Робърт Шекли
Среща на разуми (1)

Първа част

Кедак се намираше върху малко хълмче и наблюдаваше тънкия светещ апарат да се спуска от небето. Опашатият апарат изглеждаше златен и по-ярък от слънцето. Отгоре му блестеше нещо метално, по-скоро изкуствено, отколкото с естествен произход и ужасно познато. Кедак се опита да се досети какво е то.

Не можеше. Паметта бе атрофирала заедно с функциите и му бяха останали само разхвърляни части от образи. Сега той започна да търси из тях, като да разлистваше книга с картини на разрушени градове, умиращо население, изпълнен със синкава вода канал, две луни, космически кораб…

Точно това беше. Спускащият се обект беше космически кораб. По време на дните на великолепието на Кедак имаше много такива.

Тези дни на великолепието бяха отминали, погребани завинаги под финия пясък. Само Кедак бе останал. Той беше жив и трябваше да изпълнява определена задача. И макар че паметта и функциите му бяха отслабнали, необходимостта да изпълни задачата си оставаше като движеща сила на съществуването му.

Докато Кедак гледаше, космическият кораб се спусна по-ниско. Той се заклати и страничните двигатели се включиха, за да запазят равновесието му. С лека експлозия от прах, космическият кораб кацна с опашната си част към изсъхналата равнина.

И Кедак, воден от задължението да изпълни задачата си, се помъкна мъчително надолу по склона. Всяко движение бе придружено с ужасна болка. Ако беше егоистично същество, Кедак щеше да умре. Но той не беше егоист. Всички Кедак имаха задължения към вселената. И този космически кораб, пристигнал тук след всичките години на празнота, беше връзка с други светове, с планети, където Кедак би могъл да заживее отново и да бъде в услуга на туземната фауна.

Той пълзеше сантиметър по сантиметър и се чудеше дали ще има сили да стигне до чуждоземния кораб преди той да е напуснал прашната мъртва планета.

 

 

Капитан Джансън на космическия кораб „Южен кръст“ бе отегчен до смърт от Марс. Той и хората му бяха тук вече десет дни. Не откриха важни археологически находки, никакви предизвикателни намеци за древни градове, каквито бе открила експедицията „Поларис“ на южния полюс. Тук нямаше нищо освен пясък, няколко проскубани храста и един-два ниски хълма. Най-голямото им откритие бяха три отломки от глинени съдове.

Джансън нагласи кислородния си апарат. Видя хората му да се връщат по склона на хълма.

— Нещо интересно? — попита той.

— Само това — отвърна инженер Вейн и му показа двусантиметрово ръждясало острие без дръжка.

— По-добре от нищо — успокои го Джансън. — Ами ти, Уилкс?

Навигаторът сви рамене.

— Само снимки на пейзажа.

— Добре — отсече Джансън. — Пуснете всичко в стерилизатора и да тръгваме.

Уилкс като да съжаляваше.

— Капитане, само с един бърз набег на север може да открием нещо наистина…

— Няма начин — прекъсна го Джансън. — Гориво, храна, вода, всичко е изчислено за десет дена престой. Това е с три дни повече, отколкото престоя на „Поларис“. Тръгваме си довечера.

Мъжете кимнаха. Нямаха причини да възразяват. Като втори екипаж, кацнал на Марс, те бяха сигурни, че ще бъдат вписани макар и бегло в учебниците по история. Поставиха оборудването си в стерилизатора, затвориха го добре и се изкачиха по стълбата към предната камера. Когато влязоха, Вейн затвори люка, заключи го и започна да отваря вътрешната врата.

— Чакай! — извика Джансън.

— Какво има?

— Стори ми се, че виждам нещо върху обувката ти — каза Джансън. — Нещо като голям бръмбар.

Вейн прекара ръце по обувките си. Двамата мъже го обиколиха и огледаха дрехите му.

— Затвори тази вътрешна врата — каза капитанът. — Уилкс, ти видя ли нещо?

— Нищичко — отвърна навигаторът. — Ти сигурен ли си, капитане? Не сме открили нищо, което да прилича на животно или насекомо тук. Само няколко вида растения.

