Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Store of the Worlds [= The World of Heart’s Desire], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 12 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
Cliff_Burton (2008)

Издание:

„Мириам“ ЕООД, София, 1997

ISBN: 954-9513-07-6 (т.4)


Господин Уейн стигна до края на дългата, висока до раменете стена от сиви натрупани камънаци, където се намираше Магазинът за светове. Беше точно, както му го бяха описали приятелите. Малка барачка, построена от парчета дърво, части от коли, парче галванизирана стомана и няколко реда стари изпочупени тухли, всичко това покрито отгоре със синя боя.

Господин Уейн погледна назад по дългата ивица камънаци, за да се увери, че не са го проследили. Той стисна по-здраво торбичката под мишницата си, а после с лек трепет пред собствената си смелост отвори вратата и се вмъкна вътре.

— Добро утро — каза собственикът.

Той също изглеждаше точно, както го бяха описали. Висок, хитър старец, с присвити очи и увиснала надолу извивка на устата. Казваше се Томпкинс. Той седеше в стар люлеещ се стол, а върху облегалката над главата му бе кацнал един синьо-зелен папагал. В магазинчето имаше още един стол и маса. Върху масата се виждаше ръждясала спринцовка.

— Чух за магазина ви от приятели — каза господин Уейн.

— Значи знаеш цената — отвърна Томпкинс. — Донесе ли я?

— Да — повдигна торбичката господин Уейн. — Но първо искам да попитам…

— Всички все искат да питат — заговори Томпкинс на папагала, който започна да примигва. — Давай, питай.

— Искам да знам какво всъщност става.

Томпкинс въздъхна.

— Ето какво става. Ти ми плащаш таксата. Аз ти правя една инжекция, която те приспива. После, с помощта на определени играчки, които имам в задната част на магазина, аз освобождавам разума ти.

Когато каза това, Томпкинс се усмихна и като че ли и мълчаливият му папагал също се усмихваше.

— Какво става тогава? — попита господин Уейн.

— Освободеният от тялото си разум има възможност да избира от безброя възможни светове, които Земята създава във всяка секунда от своето съществуване.

Сега Томпкинс се ухили, поизтегна се в люлеещия се стол и започна да показва признаци на ентусиазъм.

— Да, приятелю, макар че може и да не си го подозирал, от мига, когато тази очукана Земя се е родила от пламтящата утроба на слънцето, тя непрекъснато създава успоредните си възможни светове. Безкраен брой светове, произлизащи от големи и малки събития. Всеки Александър и всяка амеба създават светове, точно както в езерото се появяват кръгове, независимо дали камъкът, който си хвърлил, е голям или малък. Не хвърля ли всеки предмет сянка? Е, приятелю, Земята сама по себе си е четиридименсионна. Затова тя хвърля тридименсионни сенки, твърди изображения на самата нея във всеки миг от съществуването й. Милиони, милиарди Земи! И твоят разум, освободен от мен, ще може да си избере всеки от тези светове и да живее в него известно време.

Господин Уейн с неудобство си мислеше, че Томпкинс говори като цирков викач, възхваляващ чудеса, които просто не могат да съществуват. Но, напомни си господин Уейн, и по време на собствения му живот се случиха доста неща, които никога не би помислил, че са възможни. Никога! Така че може би чудесата, за които говореше Томпкинс, бяха също възможни.

— Моите приятели ми казаха също… — започна господин Уейн.

— Че съм голям мошеник? — попита Томпкинс.

— Някои намекнаха — каза уклончиво господин Уейн. — Но аз се опитвам да не вярвам в предразсъдъци. Те също казаха…

— Знам какво говорят пропадналите ти приятели. Казали са ти за изпълнението на желанията. Това ли искаш да чуеш?

— Да — отвърна господин Уейн. — Те ми казаха, че всичко, което съм искал… Всичко, за което съм си мечтал…

— Точно така — каза Томпкинс. — Само така работи това нещо. Съществуват безброй светове, между които да избираш. Твоят разум избира, а той се води само от желанията. Най-силното ти желание е единственото, което има значение. Ако лелееш тайна мечта за убийство…

— О, едва ли, едва ли — прекъсна го господин Уейн.

— …тогава отиваш в свят, където можеш да убиваш, където можеш да се къпеш в кръв, където можеш да надминеш Сад или Цезар, или който и друг идол може да имаш. Представи си, че искаш власт. Тогава избираш свят, където ти си бог в буквалния смисъл на думата. Може би някой кръвожаден Юргенау или мъдър Буда.

— Много се съмнявам, че…

— Има и други желания — продължаваше Томпкинс. — Всички неща от рая и от ада. Неудържима сексуалност. Лакомия, пиянство, любов, слава… Всичко, каквото пожелаеш.

— Интересно! — възкликна господин Уейн.

— Да — съгласи се Томпкинс. — Разбира се, моят кратък списък не показва всички възможности, всички комбинации и пермутации на желанията. Откъде да знам. Може да искаш някакво приятно пасторално съществуване на някой остров в Южните морета сред идеализирани туземци.

