Стивън Кинг
Пътна мрежа (41)

20 януари, 1974 г.

— Давай! — каза той на глас и всичко започна да се движи.

Опря пушката на дясното си рамо, прицели се в дясната гума на патрулната кола и натисна спусъка.

Прикладът силно удари рамото му, а дулото отскочи нагоре, след като куршумът беше изстрелян. Големият прозорец на дневната избухна навън на малки парченца, само остри отломки останаха прикрепени по рамката, подобно на нарисувани от импресионист стрели. Предната гума не просто гръмна — тя се взриви с трясък и цялата кола потрепери, както стоеше на мястото си, като куче, получило ритник, докато спи. Лъскавият капак на джантата литна и издрънча безсмислено върху замръзналия асфалт на ул. „Крестолън Уест“.

Фенър спря и погледна смаян към къщата. Лицето му бе изкривено от шока. Мъжът със синия блейзър изпусна куфарчето си на земята. Третият имаше по-добри рефлекси, или може би по-развито чувство за самосъхранение. Той се завъртя на пети и хукна приведен обратно към зелената лимузина, където се изгуби от погледа му.

Полицаите побягнаха, единият — наляво, другият — надясно и се скриха зад колата си. Секунда по-късно този със слънчевите очила изскочи над капака, хванал служебния си пистолет с две ръце, и стреля три пъти. Звукът беше като от невинно плюкало след трясъка на неговата Уедърби. Той се скри зад креслото и чу как куршумите изсвириха над главата му — наистина можеше да се чуе как правят ссиззз! — и се забиха в мазилката на стената над дивана. Звукът, който издадоха, пробивайки мазилката, му напомни за удар с юмрук в боксова круша. Помисли си: това ще се чуе и когато ме уцелят.

Ченгето със слънчевите очила изкрещя на Фенър и на мъжа със синия блейзър:

— Залегнете! Залегнете, по дяволите! Този вътре има цяла гаубица!

Той се надигна леко, за да може да гледа по-добре и ченгето с тъмните очила го видя и гръмна още два пъти. Куршумите пак намериха стената, този път любимата картина на Мери, „Ловци на стриди“ на Уинслоу Хоумър, която падна оттам първо на дивана и после на пода. Стъклото на картината се, разби.

Той пак надигна леко глава, за да може да вижда какво става (защо не се бе сетил да си вземе един детски перископ?), трябваше да знае дали няма да се опитат да го обкръжат, по примера на Ричард Уидмарк и Марти Милнър срещу японците от късните вечерни филми по телевизията. Ако се опитаха да минат отзад, щеше да се наложи да застреля някой, но ченгетата все още бяха зад колата си, а Фенър и мъжът със синия блейзър тичаха към лимузината. Куфарчето на Синия блейзър лежеше на тротоара като малко мъртво зверче. Той се прицели в него, предусещайки болката от отката, и натисна спусъка.

БРРРАННННГ! и куфарчето литна във въздуха на две парчета, преобръщайки се и изсипвайки куп хартия, който вятърът спокойно можеше да прелисти.

Той пак стреля, този път по дясната предна гума на полицейската кола, която мигом гръмна. Единият от двамата полицаи зад автомобила изпищя с дрезгав фалцет.

Погледна пак към полицейската кола и видя, че вратата на шофьора беше отворена. Ченгето с тъмните очила се бе проснало наполовина на седалката и настройваше радиостанцията. Купонът скоро щеше да почне. Щяха да си го поделят, по парченце за всеки, който желаеше, и тогава вече цялата работа щеше да престане да бъде нещо лично. Почувства облекчение, горчиво като алое. Каквото и да беше, каквато и жестока болест да го бе докарала дотам, на последния клон на високото дърво, той вече не я задушаваше в себе си с шепот и плач, скрит от чужди погледи. Беше се влял в потока лунатици; беше излязъл от нелегалност. Скоро неговият случай щеше да бъде сведен до безопасно вестникарско заглавие — НЕСИГУРНОТО ПРИМИРИЕ ПРОДЪЛЖАВА НА УЛ. „КРЕСТОЛЪН“.

