Стивън Кинг
Пътна мрежа (9)

28 ноември, 1973 г.

Когато стана на другата сутрин, навън валеше сняг, но докато стигне до пералнята, снегът бе почти спрял. Том Грейнджър, по риза, изтича откъм завода, като дъхът му излизаше на къси облачета пара в студения въздух. По лицето му разбра, че предстоеше тежък ден.

— Лоши новини, Барт.

— Много лоши ли са?

— Достатъчно лоши. Джони Уокър е катастрофирал на път от Холидей Ин насам при първия си курс. Някакъв понтиак занесъл на червено на светофара на Дийкмън и го ударил точно по средата. Късмет — той спря за малко и погледна безцелно към вратата, където се товареше прането. Там нямаше никой. — Ченгетата казват, че Джони бил зле.

— Исусе Христе.

— Пристигнах там петнайсет или двайсет минути по-късно. Нали знаеш кръстовището…

— Да, да, коварно е. Том поклати глава:

— Ако не беше толкова ужасно, можеше да ти се досмее. Все едно някой е хвърлил бомба в текстилен магазин. Чаршафите и хавлиите от Холидей Ин са пръснати навсякъде. Хора наоколо крадяха от тях, мамка им, можеш ли да повярваш? Камионът… Барт, от вратата на кабината на шофьора не бе останало нищо. Беше направена на пихтия. Джони е изхвръкнал.

— В Сентръл ли е откаран?

— Не, в Сейнт Мери. Джони е католик, не помниш ли?

— Искаш ли да дойдеш с мен дотам?

— По-добре да остана. Рон вече вдига пара защо бойлерът няма налягане — той сви рамене неудобно. — Нали го знаеш Рон. Работата да не спира.

— Добре.

Той се качи обратно в колата си и пое към, болницата Сейнт Мери. Господи, от всички точно на Джони Уокър да се случи. Той бе единственият, освен него, който работеше в Синята Панделка от 1953-а насам — всъщност той бе започнал още през 1946-а. Една мисъл злокобно заседна като топка в гърлото му. От вестниците знаеше, че удължението на 784 щеше почти да извади от употреба опасното кръстовище на Дийкмън.

Името му, всъщност, не бе Джони. Казваше се Кори, Еверет Уокър — виждал го бе на достатъчно работни карти за да го запомни. Но всеки го знаеше като Джони. дори и преди двайсет години. Жена му бе починала през 1956-а по време на ваканция във Вермонт. От тогава живееше с брат си, който караше кола за смет към общината. Десетки работници в пералнята наричаха Рон „Каменоломната“ зад гърба му, но само Джони му го казваше в лицето, и то, без да си изпати за това.

Той си помисли: Ако Джони умре, ще остана най-старият работник в пералнята. С рекорден двайсетгодишен трудов стаж. Не е ли смешно, Фред?

Фред не бе на това мнение.

Братът на Джони седеше в чакалнята на крилото за спешни случаи. Беше висок мъж с чертите на Джони, загорял, облечен с тъмнозелени работни дрехи и черно платнено яке. Въртеше в ръце зеленото си кепе между коленете си и гледаше в пода. Той вдигна поглед при звука на стъпките му.

— От пералнята ли сте? — запита той.

— Да. Вие трябва да сте… — Той не очакваше да се сети за името му, но все пак го направи. — Арни, нали?

— Да, Арни Уокър — той поклати бавно глава. — Не знам, г-н…

— Доус.

— Не знам, г-н Доус. Видях го в залата за преглед. Доста зле ми се видя. Пък и вече не е млад. Зле изглеждаше.

— Съжалявам много — каза той.

— Гадно кръстовище е там. Не е бил виновен и другият. Той просто е занесъл в снега, Не го обвинявам. Казват, че си счупил носа, но само толкоз. Странно как свършват тези неща.

— Да.

— Спомням си веднъж, карах един кран към Хемингуей, през шейсет и някоя, и на пътя към Индиана, видях…

Външната врата се отвори с трясък и в чакалнята влезе свещеник. Той отърси снега от обувките си и се забърза напред, почти тичешком. Арни Уокър го видя, очите му се разтвориха още повече и придобиха блясъка на шока. От стегнатото му гърло му излезе кратко, подобно на вой, стенание и той се опита да се изправи на крака. Той сложи ръка на рамото на Арни и се опита да го задържи.

— Господи! — извика Арни. — Той беше взел разпятието, видяхте ли го? Той идва да му даде последно причастие… а може и вече да е мъртъв. Джони…

В чакалнята имаше и други хора: момче на десет — петнайсет години със счупена ръка, възрастна жена с ластичен колан на единия си крак, мъж с палец увит в огромен бинт. Те погледнаха към Анди и после отново, нарочно заразлистваха списанията си.

— Почакай — каза той безчувствено.

— Пусни ме — отвърна Арни. — Трябва да видя.

— Чуй…

— Пусни ме!

Той вдигна ръка от рамото му. Анди Уокър зави зад ъгъла по пътя на свещеника. Той остана на стола от изкуствена кожа още минута, чудейки се какво да стори. Загледа се в пода, покрит с кални следи от обувки. Погледна към стаята на сестрите, където някаква жена обслужваше ръчна телефонна централа. Погледна през прозореца и видя, че снегът е спрял.

От другия край на коридора, където правиха прегледите, се разнесе вик и хълцане.

Всички в чакалнята вдигнаха поглед нагоре, с полупризляло изражение на лицата.

Последва още един писък и след него остър, цвилещ вик на мъка.

Всеки пак наведе глава към списанието си. Момчето със счупената ръка преглътна шумно, промлясквайки в тишината.

Той стана и излезе бързо навън, без да поглежда назад.

 

В пералнята, всички се стекоха да го питат как е Джони, като дори и Рон Стоун не се опита да ги спре.

Не зная, казваше той. Не можах да разбера дали е жив или мъртъв. Ще ни кажат. Просто не знам.

Той избяга на горния етаж. Чувстваше се странно, като изключен уред.

— Разбрахте ли как е Джони, г-н Доус? — запита Филис. Той забеляза за пръв път, че, въпреки младежката си прическа и боядисана коса, Филис изглеждаше остаряла.

— Зле е — каза той. — свещеникът дойде да му даде последно причастие.

— Оох, защо трябваше да се случва. И малко преди Коледа.

— Отиде ли някой до Дийкмън да събере товара му?

Тя го погледна, с лека обида в очите:

— Том изпрати Хари Джонс. Върна се преди пет минути.

— Добре — каза той, но това не беше добре. Беше зле. Помисли си да отиде долу в перачното и да изсипе достатъчно белина в машините, та всичко да се разложи — и когато програмата свърши и Полак отвори капаците, да е останала само купчина сиво текстилно тесто. Това би било добре.

Филис бе вече казала нещо, което той не чу.

— Какво? Извинявай.

— Казах, че г-н Орднър позвъни. Иска да му се обадите веднага. И някакъв човек, на име Харолд Суинертън. Каза, че патроните били пристигнали.

— Харолд? — Тогава той си спомни. „Оръжейната на Харви“. Само дето Харви, както и Марли, си бе отдавна отишъл. — Да, добре.

Той влезе в кабинета си и затвори вратата. На табелката на бюрото му все още пишеше: МИСЛИ! ТОВА БИ МОГЛО ДА Е НЕЩО НОВО ЗА ТЕБ. Той свали табелката от бюрото си и я хвърли в кошчето за боклук. Туп.

Той седна на бюрото си, взе всичко от кутията с надпис ВХОДЯЩА и го хвърли в кошчето, без да го погледне. Спря се и огледа кабинета. Стените бяха покрити с дървена облицовка. Отляво висяха в рамки две свидетелства — едното от колежа, другото от Института по перални, където бе изкарал курс през летата на 1969 и 1970 г. Зад бюрото му висеше увеличена снимка, на която той и Рей Таркингтьн се ръкуваха на паркинга на Синята Панделка точно след като покривът й бе сменен. Двамата с Рей се усмихваха. В далечината се виждаше пералнята с три камиона, наредени за товарене. Коминът все още изглеждаше много бял.

Работил бе в този кабинет от 1967-а насам, вече повече от шест години. В него бе посрещнал Уудсток, вълненията в университета Кент, убийството на Робърт Кенеди и Мартин Лутър Кинг, Никсън. Години от живота му бяха преминали между тези четири стени. Тук бяха останали милиони удари на сърцето му, милиони вдишвания и издишвания. Той се огледа, за да види дали ще почувства нещо. Чувстваше лека тъга. Нищо повече.

Изчисти бюрото си като изхвърляше личните си документи и тетрадки. Написа оставката си на гърба на една бланка за пране и я постави в плик, в какъвто в пералнята даваха заплатите. Остави нещата, които не носеха нещо лично — кубчето квадратни хартийки, рулото скоч, книгата с чековете, купчината празни работни карти, привързани с ластик.

Стана, взе двете дипломи от стената и ги хвърли в кошчето. Стъклото, което покриваше свидетелството от Института по пералните, се разби. Местата, където двете рамки бяха висели на стената през всичките тези години, сега бяха по-светли и това бе всичко.

Телефонът звънна и той го вдигна, като смяташе, че е Орднър. Беше Рон Стоун, от долния етаж.

— Барт?

— Кажи.

— Джони се помина преди половин час. Изобщо не е дошъл в съзнание.

— Много съжалявам. Искам да затворя за днес, Рон.

Рон въздъхна:

— Така май ще е най-добре. Нали няма да си изпатиш от големите началници?

— Вече не работя за тях, Рон. Току-що си написах оставката.

Това беше. Беше го изрекъл. Това превърна всичко в реалност.

Отсреща последва пауза. Той чуваше шума на машините и неуморимото съскане на гладачното. „Убиецът“, така наричаха тази машина, поради това, което щеше да се случи на всеки, който попадне под нея.

— Нещо не дочух — каза Рон накрая. — Стори ми се, че каза…

— Да, това казах, Рон. Привършвам. Бе удоволствие да работя с теб и с Том, и дори с Вини, когато успяваше да си държи езика зад зъбите. Но това свърши.

— Хей, Барт, чуй ме. Успокой се. Знам, че си се разстроил…

— Не е заради Джони — каза той, без да знае така ли е, или не. Може би, все пак, той би бил способен да направи усилие да спаси себе си и живота, преминал под защитния купол на всекидневието от последните двайсет години. Но когато в коридора бе минал свещеникът, почти тичешком, и когато Арни бе издал онова странно, подобно на вой, стенание, той се беше отказал. Също като да караш кола, която занася, или да си въобразяваш, че я управляваш, и да вдигнеш ръце от волана, за да закриеш с тях очи.

