Хари Харисън
Стоманеният плъх спасява света (4)

Глава 4

Когато не знаеш какво да правиш, изчакай, противникът може да сгреши пръв — ето любимият ми девиз. Можех да се опитам да се измъкна, да се изкача по склона или да излетя, но тези хора, които и да бяха те, можеха да имат оръжие. От мен би се получила прекрасна мишена. При това, дори да избягам, все едно бих привлякъл внимание към тази местност. По-добре първо да видя какво представляват всъщност. Обръщайки се с гръб, за да не ме заслепяват фаровете им, търпеливо чаках машините да се приближат и спрат, образувайки около мен полукръг от ревящи мотори и заслепяващи фарове. Прислушвах се към странните звуци, с помощта на които си говореха, но не разбрах нито дума. Всичко беше поради това, че от тяхна гледна точка бях облечен много странно. Те сигурно се бяха договорили нещо, защото моторът на единия от невидимите екипажи замлъкна и шофьорът му излезе напред, на светлината.

Огледахме се взаимно с голям интерес. Той беше малко по-нисък от мен, но изглеждаше по-висок заради подобния на кошница метален шлем. Този шлем, накичен с лепенки и увенчан с висок остър накрайник, беше много непривлекателен, както и останалите му дрехи. Целите бяха направени от черна кожа с множество блестящи копчета и катарами. Като връх на вулгарността носеше на гърдите си стилизиран череп с кръстосани кости, целият запълнен с някакви фалшиви камъчета.

— ……? — каза той с доста оскърбителен тон, като едновременно с това силно издаде напред челюстта си.

Усмихнах се, създавайки образа на мило, добродушно момче, и дружелюбно отговорих:

— Мъртъв ще изглеждаш още по-отвратително, отколкото като жив, така че не говори повече с мен с такъв тон.

Той ме погледна озадачено и отново започна неразбираем за мен разговор. Към първия шофьор се присъедини още един, също толкова странно облечен. Той възбудено ми показа юмрука си. Погледите на всички се насочиха към ръчния ми хронометър, при това издаваха пронизителни любопитни викове, които се превърнаха в злобни, когато скрих ръката си зад гърба.

— ……! — каза първият тип, излизайки напред с протегната ръка. Раздаде се рязко щракане и в другия му юмрук се появи бляскаво острие.

Е, какво пък, този език го разбирам. Едва не се усмихнах. Лоши хора, освен ако законът в тези земи не препоръчваше да се носи оръжие и да се ограбва първия срещнат. Е, какво пък, знаейки правилата, можех да играя по тях.

— …….? — възкликнах аз, като отстъпвах и вдигах отчаяно ръце.

— …….! — закрещя този селянин, скачайки срещу мен.

— Е, как е „…….“, а? — попитах аз, като ритнах с крак китката му. Ножът полетя в тъмнината и той нададе вик на болка, постепенно преминаващ в бълбукане, когато с пръст го ударих в гърлото.

През това време те вероятно са ме зяпали, затова пуснах от джоба на ръкава в дланта си светлинна бомба и я хвърлих пред себе си на земята, затваряйки непосредствено преди това очи. Със спуснати клепачи почувствах изгарящата ярка светлина и когато отново ги отворих, все още виждах светлинни зайчета. Беше много по-приятно от това, което изпитваха нападащите. Временна слепота, само ако стоновете и жалбите им не означаваха нещо друго. Никой не се опита да ме спре, когато се приближих и с върха на обувката си опипах всеки по най-интересните места. Те виеха от болка и тичаха в кръг, докато двама от тях случайно не се сблъскаха и не започнаха яростно да се налагат. Докато се развличаха така, огледах превозните им средства. Странни играчки — само две колела и никакъв намек за жироскоп за стабилизиране на движението. Всяко имаше една-единствена седалка, на която при каране шофьорът сядаше. Изглеждаха не съвсем безопасни и съвсем не бих искал да ги управлявам.

