Стивън Кинг
Пътна мрежа (38)

19 януари, 1974 г.

След като се стъмни, той отиде в гаража и извади оттам пушката и пистолета. Зареди внимателно пистолета, според, инструкциите в упътването, след като го прещрака няколко пъти незареден. На грамофона се въртяха Ролинг стоунс и пееха за „Среднощния разбойник“. Не можеше да се наслуша на този албум. Представи си, че е Бартън Джордж Доус, Среднощен разбойник, Посещения само по предварителна заявка.

Пушката „Уедърби 460“ пое осем патрона в патронника си. Изглеждаха му колкото средно големи снаряди за гаубица. Когато пушката бе заредена, той я погледна с любопитство и се зачуди дали действително бе толкова мощна, както твърдеше Мръсният Хари Суи-нертън. Реши да я извади зад къщата и да я изпробва. Беше ли останал някой на ул. „Крестолън Уест“, че да звънне в полицията и да съобщи за стрелбата?

Облече сакото си и тръгна към задната врата на кухнята, но после се върна в дневната и взе една от малките възглавнички на дивана. Отново тръгна навън, като само спря, за да светне голата двеставатова крушка на двора, под която той и Мери през лятото някога бяха пекли барбекю. Тук в задния двор, снегът беше точно както си го бе представял преди малко повече от седмица — недокоснат, неизцапан, напълно девствен. Никой не бе погазил с крак този сняг. През минали години момчето на Дон Ъпслингър, Кени, свиваше за по-кратко през двора към къщата на своя приятел, Рони. Или пък Мери простираше нещо (за което не искаше да се споменава) на въженцето, което той бе опънал между къщата и гаража, когато времето не бе твърде студено. Но самият той винаги ходеше до гаража през входната врата и сега внезапно се зарадва на гледката — никой не бе стъпвал на двора, откакто бе паднал първият сняг в края на ноември. Нямаше даже кучешки следи.

Внезапно усети лудия порив да нагази по средата на двора, там където всяко лято инсталираше скарата, и да направи снежен човек.

Наместо това, той постави възглавницата на дясното си рамо, задържа я с брадичката си за момент и после я притисна с приклада на своята Уедърби. Погледна през мерника с присвито ляво око и се помъчи да си спомни съветите, които актьорите по военните филми даваха на младоците точно преди гърмежи да разрежат нощта. Обикновено това беше някой прегорял в битките ветеран, като Ричард Уидмарк^[1], с някой зелен редник, Мартин Милнър^[2], може би: Не удряй по спусъка, сине — НАТИСНИ го.

Добре, Фред. Да видим сега ще улуча ли собствения си гараж.

Той натисна спусъка.

Пушката не изгърмя. Тя експлодира. Той първо си помисли, че се бе разпаднала в ръцете му. Увери се, че е жив, когато откатът го простря върху вратата на кухнята зад него. Тътенът от експлозията се разнесе във всички посоки, подобно на звук от реактивен самолет, преминал звуковата бариера. Възглавницата падна в снега. Усети пулсираща болка в рамото си.

— Божичко, Фред! — можа само да промълви той.

Огледа гаража си и не можа да повярва на очите си. В стената бе пробита неравна дупка, в която спокойно можеше да мине кафяна чаша.

Подпря пушката на кухненската врата и нагази в снега, забравил, че е с половинките си обувки. Опипа с пръст и огледа дупката за момент, замаян от размерите й, после обиколи и влезе вътре.

На излизане от стената куршумът бе направил още по-голяма дупка. Огледа колата си. Във вратата на шофьора също имаше дупка, достатъчно голяма, за да вкара два пръста в нея. Отвори вратата и огледа седалките и отсрещната врата. Да, куршумът бе пробил и нея, точно под дръжката.

Той обиколи колата и видя откъде бе излязъл куршумът през другата врата. Оставил бе още една голяма дупка, като този път металът по края й стърчеше злобно огънат. Обърна се и погледна стената на гаража зад вратата. И тя беше пробита. Ако се съдеше по видяното, и в този момент куршумът сигурно летеше.

Отново чу Хари, собственикът на оръжейната, да казва: Братовчед ви значи гледа да не повреди трофея… Тази красавица ще му просне вътрешностите след пет метра. А какво можеше да направи с човека? Сигурно, пак същото. При мисълта за това му призля.

Върна се до вратата на кухнята, спря за да вземе възглавницата и влезе в къщата, спирайки по навик да избърше крака пред прага, за да не остави кални следи в кухнята на Мери. В дневната той съблече ризата си. Дори и през възглавницата прикладът бе оставил червена следа върху рамото му.

Отиде в кухнята, както беше без риза, направи си кафе и затопли една порция от полуготовите вечери. Когато се нахрани, се върна в дневната, легна на дивана и заплака; като плачът му се превърна в накъсана, грозна истерия, която той слушаше изплашен, но нямаше сили да спре. Накрая, започна да се успокоява и дълбоко заспа, дишайки тежко. В съня си изглеждаше остарял, а избилата му брада на места бе побеляла.