— Това ми се струва по-приемливо — срамежливо се усмихна господин Уейн.

— Но кой знае? — попита Томпкинс. — Дори и ти самият не можеш да знаеш какви са истинските ти желания. Та те могат да включват дори собствената ти смърт.

— Често ли се случва това? — попита господин Уейн разтревожено.

— Рядко.

— Не бих искал да умра.

— Почти не се случва — отговори Томпкинс, загледан в торбичката на господин Уейн.

— Щом вие казвате… Но как ще разбера, че всичко това е истинско? Таксата ви е невероятно висока. Тя включва всичко, което притежавам. А доколкото разбирам, вие ми давате някаква дрога и аз просто сънувам! Всичко, което имам, само за… За една инжекция хероин и купища красиви думи!

Томпкинс се усмихна уверено.

— Усещането няма качествата на халюцинация от наркотик. Нито пък на сън.

— Ако е вярно, защо да не мога да остана в света на моите желания? — попита Уейн.

— Работя по този въпрос — отвърна Томпкинс. — Затова таксата ми е толкова висока. За да мога да си набавям материали, да експериментирам. Опитвам се да открия начин да се направи прехвърлянето постоянно. Засега не съм успял да скъсам връвта, която свързва човека със собствената му Земя и го дърпа обратно към нея. Дори и великите мистици не са успели да скъсат тази връв. Изключение прави само смъртта. Но аз не губя надежда.

— Ако успеете, ще бъде велико — с уважение произнесе господин Уейн.

— Да, ще бъде! — извика Томпкинс с изненадваща страст. — Защото тогава ще превърна магазинчето си в спасителен изход! Тогава процесът ще бъде безплатен за всеки! Всеки ще отиде на Земята на своите мечти, Земята, която наистина му харесва. И ще изостави това проклето място на плъховете и червеите…

Томпкинс се прекъсна в средата на тирадата и стана ледено спокоен.

— Боя се, че изкарвам на показ своите предразсъдъци. Още не мога да предложа постоянно бягство от Земята. Поне не такова, което да не е смъртоносно. Може би никога няма да успея. Засега мога да ви предложа само една ваканция, промяна, вкуса на един друг свят и поглед към собствените ви желания. Знаете таксата ми. Ако усещането не е било удовлетворително, ще ви я възстановя.

— Благодаря — искрено се зарадва господин Уейн. — Но има още нещо, за което ми говориха приятелите. За десетте години от живота ми.

— Това не може да се избегне — каза Томпкинс. — Нито може да бъде възстановено. Моят процес е едно ужасно натоварване на нервната система и затова продължителността на живота намалява. Това е една от причините така нареченото правителство да обяви процеса ми за незаконен.

— Но те не упражняват забраната твърде сурово — каза господин Уейн.

— Не. Официално процесът е забранен като вредна измама. Но чиновниците също са хора. И на тях им се иска да се махнат от тази Земя като на всеки друг.

— Цената и десет години от живота ми! — замислено произнесе господин Уейн и стисна здраво торбичката си. — За изпълнението на тайните ми желания… Наистина май трябва да помисля още малко.

— Мисли — равнодушно каза Томпкинс.

По целия път за дома господин Уейн мисли за това. Когато влакът му стигна Порт Вашингтон, Лонг Айлънд, той продължаваше да мисли. И докато караше колата си от гарата към къщи, още си мислеше за грубото старческо лице на Томпкинс и вероятните светове, както и за изпълнението на желанията.

Но когато влезе вкъщи, трябваше да престане да мисли за това. Джанет, съпругата му, искаше от него да поговори строго с прислужницата, която отново бе започнала да пие. Синът му, Томи, искаше да му помогне на яхтата, която трябваше да бъде пусната на вода утре. А малката му дъщеричка искаше да му разкаже за прекарания в детската градина ден.

Господин Уейн поговори учтиво, но твърдо с прислужницата. Помогна на Томи да покрие с боя дъното на яхтата и изслуша разказите на Пеги за приключенията й в детската градина.

По-късно, когато децата си бяха легнали и той с Джанет останаха сами в хола, тя го попита дали не се е случило нещо.

— Нещо ли?

— Изглеждаш ми разтревожен — каза Джанет. — Да не си имал неприятен ден в службата?

— О, както обикновено…

Той нямаше намерение да казва на Джанет или на някой друг, че си е взел неплатен отпуск и е ходил при Томпкинс в шантавия му стар Магазин за светове. Нито пък щеше да говори за правото, което всеки човек би трябвало да има поне веднъж в живота да изпълни най-съкровените си желания. Джанет с нейния здрав разум никога не би го разбрала.

Следващите дни в службата бяха ужасно натоварени. Цялата Уол стрийт бе в лека паника заради събитията в Средния изток и в Азия и акциите реагираха по съответния начин. Господин Уейн се захвана за работа. Опита да не мисли за изпълнението на желанията с цената на всичко, което притежава и загубата на поне десет години от живота си. Това беше лудост! Старият Томпкинс трябва да беше ненормален!

