Астрид Линдгрен
Нови пакости на Емил от Льонеберя (2)

СРЯДА, 31 ОКТОМВРИ,
КОГАТО ЕМИЛ СЕ СДОБИ С КОН И ИЗПЛАШИ ДО СМЪРТ ГОСПОЖА ПЕТРЕЛ И ЦЯЛ ВИМЕРБЮ

Всяка година, последната сряда на месец октомври във Вимербю имаше пазар и тогава в града от ранно утро до късна вечер цареше голямо оживление и се чуваше страшна глъчка. Всички до последния човек, не само от Льонеберя, а и от други общини, отиваха там, за да продават волове, да купуват кобили, да разменят коне и да срещнат хора, да си намерят годеник, да ядат захарни петлета, да танцуват полка, да се бият и изобщо да се забавляват всеки по свой начин.

Майката на Емил веднъж попита Лина, може ли да изброи големите празници през годината, защото искаше да види, дали Лина наистина е толкова глупава, колкото я мислеха, и тогава Лина отговори:

— Ами, доколкото знам, това са Коледа и Великден и пазарът във Вимербю!

Сега сигурно ви е станало ясно, защо всички хора искаха да отидат във Вимербю на 31 октомври, и в пет часа сутринта, когато още бе тъмно като в рог, Алфред впрегна конете Маркус и Юлан в голямата кола и ето че всички от Катхулт потеглиха — таткото на Емил и майката на Емил, Алфред и Лина, Емил и малката Ида. Само Кроса-Мая щеше да остане у дома да наглежда добитъка.

— Горкичката ми Кроса-Мая, не ти ли се иска и ти да отидеш на пазара? — обади се Алфред, който беше добра душица.

— Да не съм полудяла! — избухна Кроса-Мая. — Тъкмо днес, когато ще дойде голямата комета! Не, благодаря! Искам да си умра у дома, в Льонеберя, където съм си свикнала.

Работата беше там, че хората в Смоланд очакваха да се появи една голяма комета, а във вестника на Вимербю пишеше, че кометата щяла да дофучи точно на 31 октомври и може би да перне земното кълбо и то да се пръсне на хиляди парчета.

Може би не знаете какво е това „комета“ и аз също едва-едва знам, но мисля, че тя е парче от звезда, което се е откъснало и тръгнало да фучи из пространството както си иска. Всички смоландци умираха от страх от тази комета, която тъй неочаквано щеше да разбие цялата земя и да сложи край на всичко весело.

— И разбира се, тази твар трябва да се изтърси точно когато ще има пазар във Вимербю! — сърдеше се Лина. — Но, може пък да дойде чак привечер, та поне да успеем да свършим някоя и друга работа!

Тя се усмихна потайно и мушна с лакът Алфред, който седеше до нея на задната седалка. Лина очакваше много от този ден.

На предната седалка седяха майката на Емил с малката Ида в скута си и таткото на Емил с Емил в скута си. А сега отгатнете кой управляваше. Емил и никой друг. Забравих да ви кажа какъв добър коняр беше Емил. Отначало Алфред го учеше на всичко, което трябва да знае за конете и в края на краищата Емил знаеше повече по този въпрос от когото и да било в цяла Льонеберя и се оправяше с конете по-добре дори от Алфред. Сега седеше в скута на татко си и управляваше като истински кочияш, да, да, това момче умееше да държи юздите!

През нощта бе валяло, мрак и мъгла обгръщаха като плащ Льонеберя и цял Смоланд в това навъсено октомврийско утро. Още не бе почнало да просветлява над върхарите на дърветата и гората се издигаше черна и натежала от дъжда от двете страни на пътя, по който се движеха катхултци в своята кола. Но въпреки това всички бяха весели, а Маркус и Юлан така припкаха, че калта по глинестия път пръскаше надалеч от копитата им.

Всъщност Юлан не беше особено весела, защото бе стара и немощна и предпочиташе да си стои у дома в конюшнята. Емил отдавна опяваше на татко си да вземат нов млад кон, който би вървял по-добре като чифт на Маркус и сега Емил се надяваше, че моментът бе подходящ, защото и без друго отиваха на пазара.

Но таткото на Емил отсече:

— Ти да не си въобразяваш, че можем да си позволяваме всичко! О, не, баба Юлан трябва да поработи още една-две години, няма как!

Е, поработваше Юлан. Тя храбро припкаше по надолнищата и Емил, който от сърце обичаше баба Юлан, й пееше както обикновено, за да я ободри:

Куца кобила карам аз,

но ще пристигна там завчас

и съм курназ!

Всички ще й се възхитят,

как припка с мен и моя прът

по равен път!

