Хари Харисън
Стоманеният плъх спасява света (18)

Глава 18

Шумеше главно поради това, че оръжието бе избито от ръцете му, щом натисна спусъка, а малко по-късно излетя през вратата. Видях всичко това, когато със засилване се хвърлих на земята, претърколих се и извадих пистолета си в момента, когато Анжела слагаше своя настрана.

— Е, на този му стига — каза тя, като явно се обръщаше към безмълвния чифт обувки зад вратата.

— Дали е отживелица от цивилизацията или не, но смятам, че стрелбата е най-добрият начин за самоотбрана. Видях го сред камъните, като се промъкваше към нас, но не можах да го улуча. Сега ще бъде много по-тихо. Ще приготвя малко топла супа, а после ще поспиш малко…

— Не! — съмнявам се, че някой някога е казвал по-твърдо „не“. Облещих очи и я поглъщах с поглед, като продължавах монолога си в същия тон. — Разбира се, има определено пасивно удоволствие, когато се грижат за теб и те наставляват като глупаво детенце, но стига толкова. Попаднах на Неговите следи преди и го изгоних от две негови бърлоги и затова искам да свърша сам с него. Познавам методите му. Аз съм начело на тази експедиция, затова ти ще ме следваш, а няма да ме водиш, и ще се подчиняваш на заповеди.

— Да, сър — отговори тя, като отпусна клепачи и наведе глава. Дали за да не скрие усмивката си? Не мислех за това. Аз съм главата.

— Аз съм главата — казах аз с още по-твърд и висок глас.

— Да, шефе — каза тя и весело се засмя, докато в същото време човекът на леглото мърдаше и скимтеше, а обувките в рамката на врата продължаваха да не помръдват.

Пристъпихме към работа. Пленникът ни започна шумно да ругае на неизвестен език, когато извадих парцала от устата му, и се опитваше да ухапе пръста ми, когато го обръщах. На рафта имаше груб радиопредавател, който предаваше новини на същия език, когато го включих. Анжела беше много по-продуктивна от мен, тя докара пред вратата едно ужасно транспортно средство, което изглеждаше като набързо сглобена пурпурна пластмасова вана, закрепена на четири оси с колела. То забръмча и засъска срещу мен, когато се качих в него, за да го разуча.

— Много е просто за каране — каза Анжела, като ми показа техническата си осведоменост. — Тук има превключвател, който пали. И два лоста за обръщането на колелата настрани. Напред — за увеличаване на скоростта, назад — за спиране…

— И неутрално средно положение — казах аз, за да демонстрирам и своята осведоменост, а също така и мъжкото си превъзходство.

— А този покрит с олово пън по средата трябва да е ядреният генератор. Открит улей с радиоактивен материал, нагревател за течности, тук е преобразователят на топлината, вторична течност за задвижване на електрическия генератор, двигател на всяко колело. Ужасно примитивно, но практично. Къде ще тръгнем с него? — Тя посочи. — Струва ми се, че там има път или нещо от рода на пътека, която върви през обработваемото поле. И доколкото помня, — знам, че веднага ще ме поправиш, — изглежда е в същата посока, откъдето засече сигналите.

Слаба женска съпротива и я игнорирах. В частност се оказа права, което потвърди и търсачът…

— Тогава тръгваме — казах аз отново с команден тон.

— Ще убием ли пленника? — попита тя с надежда.

— Благодаря, не. Но ще взема дрехите му, тъй като моите се превърнаха на парцали. Ако счупим радиото, ще запазим в тайна от когото и да било, че пристигаме. Той ще прегризе парцала в устата си и въжетата за няколко часа, така че можем да му възложим задълженията по погребението на приятеля му. А през това време ще оседлаем коня си и на път.

Яркостта на авторитета ми малко помрачня от скърцането на кости под остатъците от фанелката ми, под бързо червенеещата повърхност на тялото ми. Докато Анжела успокояваше радиото, сложих още крем върху кожата. След няколко минути се тресяхме по добре прокарания широк път, който криволичеше по платото.

На това място имаше по-малко мъгла, но нямаше към какво да обръщаме погледа си. Грубият ландшафт бе пресечен от пропасти, които поглъщаха водата от честите дъждове, а също така отнасяха и тънкия орен слой, който все още оставаше. Анемични растения се притискаха до камъните с надежда за защита срещу лошото време. Скоро пресякохме разклоняващ се коловоз, но указателят за насочване на търсача ни държеше на верен курс. Твърдите седалки бяха в най-висша степен неудобни и приветствах здрача — нещо, което, разбира се, не казах на глас — и обърнах към обрасъл хълм от струпани големи камъни, за да пренощуване.

Сутринта още бях слаб, но се чувствах по-добре. Живителните лекарства предизвикваха бясно растене на клетките ми, което наполовина заличи всевъзможните ми рани и събуди в мен дяволски апетит. Обядвахме и пихме вода от запасите, които донесе Анжела, заедно с корав хляб и сухо месо, взето от войнствените фермери. Анжела взе управлението в свои ръце, а аз държах пистолета, като изобщо не се възхищавах на променящия се ландшафт. Коловозът сега криволичеше по склона на платото, сменящо се с вертикален каменен склон. После се появиха още няколко тресавища и неприятни джунгли, в които потъваше пътят. Пълзящи растения растяха достатъчно ниско, за да сресват главите ни, а влажни растения се сплитаха горе. Въздухът, който и така не можеше да се диша, стана още по-влажен и горещ.

— Не ми харесва това място — каза Анжела, обхождайки блатистата поляна, която се беше разстлала по пътя.

— На мен ми харесва още по-малко — казах аз с пистолет в едната ръка и връзка гранати в другата. — Ако дивият живот тук прилича на този в реката, ще имаме достатъчно развлечения.

Гледах напред, назад, надясно и наляво, постоянно нащрек и съжалих за това, че нямах клечки на очите си. Сред дърветата се мяркаха безброй подозрителни твари и понякога се донасяха тежки удари, но не се появяваше нищо, което да ни заплашва. Единственото, което не наблюдавах, беше повърхността на пътя, а именно там ни очакваше опасност.

— Там, по средата на пътя, има паднало дърво — възкликна Анжела. — Просто ще преминем през него…

— Аз не бих го правил! — възкликнах аз, но малко закъснях, защото колелата на колата вече се прехвърляха през ствола (зелен), който лежеше напречно на пътя и се губеше в джунглата и от двете страни.

Централните колела бяха точно върху него, когато той трепна и се изви в голяма примка. Бричката се обърна и ние с Анжела бяхме рязко изхвърлени. Ударих се в земята, свивайки глава между раменете си, претърколих се и станах с насочен пистолет, и правилно направих. Псевдостволът приятно се извиваше, докато от храстите покрай пътя не се появи предната му част. Змия, с голяма като бъчва глава, с разтворена уста, мърдащ език, с очи като мъниста, съскаща като парен котел. В същото време отдясно на тази уста седеше Анжела, която разтърсваше глава и изобщо не разбираше какво става. Оставаше време само за един изстрел и не исках да не улуча. Щом тази ужасна твар започна да се спуска, подпрях с лявата си ръка пистолета и изстрелях куршума право в устата на това чудовище. С глух удар простреляната глава падна сред облак дим.

Това беше краят й, но конвулсия премина по цялата дължина на мускулестото тяло. Преди да мога да се скрия, извиващ се камшик ме удари, обви се около мен и ме запокити срещу дърветата. След това с пукане прелетях между клоните и един от тях ме перна по тила, и всичко свърши с невероятна ослепяваща болка.

Не знам колко време е минало. В съзнание ме доведе болката в главата плюс нова и по-остра болка в крака. Отворих едното си око и видях нещо малко и кафяво с множество нокти и зъби, което се опитваше да разкъса крачола на крака ми с надеждата да обядва.

Първото гладно ухапване ме докара на себе си и ударих животинчето с обувката си. То заръмжа в отговор и ми показа всичките си зъби, но веднага се скри в храстите след слабия ми опит за още един удар към него. Чувствах се много слаб. Още малко време мина, за да събера мислите си и да си спомня какво стана, а не само да лежа. Пътят, змията, ударът…

— Анжела! — закрещях аз и се опитах да стана на крака, като игнорирах вълните болки, които ме заливаха. — Анжела!

Нямаше отговор. Промъквах се през бодливите храсти срещу непривлекателното зрелище. Двоен ред кафяви животинчета, роднини на това, което ме нападна, работеха над тялото на змията и вече бяха освободили големи участъци от скелета, сега подобни на полирани пръти на клетка. Пистолетът ми бе изчезнал. Върнах се назад и изследвах мястото, където паднах, но и там го нямаше. Нещо не беше наред. Съвсем не беше наред. И неприятният глас на паниката започна да се надига в мен.

Докато стоях далеч от тях, дъвчещите твари ме игнорираха, затова направих голяма обиколка около пътя. Колата също я нямаше. И Анжела.

Този неоспорим факт някак си не стигаше до мен от болката и раните. И трябваше да направя нещо с насекомите, които бръмчаха около раната на главата ми. Аптечката ми още беше в джоба и първо се възползвах от нея. След няколко минути вече не чувствах болката, бях стимулиран и готов за действие. Но за какво действие? Блещукащи мисли се опитваха да се съсредоточат и да определят къде е колата. Следите й се виждаха достатъчно ясно в калния път, който също така ясно показваше тайната за изчезването на Анжела. Имаше поне още два отпечатъка от големи мускулести крака около мястото, където беше обърната колата. Още и следи от колела на друга кола. Или са ни преследвали, или са туристи, които са се появили на сцената след инцидента със змията. Разхвърляна кал и смачканата трева показваха, че и двете коли са продължили в същата посока, в която се движехме и ние. Препуснах натам в алюр, като се опитвах да не мисля какво е могло да се случи с Анжела.

Не продължих много в алюр. Топлината и умората ме принудиха да премина на по-бавна крачка. Освежителите ме избавиха от първото, а стимулаторът от второто. Следите се виждаха ясно и вървях по тях. След по-малко от час пътят излезе от джунглата срещу няколко сухи скали. Като взех завоя, видях колата, която стоеше отпред, и бързо се върнах назад. Нужен бе план. Пистолетът ми изчезна, затова въпросът как да застрелям похитителите дори не се изпречи пред мен. Тъй като останалите приспособления от екипировката ми не можеха да стрелят. Макар че ми оставаха цяла шепа гранати, които ми даде Анжела.

Това беше решението. Връзка сълзотворни бомби, за да изкарам похитителите от строя, преди да успеят да стрелят в мен. И може и няколко взривни в случай, че врагът е далеч от Анжела и ми се наложи да употребя по-сериозно средство за унищожение.

С такова въоръжение се промъквах от един камък към друг, после поех дълбоко въздух и скочих на откритото място, където чакаха двете коли.

И веднага почувствах як удар по тила си с дървена тояга, която държеше часовият, тихо чакащ всеки, върху когото може да приложи това ефективно средство.