— Не е заради Джони — повтори той.

— Почакай… Виж… — Рон изглеждаше силно разстроен.

— Ще поговорим по-късно, Рон — каза той, без да знае дали това ще стане или не. — Хайде, кажи на всички, че за днес приключихме.

— Добре. Добре, но…

Той затвори бавно телефона. Извади указателя от чекмеджето и намери на жълтите страници ОРЪЖИЕ.

Набра номера на „Оръжейната на Харви“.

— Здравейте, Харви.

— Бартън Доус се обажда — каза той.

— Отлично. Вчера следобед пристигнаха патроните. Казах ви, че ще дойдат достатъчно рано преди Коледа. Двеста броя.

— Добре. Вижте. Днес следобед ще съм ужасно зает. Работите ли до по-късно вечер?

— Всяка вечер, до девет, и така чак до Коледа.

— Добре. Ще се опитам да мина около осем. Ако не днес, утре следобед със сигурност.

— Няма страшно. А, разбрахте ли, дали става дума за Бока Рио?

— Бока… — Аа, да, Бока Рио, където братовчед му Ник Адамс скоро ще ходи на лов. — Бока Рио. Да, това е името.

— Господи, завиждам му. Това бяха най-хубавите дни през живота ми.

— Несигурното примирие продължава — каза той. Внезапно си представи главата на Джони Уокър, поставена на електрическата печка до камината на Стивън Орднър, с малка бронзова табелка отдолу, където пише: ХОМО ПЕРАНИУС 28 ноември, 1973 г., прибран на ъгъла на Дийкмън.

— Какво значи това? — попита Хари, озадачен.

— Казах, че и аз му завиждам — каза той и затвори очи. Усещаше, че започва да му са гади. Пръскам се по шевовете, помисли си той. На това му казват да се пръснеш по шевовете.

— Аха. Е, до скоро.

— Да. Благодаря ви още веднъж, г-н Суинертън.

Той затвори телефона, отвори широко очи и пак огледа оголелия си кабинет. Натисна копчето на интеркома.

— Филис?

— Да, г-н Доус?

— Джони е починал. За днес ще затворим.

— Видях вече някои да си тръгват и същото си помислих и аз. — Гласът на Филис издаваше, че може би вече бе плакала.

— Би ли опитала да ме свържеш с г-н Орднър по телефона, преди да си тръгнеш?

— Разбира се.

Той се завъртя на стола си и погледна през прозореца. Огромна оранжева машина се придвижваше тромаво на високите си, облечени с вериги колела, като разбиваше и подравняваше пътя. Всичко е заради тях, Фреди. Те са виновни. Всичко беше наред, докато онези от общината не решиха да разсипят живота ми. Дотогава всичко беше наред, нали, Фреди?

Фреди?

Фред?

Телефонът звънна и той го вдигна.

— Доус.

— Трябва да си полудял — каза Стийв Орднър с равен глас. — Напълно.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че в девет и половина тази сутрин лично се обадих на Монохан. Хората на Том Макан са подписали документите за завода в Уотърфорд в девет часа. Какво, по дяволите, се случи, Бартън?

— Може би ще е по-добре да се срещнем, за да поговорим за това.

— И аз така мисля. И трябва да знаеш, че ще ти се наложи да говориш много убедително, ако искаш да останеш на тази работа.

— Престани с тези номера, Стийв?

— Какво?

— Ти няма да ме оставиш тук, дори и като метач. Вече написах оставката си. Запечатана е, но мога и да ти цитирам по памет: „Напускам. Подпис, Бартън Джордж Доус.“

— Но защо? — тонът му бе като на човек, наранен физически от нещо. Но не виеше, като Арни Уокър. Той се съмняваше дали Стийв Орднър някога бе вил след единайсетия си рожден ден. Воят бе последната стъпка на по-малките хора.

— В два часа?

— В два ще е добре.

— Довиждане, Стийв.

— Барт…

Той затвори телефона и погледна безизразно към стената. След малко Филис показа глава на вратата. Изглеждаше уморена, изнервена и объркана под модерната си прическа. Видът на шефа й, седнал отпуснато насред оголелия си кабинет, само още повече я обърка.

— Г-н Доус, трябва ли да си тръгвам? Мога и да остана, ако…?

— Не, не Филис. Върви. Върви си вкъщи.

Тя изглежда се мъчеше да намери нужните думи, за да каже още нещо и той се завъртя и погледна отново през прозореца, с надеждата, че така ще спести неудобството и на двамата. След секунда, вратата тихо се затвори.

На долния етаж, бойлерът простена и спря. Двигатели на коли заработиха на паркинга.

Той седеше в празния си кабинет, посред празната пералня, чак докато дойде време да тръгва към Орднър. Сбогуваше се.

 

Офисът на Орднър бе в центъра на града, в една от високите нови сгради — седемдесететажна, цялата от стъкло, трудно отоплявана през зимата и още по-трудно охлаждана през лятото — небостъргач, който енергийната криза може би скоро щеше да опразни. Офисите на Амроко бяха на петдесет и четвъртия етаж.

Той паркира колата си в подземния гараж, взе асансьора до нивото на партера и намери поредния нужен му асансьор. Качи се в него заедно с някаква негърка, с огромна бухнала коса — в прическа, която наричаха Афро. Беше облечена с пуловер и носеше блок за стенограми.

— Хубава прическа — каза той изведнъж без някакъв повод.

Тя го изгледа хладно, без да каже нищо. Абсолютно нищо.

Приемната в офиса на Стивън Орднър бе обзаведена с няколко стола с авангарден дизайн и червенокоса секретарка, която седеше под репродукция на „Слънчогледите“ на Ван Гог. По пода човек стъпваше върху дебел килим с цвят на стриди. Неоново скрито осветление. Скрити говорители донасяха отнякъде музика — Мантовани.

Червенокосата глава му се усмихна. Бе облечена в черна блуза, а косата й бе вързана отзад с пухкаво парче златиста прежда.

— Г-н Доус?

— Да.

— Заповядайте направо.

Той отвори вратата и влезе веднага. Орднър пишеше нещо на бюрото си, което бе покрито с впечатляващо дебело парче ясно стъкло. Зад него от огромния прозорец се виждаше целият западен край на града. Той вдигна поглед и остави химикалката си.

— Здравей, Барт — каза той тихо.

— Здравей.

— Седни.

— Толкова дълго ли ще говорим? Орднър бе впил поглед в него.

— Ще ми се да те напердаша — каза той. — Знаеш ли? Иска ми се да те подгоня из този офис и добре да те напердаша. Не да те удрям или да те пребивам, а да те напердаша.

— Зная — каза той, и това бе истина.

— Не знам дали си даваш сметка какво изгуби — каза Орднър. — Предполагам, че хората на Макан са те прикоткали. Надявам се, че са ти платили добре. Защото аз лично те бях набелязал за изпълнителен вицепрезидент на тази корпорация. Тази работа щеше да ти носи трийсет и пет хиляди годишно. Надявам се, че са ти платили повече от това.

— Не са ми платили и цент.

— Наистина ли?

— Да.

— Тогава защо, Барт? Защо, за Бога?

— Защо трябва да ти отговарям, Стийв? — той седна на предложения му стол, столът на молещия, от другата страна на покритото със стъкло бюро.

За момент Орднър изглежда бе изгубил ума и дума. Той разтърси глава, както би направил боксьор, ударен добре, но не сериозно.

— Защото си мой служител. Това достатъчно ли ти е като начало?

— Не е.

— Какво искаш да кажеш?

— Стийв, аз бях служител на Рей Таркингтън. Той беше човек. Може и да не си държал на него, но трябва да признаеш, че беше така. Може понякога като сте говорили, да е хлъцнал, да се е уригнал, или да си е бръкнал в ухото. Но вземаше работата си присърце, със всичките й проблеми. Случваше се и аз да бъда един от тези проблеми. Веднъж, когато не можах да се справя с поръчките на един мотел в Крагър Плаца, той ме притисна до вратата. Ти не си като него. Синята Панделка е долнопробна играчка за теб, Стийв. Ти пет пари не даваш за мен. Ти се интересуваш единствено от хода на собствената си кариера. Тъй че не ми излизай с тези глупости за служителя. Не се преструвай, че си ми оказал доверие, и аз съм не съм го оправдал.

Ако лицето на Орднър бе само маска, то по нея не се появи и пукнатина. Изражението му продължаваше да говори за сдържана болка и нищо повече.

— Вярваш ли си? — запита Орднър.

— Да. Ти се интересуваш от Синята Панделка само доколкото тя влияе на положението ти в корпорацията. Тъй че, нека престанем с преструвките. — Той плъзна оставката си по стъклото върху бюрото.

Орднър отново поклати леко глава:

— А какво ще кажеш за хората, които нарани, Барт? Малките хора. Да забравим всичко друго, но ти заемаше важен пост. — Той изглежда претегляше думите си. — Какво ще кажеш за хората в пералнята, които ще останат без работа, тъй като няма да могат да се прехвърлят в нов завод?

Той се изсмя рязко и каза:

— Един гаден кучи син, това си ти. Качил си се твърде високо, за да можеш да видиш до долу.

Орднър почервеня и внимателно каза:

— Би било добре да се изясниш, Барт.

— Всеки един от работниците в пералнята, от Том Грейнджър до Полак в перачното, има застраховка за безработица. И тя си е негова. Той сам си я плаща. Ако ти е трудно да схванеш това понятие, приеми го за допълнителен разход. Като обяд с четири, вместо с две питиета, в Шератън.

Ужилен, Орднър каза:

— Това не са никакви пари, и ти го знаеш.

— Един гаден кучи син, това си ти — повтори той.

Орднър сключи ръцете си в един двоен юмрук. Напомняха за ръцете на дете, което за наказание трябваше да казва молитвата си преди сън до леглото си:

— Мисля, че прекаляваш, Барт.

— Не, не прекалявам. Ти ме извика тук. Ти поиска да ти обясня. Какво искаше да чуеш? Съжалявам, сбърках, ще се поправя? Не мога да ти го кажа. Не съжалявам. И няма да се поправям. И ако съм сбъркал нещо, то е само между мен и Мери. И тя никога няма да разбере това, сигурен съм. Нима ще ми кажеш, че съм навредил на корпорацията? Мисля, че дори ти не си способен да изречеш такава лъжа. След като една корпорация достигне определени мащаби, нищо не може да й навреди. Може би само божията воля. Когато нещата вървят добре, тя вади огромни печалби, когато времената са лоши, тя просто печели, а когато всичко се обърне с главата надолу, получава данъчни отчисления. Сега вече знаеш.

— Ами какво ще стане с тебе? С Мери? — каза Орднър внимателно.

— Теб не те е грижа и за това. За теб това е просто начин, по който смяташ, че можеш да ми повлияеш. Нека те попитам нещо, Стийв? От това ще те заболи ли? Ще ти намалее ли заплатата? Годишният дивидент? Пенсионният фонд?

Орднър поклати глава:

— Върви си вкъщи, Барт. Ти не си на себе си.

— Защо? Защото говорим за теб, а не само за пари?

— Ти си се побъркал, Барт.

— Не знаеш защо — каза той като стана и постави юмруци на покритото със стъкло бюро на Орднър. — Бесен си, но не знаеш защо. Някой сигурно ти е казал, че в подобна ситуация трябва да си бесен. Но не знаеш защо.

Орднър повтори внимателно:

— Ти си се побъркал.

— Така е, по дяволите. Но какво става с теб?

— Върви си вкъщи, Барт.

— Ей сега ще те оставя на мира, както и искаш. Отговори ми само на един въпрос. За миг, престани да бъдеш служител на корпорацията и ми отговори на един въпрос. Държеше ли на всичко това? Значеше ли то нещо за теб, или не даваше и пет пари?

Орднър го погледна и остана загледан в него доста време. Градът се простираше зад него като кралство от кули, обгърнати в сивота и мъгла.

— Не — каза той.

— Добре — каза той меко. Погледна Орднър без злоба. — Не съм го направил, за да прекарам теб. Или пък корпорацията.

— Тогава защо? Аз отговорих на твоя въпрос. Сега ти отговори на моя. Можеше да подпишеш за завода в Уотърфорд. Оттам нататък, някой друг щеше да има грижата. Защо не го направи?

— Не мога да ти обясня — каза той. — Вслушах се в себе си. Но там, отвътре, хората говорят на друг език. Ако се опиташ да го кажеш на глас, излиза по-тъпо и от най-големите глупости, които си чул. Но това бе правилното решение за мен.

Орднър го гледаше твърдо:

— А Мери?

Той замълча.

— Върви си, Барт — каза Орднър.

— Какво искаш, Стийв?

Орднър разклати глава, губейки търпение.

— Приключихме, Барт. Ако искаш да поприказваш с някой, иди на бар.

— Какво искаш от мен?

— Единствено да напуснеш тази стая и да отидеш вкъщи.

— Какво искаш от живота тогава? Какво те крепи?

— Върви си, Барт.

— Отговори ми! Какво искаш? — той впи поглед дълбоко в Орднър.

Орднър му отговори тихо:

— Искам, каквото искат всички хора. Върви си, Барт.

Той излезе, без да поглежда назад. И повече не се върна там.

Докато стигне до „Коли втора ръка Маглиоре“, навън вече валеше силен сняг и повечето от колите бяха включили фаровете си. Чистачките пред него махаха равномерно напред-назад, а извън обсега им разтопеният сняг се стичаше по предното стъкло на колата, подобно на сълзи.

Той паркира колата отзад и отиде до офиса. Преди да влезе, разгледа за момент призрачното си отражение в стъклото на вратата и избърса тънката розова кора, събрала се на устните му. Срещата му с Орднър го бе разстроила повече, отколкото бе допускал. Бе взел шише пептобисмол от една аптека и по пътя насам го бе пресушил наполовина. Сигурно една седмица няма да мога отида по нужда, Фред. Но Фреди го нямаше. Може би бе отишъл да види роднините на Монохан в Бомбай.

Жената зад сметачната машина му хвърли странна, изпълнена с догадки усмивка и му махна да влиза направо.

Маглиоре бе сам. Четеше „Уол Стрийт Джърнъл“ и когато влезе, го захвърли направо в кошчето за смет. Вестникът падна там шумно.

— От зле, по-зле става — каза Маглиоре, като че продължаваше вътрешния си диалог, започнат по-рано. — Всичките тези дилъри са се превърнали в баби, точно както казва Пол Харви^[1]. Ще подаде ли оставка президентът? Дали? Няма ли? Ами, ако подаде? Ще фалира Дженеръл Илектрик при този недостиг на електроенергия? От това само ми се разваля настроението.

— Да — каза той, без да знае с какво точно се съгласява. Чувстваше се неловко и не бе напълно сигурен, че Маглиоре си спомня кой точно стоеше пред него. Какво трябваше да каже? Аз съм този, който те нарече путка. По дяволите, такова начала не бе за препоръчване.

— Заваля по-силно май, а?

— Да, силничко е.

— Мразя снега. Брат ми прекарва всяка зима в Пуерто Рико, от първи ноември до петнайсети септември. Притежава четирийсет процента от един хотел там. Казва, че трябвало да се грижи за инвестициите си. Глупости. Той не знае как да се грижи за собствения си задник. Какво искаш?

— Хъ? — той подскочи леко и се почувства виновен.

— Дошъл си да купиш нещо. Как да ти го дам, като не зная какво е?

Когато въпросът му бе поставен така директно и внезапно, той не можа да реши с какво да започне. Думата, която му се въртеше в устата, изглежда бе твърде голяма, за да излезе оттам. Той си спомни за нещо, което бе направил като дете и леко се усмихна при мисълта.

— Какво смешно има? — попита го Маглиоре остро и с любопитство. — Както е тръгнал бизнесът, един виц би ми дошъл добре.

— Веднъж, като бях малък, си сложих една кукла на конци в устата — каза той.

— И какво смешно има в това?

— Не можах да я извадя оттам. Това е смешното. Майка ми ме заведе на лекар и той я извади. Ощипа ме по дупето и като изпищях, той просто я измъкна.

— Аз няма да те щипя по задника — каза Маглиоре. — Какво искаш, Доус?

— Експлозиви — каза той.

Маглиоре го изгледа. Облещи очи. Започна да казва нещо, но вместо да довърши плясна с ръка увисналата си челюст.

— Експлозиви?

— Да.

— Знаех си, че този е куку — каза Маглиоре на себе си. — И на Пийт казах, като си тръгна: „Ето ти един, дето си търси белята.“ Това му казах.

Той замълча. „Търсенето на белята“ му напомни за Джони Уокър.

— Добре, добре. Ще захапя. За какво са ти експлозиви? Искаш да вдигнеш във въздуха Търговското изложение на Египет? Ще отвличаш самолет? Или просто искаш да видиш сметката на тъща си?

— За нея няма да си хабя експлозивите — каза той схванато, при което и двамата се разсмяха, но без това да разведри атмосферата.

— За какво са ти, тогава? На кого си вдигнал мерника?

— Мерник на никой не съм вдигал — каза той. — Ако исках да убия някого, щях да си купя пушка. — Тогава той си спомни, че си бе купил пушка, дори две, и от това пълният му с пептобисмол стомах започна да се бунтува.

— И за какво са ти експлозиви?

— Искам да вдигна във въздуха един път.

Маглиоре го изгледа с премерено недоверие. Всичките му емоции изглеждаха преиграни; напомняше му за някой, който сам си бе избрал характера, така че да се вмества успешно точно в диоптъра на силните му очила.

— Искаш да вдигнеш във въздуха един път. Кой път?

— Още не е построен. — Това започваше да му доставя някакво извратено удоволствие. Така, разбира се, той само отлагаше неизбежната конфронтация с Мери.

— Значи, искаш да вдигнеш във въздуха път, който още не е построен. Сбърках ти диагнозата, господинчо. Ти не си куку. Ти си психо. Можеш ли да говориш разбрано?

Като подбираше внимателно думите си, той каза:

— В момента строят един път, известен като удължението на 784. Когато стане готов, околовръстното ще минава почти през целия град. Има причини, в които сега не бих искал да се задълбочавам, а и не мога, но този път разби двайсет години от живота ми. Това е…

— Защото ще прегазят пералнята, където работиш, и къщата ти.

— Откъде знаеш?

— Казах ти, че ще те проверя. Да не си мислеше, че бе на майтап? Знаех дори, че ще останеш без работа, преди сигурно и ти да си го разбрал.

— Не, това го знаех още преди месец — каза той, без да мисли.

— И как смяташ да го направиш? Ще минеш през строителната площадка с колата, ще палиш снопчета динамит с пурата си и ще ги хвърляш през прозореца насам-натам?

— Не. В празничните дни те си оставят машините там. Искам всичките да ги вдигна във въздуха. И новият им фургон. И той искам да хвръкне.

Маглиоре се опули насреща му. Стоя така дълго време. После метна назад глава и започна да се смее. Коремът му се затресе, а токата на колана му подскачаше нагоре-надолу като книжна лодка в неспокойни води. Смехът му бе истински, богат и дълъг. Смя се така, че сълзи избиха по очите му, а после от някакъв вътрешен джоб извади огромна, почти бутафорна, носна кърпичка и си избърса очите. Той седеше и гледаше как Маглиоре се смее и изведнъж се почувства убеден, че този мъж ще му продаде експлозивите. Наблюдаваше го с лека усмивка на уста. Смехът не му пречеше. Смехът днес звучеше добре.

— Човече, ти съвсем си полудял — каза Маглиоре, когато вълната от смях бе утихнала до откъслечни изблици. — Жалко че Пийт не бе тук, та да те чуе. Няма да ми повярва, ако му кажа. Вчера ме нарече путка, а д-днес… д-д-днес… — И той пак избухна в смях, като бършеше очите си с кърпичката. Когато се успокои, той попита:

— А как ще финансираш това малко приключение, г-н Доус? Сега, след като вече си безработен?

Странно му прозвуча като го чу. Вече безработен. Казано но този начин, звучеше доста вярно. Беше без работа. Това не беше някакъв сън.

— Изтеглих си застраховката живот миналия месец — каза той. — Изплащах по полица за десет хиляди долара в продължение на десет години. Сега имам около три хиляди.

— Значи отдавна си почнал да се подготвяш за това.

— Не — каза той честно. — Когато си изтеглях полицата, не знаех точно за какво ще са ми парите.

— По това време, значи, още си разглеждал и други варианти, така ли? Да запалиш пътя, или да го застреляш с картечница, да го удушиш, или…

— Не. Просто не знаех какво ще направя. Сега вече знам.

— Е, тогава, забрави за мен.

— Какво? — той премигна пред Маглиоре, истински изненадан. Това го нямаше в сценария. Маглиоре трябваше да се дърпа, малко по бащински. После да му продаде експлозива. Трябваше да му напомни и нещо като: Ако те хванат, знай, че ще отричам, че някога съм те виждал.

— Какво каза?

— Казах не. Н — Е. Това значи не. — Той се наведе напред. Доброто настроение се бе изпарило от очите му. Те бяха студени и неочаквано малки, въпреки увеличението на лупите. Това вече съвсем не бяха очите на някой весел Дядо Коледа от Неапол.

— Виж какво — каза той на Маглиоре. — Ако ме хванат, никога няма да кажа, че съм чувал името ти. Изобщо няма да го спомена.

— Ще го изпееш като пои. Ще си изплюеш и червата и ще те признаят за невинен по невменяемост. А аз ще кацна в пандиза до живот.

— Не, слушай…

— Ти слушай — каза Маглиоре. — Беше ми смешен, но до едно време. Това време изтече. Казах не и точно това имах предвид. Никакви пушки, никакъв динамит, никакви експлозиви, нищо. Защо ли? Защото ти си куку, пък аз съм бизнесмен. Някой ти е казал, че мога да намирам разни неща. И така да е. Давал съм много неща на много хора. Но и на мен са ми давали по нещо. През 1946-а ми дадоха от две до пет години за незаконно притежаване на оръжие. Излежах десет месеца. През 1952-а ми лепнаха обвинение в заговор, което не успяха да докажат. През 1955-а, ме обвиниха в неплащане на данъци, което също опровергах. През 1959-а ме обвиниха в приемане на крадена собственост, с което не можах да се справя. Прекарах осемнайсет месеца в Кастълтьн, но онзи, който се разприказва пред съда, още излежава доживотна присъда. От 1959-а насам са ме викали три пъти — в два от тях до дело въобще не се стигна, а третото обвинение не издържа. Много би им се искало пак да ме хванат натясно, защото, при едно добро обвинение, двайсет години не ми мърдат без шанс за по-раншно излизане заради добро поведение. А от някой като мен, единствено здрави след двайсет години ще му излязат бъбреците, колкото и тях да дадат на някоя чернилка в болницата в Нортън. За теб това може и да е игра. Луда, но игра. За мен не е. Мислиш, че казваш истината, когато твърдиш, че ще си държиш езика зад зъбите. Но ти лъжеш. Не мен. Себе си. Затова отговарям ти — твърдо не. Ако беше за жена, Бога ми, щях да ти дам две, само заради това шоу, дето ни разигра тука вчера. Но за друго — не.

— Добре — каза той. Стомахът му беше по-зле от всякога. Имаше чувството, че всеки момент ще повърне.

— Това място е чисто — каза Маглиоре. — И аз знам, че е чисто. Нещо повече, знам, че и ти си чист, макар че, Бог ми е свидетел, ако я караш така, скоро ще я оплескаш. Но чуй какво ще ти кажа. Преди около две години един негър дойде при мен и каза, че иска експлозиви. Той нямаше да гърми нещо безобидно като път. Искаше да вдига, във въздуха самия федерален съд.

Можеш да не продължаваш, помисли си той. Мисля, че ще повърна. Стомахът му бе като че ли пълен с пера и всяко едно от тях го дразнеше непоносимо.

— Продадох му стоката — каза Маглиоре. — Малко от това, малко от онова. Спазарихме се. Той поговори с неговите хора, аз — с моите. Парите бяха прехвърлени. Много пари. Стоката също бе прехвърлена. Слава Богу, хванаха го заедно с неговите момчета, преди да е успял да направи нещо. Но сън не ме хвана седмици наред, като си мислех как ще си изплюе червата пред ченгетата, или пред прокурора, или пред ФБР-то. И знаеш ли защо? Защото всичките бяха мръднали и всичките бяха черни, а това е най-лошото възможно съчетание. Някой само луд като теб, е готов пропял. Ще изгори като кибритена клечка. Но ако има трийсет души и хванат трима от тях, ще си затворят устата като неми и ще си заминат.

— Добре — повтори пак той. Очите му смъдяха и го боляха.

— Слушай — каза Маглиоре малко по-тихо. — Три хиляди долара, и така няма да стигнат за това, дето го искаш. Това е черен пазар, разбираш ли? Трудно се пазариш. За това, което търсиш, ще ти трябват три или четири пъти повече.

Той замълча. Не можеше да си тръгне преди Маглиоре да го пусне. Всичко приличаше на кошмарен сън, но той знаеше, че е истина. Трябваше непрекъснато да си повтаря да не направи нещо идиотско пред Маглиоре, като например, да се ощипе, за да се събуди.

— Доус?

— Какво?

— Това няма да помогне. Не знаещ ли? Можеш да унищожиш човек или природна забележителност, или нещо от изкуството, както онзи смахнат негър направи на нищо Пиета с чука си, дано още гори в ада. Но не можеш да се справящ със сгради, пътища или нещо такова. Това не могат да разберат и всички онези смахнати негри. Вдигнеш ли във въздуха федералния съд, ще построят два на негово място — един — да замести стария и един — да прибира всеки негър, който им се покаже пред очите. Тръгнеш ли да трепеш ченгета, ще вземат по шест нови на мястото на всеки убит — и всеки от новите ще търси най-вече черно месо. Не можеш да спечелиш, Доус. Бял или черен. Изпречиш ли им се на пътя, ще те погребат в него, заедно с къщата ти и с работата ти.

— Трябва да тръгвам — чу се той да казва дебело.

— Да, не изглеждаш добре. Трябва да забравиш за това. Мога да ти намеря някоя стара курва, ако искаш. Стара и тъпа. Да можеш да правиш каквото си щеш с нея. За да си изпуснеш отровата. Защото, знаеш ли, ти ми хареса…

Той побягна. Побягна сляпо през вратата, после през офиса и навън в снега. Спря се там треперейки, поемайки на големи глътки от мразовития въздух. Внезапно помисли, че Маглиоре ще дотича след него, ще го хване за яката и ще го върне обратно в офиса, за да му говори и говори до края на света. Така че, когато тръбният зов предизвести Апокалипсиса, Едноокият Сади още търпеливо ще му обяснява как всички системи се самосъхраняват и самовъзпроизвеждат и ще му предлага старата курва.

Докато се прибере, снегът бе натрупал близо петнайсет сантиметра. Снегорините бяха минали скоро и той трябваше да прекара форда през малката планина замръзнал сняг отстрани, за да го паркира на пътеката в двора. За форда това не беше проблем. Той беше добра тежка кола.

В къщата беше тъмно. Отвори вратата и влезе, изтърсвайки снега от себе си върху изтривалката, бе съвсем тихо. Мърв Грифин този път не разговаряше със знаменитости.

— Мери? — извика той. Не последва отговор. — Мери?

Щеше му се да е излязла някъде, докато не чу, че плаче в дневната. Той си свали палтото и го окачи на закачалката си в гардероба. Кутията на дъното на гардероба беше празна. Мери я слагаше там всяка зима, за да събира водата, която се стича от дрехите. Понякога се бе чудил: Кой го е грижа за пода на гардероба. Сега отговорът се появи пред него с цялата си простота. Мери. Ето кой.

Той влезе в стаята. Тя седеше на дивана пред изключения телевизор и плачеше. В ръцете й нямаше носна кърпичка. Те бяха отпуснати край тялото й. Тя винаги бе плакала насаме със себе си, горе в спалнята, или, ако бе неочаквано и за нея; бе прикривала лице с кърпичка или с ръцете си. Сега лицето й изглеждаше голо и неприлично. Беше лице на някой преживял самолетна катастрофа. Сърцето го заболя.

— Мери — каза той меко.

Тя продължи да плаче, без да го погледне. Той седна до нея.

— Мери — каза той. — Не е чак толкова лошо. От всяко положение се излиза. — Но сам се почуди дали бе така.

— Това е краят на всичко — каза тя, като плачът насичаше думите й. Странно, но красотата, която тя вечно бе имала, или бе изгубила завинаги, сега грееше от лицето й. В този момент на пълно съсипване, тя си оставаше една прекрасна жена.

— Кой ти каза?

— Всички ми казаха! — проплака тя. Тя все още не искаше да погледне към него, но вдигна ръка, завъртя я и удари във въздуха, преди да я отпусне пак върху крака си. — Том Грейнджър се обади. После жената на Рон Стоун се обади. После и Винсент Мейсън. Искаха да разберат какво ти има. А аз не знаех! Не знаех, че изобщо нещо става с теб!

— Мери — каза той и се опита да вземе ръката й в своята. Тя я Дръпна, като че ли бе заразен.

— С всичко това искаш да ме накажеш ли? — попита тя и най-сетне го погледна в очите. — Това ли искаш? Да ме накажеш?

— Не — каза той бързо. — Не, Мери, не искам това. — Сега му се искаше да заплаче, но това би било неправилно. Това би било съвсем неправилно.

— Защото ти дадох първо едно мъртво бебе, а след това — друго, определено още от раждането си да умре? Аз ли убих сина ти? За това ли е всичко?

— Мери, той беше наш син…

— Той беше твой! — извика му тя.

— Недей, Мери. Недей така — той се опита да я прегърне, но тя се отскубна от него.

— Да не си ме докоснал.

Те се погледнаха един друг, зашеметени, като че ли току-що бяха открили, че могат да бъдат и съвсем различни и непознати хора, като големи бели петна по някоя карти.

— Мери, това, което направих, не зависеше от мен. Моля те, повярвай ми.

Но това можеше и да е лъжа. Въпреки това той продължи:

— Не знам дали има нещо общо с Чарли, може и така да е. Сторих неща, които и сам не разбирам. Из… изтеглих застраховката си живот през октомври. Това бе първото, първото свършено нещо, но и много по-рано разни неща ставаха в главата ми. Но бе по-лесно да се вършат нещата, отколкото да говорим за тях. Разбираш ли ме? Ще се опиташ ли да ме разбереш?

— Какво ще стане с мен, Бартън? Аз мога да съм само твоя съпруга. Какво ще стане с мен?

— Не зная.

— Чувствам се, все едно си ме изнасилил — каза тя и отново заплака.

— Мери, моля те, спри. Недей… Опитай се да не плачеш.

— Когато вършеше всичките тези неща, помисли ли си поне веднъж за мен? Не се ли сети, че аз завися от теб?

Не можеше да й отговори. Под действието на някаква странна, разцентрована сила, той имаше чувството, че говори пак с Маглиоре. Като че ли Маглиоре бе влязъл в къщата му, облякъл бе дрехите на Мери, сложил бе нейната маска. Какво следваше? Да му предложи пак старата курва?

Тя стана.

— Ще отида горе. Ще си легна.

— Мери… — Тя не го прекъсна, но той откри, че не знаеше как да продължи след първата дума.

Тя излезе от стаята и той чу стъпките й да се качват нагоре. След това чу проскърцването на леглото, когато тя сядаше върху него. После я чу, че плаче отново. Той стана, включи телевизора и усили звука така, че да не може да я чува. От екрана Мърв Грифин разговаряше със знаменитости.