След като хората от Катхулт пристигнаха във Вимербю и наредиха Маркус и Юлан на добро място, недалеч от животинския пазар, всички тръгнаха да вършат различни неща. Майката на Емил отиде с малката Ида, която не пускаше полата й, да купи синя тетрадка и да продаде вълната и яйцата, донесени специално за пазара. Лина искаше веднага да отиде с Алфред на сладкарница да пият кафе и наистина успя да го отмъкне със себе си, въпреки че той отпърво се дърпаше и теглеше, за да се отскубне и да върви с Емил и таткото на Емил към животинския пазар.

Ако сте ходили някога във Вимербю в пазарен ден, вече знаете какво представлява животинският пазар. Знаете, че там търгуват с крави и сключват сделки за коне. На пазара вече цареше весело оживление. Емил искаше незабавно да отиде там и татко му нямаше нищо против да го придружи, макар и да нямаше никакво намерение да купува нещо, а само да погледа.

— Но помни, че сме канени на обяд у госпожа Петрел в дванайсет часа — бе последното, което каза майката на Емил, преди да изчезне заедно с малката Ида.

— Няма нужда да се тревожиш, че ще забравя ТАКОВА нещо — отвърна таткото на Емил и тръгна подир Емил.

Не бяха минали и пет минути откак Емил бе на пазара, когато зърна КОНЯ! Коня, който искаше да притежава и който накара сърцето му да подскочи, както не бе подскачало никога преди. Какъв кон! Дребен, красив, кафяв кон на три години. Стоеше вързан за една ограда и така кротко гледаше Емил, сякаш се надяваше, че Емил ще поиска да го купи. А Емил искаше и как още искаше! Огледа се и потърси баща си, за да започне такова страхотно врънкане, че татко му просто да бъде ПРИНУДЕН да купи коня, само за да има мира. Но, ето ти неприятност! Татко му бе изчезнал. Използувал момента да се загуби в гъмжилото от селяни, които се перчеха и крещяха и се смееха; от коне, които цвилеха и чаткаха; от крави и волове, които мучеха и ревяха — изобщо, голяма бъркотия.

„Все едно и също!“, помисли си Емил с огорчение. „Никъде не можеш да го заведеш и той да не се запилее!“

А трябваше да се действува бързо. Дойде някакъв едър търговец на коне от Молила и впери очи в коня на Емил.

— Този колко струва? — попита той селянина, на когото беше коня — дребен, бледолик човек от Тюна.

— Триста крони — отговори селянинът от Тюна и Емил го сви стомахът, като чу това. Да изстискаш от татко триста крони беше толкова трудно, колкото да ги изстискаш от камък, туй беше ясно.

„Но все пак ще опитам“, помисли Емил, защото се славеше като най-упоритото хлапе в цяла Льонеберя и в цял Смоланд. И веднага хукна из гъмжилото, за да намери на бърза ръка баща си. Тичаше насам и натам, тревогата му растеше, дърпаше и буташе най-различни селяни, които мислеше за татко си, защото отзад приличаха на него. Но като ги обърнеше, винаги се оказваше някой абсолютно непознат селянин от Сьодра Ви, или от Локневи, а не Антон Свенсон от Катхулт в Льонеберя.

Но да не мислите, че Емил се е отказал! Сред пазара стърчеше малка мачта за знаме и хоп! Емил се покатери до върха й, та всички да могат да го видят, и викна колкото му глас държеше:

— Някой да познава това момченце… защото татко му се е загубил!

Веднага забеляза, че нещо стана долу под него в бъркотията от селяни, крави и коне. Сякаш в навалицата се образува улей, някой се спусна с голяма скорост към мачтата и това не беше друг, а татко му.

Антон Свенсон обрули сина си от мачтата, както се брулят ябълки от дървото, и го хвана за ухото.

— Ужасно хлапе! — викна той, — Къде беше досега? Вечно ли трябва да се запилееш нанякъде?

Емил нямаше време да възрази.

— Ела — каза той, — трябва да видиш един кон.

Е, таткото на Емил наистина видя коня, но той вече беше продаден! Представете си само какъв ужас, Емил и татко му пристигнаха точно навреме, за да видят как търговецът на коне от Молила отвори кесията си, извади три банкноти по сто и ги пъхна в ръката на селянина от Тюна. Емил се разплака.

— Нали е кротък конят? — попита търговецът.

— Да, да, много е кротък — отговори селянинът от Тюна. Но като го казваше, гледаше встрани и сякаш си мислеше за нещо друго.

— Виждам, че още не е подкован — продължи търговецът на коне. — Трябва да се погрижа за това преди да тръгна да се прибирам.

Емил стоеше и плачеше, а на таткото му дожаля за нещастното му момченце.

— Хайде, не плачи, Емиле — подхвана той, а после кимна решително. — Ще ти купя цяла връзка захарни петлета, пък да става каквото ще!

И той поведе Емил към онази страна, където седяха всичките сладкишени лелки и му купи за две петачета захарни петлета.

