Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paradise II, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 7 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
moosehead (2011)

Издание:

Робърт Шекли. Събрани разкази, том 2

„Мириам“ ЕООД, София, 1996

Превод: Рени Димитрова, Росен Димитров, 1996

ISBN: 954-9513-03-3

 

The Collected Short Fiction, Book Two, 1991


Космическата станция се движеше в орбита около планетата и чакаше. Тя всъщност не притежаваше разум, тъй като той не й беше необходим. Но притежаваше съзнание и известно количество въображение, предпочитания, реакции.

Тя бе изобретателна. Целта й бе вградена в самия метал, запечатана в електронните схеми и в тръбите. И може би машината бе запазила някои от чувствата, довели до създаването й — смели надежди, страхове и ужасяваща надпревара с времето.

Но надеждите бяха останали напразни, защото надпреварата бе загубена и огромната машина висеше в пространството, недовършена и безполезна.

Но тя притежаваше съзнание, известно количество въображение, предпочитания и реакции. Беше изобретателна. Знаеше от какво има нужда. Затова оглеждаше Космоса в очакване на необходимите й компоненти.

 

 

В района на Боутис той се насочи към малко червено слънце и когато корабът се приближи достатъчно, видя, че една от планетите бе с редкия, красив, зелено-син цвят на Земята.

— Погледни само! — извика Флеминг, като се откъсна от наблюдението на уредите. Гласът му бе задавен от възхищение. — Земен тип. Това е земен тип планета, нали, Хауард? Ще направим състояние от нея.

Хауард бавно се приближи откъм кухненското помещение на кораба, дъвчейки парче авокадо. Той беше нисък и плешив и имаше коремче с размерите на малка диня. Бе нервиран, защото трябваше да прекъсне приготвянето на вечерята. Готвенето беше изкуство за Хауард и ако не бе бизнесмен, щеше да стане готвач. По време на пътуванията си те се хранеха добре, защото Хауард нямаше равен в приготвянето на пържено пиле, поднасяше печеното със сос „Хауард“ и бе ненадминат по отношение на салата „Хауард“.

— Трябва да е от земен тип — каза той, след като огледа хладно синьо-зелената планета.

— Разбира се, че е — възкликна Флеминг. Той беше млад и по-ентусиазиран, отколкото би трябвало да бъде човек в Космоса. Въпреки готварското изкуство на Хауард си бе останал мършав, а косата му с цвят на морков падаше разбъркана върху челото му. Хауард го търпеше не само защото Флеминг разбираше от космически кораби и двигатели, но и защото преди всичко имаше търговски нюх. А в Космоса, където корабът и пътуването струваха цяло състояние, търговският нюх бе най-необходимото.

— Дано да не е населена — молеше се Флеминг с жар (от търговски съображения). — Тогава цялата ще бъде наша. Наша, Хауард! Планета от земен тип! Господи, само обработваемите й площи ще струват цяло състояние, да не говорим за правото за добив на минерали, за презареждане на космически кораби и всичко останало.

Хауард преглътна последната хапка авокадо. Младият Флеминг имаше още много да се учи. Намирането и продажбата на планети беше работа като всяка друга. Като например отглеждането и продажбата на портокали. Разбира се, имаше и известна разлика, понеже портокалите не бяха опасни, а планетите понякога криеха доста рискове. Но пък с портокали не можеш да спечелиш толкова, колкото от продажбата на една хубава планета.

— Дали да кацнем веднага на нашата планета? — попита нетърпеливо Флеминг.

— Разбира се — отвърна Хауард. — Само че… тази космическа станция отпред ме навежда на мисълта, че обитателите й може би я считат за тяхна.

Флеминг погледна. Дааа. Една космическа станция, скрита досега от планетата, се появяваше на хоризонта.

— О, по дяволите — промърмори Флеминг и тясното му луничаво лице се изкриви недоволно. — Значи е населена. Мислиш ли, че бихме могли… — той остави изречението недовършено, но погледна към уредите за командване на оръжията.