— Бих могъл да се закълна, че зърнах нещо — каза Джансън. — Но може и да съм се излъгал… Както и да е… Ще дезинфекцираме дрехите си преди да влезем в кораба. Няма смисъл да рискуваме да занесем обратно някакъв марсиански бръмбар.

Мъжете съблякоха дрехите и обувките си и ги поставиха в камерата. Прегледаха внимателно и голия метален под на помещението.

— Тук няма нищо — каза най-накрая Джансън. — Добре, да влизаме.

Вече в кораба, те херметизираха вратата и пуснаха дезинфектанта. Кедак, който се бе вмъкнал през открехнатата врата преди, се заслуша в далечния съсък на газ. След малко чу, че двигателите се задействаха.

Кедак се прилепи към един рафт по време на дългия и бавен полет в космоса. Бе забравил какво представляват космическите кораби, но сега паметта му се завръщаше бързо. Чувстваше изхвърлянето на топлина и смразяващия студ. Приспособяването към температурните промени изтощи малкото жизненост, която му бе останала и Кедак започна да се чуди дали няма да умре.

Той отказваше да умре. Особено пък, когато все още имаше възможност да изпълни мисията на Кедак.

След време усети рязкото повишаване на гравитацията и усети как главните двигатели се задействаха отново. Корабът се връщаше на планетата си.

След рутинното кацане капитан Джансън и хората му бяха закарани в медицинската служба, където ги гледаха, проверяваха и преглеждаха за какъвто и да било признак на болест.

Космическият им кораб бе положен върху платформа и превозен покрай редици кораби за пътуване до Луната и междуконтинентални балистични ракети, до мястото за обеззаразяване от първа степен. Тук херметично затворената външна обвивка бе измита с мощни почистващи препарати. Привечер корабът бе закаран до помещенията за обеззаразяване от втора степен.

Екип от двама инспектори, оборудвани с тежки ботуши и костюми с шлемове, отключиха люка и влязоха в кораба, като затвориха вратата след себе си.

Започнаха от носа, като методично пръскаха навсякъде, движейки се назад към изхода. Всичко изглеждаше в ред. Никакви животни или растения, никаква следа от плесен, както се бе случило да донесе първата експедиция от Луната.

— Мислиш ли, че това наистина е необходимо? — попита помощник-инспекторът. Той вече бе поискал да бъде преместен в управлението по ръководене на полетите.

— Разбира се, че е — отвърна старшият инспектор. — Не се знае какво могат да донесат тук тези кораби.

— Сигурно. И все пак нищо марсианско не би могло да живее на Земята. Нали?

— Че откъде да знам? — каза старшият. — Аз не съм ботаник. А може и ботаниците да не знаят.

— Струва ми се загуба на… Хей!

— Какво има? — попита старшият инспектор.

— Стори ми се, че виждам нещо — отвърна помощникът. — Приличаше на малък палмов бръмбар. Ето там, на онзи рафт.

Старши инспекторът нагласи респиратора по-плътно върху лицето си и направи знак на помощника си да стори същото. Той се приближи бавно до полицата, докато освобождаваше втори маркуч от резервоара на гърба си. Включи кранчето и от накрайника излезе облак зеленикав газ.

— Ето там — каза старши инспекторът. — Това ще се погрижи за твоя бръмбар. — Той коленичи и погледна под лавицата. — Тук няма нищо.

— Може да е била сянка — съгласи се помощникът.

Двамата продължиха да обработват цялата вътрешност на кораба, като обърнаха особено внимание на малкия сандък с отломки от останки на марсиански съдове. След това напуснаха кораба и херметизираха люка.

— Сега какво? — попита помощникът.

— Сега ще оставим този кораб херметизиран в продължение на три дни — отвърна старши инспекторът. — После ще го проверим отново. Надали някое живо същество може да остане след подобна обработка.

Кедак, който се бе промъкнал под обувката на помощника между тока и подметката, отпусна хватката. Той наблюдаваше как двете фигури се отдалечаваха, разговаряйки с гръмовните си неразбираеми гласове. Чувстваше се изморен и невероятно самотен.

Но мисълта за задачата на Кедак го поддържаше. Само тя имаше значение. Първата част на мисията му бе изпълнена. Той бе кацнал на обитаема планета. Сега му трябваше храна и вода. После трябваше да си почине. Да си почине достатъчно, за да възстанови заспалите си умения. След това щеше да бъде готов да даде на този свят онова, от което той явно имаше нужда — сътрудничеството, което бе възможно само с помощта на разума на Кедак.

Той се насочи бавно през сенчестия док, покрай празните корпуси на космическите кораби. Стигна до телена ограда и усети високоволтовия електрически ток, който течеше по нея. Кедак премери внимателно разстоянието и скочи точно през един от отворите в мрежата.

Тук мястото бе напълно различно. Кедак усещаше мириса на храна и вода. Той тръгна бързо напред, после спря.

Усети присъствието на човек. И още нещо. Нещо излъчващо много по-силна заплаха.

 

 

— Кой е? — извика пазачът. Той зачака, хванал в едната си ръка револвера, а в другата фенера. През миналата седмица в дока бяха влезли крадци и бяха откраднали три сандъка с компютърни елементи, приготвени за изпращане в Рио. Тази нощ той бе в готовност и само ги чакаше да се появят.

Той тръгна напред. Беше възрастен мъж с внимателен поглед. Държеше револвера здраво в силната си длан. Лъчът на фенерчето се замята между сандъците с товари. Жълтата светлина отмина голяма купчина сандъци с точни инструменти за Южна Африка, покрай складираното оборудване за сондиране за Йордания и купчина различни стоки за Рабул.

— По-добре се покажете — извика пазачът. Светлината от фенера премина по складираните чували с ориз за Шанхай и електрически триони за Бирма. После лъчът внезапно се спря.

— Проклет да съм — избухна пазачът. После се изсмя. Един огромен плъх с червени очи бе замръзнал в лъча на фенера. Той държеше нещо в зъбите си. Приличаше на необикновено голяма хлебарка.

— Добър апетит — каза пазачът. Той прибра револвера в кобура и продължи обиколката си.

Едно голямо черно животно бе хванало Кедак и той усети как здравите зъби се сключиха върху гърба му. Опита да се пребори, но заслепен от внезапния блясък на светлината, изпусна момента и се оказа в неблагоприятно положение.

Жълтият лъч угасна. Черният звяр захапа по-здраво бронирания гръб на Кедак. Но Кедак събра всичките си сили и като разгърна дългата си скорпионова опашка, нападна бързо.

Не улучи, но черният звяр веднага го пусна. Те започнаха да се дебнат, а Кедак приготви опашката си за втори удар. Животното не искаше да изостави лесно плячката си.

Кедак зачака шанса си. Изпълни го удоволствие. Това отблъскващо животно може би щеше да бъде първото на тази планета, което ще опита придобивките от мисията „Кедак“. С това неприятно същество би могло да бъде положено началото…

Звярът скочи и белите му зъби изтракаха застрашително. Кедак се отстрани от пътя му, а острата му опашка профуча и се закрепи за гърба на звяра. Кедак се задържа упорито на мястото, докато животното цвърчеше и се мяташе. След това Кедак се закрепи здраво на крака и се съсредоточи върху най-важната си задача — да придвижи белия кристал по цялата дължина на опашката си, докато го вмъкне под кожата на звяра.

Но това най-важно умение на Кедак още не беше се събудило напълно. Кедак не успя да се справи и затова освободи жилото и като се прицели внимателно, го заби между черните очи на звяра. Ударът, както и знаеше Кедак, бе смъртоносен.

Кедак пое храна от тялото на убития си враг със съжаление, тъй като по принцип не бе хищник, а тревопасен. Когато свърши, Кедак разбра, че сега му е абсолютно необходим един дълъг период на почивка. Чак след това силата на Кедак щеше да се възстанови напълно.

Той запълзя по купищата стоки в склада, търсейки място, където да се скрие. Внимателно изследва няколко чувала. Най-после достигна до куп сандъци. Един от сандъците имаше достатъчно голяма пукнатина, в която можеше да се вмъкне.

Кедак пропълзя вътре и се промъкна по омаслената повърхност на машината до другия край. Там той изпадна в безпомощното и без сънища състояние на почивка на „Кедак“, предавайки се доверчиво на съдбата, която щеше да му донесе бъдещето.