После срещна друг селянин от Льонеберя, заприказва се с него и забрави Емил. А Емил стоеше там, устата му пълна със захарни петлета, а очите му със сълзи и си мислеше за коня. Тогава изведнъж видя Алфред — Лина го влачеше подире си. Бедният Алфред изглеждаше доста уморен и нищо чудно — Лина го бе превела седемнайсет пъти напред и назад покрай златарския магазин и всеки път се опитваше да го вкара вътре, за да й купи годежен пръстен.

— И ако не бях се опънал с двата крака, кой знае какво щеше да стане — каза Алфред доволно. Той много се зарадва като видя Емил, разбира се! Емил побърза да му разкаже за коня и те стояха и въздишаха заедно, защото този кон никога нямаше да дойде в Катхулт. Но после Алфред купи на Емил глинена кукувичка от грънчаря, който ги продаваше.

— Това е моят пазарен дар за теб — рече Алфред и на Емил веднага му олекна мъничко там вътре, където бе заседнала цялата мъка.

— Да-да, глинени кукувици знаеш да купуваш! — роптаеше Лина. — Впрочем, кога ще дойде тази комета? Мисля, че вече й е време!

Обаче не се виждаше никаква комета, а часът беше едва дванайсет по обед, и затова тя нямаше защо да бърза.

Сега Алфред и Лина трябваше да отидат да се погрижат за Маркус и Юлан и те самите да обядват. Имаха си храна в едно сандъче в колата. Емил с удоволствие би тръгнал с тях, но нали знаеше, че ще обядват у госпожа Петрел в дванайсет, затова се огледа за баща си.. Ако щете, вярвайте, но татко му ПАК беше изчезнал! Използувал случая да се загуби сред навалицата от продавачи и купувачи, сладкари и грънчари, кошничари и четкаджии, продавачи на балони, латернаджии и разни други панаирджийски особи.

— Никога не съм виждал човек, който толкова да се губи — мърмореше Емил. — Другият път, като идвам в града, той ще си остане у дома, защото това не се търпи повече!

Но Емил не падна духом, заради туй, че татко му се бе загубил. И друг път беше идвал в града, та горе-долу знаеше къде живее госпожа Петрел. Тя имаше хубава, малка бяла къща със стъклена веранда някъде към Стургатан. Сигурно ще я намерим, мислеше си Емил.

Госпожа Петрел беше една от най-изисканите госпожи във Вимербю, та изглеждаше малко странно, че кани семейството от Катхулт на обяд. Не ми се вярва да е било затова, че майката на Емил винаги й носеше от своята вкусна наденица; човек не може да е чак толкова луд по наденици! Не, работата беше в това, че госпожа Петрел — мине се, не мине няколко време — ходеше на гощавка в Катхулт. Гощавка с череши, гощавка с раци, гощавка с баници и какви ли не други гощавки, на които се поднасяха наденици и филенца, телешки шницели и кюфтета, омлети и маринована змиорка и разни такива неща. А човек не може само току да ходи на гощавки, без и той да покани — така смяташе госпожа Петрел. „Все пак, трябва да има някаква справедливост“, казваше тя и затова реши да използува именно този пазарен ден, когато катхултци и без това бяха в града, и ги покани да дойдат в дванайсет часа — пък щеше да им поднесе претоплен пудинг с риба и компот от боровинки, така го беше намислила. А самата госпожа Петрел си хапна към единайсет часа само малко телешко филе и едно голямо парче бадемова торта, защото от рибения пудинг бе останало доста малко. Пък и на какво щеше да прилича това — тя самата да се нахвърли на пудинга, а гостите й да останат гладни — не, такова нещо не би могла да понесе!

Всички седяха вече около масата на остъклената веранда, таткото на Емил, майката на Емил и малката Ида.

— Това ужасно хлапе! По-лесно ще се оправи човек с цяла шепа бълхи — защото те не изчезват толкова бързо — нареждаше таткото на Емил.

А туй се отнасяше за Емил.

Майката на Емил искаше веднага да хукне, за да търси своето момченце, макар че таткото на Емил я уверяваше, че вече бил търсил навсякъде.

Но госпожа Петрел отсече:

— Както го познавам Емил, той ще си намери пътя.

И право говореше госпожа Петрел. В същия този миг Емил вече прекрачваше прага на градинската порта. Но изведнъж зърна нещо, което го накара да спре. Точно до госпожа Петрел живееше кметът на града в красива къща, заобиколена от градина и там под ябълковите дървета някакво момче крачеше насам-натам на високи кокили. Туй беше Готфрид, синът на кмета. Той видя Емил и веднага се изтърси с главата надолу в един люляков храст. Ако някога сте се опитвали да ходите на кокили, ще разберете защо. Никак не е лесно да пазиш равновесие върху такива дълги пръти, само с една малка дъсчица, където да ти стъпят краката. Но Готфрид бързо подаде носа си от храста и любопитно заразглежда Емил. Когато две малки момчета, замесени от същото тесто, се срещнат за първи път, в очите им като че ли пламва някакъв огън. Готфрид и Емил се гледаха и кротко се усмихваха.

