Хари Харисън
Стоманеният плъх спасява света (16)

Глава 16

Намирали ли сте се някога заключени в катедралата Сент Пол в година 1807 от раждането на Христа, когато целият останал свят отвън е изчезнал в небитието, в пълна самота, прикован към желязна колона, в очакване на собственото си унищожение? Много малко могат да отговорят утвърдително на такъв въпрос. Аз мога, но честно казано, това необикновено различие не ми доставяше никакво удоволствие.

Мога свободно да си призная, че се чувствах малко подтиснат. Подърпах малко металните маншети, които държаха китките ми… Те бяха прекалено здрави и сигурни и разбрах, че точно такива безнадеждни опити да се измъкна биха му доставили най-голямо безумно удоволствие.

За пръв път в живота си изпитвах горчивината на пълно и абсолютно поражение. То оказваше на мислите ми зашеметяващо и затъпяващо действие — като че ли вече стоях с единия крак в гроба. Изчезна всякакво желание да се боря и постепенно стигнах до извода, че най-лесно ще бъде да стоя и просто да чакам падането на завесата. Усещането за катастрофа беше толкова силно, че подтискаше всяко недоволство от такъв ненавременен край. Би следвало да се боря, да обмислям път за спасение, но дори не ми се искаше и да опитвам. Такова поведение учуди дори мен самия.

Докато бях потънал в съзерцаване на безизходицата си, се появи звук. Това беше едва чуто бръмчене, толкова слабо, че едва ли бих го чул, ако не беше абсолютната тишина на небитието, обхванала моя гроб-катедрала.

Звукът се засилваше и засилваше, досаден като бръмчене на муха, и в края на краищата му обърнах внимание, макар и въпреки волята си, защото в този момент не исках да знам нищо освен усещането за собственото си чудовищно положение. Накрая звукът достигна достатъчно височина и стана ясно, че излиза някъде изпод купола. Въпреки отсъствието на интерес, погледнах нагоре и точно в този момент се раздаде плясък от разместен въздух.

Горе в тъмнината се появи фигурата на човек в скафандър. Той имаше гравитатор, съдейки по това колко бавно се спускаше към мен. Бях толкова шашнат, че практически бях готов на всичко, когато той отвори тъмния щит за лицето на скафандъра си.

Готов за всичко? Освен за това, че не беше той, а тя.

— Хвърляй тези глупави вериги — каза Анжела. — Стига да те оставя сам и винаги се забъркваш в някаква история. Веднага тръгваш с мен и край.

Дори ако не бях онемял от учудване, нямаше какво точно да кажа. Така че просто отворих идиотски уста и малко разтърсих веригите, докато тя, лека като есенен лист, се плъзгаше по пода. В края на краищата несъмненото й физическо присъствие ме изведе от вцепенението и употребих всички усилия, за да не си забия автогол.

— Анжела, радост моя. Ти се спусна от небето, за да ме спасиш.

Тя отвори по-широко щита на скафандъра си и ме целуна през отвора, после свали от пояса си атомния кинжал и се зае с веригите ми.

— Сега ми обясни каква е тази загадъчна глупост за пътешествията във времето. И отговаряй бързо, имаме седем минути, поне така каза Койцу.

— Какво още ти каза? — попитах аз, размишлявайки какво още знае.

— Не се опитвай да прехвърляш топката, Хлъзгав ди Грийс! Стига ми и Койцу.

Бързо отскочих назад, когато размаха пред лицето ми кинжала, после загасих огъня на гърдите си, дрехите ми тлееха. Разсърдената Анжела понякога е доста опасна.

— Любов моя — казах аз страстно, като се опитвах да я прегърна и не свалях поглед от кинжала, — няма да крия нищо от теб. Не съм такъв. Просто от всички тези пътешествия във времето мозъкът ми е пострадал малко и преди да ти разкажа всичко поред, трябва да науча как свършва твоята информация.

— Отлично знаеш, че тъкмо говорех с теб по телефона. „Бързо, спешно, идвай по-бързо“, извика ти и даде отбой. И пристигнах в лабораторията на Койцу. Те всичките тичаха и се занимаваха с апаратурата и бяха прекалено заети, за да ми обяснят каквото и да е. Само викаха „назад, в миналото“. И този ужасен Инскин с нищо не е по-добър. Той каза, че си изчезнал направо под носа му от кантората, когато ти е чел обвинителното заключение. Вероятно е научил нещо за парите, които прибра за черни дни. Имаше и още някакво ахкане, че спасяваш света или Галактиката, но не разбрах нито дума. И всичко това продължи много дълго, докато не ме изпратиха тук.