В съботните и неделните дни той излизаше на плаване с яхтата на Томи. Старата яхта се държеше много добре и всъщност изобщо не пропускаше вода. Томи искаше нов набор от платна за надбягвания, но господин Уейн твърдо му отказа. Може би догодина, ако пазарът се пооправи. Засега старите платна ще трябва да издържат.

Понякога нощем, когато децата вече спяха, двамата с Джанет излизаха да се поразходят с яхтата. Тогава заливът на Лонг Айлънд бе тих и хладен. Лодката им се плъзгаше покрай просветващите шамандури и се насочваше към бледата жълта луна.

Знам, че имаш нещо наум — каза Джанет.

— Моля те, мила!

— Има ли нещо, което криеш от мен?

— Няма!

— Сигурен ли си? Напълно ли си сигурен?

— Напълно.

— Тогава ме прегърни. Хубаво…

И яхтата плаваше от само себе си известно време.

 

 

Желание и удовлетворение… Но есента дойде и яхтата трябваше да бъде зазимена. На борсата се възстанови известна стабилност, но пък Пеги се разболя от коклюш. Томи искаше да знае разликата между обикновените бомби, атомните, водородните, кобалтовите и всички останали видове бомби, за които се говореше в новините. Господин Уейн му обясни, колкото можеше по-добре. А пък прислужницата неочаквано напусна.

Тайните желания бяха хубаво нещо. Може би той наистина желаеше да убие някого или да живее на някой остров в южните морета. Но трябваше да се съобразява с отговорностите си. Имаше две деца, които растяха и изискваха своето, а и съпругата му бе по-добра, отколкото заслужаваше.

Може би около Коледа…

Но през зимата в стаята за гости избухна пожар поради повреда в елинсталацията. Пожарникарите загасиха огъня без много щети и никой не беше ранен. Но това изхвърли всяка мисъл за Томпкинс от главата му за известно време. Първо трябваше да се поправи стаята, защото господин Уейн много се гордееше с красивата си стара къща.

Бизнесът продължаваше да е неспокоен и несигурен заради международното положение. Тези руснаци, онези араби, гърци, китайци… Уейн прекарваше дълги дни в службата си, а понякога даже и вечери. Томи се разболя от заушка. Част от покрива трябваше да се подмени. А после стана време да се мисли за пускането на яхтата на вода през пролетта.

Бе минала година и той имаше твърде малко време да мисли за тайните си желания. Но може би догодина. А засега…

 

 

— Е? — попита Томпкинс. — Добре ли си?

— Да, доста — отговори господин Уейн. Той се надигна от стола и разтърка челото си.

— Искаш ли възстановяване? — попита Томпкинс.

— Не. Усещането бе достатъчно удовлетворително.

— Винаги е така — каза Томпкинс и смигна хитро на папагала си. — Е, какъв беше твоят?

— Един свят от близкото минало — отвърна господин Уейн.

— Повечето са такива. Откри ли тайното си желание? Убийство ли беше? Или остров в южните морета?

— Не ми се иска да споделям — отвърна учтиво, но твърдо господин Уейн.

— Повечето хора не желаят да споделят с мен — каза разочаровано Томпкинс. — Да пукна, ако знам защо.

— Защото… Мисля, че светът на тайните желания на човек е някак си свещен. Не се обиждай… Мислиш ли, че някога ще успееш да го направиш постоянен? Става дума за избрания от човека свят…

Възрастният мъж сви рамене.

— Опитвам се. Ако успея, сигурно ще чуеш. Всички ще разберат.

— Да, предполагам. — Господин Уейн развърза торбичката и извади съдържанието й върху масата. В нея имаше чифт армейски обувки, нож, две макари медна жица и три малки консерви телешко варено.

Очите на Томпкинс светнаха за момент.

— Доста удовлетворително — каза той. — Благодаря ти.

— Довиждане — отговори господин Уейн. — Аз ти благодаря.

Господин Уейн напусна магазина и забърза към края на стената от сиви камъни. Зад нея, докъдето поглед стигаше, лежаха равнини от кафяви, черни и сиви развалини. Тези полета се простираха във всички посоки до хоризонта и представляваха изкривените тела на градове, разцепени останки от дървета и бяла пепел, която някога е била човешка плът и кости.

— Е — рече си господин Уейн. — Поне си го върнахме.

Тази година в миналото му бе струвала всичко, което бе притежавал, плюс десет години от живота му. Сън ли бе? Дори и така си заслужаваше! Но сега трябваше да забрави за Джанет и децата. С това бе свършено, освен ако Томпкинс не усъвършенстваше процеса си. Сега трябваше да мисли за оживяването си.

С помощта на ръчния си гайгеров брояч той откри една дезактивирана пътечка из развалините. Трябваше да се върне в убежището си преди да се стъмни, преди плъховете да са излезли. Ако не побързаше, щеше да изпусне и вечерната дажба картофи.

Край
Читателите на „Магазин за светове“ са прочели и: