Хари Харисън
Стоманеният плъх спасява света (8)

Глава 8

Това се развиваше като кошмар наяве. Всички ние понякога сме изложени на пристъпи на параноя и чувстваме, че целият свят е срещу нас. Сега се сблъсках с това. Инстинктивен страх ме обхвана за миг, а след това го отхвърлих и започнах да действам.

Но стигаше и този миг съмнение. Би следвало да стрелям, да паля, да убивам, да унищожавам всичко наоколо, както беше планирано. Но съвсем не предполагах, че ще се окажа лице в лице с такова множество хора. Затова не можех да спечеля. Разбира се, направих нещо с газ, бомби, голи ръце, но недостатъчно. Все нови и нови ръце се вкопчваха за дрехите ми — нямаха край. Съвсем не бяха ласкави, тези хора се нахвърлиха върху мен със същата бясна омраза, която и аз изпитвах към тях. Двете страни на медала. И всяка виждаше своето унищожение. Преследваха ме и ме догониха. И тогава настъпи забвението, то бе почти приятно.

Не че ми позволиха да пребивавам дълго в него. Болка и рязка миризма, обгаряща ноздрите ми, отново ме поставиха лице в лице с неприятната действителност. Пред мен стоеше някакъв човек — висок, огромен, с размазани черти на лицето, дължащи се на разфокусираното ми зрение, и ме гледаше. Очевидно ме държаха множество ръце, които ме стискаха и тресяха. По лицето ми прекараха нещо мокро, изчиствайки това, което пречеше на зрението ми и можах да го разгледам толкова добре, колкото и той мен.

Два пъти по-висок от обикновените хора, толкова грамаден, че трябваше да отметна глава назад, за да разгледам надвисналата над мен фигура. Кожа, заляна от руменина, тъмни ъгловати очи. Когато отваряше уста, се виждаше, че много от зъбите му са с остри върхове.

— От кое време си? — попита той грубо с гърмящ глас на езика, който използвахме в Корпуса. Очевидно реагирах, защото той се усмихна победоносно и студено.

— Специалният Корпус, вероятно. Последно издихание преди тъмнината. Колко сте тук? Къде са останалите?

— Те ще… ви намерят — успях да изговоря. Какъв малък успех от моя страна в сравнение с тяхната победа. Засега те не знаят, че съм сам, имаше шанс да остана жив до изясняването на това обстоятелство. Нямаше да отнеме много време, бях ефективно вързан, цялото ми снаряжение е отнето. Беззащитен! Ще ме проследят назад във времето до хотела и скоро ще научат, че няма от кого повече да се страхуват.

— Кой сте вие? — попитах аз. Езикът бе единственото ми оръжие. Вместо отговор, той с победоносен жест вдигна нагоре двата си юмрука. Отговорът дойде автоматично. — Вие сте безумец.

— Разбира се! — закрещя той възбудено и заедно с това държащите ме ръце се задърпаха и заклатиха. — Точно така. Макар веднъж да ни убиха за това, няма да успеят отново да ни изиграят, този път победата ще бъде наша, защото ще избием враговете си, преди да се родят, ще ги обречем на небитие.

Спомних си, че Койцу говореше нещо за унищожение на Земята в далечното минало. Може би са го направили, за да спрат тези безумци? Нима сега всичко се повтаря? Виковете му прекъснаха мисълта му.

— Вземете го. Мъчете го най-старателно — за мое удоволствие и за да се ослаби волята му, след това измъкнете от мозъка му всички знания, с които разполага. Трябва да се изяснят много неща.

Когато ме повлякоха от стаята, разбрах какво трябва да направя. Да чакам. По-далеч от този човек, от тълпата, сред изкусните палачи и в относително, много необходимо за мен, уединение.

Такъв случай се появи, когато в бялата лаборатория техниците се хвърлиха върху мъкнещите ме хора и ме откъснаха от тях. Те бяха толкова зверски груби едни с други, колкото и с мен. Цяла йерархия на омразата. Великанът сигурно бе прав — те са безумци. Какво ли извращение на човешката история е извело тези хора на сцената? Не мога дори да си представя.