Хауард гледаше към космическата станция, впечатлен от технологията, с която бе построена. После погледна планетата. И поклати със съжаление глава.

— Не, няма да стане — каза той.

— Е, добре — отвърна Флеминг. — Поне първи ще получим правата за търговски обмен. — Той хвана Хауард за ръката. — Гледай… космическата станция.

По сивата метална повърхност на сферата последователно примигваха ярки светлини.

— Какво ли може да означава това? — попита Флеминг.

— Нямам представа — отвърна Хауард. — Пък и оттук никога няма да разберем. Трябва да кацнем на планетата, ако никой не се опита да ни попречи.

Флеминг кимна и превключи командването на кораба на ръчно управление. Хауард продължи да го наблюдава известно време. Контролното табло бе покрито с бутони, ключове и уреди, изработени от метал, пластмаса и кварц. Флеминг, от друга страна, бе същество от плът, кръв и кости. Изглеждаше невъзможно да съществува някакъв начин за взаимоотношения между тези две същества, освен ако те не са напълно перверзни. Но Флеминг като че ли се бе съединил с контролното табло. Очите му оглеждаха уредите с механична прецизност, а пръстите му сякаш бяха продължение на бутоните и клавиатурата. Като че ли под ръцете му металът омекваше и се подчиняваше на волята му. Кварцовите екрани на уредите светеха в червено и очите на Флеминг им отвръщаха в същия цвят, сякаш разговаряха помежду си.

Щом влязоха в спиралата за забавяне на скоростта, Хауард се настани удобно в кухнята. Той пресмяташе разходите за гориво и храна, плюс износването на кораба. Към сумата прибави още една трета за всеки случай и си записа числото. Щеше да му бъде нужно по-късно, когато попълва данъчните документи за доходите си.

 

 

Те кацнаха в околностите на един град и зачакаха местните митнически власти. Никой не дойде. Направиха стандартните изследвания на атмосферата и микроорганизмите и продължиха да чакат. Още не идваше никой. След половин ден Флеминг отвори люка и двамата потеглиха към града.

Първите скелети, разпръснати върху надупчения от бомби бетонен път, ги учудиха. Изглеждаше странно небрежно. Кой цивилизован народ оставя скелети по пътищата си? Защо никой не ги е почистил?

Градът изглеждаше населен само със скелети. Хиляди, милиони. Натъпкани из разрушени театри, паднали пред праговете на прашни магазини, разхвърляни край издраскани от куршуми сгради.

— Тук трябва да е имало война — каза весело Флеминг.

В центъра на града те откриха площад за паради, където в многобройни редици върху тревата лежаха униформени скелети. Трибуните бяха пълни със скелети на официални лица, офицери, съпруги и родители. А зад трибуните се намираха скелетите на децата, събрали се да гледат парада.

— Така е, война — каза Флеминг и кимна уверено. — Загубили са.

— Очевидно — съгласи се Хауард. — Но кой е спечелил?

— Какво?

— Къде са победителите?

В този момент отгоре премина космическата станция, хвърляйки сянка над мълчаливите редици от скелети. Двамата мъже вдигнаха притеснено глави.

— Мислиш ли, че всички са мъртви? — попита Флеминг с надежда.

— Мисля, че трябва да разберем.

Те тръгнаха назад към кораба. Флеминг започна да си подсвирква радостно и ритна купчина кости от пътя си.

— Станахме богаташи — каза той с усмивка.

— Не още — отвърна внимателно Хауард. — Може да има и оживели… — Той забеляза погледа на Флеминг и без да иска, също се усмихна.

— Май пътуването ни е наистина успешно.

Обиколката на планетата трая кратко. Синьо-зеленият свят представляваше надупчен от бомби гроб. На всеки от континентите в градовете имаше десетки хиляди скелети на жителите им. В големите градове те бяха милиони. Равнините и планините бяха покрити със скелети. В езерата, горите и джунглите също имаше скелети.

— Каква неразбория! — каза Флеминг, когато накрая спряха високо над планетата. — Колко предполагаш ще да е било населението й?

— Около девет милиарда, плюс минус един — каза Хауард.