— Е, да — казах аз скромно. — Спасих теб, спасих Корпуса, изобщо спасих всички на този свят.

— Бях права: пиянствал си.

— Много отдавна не съм слагал и капка в устата — измърморих аз капризно. — Ако искаш да знаеш, всички вие изчезнахте — пуф — и край. Койцу остана последен, така че той би могъл да ти разкаже. Корпусът, всички вие дори не сте се родили и никога не сте съществували, съществувахте само в моята памет.

— А аз помня малко по-други неща.

— Може би. Благодарение на усилията ми Неговите планове бяха провалени.

— Що за Той пък сега? Съвсем си изглупял от пиене.

— Наричат го Той, а аз вече няколко часа капка не съм слагал в уста. Нима не можеш да ме слушаш, без да ме прекъсваш? Тази история и така е достатъчно объркана.

— Объркана и вероятно свързана с алкохол.

Застенах. После я целунах, но този път по-силно и по-дълго. Задръжка, която и на двама ни много хареса. Това малко я смекчи и продължих, преди да си спомни, че трябваше да ми се сърди.

— Срещу Специалния Корпус беше предприета темпорална атака, затова професор Койцу ме захвърли в миналото, за да разруша този долен заговор. Отлично работих през 1975 година, но Той изчезна там, откъдето се бе появил, а после още по-далеч в миналото и заложи тук, в 1807 година, хитроумен капан за мен. Хванах се, но Неговият план не задейства накрая, защото в последния момент успях да променя настройката на Неговата темпорална спирала, така че Той не попадна там, където възнамеряваше. Сигурно това е попречило на Неговата темпорална война, иначе ти нямаше да ми се притечеш на помощ.

— О, скъпи! Чудесно е! Винаги съм казвала, че стига само истински да поискаш, и ще спасим света.

Промяната на настроенията бе бърза като живак. Ето каква е моята Анжела. Тя ме целуна с истинска страст, иначе не можеше да се определи, а аз радостно я прегърнах, като гърмях с веригите си, но тя пронизително извика и така ме удари, че отлетях, задъхвайки се.

— Времето! — тя погледна часовника си и ахна. — Забравих заради теб. Остана по-малко от минута. Къде е тази темпорална спирала?

— Тук! — показах й апарата, като разтривах все още болящите ме ребра.

— А пултът?

— Ето го.

— Колко е грозен. А къде са указателите?

— Ето тези циферблати.

— Ето настройката, която трябва да използваме. Койцу каза да използваме точност до тринайсетия знак, много настояваше.

Пръстите ми заиграха по клавишите като на луд пианист и дори се изпотих. Стрелките мръднаха, замряха и се завъртяха като бесни.

— Тринайсет секунди — ласкаво каза Анжела, за да ме ободри. Изпотих се още по-силно.

— Да! — въздъхнах аз, когато тя обяви: десет секунди. Включих таймера и дръпнах главния лост. Темпоралната спирала заискри зеленикаво и се хвърлихме към подаващия й се край.

— Стой по-близо и се притисни до мен колкото може по-силно — казах аз. — Темпоралното поле има повърхностен ефект и трябва да бъдем един до друг.

Тя откликна с удоволствие на това.

— Съжалявам само, че съм с този глупав скафандър — каза тя, като хапеше ухото ми. — Без него би било прекрасно.

— Може и да е така, но щеше да е неудобно да пристигнем обратно в Специалния Корпус в такъв вид.

— Не се тревожи за това. Засега не отиваме там.

Почувствах бодване под лъжичката.

— Какво говориш? Къде отиваме?

— Нямам ни най-малка представа. Койцу каза само, че скокът ще бъде 20 000 години напред, точно преди разрушаването на тази планета.

— Отново Той и безумната му шайка — закрещях аз. — Ти току-що ни изпрати да се борим с цяла планетна лудница — всички там ще бъдат срещу нас!

Всичко застина, когато темпоралната спирала се включи и бях захвърлен във времето с болезнено изражение на лицето. Това изражение остана на него 20 000 години. Това беше всичко, което чувствах.