Но какво да правя с тези типове? Никога не ми е доставяло удоволствие да убивам хора, така че бе трудно да ги накарам да мълчат по такъв начин. Ако са престъпници — а те приличаха на такива, — тогава вероятно нямаше да доложат на властите за тази история. Престъпници! От тях ще науча всичко, което ми е необходимо! Един напълно ми стига, по-добре да взема този, първия — с него мога и да не се церемоня. Той вече стенеше, идвайки на себе си, но глътка приспивателен газ отново го изключи. Този хулиган имаше на талията си широк, украсен с метал колан, който ми се стори достатъчно здрав. Прикрепих края на колана към един от поясните ми ремъци и дружески хванах стопанина му под ръка. След това докоснах ръчката за управление на гравитатора.

Вдигнахме се беззвучно и плавно, оставяйки долу малката шумна компания и се устремихме към езерното ми убежище. Изчезването на приятеля им ще изглежда доста тайнствено и дори ако съобщят за него на властите, все едно до нищо нямаше да се стигне.

Възнамерявах да се спотая за няколко дена с моя засега дремещ компаньон и да науча тукашния език. Лексиконът му, разбира се, ще бъде долнопробен, но това е поправимо. Скоро приветливо ни се усмихна входът на моята пещера, вмъкнах се в нея и грубо хвърлих безчувствения си товар право на каменния под.

Докато идваше на себе си, вече бях разположил нужното оборудване и бях приготвил всичко. Мълчаливо, пушейки с удоволствие извадената от джобния контейнер пура, наблюдавах как той мъчително идваше на себе си. Дълго облизва устните си, след това отвори очи и накрая седна, стенейки и хващайки се за главата: моят газ имаше много неприятни постефекти. Но споменът за насочения към мен нож ме направи равнодушен към страданията му. Оглеждайки се объркано, той се втренчи в мен и снаряжението ми, като с надежда търсеше изход от пещерата. Сякаш случайно подгъна под себе си крака. За да може в следващия миг неочаквано да скочи към изхода и да се блъсне в камъка, опъвайки въжето, държащо го за глезена.

— Време е да свършваме с игрите и да се заемем с работа — меко казах аз, сядайки с гръб към стената и закрепвайки на китката му уреда си. Докато спеше, направих тази играчка — много примитивна, но пък действаща. В нея имаше датчици за кръвното налягане и съпротивления на кожата с индикатори на панела за управление, който държах в ръка. Най-проста разновидност на детектора за лъжа. Освен това в нея имаше още една верига. В обикновени условия никога не бих я изпробвал върху човек — такива методи използват само при обучаването на опитни животни — но по отношение на този тип може да се направи изключение. Играехме по неговите правила, а тази играчка можеше да спести сума време. Когато той започна, както бях абсолютно сигурен, грубо да ругае и да се опитва да махне от ръката си кутийката ми, натиснах специално копче. Удари го ток, той зави и се затресе. Не че го болеше много, всичко бях изпитал на себе си и установих такова ниво, което предизвиква болка, която е търпима, макар и с мъка.

— А сега да започваме — казах аз. — Само ми позволи и аз да се приготвя.

Мълчаливо, с широко отворени очи, той гледаше как закрепвам на веждите си металните пластинки на мнемографа и го включвам.

— Ключовата дума ще бъде — погледнах пленника си — „противен“. Сега започваме.

До мен лежеше купчина разни прости предмети, избрах един и го сложих пред очите му. Когато се огледах, високо казах „камък“ и замълчах. Той също мълчеше и след известно време отново натиснах обучаващото копче. Подскочи от внезапната болка, оглеждайки се безумно.

— Камък — повторих аз тихо и търпеливо.

Необходимо му беше известно време, за да възприеме идеята, но в края на краищата разбра. За ругатня или всякакви неотнасящи се към работата изрази следваше токов удар и двоен удар — за „опит за лъжа“: детекторът винаги ми съобщаваше за това. Този живот бързо му омръзна и той предпочете веднага да ми дава нужната дума. Много бързо изчерпахме запаса от предмети и превключихме на рисунки и движения.

Приемах на доверие неговите „не знам“, ако не се повтаряха много често, и речникът ми постепенно растеше. Под действието на микроимпулсите на мнемографа новите думи се вместваха в мозъка ми, но уви, не безболезнено. Когато главата ми започна направо да се цепи от болка, взех хапче и пристъпих към играта на думи: на наше разположение вече имаше достатъчно речников запас, за да преминем към втората част на обучението — усвояването на граматиката. „Как се казваш“ — помислих аз и добавих кодовата дума „противен“.

— Как… ти е името? — казах аз на глас. Наистина отвратителен език.

— Слешър.

— Моето… име… е Джим.

— Пусни ме, нищо не съм ти направил.

— Първо ще учим… после ще си ходим. Сега кажи, коя година сме?

— Какво, коя година ли?

— Коя година сме сега, глупако?

Повтарях този въпрос по всякакъв начин, докато значението му не се изясни накрая в тиквата му, рядко тъпа. Дори се изпотих.

— А-а, годината. 1975. 19 юли 1975 година.

Право в целта! През всички тези столетия и хилядолетия темпоралната спирала ме бе запратила с феноменална точност в необходимото време. Мислено благодарих на професор Койцу и другите изчезнали учени. Тъй като сега живееха само в моята памет, това като че ли беше единственият начин да им изразя признателността си. Много зарадван, продължих занятията си с езика.

Мнемографът схващаше, подреждаше и пъхаше дълбоко в измъчения ми мозък всичко, произнесено от него. Сподавяйки стоновете, взех още едно хапче. Към изгрев слънце почувствах, че знам езика достатъчно, за да се усъвършенствам сам и изключих апарата. Събеседникът ми заспа прав и, падайки, удари главата си в камъка, но дори не се събуди. Оставих го да спи и махнах от двама ни електронната апаратура. След нощното бдение и аз се бях уморил, но с това се справи хапче стимулатор. Коремът ми къркореше от глад и седнах да хапна. Слешър скоро се събуди и също получи своя пай. Наистина той изяде храната си само след като отхапах от нея парче и го глътнах. Ръмжах удовлетворено, той повтаряше. Оглеждайки известно време мен и снаряжението ми, заяви:

— Знам кой си.

— Кажи.

— Ти си от Марс.

— Какво е това Марс?

— Такава планета.

— Да-а. Приблизително си прав. Но това не е важно. Ще направиш това, което ти кажа, ще ми помогнеш ли да взема някои неща?

— Вече ти казах, че не съм от тия. Ако ме хванат, век няма да мога да се измъкна.

— Не трепери. Дръж се за мен и няма с пръст да те докоснат. Ще се къпеш в зелени. Между другото, имаш ли от тези зелени? Искам да видя на какво приличат.

— Не! — каза той и посегна към издатината, образувана от парче плат на долния край на дрехата. През това време вече забелязвах примитивната лъжа на този тип без помощта на детектора.

Успокоявайки младежа с приспивателен газ, измъкнах от дрехата му нещо подобно на кожен плик, пълен с шумящи хартийки. Това вероятно бяха именно тези зелени, от които той нямаше. На вид са направо смешни! Най-обикновена копирна машина можеше да издаде техни дубликати с чували, само ако нямаха някакви скрити признаци. Проверих ги с най-чувствителните уреди и не намерих нито следа от каквито и да било химични, физични или радиоактивни белези. Изумително! Хартията изглежда съдържаше нещо от рода на къси влакна от друг материал, но дубликаторът ще напечата на повърхността им изображение, което напълно ще пасне. Ако имах дубликатор. А може би имам? Нали в края на краищата те закачаха по мен всичко, което им попадаше под ръка. Разрових купчината и там наистина се намери малък настолен модел на апарата. Беше зареден с кюлче изключително плътен материал, който по някакъв начин се разширява в машината, като се превръща в листове бяла гладка пластмаса: върху тях се правеха копията. След множество регулировки успях така да намаля качеството на пластмасата, че стана толкова мека и груба като „зелените“. Сега трябваше само да докосна копиращото копче и машината започна да вади „зелени“, абсолютно същите като оригинала. Най-едрата хартийка на Слешър беше десетарка. От нея и направих няколко копия. Разбира се, номерът на всички бе един и същ, но опитът ми показваше, че хората никога не разглеждат получените пари.

Дойде време да пристъпя към следващия етап от внедряването си в обществото на примитивната планета Земя. Изясних си, че названието Пръст съвсем не е точно и има съвсем друго значение. Надянах снаряжението, което можеше да ми потрябва, и оставих всичко останало в пещерата заедно със скафандъра. Когато ми потрябва, всичко ще си бъде на място. Слешър мърмореше и похъркваше, докато летях с него обратно над езерото и по-нататък ниско над дърветата към пътя. Сега, през деня, по него имаше по голямо движение. Чувах рева на колите и после отново се спуснах в гората. Преди да го събудя, закопах гравитатора заедно с радиокомпаса, който при нужда щеше да помогне да се намери това място.

— К’во става? — изговори Слешър, като седна веднага щом антидотът подейства. Той неразбиращо огледа гората.

— Вдигай гълъбите — казах аз. — Време е да се махаме оттук.

Той се заклати след мен, все още полуспящ, докато не размахах под носа му пачка пари — веднага се събуди.

— Как са според теб тези зелени?

— Отлично, но нали изобщо нямаше от тях?

— Имам всичко достатъчно, но пари нямах. И си ги направих. Как са те — о’кей, нали?

— О’кей, никога не съм виждал по-добри — огледа хартийките с опитен поглед на професионалист. — Единственото нещо е, че номерът им е един и същ. А иначе са супер.

Върна ми ги много неохотно. Човек без въображение и предразсъдъци. Именно такъв ми трябваше. Видът на парите прогони целия страх от мен и докато се мъкнехме по пътя, активно започна да ми помага в плановете за получаване на още по-голямо количество от тях.

— Униформата, която носиш — отдалеч, разбира се, е о’кей. От кола никой нищо няма да забележи. Но е необходимо да ти намерим други парцали. Тук под хълма има нещо от рода на универсален магазин. Ще изчакаш настрани, докато отида и купя всичко, което е необходимо. Може би, честно казано, ще успея да намеря и кола. Краката направо ме убиват. Наблизо има малка фабрика с паркинг, да видим какво имат там.

Фабриката се оказа сплескано ъгловато здание с множество тръби, изхвърлящи дим и отрова. От едната страна бяха събрани множество разноцветни превозни средства. Наведох се ниско, по примера на Слешър, бързо дотичах до най-близкото от тях, което стоеше във външния ред. Компаньонът ми се убеди, че никой не ни е забелязал, отключи вратата на голяма яркочервена кола с помощта на зъбна метална вещ и вдигна голям капак. Погледнах вътре и се учудих на излишната усложненост и удивителна примитивност на двигателната система, която се оказа там. Ето че наистина бях попаднал в миналото! По моя молба Слешър ми я описа, докато съединяваше кабелите, които явно регулираха запалването.

— Наричаме това „двигател с вътрешно горене“. Почти нов, може би има триста коня. Пъхай се вътре и да отлитаме, докато не са ни видели.

Отбелязах за себе си — по-късно да се поинтересувам от теорията на това „вътрешно горене“. От предишните разговори вече знаех, че конят е голямо четирикрако животно, така че може би вътрешното горене е свързано с миниатюризиране на животни с цел да се вмести по-голямо количество от тях в мотора. Но колкото и примитивно да изглеждаше това устройство, движеше се достатъчно бързо. Слешър манипулираше с ръчките и въртеше голямо кормило, излязохме на пътя и по-нататък явно никой не ни забеляза. С радост доверих управлението на спътника си и започнах да разглеждам този нов за мен свят.

— Къде се пазят всички пари при вас? Е, мястото, където ги заключват?

— Вероятно говориш за банките. Къщи с дебели стени, големи сейфове и въоръжена охрана. Във всеки град има поне една такава.

— И колкото е по-голям градът, толкова по-голяма е банката?

— Правилно схващаш.

— Тогава тръгвай към най-близкия град и намери най-голямата банка. Ще ми трябват маса пари. Ще я изчистим тази нощ.

Слешър ме погледна с благоговеен ужас в очите.

— Шегуваш се! Те имат аларми, сигнализации и всякакви такива уреди.

— Плюя на капаните от каменния век. Само ми дай град и банка, а после и да хапна и пийна. Вечерта ще те направя богаташ.