— И какво предполагаш, че се е случило?

Хауард се усмихна мъдро.

— Има три класически метода на геноцид. Първият е замърсяване на атмосферата с някакъв отровен газ. Близко до него е радиационното замърсяване, което също убива живота на планетата. И накрая съществуват мутирали лабораторни вируси, създадени специално за унищожаване на цялото население в дадена област. Ако такива вируси излязат изпод контрол, те биха могли да унищожат населението на планетата.

— Вируси — каза Флеминг. Той се закашля, без да иска. — Да не би да предполагаш, че…

— Ако бяха все още активни, вече да си умрял. Всичко това трябва да е станало преди стотина години, ако се съди по костите на скелетите. Вирусите умират при липсата на жив носител.

Флеминг кимна доволно.

— Това си е в реда на нещата. О, жалко за хората. Заради войната и така нататък. Но тази планета наистина е наша! — Той погледна през илюминатора към гъстите зелени поля отдолу. — Как ще я наречем, Хауард?

Хауард погледна към полята, които ограждаха бетонните пътища.

— Можем да я наречем Рай II — каза той. — Това място би било рай за фермери.

— Рай II! Много е хубаво — зарадва се Флеминг. — Предполагам, че ще трябва да наемем група, която да почисти всички тези скелети. Защото иначе изглежда доста страшничко.

Хауард кимна. Имаше много детайли, които трябваше да се доизпипат.

— Ще направим това, след като…

Космическата станция премина над тях.

— Светлините! — изведнъж възкликна Хауард.

— Светлините ли? — Флеминг гледаше към отдалечаващата се сфера.

— Когато приближихме. Спомняш ли си? Онези мигащи светлини?

— Вярно — съгласи се Флеминг. — Мислиш ли, че някой може да се е скрил в станцията?

— Трябва да разберем веднага — отвърни мрачно Хауард. Докато Флеминг обръщаше кораба, той отхапа голямо парче от ябълката, която държеше в ръка.

Стигнаха до космическата станция и първото, което видяха, бе друг космически кораб, прилепен към гладката й метална повърхност като паяк. Той беше малък, около една трета от размерите на техния, и един от люковете му беше открехнат.

Двамата мъже облякоха космическите си костюми, затегнаха шлемовете си и се насочиха към кораба. Спряха пред люка. Флеминг го хвана с ръцете си, облечени в ръкавици, и го отвори. Те внимателно насочиха светлините на фенерчетата си навътре, погледнаха и се дръпнаха рязко назад. После Хауард направи нетърпелив знак и Флеминг влезе.

Вътре имаше труп на мъж, полупаднал от пилотското кресло и замръзнал завинаги в това положение. По лицето му бе останала достатъчно плът, за да се види мъката от агонията, но кожата бе надупчена до костта от някаква болест. В задната част на кораба имаше висока купчина дървени сандъци. Флеминг отвори единия и светна вътре с фенерчето.

— Храна — каза Хауард.

— Трябва да се е опитал да се скрие в космическата станция — предположи Флеминг.

— Така изглежда. Но не е успял.

Те бързо напуснаха кораба, доста разстроени. Скелетите бяха нещо по-приемливо. Те можеха все пак да се понесат. Но този труп бе твърде неприятна гледка.

— Е, и кой е запалил светлините? — попита Флеминг, когато стъпиха върху повърхността на станцията.

— Може да са се включили автоматично — замислено произнесе Хауард. — Не е възможно да има оживели.

Те тръгнаха по повърхността на станцията и намериха входа.

— Да влезем ли? — попита Флеминг.

— Че защо? — бързо отвърна Хауард. — Расата е загинала. И така можем да се връщаме и да попълним искането си за собственост.

— Ако има поне един останал жив тук — припомни му Флеминг, — планетата по закон си е негова.

Хауард кимна с нежелание. Би било твърде зле да извършат дългото и скъпо пътешествие обратно до Земята, да се върнат с екипите за наблюдение и чак тогава да установят, че някой подличко си живее в космическата станция. Друго щеше да бъде, ако оживелите се криеха на планетата. Тогава те по закон си имаха правото на собственост. Но човек в космическата станция, която те са пропуснали да претърсят…

— Предполагам, че би трябвало да проверим — каза Хауард и отвори люка на входа.

