Франк Хърбърт
Бариерата Сантарога (6)

ШЕСТ

Камионът се отдалечи и Дасен остана сам в двора на хотела. Потънал в мисли, той вдигна очи към тъмното небе. Целувката на Джени за лека нощ — напрегната и трепетна — още гореше върху устните му. Във въздуха се носеше миризма на изгорял бензин и масло. Някъде от вътрешността на сградата долетя тиха музика — радио. Дасен усещаше твърдия чакъл по алеята непосредствено под краката си.

Той бавно извади дясната ръка от джоба си, разтвори пръсти и погледна малката топка в дланта си, очертаваща се смътно под рекламната светлина на хотела. Около него се разнесе силно ухание на джаспърс.

Дасен разгледа предмета в ръката си — смачкана топка от хляб, сирене и шунка — парче от един от сандвичите, поднесени на пикника.

Знаят ли, че съм взел това нещо, зачуди се той.

Мислеше си дали да не влезе вътре и да се преоблече. Панталонът и ризата, с които беше облечен на пикника, първо бяха измокрени, а после оставени да изсъхнат на него и затова сега бяха изпомачкани и се усукваха по тялото му.

Дасен почувства, че умът му се колебаеше около това решение: да се преоблече или да не се преоблече, туй е въпросът. А предметът в ръката му ставаше все по-осезателен. Селадор. Да, Селадор трябваше да получи това и да го изследва.

Мислите ми не са ясни, каза си Дасен.

Почувства се разкъсан между крайности, трябваше да вземе решение от изключителна важност. Ударът в главата, помисли си той. Но той се довери на полученото чрез джаспърс прозрение, което му разкри, че нараняването не е сериозно. Зададоха се още… решения…

Дасен се концентрира максимално и се застави да влезе в пикапа. Облегна се на волана и сложи смачканата топка с джаспърс на седалката до себе си. Усети под себе си нещо мокро и топло, извади портфейла си от джоба и видя, че вътре се е задържала вода. Портфейлът се озова до топката от сандвич.

Сега, рече си Дасен. Сега ще потегля.

Но преди да събере сили за да запали двигателя и да потегли от паркинга към пътя, водещ към Портървил, минаха още няколко минути. Караше бавно, съзнавайки притъпената чувствителност на сетивата си, сковаваща движенията му.

Фаровете очертаваха отрязък от летящия път и дърветата край него — жълтата линия по средата, предпазни огради, странични горски пътища. Дасен отвори прозореца и подаде глава навън, опитвайки се да се поосвежи. Сега се намираше на виещия се път, извеждащ от долината. Мозъкът му работеше толкова бавно, че той усещаше в главата си някаква страхотна тежест.

Насреща му се зададоха светлини и отминаха. Край пътя се виждаха тъмни скали — жълти маркировъчни линии, разкривени кръпки по настилката… а отгоре звезди. Най-накрая стигна до клисурата с изгорелите чернеещи скелети на дърветата от двете страни.

Дасен почувства, че нещо го тегли назад и му заповядва да обърне колата и да се върне в Сантарога. Той се противопостави на това чувство. Селадор трябваше да получи парчето от сандвича и да го изследва. Дълг. Обещания. Трябваше да стигне до Портървил.

Дасен усети, че в ума му се надига нещо черно, анонимно и ужасяващо. То го изучаваше.

Стори му се, че нещо в него изщрака и после съзнанието му се проясни. Това се случи толкова внезапно, че той почти загуби контрол над волана, пресече линията в средата на пътя и се върна обратно, а в това време гумите пищяха.

Пътят, нощта, воланът, кракът му върху газта — всичко това се стоварваше върху сетивата му с объркваща непосредственост. Дасен удари спирачките, намали скоростта и почти запълзя. Всяко нервно окончание в него крещеше неистово. Главата му се въртеше. Вкопчи се във волана и се съсредоточи в пътя. Постепенно сетивата му се възстановиха. Пое си дълбоко дъх на пресекулки.

Реакция от наркотика, рече си той. Трябва да кажа на Селадор.

Портървил си беше същия град — същата мрачна главна улица с паркирани пред бара коли. Единствената светлина беше тази над тъмнеещата бензиностанция.

Дасен спря до телефонната кабина, спомняйки си за шерифа, който го бе разпитвал там и го бе взел за сантарогиец. Обади се слаб и писклив женски глас.

— Домът на Селадор.

Дасен се наведе над слушалката.

— Обажда се Джилбърт Дасен. Мога ли да разговарям с д-р Селадор.

— Съжалявам. Семейство Селадор няма да бъдат тук тази вечер. Да им предам ли нещо?

— По дяволите! — Дасен се вторачи в телефона. Изпита някакъв ирационален гняв срещу Селадор. Наложи му се да впрегне цялото си логично мислене за да разбере, че нямаше никаква причина Селадор да виси до телефона. Животът в Бъркли си течеше по обичайния начин.

— Да им предам ли нещо, сър? — повтори пискливия глас.

— Кажете му, че се е обаждал Джилбърт Дасен — рече той. — Кажете му, че му изпращам един пакет за химически анализ.

— Пакет за химически анализ. Да, сър. Това ли е всичко?

— Да.

Дасен върна слушалката на мястото й с чувство на отвращение. Стори му се, че е ненадейно изоставен — той беше тук сам, а във външния свят нямаше нито един човек, който да го е грижа наистина дали е жив или умрял.

Защо не вземе да ги зареже всичките онези там, запита се Дасен. Защо не се ожени за Джени и да прати останалия свят по дяволите?

Тази възможност беше крайно примамлива. Усещаше как потъва в тихото спокойствие на долината. Сантарога му даваше знак, нейната сигурност го зовеше. Там беше безопасно.

Но в същата тази сигурност се промъкваше и усещането за опасност. Дасен го чувстваше… нещо в мрака се спотайваше. Той поклати глава, ядосан на номерата, които му правеше мозъкът му.

Върна се в пикапа, намери отзад един буркан, в който държеше кибрит, изтърси кутийките, сложи вътре парчето от сандвича, затвори буркана, опакова го в останките от някаква картонена кутия за бакалски стоки и къс амбалажна хартия, върза пакета с шнур и го адресира до Селадор. Когато всичко беше готово, той написа съпроводително писмо върху страница от бележника си, описвайки подробно реакциите си — въздействието на наркотика, злополуката на езерото и личните му впечатления за групата… издигнатата от тях стена, за да го държат на разстояние… ужасът на Джени…

Всичко написа в писмото.

Усилието да си припомни събитията предизвика болка на мястото, където си беше ударил в ръба на лодката. Намери един плик в чантата си, адресира писмото и го запечата.

Дасен потегли с чувство на удовлетворение, намери една тъмна странична уличка и паркира. Заключи колата отвътре, премести се отзад и легна да изчака, докато отворят сутринта пощата в Портървил.

Те не могат да контролират пощата тук, рече си той. Нека Селадор получи пробата с джаспърс… скоро ще узнаем какво представлява той.

Затвори очи и клепачите му се превърнаха в екран за някакво фантастично видение — Джени се свиваше от страх, плачеше и му се молеше. Селадор се присмиваше. Там стоеше някакъв гигантски Дасен, с изцъклени очи, прикован като Прометей… задъхващ се от напрежение…

Дасен отвори очи.

Видение наяве!

Намираше се на хълма… на завоя!

Колебливо затвори очи. Нищо друго освен мрак… но в този мрак нещо се чуваше — смехът на Селадор.

Дасен притисна ушите си с ръце. Звукът се превърна в удари на камбани, те биеха бавно и равномерно… печално. Отвори очи. Камбаните спряха.

Изправи се и седна в ъгъла с отворени очи. В колата беше студено и миришеше на мухъл. Той намери спалния си чувал, загърна се с него и остана да седи с отворени очи. Навън пееха щурци, а колата леко проскърцваше.

Постепенно сънят го обгърна. Клепачите му се притвориха и после отново се отвориха.

След колко време ще изчезне въздействието на джаспърс, чудеше се той. Това определено беше наркотичен ефект.

Очите му се затвориха.

Някъде в някаква ечаща кутия Джени прошепна: „О, Джил… обичам те. Джил, обичам те…“

Заспивайки, шепотът й звучеше в ушите му.