Читателски коментари (за „Да убиеш присмехулник “ от Харпър Ли)

Ето на, след почти двадесетгодишно присъствие в списъка ми с книги, които бих искал да прочета „Да убиеш присмехулник“ мина под чертата.

Вероятно ако бях много по-млад бих я сметнал и за разтърсваща, и за силна, и за добра литература. Вкусовете и критериите на човек се променят.

Думите, с които бих я определил днес са обикновена, четивна, средно-интересна, частично вълнуваща.

Разбирам причините, които са я превърнали в класика — третирането на расовите проблеми на Южните щати от гледна точка на непреднамерения наблюдател. Комично е, че в днешно време книгата е изваждана от учебните програми в американските училища, защото авторката използва думата ’негър’, която в модерна Америка е забранена.

Образът на Атикус буди симпатия и съпричстност от страна на читателя. Други истински запомнящи се персонажи отсъстват.

Езикът е обикновен, но не и стилизиран. Простотата на изказа не е била цел. Х. Лий вероятно просто така е можела. След тази книга и главоломиният и успех, не е написала и издала нито ред. Паралелът, обаче, между нея и Дж. Д. Селинджър е напълно неуместен и повърхностен, почиващ единствено на формалната прилика. И двамата са спрели да публикуват; героите и на двамата са главно деца. Друго общо между тях няма.

Това, което често ме смущава при четенето на книги претендиращи да разказват в първо лице от името на дете е фактът, че в повечето от случаите авторите не могат да се отърсят от собственото си богато и нюансирано, усложнено интерпретиране на света. Светът на децата е доста по-контрастен, а понятията, с които разполагат, за да могат да оценятват факти, характери и събития доста по-малко. Децата са искрено наивни и наивно-хитри, а светът, в който живеят е доста малък.

Смятам, че „Да убиеш присмехулник“ е изключително неубедителна по отношение на разказа воден от 6–9 годишно момиченце.

В заключение ще кажа, че атмосферата на градчето Мейкомб ми остана толкова чужда и далечна, колкото предполагам за човек израсъл в Алабама би бил телевизионният сериал „Войната на таралежите“.

Прочетох книгата без вътрешна съпротива, с лек интерес как ще се развият някои събития и я завърших без изненади или удовлетворение от прочетеното.

Хубаво е, че нещата в САЩ изглежда са се попроменили от онова време. Хубаво е и да се знае какви са били.

Сматам, че „Да убиеш присмехулник“ е силно надценена по всички показатели и това е, заради политическата й, а не заради художествената й стойност.