Вътре попаднаха в абсолютна тъмнина. Хауард обърна лъча на фенерчето си към Флеминг. В жълтата му светлина лицето на Флеминг изглеждаше като стилизирана примитивна маска. Хауард примигна, леко поизплашен от това, което видя, тъй като в момента физиономията на Флеминг бе напълно лишена от човешко излъчване.

— Въздухът може да се диша — каза Флеминг и това веднага му възвърна човешкия облик.

Хауард освободи шлема си и отново светна с фенерчето. Огромните стени като че ли се спускаха върху него. Той бръкна в джоба си, намери една репичка и я пъхна в устата си, за да добие смелост.

Двамата тръгнаха напред.

Половин час вървяха по един тесен, извиващ се коридор и светлината от фенерчетата им отблъскваше мрака отпред. Металният под, който изглеждаше толкова стабилен, започна да пука и скърца и нервите на Хауард се изпънаха. Флеминг като че ли не се тревожеше.

— Тази станция може да е била мястото, от което са бомбардирали — забеляза той след малко.

— Възможно е.

— Тук има тонове метал — продължи да говори Флеминг, като почука с ръка по една от стените. — Предполагам, че ще трябва да го продадем на вторични суровини, освен ако не успеем да намерим някоя машинария, която да върши работа.

— Цената на метала за вторични суровини… — заговори Хауард, но в този момент една секция от пода се разтвори точно под краката на Флеминг. Той изчезна толкова бързо, че даже не успя да извика. А секцията на пода се затвори мигновено.

Хауард отскочи назад, като да го бяха ударили. Фенерчето му се завъртя лудо наоколо и после угасна. Той остана напълно неподвижен с вдигнати ръце, а умът му временно отказа да възприеме действителността.

Шокът отмина бавно, но остави туптяща болка в главата на Хауард.

— … не е добра в момента — довърши без нужда изречението си той. Искаше му се да повярва, че нищо не се е случило.

Той пристъпи наблизо до секцията на пода и повика:

— Флеминг.

Не последва отговор. По тялото му премина тръпка.

— Флеминг! — извика той с всичка сила към гладкия под. После се изправи. Главата му туптеше от болка. Той пое дълбоко дъх, обърна се и се запъти към изхода. Не си позволи да мисли за нищо.

Люкът на изхода обаче бе заварен и даже още не бе изстинал. Хауард го разгледа с нескрит интерес. Пипна го, след това го почука и дори го ритна. После усети как тъмнината го притиска. Той се обърна. По лицето му течеше пот.

— Кой е? — извика той към коридора. — Флеминг! Чуваш ли ме?

Нямаше отговор.

Той отново завика.

— Кой направи това? Защо запалихте светлините на станцията? Какво направихте с Флеминг? — Заслуша се за момент, после продължи, като едва си поемаше дъх. — Отворете люка! Ще си ида и няма да кажа на никого!

Той зачака, като осветяваше коридора и се чудеше какво ли се крие оттатък тъмнината. Накрая изплака:

— Защо не отворите капан и под мен?

Хауард се облегна задъхан на стената. Никакъв капан не се отвори. Помисли си, че може и да няма втори. Тази мисъл му възвърна смелостта за момент. Каза си, че трябва да има и друг изход. Тръгна отново по коридора.

След един час все още вървеше, фенерът му осветяваше пътя напред, а зад него се сгъстяваше тъмата. Сега си бе наложил да се успокои и болката в главата бе намаляла. Бе започнал отново да размисля.

Светлините може да са се включили автоматично. Може би капанът също е бил задействан автоматично. Що се отнася до самозаварилия се люк… Това би могло да бъде предпазна мярка във време на война, за да не се допусне някой от враговете да проникне вътре.

Той знаеше, че разсъжденията му не са напълно логични, но това беше най-доброто, което можеше да измисли в момента. Цялата ситуация бе напълно необяснима. Онзи труп в космическия кораб, красивата мъртва планета… Някъде трябваше да съществува връзка между тях. Ако само можеше да я открие.

— Хауард — каза някакъв глас.

Хауард конвулсивно се дръпна назад, като да бе докоснал проводник с високо напрежение. Главоболието го блъсна отново.

— Аз съм — каза гласът. — Флеминг.

Хауард диво завъртя фенерчето във всички посоки.

— Къде? Къде си?

— На около двеста метра надолу, доколкото мога да преценя — каза Флеминг с глас, който отекваше силно по коридора. — Аудиовръзката не е много добра, но няма как.

Хауард седна върху пода на коридора, защото краката отказаха да му се подчиняват. Но въпреки това почувства известно облекчение. Фактът, че Флеминг беше на двеста метра под него, бе все пак нещо реално. Имаше и нещо много човешко и разбираемо, що се отнася до несъвършената аудиовръзка.

— Можеш ли да се качиш? Как да ти помогна?

— Няма как — каза Флеминг. Последва статично изпукване, което Хауард възприе като лек смях. — Май не е останало много от тялото ми.

— Ами къде е тялото ти? — сериозно настоя Хауард.

— Отиде, смачка се при падането. От мен остана само толкова, колкото да се включа в схемата.

— Разбирам — каза Хауард, който се чувстваше странно замаян. — Значи сега си само мозък, чист разум.

— О, има и малко повече от това — каза Флеминг. — Колкото й трябва на машината.

Хауард започна да се кикоти нервно, защото си представи как сивият мозък на Флеминг плува из езерце с кристални води. Но се спря сам.

— Машина ли? Каква машина? — попита той.

— Космическата станция. Мисля, че е най-сложната машина, която съм виждал някога. Тя сама е включила светлините и е отворила люка.

— Но защо?

— Очаквам да открия — каза Флеминг. — Сега съм част от нея. Или може би тя е част от мен. Както и да е, тя се нуждае от мен, защото всъщност не е разумна. Аз й осигурявам разум.

— Ти ли? Но машината не би могла да знае, че ще дойдеш!

— Не говоря специално за себе си. Човекът отвън, в кораба, вероятно е бил истинският оператор. Но и аз ще свърша работа. Ще довършим плановете на строителите.

Хауард направи усилие, за да се успокои. Просто не можеше да мисли. Единственото му желание беше да се измъкне от станцията и да се върне на кораба си. Но за да постигне това, трябваше да получи помощта на Флеминг. На един нов и непредвидим Флеминг. Гласът му звучеше по човешки… Но дали все още беше човек?

— Флеминг — каза неуверено Хауард.

— Кажи, старче.

Това звучеше окуражаващо.

— Можеш ли да ме измъкнеш оттук?

— Мисля, че да — каза гласът на Флеминг. — Ще опитам.

— Аз ще се върна. Ще докарам и неврохирурзи — увери го Хауард. — Ще те оправим.

— Не се притеснявай за мен — каза Флеминг. — Аз и сега съм си добре.

 

 

Докато вървеше, Хауард загуби представа за часовете. Един тесен коридор следваше друг и се разтваряше към нови коридори. Той се измори и краката му изтръпнаха. Докато вървеше, ядеше. В раницата му имаше сандвичи и той ги дъвчеше механично, за да не губи сили.

— Флеминг — повика той, когато спря да си почине.

След дълга пауза чу едва различим звук като стържене на метал в метал.

— Колко още?

— Не много — отговори стържещият метален глас. — Изморен ли си?

— Да.

— Ще ти помогна с каквото мога.

Гласът на Флеминг бе страшен, но тишината бе по-ужасна. Докато се прислушваше, Хауард чу дълбоко в сърцето на станцията да се задейства някакъв двигател.

— Флеминг?

— Да?

— Какво е това? Бомбена станция ли?

— Не. Още не мога да разбера предназначението на машината. Не съм напълно интегриран.

— Но сигурно има някакво предназначение.

— Да! — металният глас изскърца толкова силно, че Хауард трепна. — Притежавам невероятно функционална система за синхронизация. Само в областта на температурния контрол мога да постигна промяна от стотици градуси в рамките на микросекунда, да не говорим за възможностите за химически обмен, източници на енергия и всичко останало. И, разбира се, моето предназначение.

На Хауард този отговор никак не му хареса. Звучеше като че ли Флеминг се идентифицираше с машината и възприемаше себе си като космическа станция. Той се насили да заговори отново.

— Защо още не знаеш предназначението й?

— Липсва един жизненоважен компонент — каза след кратка пауза Флеминг. — Една незаменима матрица. Освен това още не съм установил пълен контрол.

Други двигатели се включиха в действие и стените започнаха да вибрират от шума. Хауард усещаше как подът трепери под него. Станцията като че ли се събуждаше, протягаше се и идваше на себе си. Той се чувстваше като в стомаха на някакво гигантско морско чудовище.

 

 

Хауард вървя още няколко часа и остави подире си пътека от ябълкови огризки, кори от портокали, тлъсти парченца месо, празна манерка и парче мазна хартия. Сега ядеше непрекъснато, импулсивно, а гладът му беше неудовлетворим. Докато ядеше, се чувстваше в безопасност, защото яденето бе свързано с космическия му кораб, със Земята.

Изведнъж една част от стената се плъзна встрани. Хауард се отдръпна.

— Влез — каза някакъв глас, който той наслуки оприличи на този на Флеминг.

— Защо? Какво е това?

Хауард светна с фенерчето към отвора и видя движеща се лента на пода, която изчезваше напред в тъмнината.

— Изморен си — каза гласът като на Флеминг. — Така ще се движиш по-бързо.

Хауард искаше да избяга, но нямаше накъде. Трябваше да се довери на Флеминг или да се пребори с тъмнината от двете страни на лъча на фенерчето си.

— Влизай.

Хауард послушно се вмъкна и седна върху движещата се лента. Напред виждаше само тъмнина. Той се излегна.

— Вече знаеш ли за какво служи станцията? — попита той тъмнината.

— Скоро ще разбера — отговори гласът. — Няма да излъжа доверието им.

Хауард не попита кои са тези, чието доверие няма да излъже Флеминг. Той затвори очи и позволи на тъмнината да го обгърне.

Пътуването продължи дълго. Фенерчето на Хауард бе в ръката му и лъчът блестеше право нагоре, където се отразяваше в полирания метал на тавана. Той автоматично дъвчеше парче бисквит, макар да не усещаше никакъв вкус в устата си.

Около него машината като че ли говореше, но беше език, който той не разбираше. Чуваше скърцането на движещи се части, които протестираха с писък, когато се триеха една в друга. После бълбукането на машинното масло ги успокои и те се задвижиха тихо, идеално. Двигателите ръмжаха. Забръмчаваха неуверено, с прекъсване, а после започваха да бучат тихичко, когато се събуждаха един по един. И едновременно с останалите звуци се чуваше превключването на автоматичните интегрални схеми, които се самонастройваха за работа.

Но какво ли означаваше това? Легнал по гръб със затворени очи, Хауард не разбираше. Единственият му допир е реалността беше онзи бисквит, който дъвчеше, но скоро и него го нямаше и остана само кошмарът.

Той видя скелетите, маршируващи на планетата, всичките онези милиарди същества, подредени в редици, движещи се из опустошените градове, покрай черни поля и из Космоса. Те минаваха като на парад покрай мъртвия пилот, а трупът му ги гледаше със завист. Нека се присъединя към вас — молеше той, но скелетите само поклащаха глави със съжаление, защото пилотът още носеше товара на своята плът. Кога ще изчезне плътта, кога ще бъда свободен от товара си, питаше трупът, но скелетите продължаваха да поклащат глави. Кога ли? Когато машината стане готова и предназначението й бъде установено. Тогава милиардите скелети ще бъдат избавени, а трупът — освободен от плътта си. С разядените си устни трупът молеше да го вземат сега. Но скелетите забелязваха само плътта му, а тя не можеше да изостави храната, натрупана в задната част на кораба му. Те тъжно отминаваха, а пилотът чакаше в кораба си, мечтаейки плътта му да изчезне.