Той остави пушката на земята и пропълзя по пода, като внимаваше да не се пореже от счупеното стъкло на картината. Взе малката възглавничка и се върна на четири крака до прозореца. Ченгето вече не беше в колата.

Той взе своя магнум и стреля два пъти по колата. Пистолетът даде силен, но поносим откат. Рамото му пулсираше от болка като прогнил зъб.

Другото ченге, без очилата, се надигна над капака на колата, за да отвърне на огъня, при което той изпрати още два куршума в задния страничен прозорец на патрулната кола, който хлътна навътре, натрошен. Ченгето се скри обратно зад, колата без да стреля.

— Спрете! — извика Фенър. — Нека да му кажа нещо!

— Давай — отвърна едно от ченгетата.

— Доус! — ревна Фенър смело като детектив от последна серия на филм с Джими Кегни. (Светлините от бурканите на полицейските коли шарят напред-назад по мръсната дупка, където „Бясното куче“ Доус се крие с по един димящ автоматичен 45-калибров във всяка ръка. „Бясното куче“ е клекнало зад един обърнат фотьойл, по тънка фланелка, показваща мускулите му, и се озъбва. ) — Доус, чуваш ли ме?

(А „Бясното куче“, с лице изкривено от омраза, макар по челото Му да е избила пот, изкрещява:)

— Спипай ме сега, ако ти стиска!

Той изскочи зад фотьойла и изпразни своя магнум в зелената лимузина, оставяйки по нея неравен ред дупки.

— Господи! — изпищя някой. — Той е луд.

— Доус! — викна Фенър.

— Жив няма да ви се дам! — провикна се той, полудял от радост. — Вие сте долните плъхове, които убиха моето дете и братче! Ще пратя първо някой от вас в ада, преди да ме спипате!

Той зареди отново пистолета с треперещи пръсти, а после напълни магазина на пушката.

— Доус! — викна отново Фенър. — Нека се споразумеем!

— На ти малко олово, наместо това, твар долна! — извика той на Фенър, но в това време гледаше полицейската кола и когато ченгето с очилата се показа над капака, той го изпрати обратно зад калника с два изстрела. Единият разби централния прозорец на къщата на семейство Куинс, от другата страна на улицата.

— Доус! — провикна се Фенър важно.

— Млъквай, глупако. Не виждаш ли, че така само го разгневяваш още повече — каза едно от ченгетата.

Беше се установила тягостна тишина, когато воят на сирените още далечни, започна да се надига. Той остави пистолета на пода и взе пушката. Радостният делириум, в който бе изпаднал, го напускаше и той се чувстваше уморен, с много болки по тялото си и му се ходеше по нужда;

Само нека побързат от телевизията, помоли се той. С камерите си и всичко останало.

 

Когато първата полицейска кола изсвири с гуми зад ъгъла, поднасяйки леко, също като във „Френската връзка“, той беше готов. Беше изпратил два снаряда с гаубицата по полицейската кола, за да задържи ченгетата зад нея известно време, след което внимателно се прицели в решетката на приближаващата кола като изпечен ветеран в стил Ричард Уидмарк. Решетката експлодира и целия преден капак литна във въздуха. Колата занесе на тротоара в продължение на около десетина метра и се заби в едно дърво. Вратите се отвориха и четири ченгета излетяха навън, зашеметени и с извадели пистолети. Двама се блъснаха един в друг. Тогава ченгетата зад първата патрулна кола (неговите ченгета, помисли си той с известно чувство за собственост) откриха огън и той се гмурна зад фотьойла, докато куршумите писнаха над главата му. Оставаха седемнайсет минути до единайсет часа. Помисли си, че сега ще се опитат да го обкръжат.

Надигна отново глава, тъй като нямаше друг изход, и край дясното му ухо пропищя куршум. Още две патрулни коли се зададоха от другия край на ул. „Крестолън“ с виещи сирени и мигащи сини лампи. Две от ченгетата от разбитата кола се опитваха да се прехвърлят през оградата на задния двор на Ъпслингърови и той стреля по тях три пъти, без да се прицелва, само за да ги върне зад прикритието на колата. Те побягнаха назад. Дърво от оградата на Уилбьр Ъпслингър (през пролетта и лятото по нея полазваше бръшлян) се пръсна на трески наоколо, като една по-голямо парче даже падна на снега.