И отново очакване. Запазих спокойствие, като знаех, че може да ми се представи само една възможност и не трябваше да я изпусна. Вратата се затвори. Притиснаха ме с гръб към масата и закрепиха за нея глезените ми. Освен мен в стаята имаше още пет човека. Останалите се нахвърлиха върху мен. Издадох напред челюстта си и колкото може по-силно натиснах крайния си зъб.

Това беше последното ми оръжие, абсолютното, което още никога не бях изпробвал. Като правило дори не го и носех, смятайки, че в обикновените конфликти на живота със смъртта не си струва да се плаща такава цена за победата. Но тук случаят беше друг. Когато натиснах, изкуственият зъб се счупи и капката горчива течност, която се намираше в него, потече в гърлото ми.

Прониза ме остра болка и едва появявайки се, изчезна, погълната от наркотиците, убиващи нервната чувствителност и помагащи да се понесе действието на други ингредиенти. Това беше дяволска отвара, приготвена от медиците на Корпуса по мое предложение. Преди са го изпитвали само в малки дози на опитни животни. Тук влизаха всички открити някога стимулатори, включващи нов клас синергатори — сложни химични съединения, които позволяваха на човешкото тяло да разкрие феноменалните си резерви от естествени сили, за които са знаели отдавна, но са смятали за невъзможно да се използват.

Времето се ускори и хората, надвиснали над мен, се задвижиха по-бавно. Като видях това, почаках още няколко секунди, за да подейства напълно лекарството, а след това протегнах ръце. Макар че всички добре сложени мъже се нахвърлиха върху мен, това нямаше значение.

Без да чувствам тежестта им и дори без да прилагам особени усилия, откъснах двама от пода и ударих челата им, преди да ги запокитя в третия, който стоеше на другия край на масата. Те се сблъскаха и падайки, се затъркаляха. Лицата им бяха изкривени от ужасна смес от болка и ужас. Все още падаха, когато седнах и хванах дебелите метални менгемета, притискащи краката ми към масата и ги изтръгнах от корен. Това ми се стори най-простото нещо. Изглежда съм причинил някаква вреда на пръстите си, но отбелязах това само като малък, незначителен епизод. В стаята оставаха още два човека и те все още се обръщаха към мен, защото борбата с първите трима отне само няколко мига. Като по ноти. Видях ги все още неподготвени — единият с наполовина извадено оръжие — хвърлих се напред, подарявайки на всеки по юмрук, съборих двамата и ги хвърлих върху въргалящата се купчина — при тримата им колеги. Бяха петима и не можех да си позволя никакво снизхождение по отношение на тях, дори и да исках. Сега, когато ръцете ми не бяха съвсем в ред, удрях с крака, докато в купчината не замря всяко движение, и едва тогава дадох възможност на студения разум да си пробие път през бясната ярост.

А сега какво? Да бягам. От собствените ми дрехи бяха останали само парцали и аз безжалостно ги скъсах. Мъчителите ми бяха облечени в бяло и изгубих известно време да разкопчея всички тези странни закопчалки и да се облека в най-малко изцапаната униформа.

На челото ми имаше рана, която старателно бинтовах — след това забинтовах и китките си. Никой не ми попречи, пък и това не отне много време. Свърших, излязох и забързах по коридора, по който съвсем неотдавна ме влачеха. Зданието бръмчеше като разтревожен кошер и всички, които срещах, изглеждаха прекалено заети, за да ми обръщат внимание. Дори във вестибюла, където около снаряжението ми, сложено за оглед на голяма маса, се роеше маса народ, никой не се заинтересува от мен. Ако имах време, щях да се посмея на това.

Внимателно, без да тревожа никого, се приближих до масата и активирах връзка газови бомби, задържах дишането си, докато не сложих носовите филтри. Газът действа много бързо и дори тези, които видяха какво правя, не успяха да предупредят никого, преди да паднат. Въздухът се превърна в дим от струпването на газ, взех гауспистолета си и отворих огромната врата в съседната стая.

— Ти! — закрещя той, масивното му тяло се изправи точно когато газът повали на пода цялото му обкръжение. Той се протегна към мен, борейки се с газа, който трябваше да го повали моментално, докато не стоварих върху главата му пистолета. Все пак очите му, налети със смъртна злоба, не се откъсваха от мен, докато го завързвах за стола. Щом затворих вратата зад себе си, улучих момент отново да погледна в лицето му и видях, че той все още е в съзнание.

— Що за човек сте вие? — думите сами се измъкваха от устата ми. — Кой сте вие?

— Аз съм Този, който ще управлява вечно, разумът, който никога няма да умре. Освободи ме!

В думите му имаше такава сила, че почувствах как ме притегля към него въпреки волята ми, кръглите му очи почти ме хипнотизираха. Бях като в мъгла, може би заради това, че действието на наркотиците свършваше. Разтърсих глава и бързо замигах. Но друга част от моето Аз си оставаше нащрек, без да се поддава на влиянието на огромната сила на великото зло.

— Дълго управляване, но не много приятно — усмихнах се. — Нима можете да направите нещо с тези ужасни слънчеви обгаряния.

Не можеше да се каже по-добре. Това чудовище беше абсолютно лишено от чувство за хумор и очевидно бе привикнало само към робска услужливост. Отначало той зави, абсолютно по животински, след това се разрази в говорене, бесен поток безумие, който заливаше всичко наоколо, докато правех последните приготовления, за да сложа край на тази темпорална война.

Безумен? Да, но безумен с организирано безумие, което се размножава и заразява околните. Тялото му беше изкуствено: сега видях белезите и следите от присаждания, пък и той самият говореше за това. Изфабрикувано тяло, всичко от трансплантации, откраднато, с изкуствен скелет — тяло, което красноречиво говореше за нагласата на ума на този, който е предпочел да живее в такава страшна обвивка.

Има още такива като него, но той е най-добрият, той е самотен — трудно можеше да се схване смисълът на това, което говореше, но запомнях, което можех, за да се оправя в бъдещето. Едновременно отвивах вентилационната решетка, сипах във въздушната система прахчетата си и изобщо се готвех да хвърля пясък в механизма на тази сатанинска мелница.

Той и привържениците му вече са били унищожавани веднъж в предишната история. Той сам ми го каза. По някакъв незнаен начин те са получили още един шанс да завземат властта във Вселената, но номерът отново нямаше да мине. Мен, Хлъзгавия Джим ди Грийс, грабителя-самотник без постоянен адрес, вече не веднъж са ме викали за важни дела и винаги съм успявал. Сега ме молят да спася света. Щом е необходимо, ще го направя.

— Те не можеха да изберат по-добър човек — казах аз гордо, оглеждайки огромните механизми на темпоралната лаборатория, обсипана с безчувствени тела. Гигантската зелена навита пружина на темпоралната спирала като че ли ми се усмихваше и аз също й се усмихнах.

— Бомбите са в механизма, а ти ще ме закараш — възкликнах аз щастливо, като правех необходимите приготовления. — Вероятно си струва труда да се унищожи апаратурата и да се оставят няколко от тези луди на тукашните власти, макар и с червени муцуни.

Правилно, и се учудих какво още чакам. Вероятно чаках възможност да го довърша в разгара на битката — не мога хладнокръвно да убия дори и най-безжалостния убиец. Макар че този път трябваше да го направя. След като се опитах да разбера това, преместих превключвателя на гауспистолета си на дум-дум снаряди и погледнах в първата стая.

Удобният случай се появи значително по-бързо, отколкото мислех. Върху мен се стовари огромно червено туловище, което сипеше удари. От удара отлетях назад към противоположната стена, като се извивах и се опитвах да се прицеля.

Той се движеше бързо, включи лоста и се хвърли към темпоралната спирала. Куршумите също се движеха бързо, те със свистене излетяха от гауспистолета и се взривиха в тялото му.

И той изчезна. Захвърлен във времето. Напред или назад — не знам, защото апаратурата започна да блещука и да се разтваря, докато тичах към нея… Дали ще е мъртъв, когато стигне на местоназначението си? Би трябвало да е — нали използвах дум-дум снаряди.

Действието на някои наркотици вече започна да преминава. Пръстите ме боляха и умората започна да чука по края на съзнанието ми. Време беше да се махам. Първо да си взема снаряжението, след това да се омитам. В хотела, след това в болницата. Малката почивка, докато ме кърпят, ще ми даде време да размисля какво да предприема по-нататък. Технологията на този век може да се окаже достатъчно развита за построяването на темпорална спирала, а нали в моята черна кутийка си оставаше затворена паметта на професора. Вероятно ще бъдат необходими много пари, но винаги има маса начини да се намерят.

Залитайки болезнено, излязох навън.