Хари Харисън
Стоманеният плъх спасява света (13)

Глава 13

Майор Дюпон имаше кръгло червено лице, бели коси и внушителен закръглен корем. Но беше достатъчно енергичен, познаваше артилерията и сега беше погълнат от страстното желание да работи с невероятното оръжие на завоевателите. Предишният екипаж на артилерийски кораб, включително и охраната, спяха под палубата много по-здраво, отколкото би и им се искало, докато се занимавах с механизма на безоткатното оръдие и го обяснявах на майора. Той си изясни моментално всичко и направо побесня от радост. В сравнение с неговия опит в използването на неравните оръдейни дула, с зареждане от цевта, бавно горящ барут и тям подобните неудобства на професията му, това беше истинско откровение за него.

— Барутът, шомполът и снарядът в един корпус. Чудесно! И тази ръчка отваря затвора? — попита той.

— По време на стрелба стойте по-далеч от тези отвори, защото при изстрел газовете излизат оттук, компенсирайки отката. Използвайте директен прицел, разстоянието е прекалено малко. Предполагам, че на такава дистанция няма да се наложи да се прави поправка за вятъра и не е необходимо да се стреля по балистична крива, скоростта на изстрела е много по-голяма, отколкото сте свикнали.

— Разказвайте, разказвайте! — каза той, галейки стоманата.

Следващата крачка. Графът ще се погрижи на разсъмване да преместят кораба още нагоре по течението и да го закотвят до брега под Лондонбридж. Аз ще се погрижа да пристигна на мястото по-рано от уговореното време. Морският му хронометър беше толкова голям, че приличаше на зелка, беше направен от стомана и месинг и тиктакаше силно. Но графът ме увери в неговата точност и го нагласихме по атомния ми часовник, който беше не по-голям от нокът, с точност до секунда в година. Това беше последното, което трябваше да се направи, и когато станах, за да си тръгна, той ми протегна ръка. Стиснах я.

— Винаги ще ви бъдем благодарни за помощта — каза той. — Хората ми имат нова надежда и споделям ентусиазма им.

— Аз трябва да благодаря за помощта. В частност като се вземе под внимание, че победата може да не ви донесе нищо добро.

Той отхвърли тази мисъл като ненужна — много силен човек.

— Както обяснихте, умирайки, ще победим. Свят без тези свине е достатъчна награда, дори ако не бъдем свидетели на това. Изпълнявайте дълга си.

Тръгнах. Опитвах се да забравя, че съдбата на светове, цивилизации, цели народи зависи от действията ми. Най-малката грешка, случайност — и за тях всичко ще бъде свършено. Затова не трябваше да има случайности. Подобно на алпинист, който не гледа надолу и не мисли за пропастта, прогоних от главата си мисълта за неуспех и за да се ободря, се опитвах да си спомня нещо весело. Нищо не ми идваше на ум веднага, затова започнах да мисля как да се разправя с Него и системата му. И това наистина беше вдъхновяващо. Погледнах часовника си. Време беше да тръгвам. И тръгнах бързо, без да се оглеждам. Улиците бяха празни, всички добри хора отдавна са в леглата си, и крачките ми ехтяха между зданията по тъмната улица. Зад мен небето посивя от наближаващото зазоряване.

В Лондон е пълно с тъмни алеи, които представляват идеално укритие, и се възползвах от тях, като при това не изпусках от поглед Лондонбридж. Накрая се появиха първите войници. Някои маршируваха, други едва се мъкнеха, и всичките изглеждаха уморени. И аз се чувствах уморен и затова засмуках хапче стимулатор и не откъсвах очи от часовника. В идеалния случай, когато започне обстрелът, трябва да се появя на моста достатъчно далеч от вратите, за да не пострадам, но достатъчно близо, за да проникна през тях по време на суетнята, която възниква след започването на обстрела. От своя наблюдателен пункт отбелязвах времето, което беше необходимо на различни групи войници, за да пресекат моста, докато не получих точна оценка. По часовника ми тичаха цифри, накрая настъпи моментът, когато изпънах рамене по военному и бодро тръгнах напред.

— …….? — се разнесе нечий глас и разбрах, че се обръщат към мен. Бях толкова погълнат от организацията на времето, че изобщо забравих за възможността Неговите дяволи на бъдещето също да вървят по моста.

Махнах с ръка, направих злобна гримаса и бързо закрачих напред. Човекът, който ме викна, с объркано лице забърза зад мен. По униформата ми знаеше, че принадлежа към неговата компания, но лицето ми беше ново за него. Вероятно искаше да научи от мен как вървят нещата в родната лудница. Но не исках да водя никакви разговори с него, защото не разбирах езика им. Забързах напред, чувствайки се неудобно, защото той ме следваше неотклонно. После съобразих, че вървя прекалено бързо и със сегашната крачка ще стигна вратите точно в момента, когато ще започне обстрелът и ще бъда надупчен.

Нямах време да проклинам безгрижността си, стигаше само да избера желателното продължение на тази неприятна история. В настоящия момент изобщо не ми се искаше да бъда разкъсан на части. Вече виждах канонерката, която беше излязла на позиция, и фигурите на палубата й. Великолепно… Вече почти чувах взривовете. Отзад загърмяха тежки крачки, една ръка падна на рамото ми и ме обърна.

— …….? — възкликна той, после изражението на лицето му се промени, очите му се разтвориха широко и челюстта му увисна. — ……..! — закрещя той. Позна ме, вероятно по снимка.

— Е, да — каза аз и изстрелях във врата му наркотична игла от пистолета, който стисках в ръка. Но се раздаде още един вик „……..!“ и един от приятелите му се промъкна през редовете на войниците. Него също се наложи да приспя. Това естествено заинтересува всички намиращи се наблизо, раздадоха се няколко изплашени вика и някои вдигнаха оръжието си. Опрях гръб в парапета на моста и си помислих дали нямаше да ми се наложи да застрелям цялата френска армия.

Не се наложи. Първият снаряд не беше изстрелян много точно от майора на конната артилерия и удари моста на някакви си десет метра от мен.

Раздаде се солиден взрив и въздухът се изпълни със свистящи парчета тухли и желязо. Хвърлих се на земята заедно с всички останали. Наистина някои от тях паднаха навеки. Докато лежах, се възползвах от удобния случай и забих игли във всеки от най-близките до мен войници, които бяха свидетели на предишната сцена.

През това време Дюпон се учеше да действа с оръдието си и следващият снаряд вече удари градската стена. Сред хората на моста се вдигна паника, аз виках и тичах заедно с всички останали и с голямо удоволствие видях как поредният снаряд проби вратата и се взриви вътре в караулното. Сега, както и следваше да се очаква, цялото движение се обърна от вратата навън. Паднах по корем и като смок запълзях напред. Снарядите се взривяваха във вратата и около нея, предизвиквайки доста прилични разрушения. Бързо погледнах часовника си и забелязах, че краят на обстрела е съвсем близо. Като сигнал щеше да послужи снаряд, изстрелян в стената далеч от моста. След това ще има още няколко изстрела, но вече не по вратите, а по други удобни цели.

Снарядът удари стената на стотина метра надолу по реката и направи в нея красива дупка. Скочих на крака и побягнах.

Каква прекрасна купчина отломъци! Навсякъде парчета от разбити тухли, въздухът бе пълен с прах и миризма на изгорял барут. Ако е оживял някой след обстрела, то той отдавна е избягал. Прехвърлих се през купчина отломъци и се скрих зад най-близкия ъгъл. Единствен свидетел на не много деликатното ми нахлуване беше двойка, която поглеждаше иззад някакъв вход, съдейки по дрехите им — англичани. Като ме видяха, веднага се обърнаха и побягнаха… И така, въпреки малките неприятности на моста, планът действаше отлично.

Оръдието на реката отново откри огън. Това не влизаше в плановете ми. Станало е нещо. След последния изстрел съучастниците ми трябваше да слязат на брега и да се скрият. Почти едновременно се раздадоха още два взрива. Оръдието не можеше да стреля толкова бързо.

Стреляше друго оръдие.

Улицата, на която се намирах, Аспер Теймз стрийт, вървеше успоредно на стената. Сега бях достатъчно далеч от моста, така че присъствието ми вече не се асоциираше със събитията там — и на услугите ми беше стълба, която водеше към върха на стената към наблюдателната площадка, сега празна. Възможно бе благоразумието да е диктувало последователното изпълнение на плановете ми, но вече много години не се вслушвах в гласа му и не възнамерявах и сега да го правя. Бързо се огледах наоколо — наблизо нямаше никой — и се качих горе. От върха се откриваше прекрасен изглед към реката.

Майорът продължаваше да управлява оръдието си, като стреляше бързо по друга канонерка, която се движеше нагоре по реката на пълен ход. Новодошлият, макар и поставен в неизгодно положение от движението на платформата, беше по-опитен и точен с оръдието си. Снарядът вече бе пробил огромна пробойна в носа на кораба на съратника ми и докато гледах, друг попадна в средата на палубата. Оръдието замлъкна, вдигайки нагоре цевта си. Стрелецът изчезна. Някаква фигура претича през пристанището и се скри в безвредния сега кораб. Извадих електронния си бинокъл и го насочих към палубата. Знаех какво ще видя още преди да го поднеса към очите си.

Графът се бе притекъл на помощ на хората си, но още преди да скочи на борда, майорът с окървавено лице стана и отново зае мястото си до оръдието. Обърна го и изпрати следващия снаряд.

Отлично направено, право във ватерлинията под вражеското оръдие. Оръдието замлъкна и корабът започна да потъва. Когато отново погледнах майора, видях, че е презаредил оръдието си и стреля в моста, по вражеските войници на него. Графът му помагаше да зарежда. И двамата се усмихваха и изглеждаха много доволни от себе си. Изстрелите сега следваха по-бързо, а аз се спуснах надолу по стълбата.

Не мога да ги виня. Те знаеха какво правят — най-после стреляха по врага, когото ненавиждаха всичките тези години, стреляха с превъзходно, много ефективно оръдие. И двамата ще продължават да стрелят, докато не загинат. Вероятно именно това искаха. За да може тази жертва да донесе поне някакви плодове, трябваше да продължа собственото си дело.

Добре изучих картата на графа. Напред, по улица Гуус фут, после по Кенън стрийт и наляво. Там имаше бързащи хора, изплашени граждани, в противоположна посока с бърза стъпка вървяха войници. Никой не ми обръщаше и най-малко внимание.

А там, напред, в края на улицата, се възвишаваха огромни стени и купол, несъмнено катедралата Сент Пол.

Наближава краят на още един път. Последната ми среща с Него.