Двете последни патрулни коли спряха напряко на пътя под формата на буквата V, блокирайки улицата пред къщата на Джак Хобрът. Ченгетата залегнаха зад автомобилите. Един от тях говореше с колегите си от разбитата кола по радиото. Секунда по-късно новопристигналите започнаха да го обсипват с плътен прикриващ огън, който го принуди да залегне. Куршуми удряха по входната врата, по фасадата на къщата и по целия преден прозорец. Огледалото в коридора гръмна, превръщайки се в сипещи се диаманти. Един куршум проби покривката върху телевизора Зенит, която леко подскочи. Той пропълзя на четири крака през стаята и се изправи до малкото прозорче зад телевизора. Оттам се виждаше като на длан задния двор на Ъпслингърови. Двама полицаи пак се опитваха да заобиколят къщата. Носът на единия от тях кървеше.

Фреди, май ще трябва да убия един от тях, за да ги накарам да спрат.

Недей, Джордж. Моля те. Не го прави.

Той разби прозореца с дръжката на магнума, при което се поряза. Полицаите вдигнаха поглед към къщата, видяха го и започнаха да стрелят. Той отвърна на стрелбата и видя как два от куршумите му пробиха новия алуминиев обков по оградата на Уидбър (беше ли общината платила за това?). Чу как полицейските куршуми се забиваха и в собствената му къща точно под прозореца, от двете страни. Един отскочи от рамката на прозореца и трески го удариха по лицето. Очакваше всеки момент някой куршум да пробие главата му. Трудно бе да се каже колко дълго продължи престрелката. Изведнъж, едно от ченгетата грабна ръката си, точно над китката, и извика. Изтърва пистолета си като дете, на което е омръзнала глупавата игра. Тръгна обратно в кръг. Колегата му го хвана през кръста и двамата се втурнаха обратно към разбитата си кола.

Той пак падна на четири крака, пролази до обърнатия фотьойл и погледна навън. От двата края на улицата се задаваха още две патрулни коли. Спряха от другата страна на улицата, до къщата на семейство Куинс, и осем полицаи изскочиха и дотичаха зад първата патрулка със спуканите гуми и зелената лимузина. Той се прикри отново и пропълзя по коридора. Къщата вече бе подложена на много силен огън. Знаеше, че трябва да вземе пушката и да отиде на горния етаж, където ъгълът бе по-изгоден за него и откъдето можеше и да ги изпъди от колите им и да ги накара да се прикрият в околните къщи. Но не се осмеляваше да се отдалечи толкова много от главния фитил и акумулатора. Хората от телевизията можеше да дойдат всеки момент.

Входната врата бе направена на решето. Под тъмносинята боя се показваше голо дърво. Той допълзя в кухнята. Всички прозорци бяха изпочупени и пръснати на парчета по балатума на пода. Случаен куршум бе обърнал кафеварката и тя лежеше сега в локва кафява каша. Той приклекна под прозореца, после се изправи рязко и изпразни магнума в двете паркирани напряко на пътя коли. Огънят по кухнята веднага се засили. Две дупки от куршуми се появиха по бялата врата на хладилника, а трети уцели бутилката Южен Комфорт на масата. Тя гръмна, пръскайки навсякъде около себе си стъкло и южно гостоприемство.

Пълзейки обратно в дневната, усети нещо като ужилване от пчела в дясното си бедро, точно под дупето, и когато пипна с ръка, по пръстите му имаше кръв.

Той легна зад фотьойла и пак зареди магнума. Зареди и пушката Уедърби. Едва показа глава и веднага я скри обратно, ужасен от ожесточения огън, който се изсипа по него. Куршуми обсипваха дивана, стените, телевизора, чиято покривка танцуваше. Показа отново глава и гръмна по полицейските коли, паркирани напряко на улицата. Разби едно от стъклата им и видя…

От горния край на улицата се задаваше бял автомобил комби и бял микробус Форд. Отстрани и на двата автомобила със сини букви пишеше: АУНЪМ С РИТЪМА НА НОВИНИТЕ КАНАЛ 9.

Задъхан, той допълзя до прозореца над задния двор на Ъпслингърови. Белите автомобили се придвижваха бавно и несигурно по ул. „Крестолън“. Изведнъж, полицейска кола рязко потегли със свирещи гуми и им блокира пътя. Облечена в синьо ръка се показа през прозореца и започна да маха към телевизионните журналисти да се върнат.

Куршум удари перваза на прозореца и отскочи в стаята под ъгъл.

Той допълзя обратно до фотьойла с магнума в окървавената си дясна ръка и изкрещя:

— Фенър!

Огънят леко отслабна:

— Фенър! — провикна се той пак.

— Спрете! — извика Фенър. — Спрете за малко!

Чуха се няколко изстрела, после стрелбата спря.

— Какво искаш? — провикна се Фенър.

— Хората от телевизията. Оттатък на другия край на улицата! Искам да поговоря с тях!

Настъпи дълго, дълбоко мълчание.

— Не! — изкрещя Фенър.

— Ще спра да стрелям, ако мога да говоря с тях! — Това поне беше вярно, помисли си той, като погледна акумулатора.

— Не! — изкрещя Фенър отново.

Копеле, помисли си той. Нима е чак толкова важно за теб? За теб и за Орднър и за останалите плъхове от бюрокрацията.

Стрелбата отново започна, в началото леко, после набирайки сила. Тогава, невероятно, но по тротоара се затича мъж с дебела карирана риза и сини джинси, с ръчна камера в ръката си.

— Чух те! — извика мъжът в карираната риза. — Чух всяка дума! Ще ти запиша името, приятел! Той предложи да спре да стреля, а вие…

Един полицай го удари с палка през кръста и мъжът с карираната риза падна на колене на тротоара. Камерата му хвръкна към канавката и секунда по-късно три куршума я разбиха на мигащи парченца. Неекспониран филм се разви от рулото си мързеливо. Огънят пак започна несигурно.

— Фенър, пусни ги да дойдат! — кресна дрезгаво той. Гърлото му беше продрано и го болеше, както и цялото му тяло. Ръката го болеше, а от бедрото му започваше да се надига силна пулсираща болка.

— Излез, първо ти! — извика Фенър в отговор. — Ще можеш да разкажеш и своята версия!

Безпаметен гняв го заля в червена вълна през лицето, когато чу тази нагла лъжа:

— МАМКА ВИ, С ТОВА ОРЪДИЕ ТУК ЩЕ ЗАПОЧНА ДА СТРЕЛЯМ ПО РЕЗЕРВОАРИТЕ НА КОЛИТЕ И ОТ ВАС ЩЕ ОСТАНЕ САМО ДИМЯЩО ПЕЧЕНО, КАТО СВЪРША!

Последва мълчание. Шок.

После предпазливо, Фенър попита:

— Какво искаш?

— Пуснете момчето, което събориха при мен! Оставете снимачния екип да снима отвън!

— И дума да не става! Няма да ти даваме заложник, с който да ни разиграваш цял ден!

Едно ченге дотича до зелената лимузина и се скри зад нея. Консултираха се.

Друг глас се провикна:

— Зад къщата ти има трийсет души, момче! Всичките с пушки! Излизай, или ще ги пратя при теб!

Време беше да изиграе и коза си:

— Не ви съветвам! Цялата къща е опасана с експлозиви. Вижте!

Той вдигна червената щипка-крокодилче над перваза на прозореца.

— Видяхте ли?

— Блъфираш! — отговори уверено гласът.

— Защипя ли я за акумулатора до мен, край!

Тишина. Нови консултации.

— Хей! — провикна се някой. — Доведете онзи от телевизията!

Той надигна глава и видя как по улицата пак се затича мъжът с карираната риза и джинсите, без да се пази или да търси прикритие, сигурен до безумие в професията си, или луд. Беше с дълга до раменете коса и тънки черни мустачки.

Две ченгета се размърдаха около двете патрулки, паркирали под формата на буквата V, но акълът им дойде на мястото, след като той изпрати един изстрел над главите им.

— По дяволите, каква грешка! — извика някой, искрено отвратен.

Мъжът с карираната риза беше вече в двора му, проправяйки си пъртина в снега. Нещо изсъска край ухото му, чу се изстрел и той чак тогава се сети, че все още седи изправен над фотьойла. Чу как някой се опита да отвори входната врата, след което мъжът с карираната риза почука на нея.

Той запълзя по пода, който вече беше покрит с мазилка, свалена от стените. Десният крак го болеше ужасно и когато погледна към него, видя, че от бедрото до коляното е в кръв. Той вдигна резето на сдъвканата от куршумите врата.

— Добре! — каза той и мъжът с карираната риза влезе бързо вътре.

Отблизо не изглеждаше да е уплашен, макар че дишаше тежко. На бузата му имаше белег от схватката с полицая и левият ръкав на ризата му бе разпорен. Когато мъжът с карираната риза бе вече вътре, той допълзя обратно до фотьойла, вдигна пушката и гръмна два пъти през прозореца, без да се цели. После се обърна. Мъжът с карираната риза стоеше в коридора, невероятно спокоен на вид. Беше извадил голям бележник от задния си джоб.

— Добре, човече — каза той. — Каква е тая работа?

— Как се казваш?

— Дейв Албърт.

— В този, белия микробус има ли още снимачна техника?

— Да.

— Излез на прозореца. Кажи на полицията да пусне снимачния екип на двора на семейство Куинс Къщата отсреща. Кажи им, че ако не са там до пет минути, ще загазиш.

— Така ли?

— Да.

Албърт се засмя:

— Приличаш ми на човек, който и муха не би убил.

— Кажи им.

Албърт отиде до строшения прозорец и спря там за миг, очевидно наслаждавайки се на сцената.

— Иска снимачният ми екип да се разположи отсреща на улицата! — провикна се той. — Каза, че ще ме убие, ако не ги пуснете!

— Не! — изкрещя гневно Фенър. — Не, не, н…

Някой бе сложил ръка на устата му. Кратка тишина.

— Добре! — отговори гласът на човека, който го бе обвинил, че блъфира с експлозивите. — Двама от нашите хора ще отидат догоре и ще ги доведат.

Той помисли за момент и кимна към репортера.

— Добре! — извика Албърт.

Последва пауза и после двама униформени полицаи се запътиха тромаво към микробуса на телевизията, чийто двигател работеше тихо на празен ход. Междувременно още две патрулки бяха пристигнали, а когато се наведе напред, видя, че долният край на ул. „Крестолън“ е блокиран. Зад жълтите бариери се бе събрала голяма тълпа хора.

— Така — каза Албърт, докато сядаше. — Имаме една-две минути. Какво искаш? Самолет?

— Самолет? — повтори той тъпо.

Албърт замаха с ръце все едно летеше, както държеше бележника си.

— Да отлетиш, бе човече. Просто да заминеш оттук.

— Ааа — кимна той, за да покаже, че е разбрал. — Не, не ми трябва самолет.

— Какво искаш, тогава?

— Искам — започна той бавно, — да съм пак на двайсет години и животът да е отново пред мен. — Той видя погледа в очите на Албърт и добави: — Знам, че е невъзможно. Не съм чак толкова луд.

— Значи, си казал: дотук.

— Да.

— Това наистина ли е зареден експлозив? — посочи той към главния фитил и акумулатора.

— Да. Тази жица минава по всичките стаи. И в гаража.

— Откъде взе експлозивите? — гласът на Албърт беше мек, но очите му бяха нащрек.

— Намерих го под коледната си елхичка.

Той се засмя:

— Това беше добре. Ще го използвам в репортажа.

— Добре. Като се върнеш, кажи им всичките полицаи да се изтеглят.

— Наистина ли ще се взривиш? — попита Албърт. Гласът му издаваше само интерес, нищо друго.

— Такива са ми плановете.

— Знаеш ли какво? Май твърде много си ходил на кино.

— Не ходя вече. Но гледах „Заклинателят“, все пак. Не ми хареса. Как напредват твоите кинаджии отвън?

Албърт погледна през прозореца.

— Добре. Имаме още една минута. Доус ли се казваш?

— Те ли ти казаха? Албърт се засмя презрително.

— Биха ми казали само, че съм болен от рак. Прочетох името на вратата. Би ли ми казал защо правиш всичко това?

— Да, защо не. Магистралата.

— Удължението? — очите на Албърт светнаха с нов блясък. Започна да пише нещо в бележника си.

— Точно то.

— Отнеха ти къщата ли?

— Опитаха се. Но аз ще я взема със себе си. Албърт го записа, после затвори бележника си и го напъха в задния си джоб.

— Това е доста глупаво, г-н Доус. Ако позволите да ви го кажа. Защо просто не излезем заедно оттук?

— Вие си извоювахте водещата новина довечера — каза той уморено. — Ще опитате ли да вземете наградата Пулицър?

— Ще я взема, ако ми я дадат — усмихна се той ведро, но после пак стана сериозен. — Хайде, г-н Доус. Хайде, да излезем. Мога да ви обещая, че и мнението на вашата страна ще се чуе. Ще…

— Няма такава.

Албърт се намръщи:

— Какво значи това?

— Нямам страна. Затуй и правя всичко това — той погледна над фотьойла в обектива на телевизионната камера, вече качена на триножник, потънал в снега на двора на семейство Куинс. — Тръгвайте. И им кажете да се изтеглят.

— Наистина ли ще го направите?

— Наистина, не зная.

Албърт тръгна към трапезарията, после се обърна и попита:

— Не съм ли ви виждал някъде? Защо все си мисля, че сме се срещали?

Той поклати глава. Сигурен беше, че никога през живота си не е виждал Албърт.

Гледайки как репортера излиза от къщата през двора, вървейки леко под ъгъл, така че камерата да го хване добре, той се зачуди какво ли прави Оливия точно в този миг.

 

Изчака петнайсет минути. Огънят се беше усилил, но никой не се насочи към къщата. Стрелбата им, изглежда, главно целеше да ги прикрива, докато се изтегляха по къщите от отсрещната страна на улицата. Снимачният екип остана на мястото си известно време, запечатвайки безпристрастно събитията около себе си, после белият микробус Еконолайн паркира в двора на семейство Куинс и операторът сгъна триножника, премести го зад колата и продължи да снима.

Нещо черно и голямо прехвърча във въздуха, падна на двора му, по средата между къщата и тротоара, и започна да изпуска газ. Вятърът го поде и го разнесе надолу по улицата на разкъсани облаци. Втора граната със сълзотворен газ падна по-близо, а после той чу как трета чукна и се търколи по покрива. Усети миризмата от последната, след като тя падна в снега, покрил бегониите на Мери. Носът и очите му се напълниха с крокодилски сълзи.

Прекоси отново дневната на четири крака, молейки се Богу да не е казал на репортера, Албърт, нещо, което може да бъде схванато погрешно. Нямаше място на този свят, достатъчно подходящо, за да може човек да сложи чертата. Джони Уокър, например. Умря при някаква безсмислена катастрофа на светофара. За какво бе умрял, заради чаршафите ли? Или пък жената в супермаркета. Дребните радости никога не можеха да компенсират помията, която се изсипваше отгоре ти.

Той включи стереограмофона, който все още работеше. Албумът на Ролинг Стоунс още стоеше на него и той сложи игличката направо на последната песен, като първия път не улучи, тъй като един куршум удари телевизора Зенит.

Като уцели нужната бразда от плочата, и, докато последните тактове на „Човекът маймуна“ заглъхваха, той се прехвърли до обърнатия фотьойл и хвърли пушката през прозореца. Взе и магнума в ръка. Довиждане, Ник Адъмс. Хвърли и него.

„Не може винаги да имаш това, което пожелаеш“ пееше грамофонът и той знаеше, че това е факт. Но това не ти пречеше пак да го искаш. Граната сълзотворен газ прелетя през прозореца, описвайки дъга, удари стената над дивана и гръмна в бял пушек.

„Но ако опиташ с нещо, може да откриеш Че си намерил това, от което се нуждаеш.“

 

Е, да видим, Фред. Той хвана червената щипка крокодилче в ръката си. Да видим дали ще намеря това, от което се нуждая.

— Добре — измърмори той и притисна червената щипка към отрицателния полюс на акумулатора.

Затвори очи и последната му мисъл бе, че е избухнал не светът около него, а този вътре в него и макар експлозията вън да бе чудовищна, вътре, тя бе, долу-горе, колкото един средноголям орех.

После белота.