— Да!

Хауард се събуди стреснат и се огледа. Никакви скелети, никакъв труп. Само стените на машината, близо около него. Пребърка джобовете си, но всичката храна се беше свършила. Пръстите му напипаха няколко трохи и той ги постави върху езика си.

— Да!

Той наистина беше чул гласа.

— Какво става? — попита Хауард.

— Знам — каза триумфално гласът.

— Знаеш ли? Какво знаеш?

— Предназначението си!

Хауард скочи на крака и светна с фенерчето. Звукът на металическия глас отекваше наоколо му и го изпълваше с безумен страх. Изглеждаше ужасно машината да знае предназначението си.

— Какво е предназначението ти? — попита той съвсем тихо. В отговор блесна ярка светлина и затъмни слабия лъч на фенерчето му. Хауард затвори очи и отстъпи. Едва не падна.

Лентата на пода беше неподвижна. Хауард отвори очи и се намери в огромно, ярко осветено помещение. Когато се огледа, видя, че то е облицовано изцяло с огледала.

Стотина Хауардовци го гледаха и той ги гледаше. После се обърна.

Нямаше изход. Но Хауардовците от огледалата не се извърнаха заедно с него. Значи това не бяха огледала.

Стоте Хауардовци започнаха да напредват към центъра на помещението. Те залитаха, а в очите им не светеше капчица разум. Истинският Хауард зяпна и хвърли фенерчето си към тях. То изтрака върху пода.

Мигновено в ума му се оформи мисъл. Това беше предназначението на машината. Строителите й бяха предвидили смъртта си. И бяха построили машина в Космоса. Нейното предназначение бе да създаде хора и да насели отново планетата. Естествено тя имаше нужда от оператор, а онзи, истинският, така и не бе стигнал местоназначението си. И освен това на машината й трябваше матрица…

Но тези прототипи на Хауард бяха явно без разум. Те се мотаеха из помещението, движейки се като автомати, и едва контролираха крайниците си. А истинският Хауард само след миг откри, че се е излъгал. Ужасно.

Таванът се разтвори. Гигантски куки се спуснаха надолу и заедно с тях бляскави ножове, от които се издигаше пара. Стените се разтвориха и показаха гигантски колела и уреди, горящи пещи и стерилно бели повърхности. Все повече Хауардовци влизаха в помещението, а огромните ножове и куки се забиваха в тях и ги повличаха към стените.

Никой от тях не пищеше с изключение на истинския Хауард.

— Флеминг! — извика той. — Не мен. Не мен. Флеминг!

Сега всичко му стана ясно, всичко си идваше на мястото. Космическата станция, построена по време, когато войната е разкъсвала планетата. Операторът, стигнал до машината, за да умре, преди да успее да влезе. И товарът му от храна, от която като оператор той никога нямало да хапне.

Разбира се! Населението на планетата е било девет или десет милиарда! Гладът трябва да ги е въвлякъл в тази последна, унищожителна война. И през цялото време строителите на машината са се борили с времето и болестта, опитвайки се да спасят расата си…

Но Флеминг не виждаше ли, че той не е подходящата матрица?

Флеминг-машината не можеше да го разбере, тъй като Хауард отговаряше на всички условия. Последното, което видя Хауард, бе стерилната повърхност на ножа, който блесна към него.

А Флеминг-машината преработваше смлените Хауардовци, режеше ги и ги правеше на пържоли, замразяваше ги и ги пакетираше внимателно в големи количества пържен Хауард, печен Хауард, Хауард със сметанов крем, Хауард с доматен сос, Хауард с пилаф и особено салата Хауард.

Процесът за възпроизвеждане на хранителни продукти беше напълно успешен! Войната можеше да бъде прекратена, защото сега имаше повече от достатъчно храна за всеки. Храна! Храна! Храна за милиардите гладуващи на Рай II.

Край
Читателите на „Рай II“ са прочели и: