултравиолетова лампа?

Докато си мислеше тези неща, Дасен почувства как мракът навън се разкъса, за да разкрие някакво очертание, от черното езеро се надигаше чудовище.

Потръпна и се извърна към стъкленицата с подобния на мляко разтвор. Работейки механично, той наля останалата част от разтвора в центрофугата, отдели сребристобелия слой и го събра в една тъмнокафява бутилка. Беше получил почти двеста и петдесет грама екстракт от джаспърс.

Помириса бутилката — остро и недвусмислено ухание на джаспърс. Изсипа бутилката в плитък съд, гребна част от веществото с шпатула и го докосна с език.

Почувства се наелектризиран, избухнаха далечни фойерверки, преминавайки от езика до гръбнака му. Усети, че можеше да вижда с върха на езика си или с върха на пръста си. Дасен почувства как сърцевината на съзнанието му се превръща в стоманена ядка, заобградена от разруха. Съсредоточи силите си и се застави да погледне към съда с екстракт от джаспърс.

Празен!

Какво го беше унищожило? Защо беше празен?

Погледна дланта на дясната си ръка. Колко близо беше тя до лицето му! Върху розовата плът се виждаха сребристосиви парченца.

Гърлото, стомахът, ръцете и краката му пулсират и изтръпват. Кожата по цялото му тяло гореше. Почувства някак отчуждено, че тялото му се плъзва към пода, но съприкосновението с този под изгори плътта му.

Изял съм всичкия екстракт от съда, помисли си той.

Какво щеше да бъде въздействието… въздействието на активния елемент, съдържащ се в повече от петнайсет килограма сирене джаспърс? Какъв щеше да бъде ефектът? Какъв беше ефектът? Стори му се, че този въпрос е дори и по-интересен.

Какво правеше екстрактът с мен?

Задавайки си този въпрос, той почувства страдание. Това не беше страх, а чисто страдание, усещане, че губи контакт с реалността.

Стоманената ядка на вътрешната му същност! Къде беше тя?

Върху какъв фундамент от реалността беше стъпила вътрешната му същност? Като обезумял, Дасен се опита да разшири границите на съзнанието си и почувства съвсем непосредствено, че проектира собствената си реалност върху вселената. Но едновременно с това вселената се проектираше върху него. Той проследи линиите на тази проекция и ги усети да профучават през него, сякаш беше сянка.

В този миг той беше изгубен, тялото му пропадаше.

Аз съм просто сянка, помисли си Дасен.

Мисълта го омая. Спомни си игрите със сенки от детството си и се замисли какви сенки може да хвърля, деформирайки сърцевината на вътрешната си същност. В съзнанието му се появи нещо като екран с аморфно очертание върху него. Пожела очертанието да се промени.

Върху екрана се появи мускулест герой, който се блъскаше по гърдите.

Дасен промени контурите.

Сянката се превърна в късоглед учен с приведени рамене и с дълга мантия. Следваща промяна: това беше гол Аполон, тичащ над пейзаж от женски фигури.

И отново — някакъв упорит работник, приведен под безформен товар.

Поглъщайки божественото на глътки, Дасен разбра, че проектираше единствено очертанията, които смъртното му същество можеше да познае. Това беше акт на саморазкриване, който породи надежда — неопределена и объркана, но категорична в съществуването си. Тя беше лишена от конкретност, но беше чиста надежда — без граници, без посока и без цел.

Самата надежда.

Това беше едно дълбоко мигновение, позволило му да улови за кратък миг структурата на собственото си съществуване, възможностите му като живо същество.

Съзнанието му долови движението на нещо изкривено, назъбено и нестройно. Дасен позна ядката на вътрешната същност. Тя беше загубила всичките си целесъобразни очертания. Той я захвърли и се засмя тържествуващо.

Кой я захвърли, учуди се Дасен.

Кой се смее?

Чуха се тежки удари — това бяха стъпки по пода.

Гласове.

Това беше гласът на побелялата сестра, но в него се долавяше паника.

Пиаже.

— Да го сложим на леглото — каза той. Думите бяха ясни и отчетливи.

Не беше ясна формата на вселената, превърнала се в размазани дъги, нито пък натискът на ръцете, които попиваха парещото усещане по кожата му.

— Трудно е да осъзнаеш съзнанието — промърмори Дасен.

— Каза ли той нещо? — Това беше сестрата.

— Не можах да разбера думите. — Пиаже.

— Видяхте ли как мирише онова на джаспърс? — Сестрата.

— Мисля, че е отделил екстракт и го е погълнал.

— О, боже мой! Какво можем да направим?

— Да чакаме и да се молим. Докарайте ми една количка за спешни случаи и усмирителна риза.

Усмирителна риза, зачуди се Дасен. Какво странно искане.

Чу някой да тича. Колко оглушителни бяха тези стъпки! Затръшване на врата. Още гласове. Каква страшна суматоха!

Стори му се, че кожата му потъмнява. Всичко се замъгляваше.

Изведнъж Дасен усети с конвулсия как се смалява в някаква зачатъчна форма, която риташе, ревеше и неспирно протягаше ръце навън с грабещи пръсти.

— Помогнете ми! — Това беше Пиаже.

— Каква бъркотия! — Друг мъжки глас.

Но Дасен вече почувства как се превръща в уста, просто уста. От нея духаше толкова силен вятър. Сигурно целият свят щеше да се сгромоляса под ударите на този ураган.

Той беше дъска… и се люлееше. Люш-люш… Нагоре и надолу, надолу и нагоре.

Сигурно целият свят щеше да се сгромоляса под ударите на този ураган.

Той беше дъска… и се люлееше. Люш-люш… Нагоре и надолу, надолу и нагоре.

По-добре да тичаш, отколкото да стоиш, помисли си Дасен.

И той тичаше, тичаше… задъхан, останал без дъх.

От въртящите се облаци се появи пейка. Дасен се хвърли върху нея и се превърна в пейка — още една дъска. Тази обаче потъваше надолу и все по-надолу в кипящо зелено море.

Животът е море от подсъзнание, мислеше си той.

Ставаше все по-тъмно.

Ставаше все по-тъмно.

Смърт, помисли си той. Ето го фона, върху който мога да опозная себе си.

Мракът се разтвори. Той се издигаше нагори със скок, запратил го в някакъв ослепителен блясък.

В него се движеха тъмни силуети.

— Очите му са отворени. — Това беше сестрата.

Върху ослепителната светлина падна сянка.

— Джилбърт? — Това беше Пиаже. — Джилбърт, чувате ли ме? Колко джаспърс погълнахте?

Дасен се опита да проговори. Устните отказваха да му се подчинят.

Ослепителната светлина се появи отново.

— Осемнайсет килограма. — Сестрата.

— Организмът му е в много тежко състояние. — Пиаже. — Докарайте тук един респиратор.

— Докторе, ами ако той… — Очевидно сестрата не успя да доизкаже опасенията си.

— Аз съм… готов, Пиаже.

Готов за какво, зачуди се Дасен.

Установи, че ако се съсредоточи, може да накара блясъка да избледнее. Ослепителната светлина на часа се стопи и се превърна в тунел от яснота, в далечния край на който беше Пиаже. Дасен лежеше безпомощно вторачен и неспособен да се помръдне, докато Пиаже се приближаваше към него, носейки стъкленица за киселини, от която излизаха пушек и пара.

Киселина, помисли си Дасен, тълкувайки думите на сестрата. Ако умра, те ще ме разтворят и ще ме отмият в канала. Няма да има нито тяло, нито улики.

Тунелът се сгромоляса.

Усещането за блясък се разшири и после се сви.

Може би вече не мога да бъда, помисли си Дасен.

Мракът се сгъсти.

Може би вече не мога да правя нищо, мислеше си той.

Стана още по-тъмно.

Може би вече не мога да имам нищо, помисли си той. Небитие.