— Бих искал да имам такава шапка като твоята — подхвана Готфрид. — Ще ми я дадеш ли на заем?

— Не — отговори Емил, — освен ако ми заемеш кокилите си.

Готфрид реши, че размяната е добра.

— Ама не вярвам, че ще можеш да ходиш с тях — каза той. — Много е трудно.

— Ще видим — заяви Емил.

Той беше по-решителен, отколкото Готфрид можеше да си представи. Като светкавица се покачи на кокилите и бързо закрета между ябълковите дървета. Обядът у госпожа Петрел бе напълно забравен.

А вътре, на остъклената веранда, семейството от Катхулт тъкмо дояждаше рибения пудинг. Туй стана на бърза ръка и после дойде време да преминат към компота от боровинки. От него поне имаше много. Насред масата стоеше огромен супник, пълен догоре.

— Хапнете си — подкани ги госпожа Петрел. — Надявам се, че имате апетит.

Самата тя нямаше особен апетит и дори не близна компота от боровинки, но затова пък непрестанно приказваше. За голямата комета говореше тя, както правеха през този ден всички хора във Вимербю.

— Много ще е страшно — вайкаше се тя, — ако някаква си комета сложи край на всичко.

— Кой знае, този компот от боровинки може да е последното нещо, което хапваме в живота си — обади се майката на Емил, а таткото на Емил побърза да подаде чинията си.

— Бих ли могъл да ви помоля за още малко — каза той. — За всеки случай!

Но преди госпожа Петрел да му сипе, стана нещо ужасно. Чу се трясък, чу се писък, нещо профуча право през големия прозорец зад гърба на госпожа Петрел и в миг на верандата се развихри фъртуна от стъкла и компот от боровинки.

— Кометата! — изпищя госпожа Петрел и се пльосна в несвяст на пода.

Но не беше никаква комета. Беше само Емил, който долетя с гръм през прозореца като същинско гюлле и падна с главата надолу право в компота от боровинки, та го разплиска навред.

Олеле, каква суматоха настана на тази веранда! Майката на Емил се вайкаше, татко му крещеше, а малката Ида ревеше. Само госпожа Петрел си кротуваше, защото лежеше в несвяст на пода.

— Бързо, тичайте в кухнята за студена вода — викна таткото на Емил. — Трябва да й наквасим челото!

Майката на Емил хукна с всички сили, а таткото на Емил хукна подире й да я догони, за да станело по-бързо.

Емил се измъкна от супника с яркосиня физиономия.

— Защо винаги бързаш толкова като дойде време за ядене? — упрекна го малката Ида. Емил не отговори на въпроса й.

— Готфрид беше прав — рече той. — Човек не може да се прекачи през оградата с кокили. ТОВА поне вече е доказано!

Но след туй забеляза бедната госпожа Петрел, просната на земята, и му домъчня за нея.

— Нужно ли е да се чака толкова време за малко вода?! — възкликна той. — Случаят е спешен!

Емил не губеше ума и дума. Грабна бързо супника с компота от боровинки и изля каквото беше останало право върху лицето на госпожа Петрел. И ако щете вярвайте — това помогна!

— Блоп! — каза госпожа Петрел и светкавично се изправи на крака. Ето колко полезно било да направиш МНОГО компот от боровинки, та да има и за нещастни случаи.

— Вече я излекувах — заяви Емил гордо, когато майка му и баща му дотърчаха от кухнята с вода.

Но татко му го изгледа мрачно и рече:

— Аз пък знам кой ще се лекува в дърводелската барака, когато се приберем.

Госпожа Петрел все още беше замаяна, а лицето й — синьо като на Емил. Но майката на Емил, която беше пъргава и досетлива, я сложи да легне на канапето и грабна четката за дъски.

— Тук трябва да се поизчисти — заяви тя и заигра с четката, първо по госпожа Петрел, после по Емил и на края по пода на верандата. Скоро не се виждаше ни най-малка следа от компот от боровинки, освен в едното ухо на Емил. Майка му помете счупените стъкла, а татко му изтича до стъкларя за ново стъкло за прозореца и го закрепи с маджун на мястото на старото. Емил искаше да му помогне, но таткото не му позволи дори да се доближи до стъклото.

— Стой настрана! — процеди той през зъби. — Изчезвай и не се връщай, докато не стане време да си тръгваме!

Емил нямаше нищо против да изчезне. Много му се искаше да си поговори с Готфрид. Но беше гладен. Нали не получи нищо за ядене, освен една съвсем мъничка глътка компот от боровинки, която успя да си сръбне, докато без друго бе потопен в супника.

— Има ли нещо за ядене във вашата къща? — попита той Готфрид, който стоеше още до оградата на кметската градина.

— Само това да искаш! — извика Готфрид. — Татко днес навършва петдесет години и ще има угощение. Имаме толкова неща за ядене, че вратите на килерите се огъват.

— Добре! — забеляза Емил. — Бих могъл да вкуся по залък от всичко, за да ви кажа, дали не е безсолно или пресолено.

Готфрид не се замисли. Отиде в кухнята на кметската къща и се върна с куп вкусни неща в една чиния: царска наденица, кюфтета, дребни сладки, изобщо — по малко от всичко. После застанаха от двете страни на оградата, Готфрид от едната и Емил от другата, и изядоха всичко и Емил бе щастлив и доволен.

Но само докато Готфрид каза:

— Довечера ще пускаме ракети. Ще бъде най-големият фойерверк, който е имало някога във Вимербю!

В целия си жалък живот Емил не бе виждал фойерверк — такива безумия не се правеха в Льонеберя — и сега го загриза горчивата мисъл, че тук щеше да има фойерверк, който той пак нямаше да види, защото катхултци трябваше да потеглят към дома много преди да се свечери.

Емил въздъхна. Като си помислиш, какъв ужасен пазарен ден, наистина! Никакъв кон, никакъв фойерверк, само злополучия и дърводелската барака, която го чакаше у дома. Ето какво излезе от цялата работа.

Сбогува се мрачно с Готфрид и тръгна да търси Алфред, единственият му приятел и утеха, когато му ставаше тъжно.

Но къде ли беше сега Алфред? Улиците гъмжаха от народ — селяни, дошли за пазара, и жители на Вимербю — и да намериш Алфред в тази навалица не беше лесна работа. Няколко часа Емил обикаляше и търсеше и в това време направи доста много пакости, които никога не бяха записани в никаква тетрадка, тъй като никой не научи за тях. Но все пак успя да намери Алфред.

През месец октомври се мръква рано. Скоро взе да се здрачава, още малко и този пазарен ден щеше да е отминал завинаги. Селяните, които бяха дошли за пазара, вече мислеха да потеглят към къщи и човек би рекъл, че жителите на Вимербю също ще почнат да се прибират по домовете си, но те не искаха. Продължаваха да се смеят, да говорят, да викат и да шумят из улиците и всички изглеждаха особено възбудени, защото представете си само какъв ден беше това! Хем пазарен ден, хем рожден ден на кмета, а може би и последният ден на земята, ако онази комета наистина вземе да полети. Сигурно ще разберете защо жителите на Вимербю бяха в особено настроение, като се разхождаха в здрача и чакаха, а не знаеха дали очакват нещо весело, или нещо ужасно. Когато хората хем се страхуват, хем се радват, те вдигат повече врява от обикновено, и затуй сега по улиците цареше такова оживление и суетня, а вътре в къщите бе тихо и спокойно и нямаше никой освен котката или някоя и друга стара баба, която наглеждаше внуците.

Ако ви се е случвало да скитате из някой градец като Вимербю, може би именно в пазарен ден и може би именно по здрач, тогава знаете, колкото е приятно да ходиш по тесните калдъръмени улички, да надничаш през прозорците в къщичките, дето седят бабата с внуците и котката, и колко е примамливо да се промъкваш през непрогледни входове и порти и да попадаш в тъмни дворове, където селяните оставят конете и каруците си, а сега вече се черпят по една бира, преди да впрегнат колите и да потеглят всеки към своя дом.

На Емил всичко това също му се стори много забавно и примамливо. Той бързо забрави, че преди малко бе тъжен и пак се надяваше рано или късно да намери Алфред. Така и стана, но преди това намери нещо друго.

Както си вървеше по една тясна задна уличка, изведнъж дочу буйна топурдия откъм някакъв тъмен двор. Мъже проклинаха и крещяха, а някакъв кон цвилеше. Емил пъргаво се промъкна през портата, за да види какво става. И това, което видя, го накара да подскочи. В двора имаше стара ковачница, и в светлината от огнището той видя своя кон, своя малък кафяв кон, обкръжен от група мъже, всичките ядосани до пръсване. А знаете ли защо се ядосваха? Защото малкият кафяв кон не даваше да го подковат. Колкото пъти ковачът се опитваше да му вдигне крака, той започваше да скача, да рита и да блъска като луд и мъжете политаха на всички страни. Ковачът си скубеше косите и не знаеше какво да прави.

— Много коне съм подковавал през живота си — викаше той, — но такова чудо не съм виждал.

Може би не знаете, какво значи да се подкове кон? Тогава ще ви кажа, че конете имат нужда от обуща, също както хората, иначе ще им се изтрият копитата, ще се подхлъзват, а при поледица може да им се случи нещастие. Разбира се, това не са обикновени обуща, а едни извити парчета желязо, които се заковават за копитото — с една дума: подкови, каквито сигурно сте виждали.

Но малкият кафяв кон явно беше решил, че не иска да носи подкови. Стоеше си кротко и мирно, докато никой не пипаше задния му крак, но щом ковачът протегнеше ръка и едва-едва докоснеше крака, веднага се повтаряше същият дивашки цирк като преди и конят с ритници се отскубваше, въпреки че половин дузина мъже се мъчеха да го удържат. Търговецът на коне от Молила, който беше купил коня, лека полека се разлютяваше все повече.

— Дайте да опитам аз! — каза той най-сетне и озлобено хвана единия крак на коня. Но в същия миг отнесе такъв ритник, че седна насред една локва.

— Да-да, такива ми ти работи! — обади се някакъв селянин, който стоеше отстрани и само гледаше. — Мен слушайте, този кон не може да се подкове, у дома в Тюна опитваха поне двайсет пъти.

Тогава търговецът на коне разбра, че са го измамили при покупката на коня и се озлоби още повече.

— Който иска, нека вземе тая кранта! — кресна той. — И да не ми се мярка повече пред очите!

И кой, мислите, излезе напред? Емил, разбира се!

— Мога да го взема — заяви той. Но търговецът на коне се изсмя:

— Ти ли бе, сополанко?!

Естествено, той не говореше сериозно, като каза, че ще даде коня, но тъй като там стояха толкова много хора и слушаха, трябваше да се измъкне по някакъв хитър начин и затова рече:

— Добре, наистина ще получиш коня, ако го удържиш, докато го подковем.

Всички, които стояха там, се изсмяха, та нали и те бяха опитвали и знаеха, че този кон никой не може да го удържи.

Но вие не си мислете, че Емил беше глупав. Той знаеше повече за конете, от когото и да било в цяла Льонеберя и в цял Смоланд и когато малкият кафяв кон риташе и блъскаше и цвилеше като луд, Емил си помисли:

„Държи се точно като Лина, когато я гъделичкат.“

Това беше така, но само Емил го разбра. Малкият кон чисто и просто имаше гъдел. Затова риташе и пръхтеше и блъскаше точно като Лина, а цвилеше така лудешки, защото — също като Лина — щеше да умре от смях, щом пипнеха задните му крака — е, нали знаете какво е да те гъделичкат. Емил отиде при коня и хвана главата му с малките си, здрави ръце.

— Слушай какво ще ти кажа — започна той. — Искам да те подковат и престани да се инатиш, защото ти обещавам, че няма да те гъделичкам.

Знаете ли какво направи после Емил? Заобиколи коня, за да застане зад него, грабна пъргаво едното задно копито и го повдигна. А конят само обърна глава и кротко погледна Емил, сякаш искаше да види какво е намислил да прави. Защото, виждате ли, с копитата си конят не усеща повече, отколкото ние с ноктите си, та затова ще разберете, че там няма никакъв гъдел.

— Заповядайте! — каза Емил на ковача. — Дай подковата! Аз ще държа.

Зяпачите започнаха да шушукат помежду си и продължиха, докато Емил помогна на ковача да подкове и четирите копита на коня.

Но когато всичко свърши, търговецът на коне взе да го усуква. Добре помнеше, какво бе обещал, но не искаше да устои на обещанието си. Вместо това измъкна от кесията една банкнота от пет крони и я подаде на Емил.

— Смятам, че това е достатъчно — рече той. Но селяните наоколо много се ядосаха, защото всички държаха на думата си и бяха справедливи.

— Я не се опитвай! — викнаха те. — Момчето си заслужи коня! Трябва да му го дадеш!

Така и стана. Търговецът на коне беше богат, всички го знаеха и за да не се посрами, трябваше да устои на думата си.

— Е, триста крони не са кой знае колко — примири се той. — Вземай крантата и изчезвай!

Ех, как се зарадва Емил! Той възседна своя подкован кон и излезе през портата като същински генерал. Селяните викаха „Ура!“, а ковачът каза:

— Ей такива работи стават, когато във Вимербю има пазар!

А Емил яздеше право през гъмжилото, сияещ от радост и гордост, и в най-голямата блъсканица по улица „Стургатан“, ето ти го Алфред насреща му.

— Олеле, майчице! — възкликна той. — Какъв е пък този кон?

— Мой! — заяви Емил. — Казва се Лукас и, ако щеш вярвай, има гъдел като Лина.

В същия миг дотича Лина и дръпна Алфред за ръкава.

— Ще тръгваме — викна тя. — Господарят се залови да впряга коня.

Да, свърши се веселбата и катхултци щяха да се прибират в Льонеберя. Но Емил държеше непременно да направи още нещо — да покаже коня си на Готфрид.

— Кажи на татко, че ще дойда след пет минути — заяви той и тръгна в галоп към къщата на кмета, а копитата чаткаха по калдъръма.

Октомврийски здрач бе се спуснал над къщата и градината на кмета, но всички прозорци светеха празнично и отвътре долитаха разговори и смях. Угощението в чест на кмета беше в разгара си.

Готфрид се разхождаше из градината. Той не обичаше гощавките. Вместо това, пак се беше качил на кокилите. Но падна презглава в люляковия храст, като видя Емил да пристига на кон.

— Чий е този кон? — попита той, щом успя да подаде нос от храста.

— Мой! — отвърна Емил. — Той е МОЙ!

Готфрид първо не искаше да повярва, но като разбра най-сетне, че е вярно, просто побесня. Как ли не беше врънкал баща си за кон — врънкаше, врънкаше от сутрин до вечер и какво му отговаряше таткото всеки път?

— Много си малък. Нито едно момче на твоята възраст не притежава кон!

Каква ужасна, ужасна лъжа! Ето го Емил, татко му сам можеше да види, ако имаше очи в главата си и ако пожелаеше да излезе и да види! Но той седи вътре на масата, обясни Готфрид на Емил, притиснат между сума глупаци, дето само ядат и пият и приказват и държат речи и сякаш никога няма да приключат.

— Просто не мога да го измъкна — въздъхна Готфрид мрачно и очите му се напълниха със сълзи.

На Емил му дожаля за Готфрид, обаче той никога не губеше присъствие на духа. Щом като кметът не можеше да дойде при коня, значи конят трябваше да отиде при кмета, чудо голямо! Трябваше само да се изкачи по стълбата, да мине през вратата, да прекоси хола и да влезе в столовата. От Готфрид не се искаше нищо друго, освен да отваря вратите.

Ако някога сте присъствували на угощение, където неочаквано се появява кон, тогава знаете, че хората се ококорват и стряскат, сякаш никога не са виждали кон. Тъй направиха и на кметовото угощение. Особено самият кмет. Той така се сепна, че едно парче торта му заседна в кривото гърло и не можа да изрече нито дума в своя защита, когато Готфрид му кресна:

— А сега какво ще кажеш? Видя ли, че някои си имат коне!

Всъщност всички гости много се зарадваха на коня и това е съвсем естествено, защото конете са приятни животни, нали? Всички искаха да помилват Лукас. Емил седеше на гърба му и се усмихваше доволно. Той нямаше нищо против да милват коня му.

Но, не щеш ли, пристигна един стар майор, който държеше непременно да покаже колко много разбира от коне. Искаше му се да щипне задните крака на Лукас. Ох, ох, ох, нали не знаеше какъв гъдел има този Лукас!

Кметът едва бе изкашлял парчето торта от кривото гърло й смяташе да каже някоя и друга дума на Готфрид, но тъкмо тогава майорът взе, че щипна единия заден крак на Лукас. Мигновено във въздуха се вдигнаха две копита, пернаха една малка масичка, която стоеше наблизо, и внезапно голямата сметанова торта полетя косо през стаята и с плясък се лепна върху лицето на кмета.

— Блоп! — рече кметът.

Колкото и чудно да изглежда, всички избухнаха в гръмък смях — нищо друго не им дойде наум. Само кметицата не посмя да се засмее. Тя се втурна разтревожена към кмета с тортената лопатка в ръка. Трябваше незабавно да започне разкопките, та нещастният й мъж да има поне две дупки за очите. Иначе нямаше да вижда какво става на угощението по случай рождения си ден.

А Емил внезапно се сети, че ще си тръгва за Льонеберя и бързо насочи коня към вратата. Готфрид хукна подире му, защото и без друго не можеше да говори с татко си, както беше целият покрит със сметана. Освен това, Готфрид просто не можеше да се откъсне от Лукас.

Емил го чакаше до оградата, за да се сбогува.

— Колко си щастлив! — възкликна Готфрид и помилва Лукас за последен път.

— Вярно е — отговори Емил. Готфрид въздъхна.

— Но ние поне ще си имаме фойерверк — добави той, сякаш искаше да се утеши. — Чудесна работа!

Той показа на Емил всичките фишеци, приготвени на масата в беседката с люляците, и изведнъж нещо щракна в главата на Емил. Той бързаше наистина, но през целия си жалък живот не бе видял нито един фойерверк.

— Бих могъл да гръмна един за проба — рече той. — За да сте сигурни, че има живот в тях и не са изветрели.

Готфрид почти не се замисли. Взе един фишек от купчината.

— Добре, ама само тази малка „бълха“ — каза той.

Емил кимна и слезе от коня.

— Да, само тази малка бълха. Дай ми кибрит!

Веднага го получи. И — фшт! фшт! — заподскача малката блестяща „бълха“ — как да няма живот в нея! Ха насам, ха натам скачаше тя и накрая скочи обратно върху масата и се закроти между останалите фишеци. Предполагам, че не й се е стояло сама. Но нито Емил, нито Готфрид забелязаха какво стана, защото изведнъж чуха зад гърба си силни крясъци. Беше кметът, който излезе тичешком на терасата и искаше да си поговори с тях. Махнал бе почти всичката сметана, само мустаците му все още се белееха в октомврийския здрач.

А по улиците на Вимербю хората все още се разхождаха, смееха се, свиркаха и викаха, и не знаеха дали очакват нещо весело, или нещо страхотно.

И ето, че то дойде! Дойде онова страхотно, което бяха очаквали с прикрита тръпка на ужас в душата си. Внезапно цялото небе над къщата на кмета изригна в пламъци. Внезапно цялото пространство се изпълни с нажежени съскащи змии, искрящи кълба и бликащ огън, и всичко това гърмеше, пукаше и бумтеше, съскаше, цвъркаше и свистеше, и изобщо се държеше така страхотно, че бедните жители на Вимербю пребледняха от ужас.

— Кометата! — развикаха се те. — Помощ, ще мрем!

И настана такава врява и олелия, каквато в този град никога не бе се чувала. Защото всички повярваха, че е настъпил последният им час.

Горките хора, нищо чудно, че пищяха и припадаха на големи купчини по улиците. Само госпожа Петрел си седеше съвършено спокойна на остъклената веранда и гледаше как навън се носят огнените кълба.

— Вече не вярвам в никаква комета — обърна се тя към котката. — Бас държа, че това е някой от подвизите на Емил.

И този път госпожа Петрел позна. Естествено, Емил и неговата малка бълха бяха вдигнали във въздуха целия празничен фойерверк наведнъж.

Добре че кметът излезе тъкмо навреме, иначе нямаше да види дори следа от хубавия фойерверк, предназначен за него. А сега стоеше сред най-страшната пукотевица и едва смогваше да отскочи встрани, колкото пъти край ушите му профучаваше някое огнено кълбо. Емил и Готфрид решиха, че му е забавно, защото при всеки подскок издаваше весели кратки писъци. Едва когато една ракета изсвистя право в левия му крачол, той явно се ядоса — иначе не би надал такъв колосален рев, пък и продължи настойчиво да вие, докато притича до бъчвата за дъждовна вода под улука и като бесен потопи крака си в нея. Но така не бива да се прави с ракети, защото всеки знае, че тогава угасват и той трябваше да се сети за това.

— Най-сетне видях какво е фойерверк — обади се Емил, докато лежаха и се криеха заедно с Готфрид зад бараката за дърва.

— Да, сега наистина вече си видял фойерверк — отговори му Готфрид.

После млъкнаха и зачакаха. А, нищо особено — само да престане кметът да бръмчи из градината като огромен разярен стършел.

Малко по-късно, когато катхултци потеглиха към Льонеберя, всички слънца и огнени кълба отдавна бяха угаснали. Само звездите светеха над боровите върхари. Мрачна бе гората, мрачен беше пътят, но на Емил му бе весело и той си пееше в мрака, възседнал своя кон:

Хей хоп, татко мой,

този кон е от сой,

какъв гръб, какъв крак

и какъв е юнак!

А татко му седеше в каруцата с юздите в ръце, много доволен от своя Емил. Е, не може да се отрече, че момчето едва не изплаши до смърт госпожа Петрел и цял Вимербю с разните си пакости и кометщини, но нали им набави кон съвсем безплатно? Туй беше по-важно от всичко останало. „В цяла Льонеберя няма друго такова момче и този път дърводелската барака ще му се размине“, мислеше си таткото на Емил.

Впрочем той беше в разкошно настроение — може би, защото точно преди да тръгне, срещна някакъв стар познат, който го почерпи с няколко бутилки чудесна бира от Вимербю. Таткото на Емил обикновено не пиеше бира, о не, не беше такъв човекът, но след като го черпеха и то съвсем безплатно, какво можеше да направи?

Таткото на Емил плесна весело с камшика и се провикна:

— Ето, идва любезният стопанин на Катхулт… забележи-и-ителен човек!

— Охо, аха! — рече майката на Емил. — Добре, че няма всеки ден пазар. Е, колко ще е хубаво, като се приберем!

В скута й спеше малката Ида, стиснала в ръка своя пазарен дар — малка порцеланова кошничка, пълна с порцеланови рози. На нея пишеше „Спомен от Вимербю“.

На задната седалка спеше Лина, облегната върху ръката на Алфред. А ръката на Алфред също бе „заспала“, защото Лина отдавна я притискаше, но самият той беше съвсем буден и в много добро настроение, също като господаря си, и каза на Емил, който яздеше до него:

— Утре цял ден ще караме тор, колко ще е весело.

— Утре цял ден ще яздя коня си — възрази Емил. — Цял ден. Това ще е весело.

И в същия миг каруцата сви в последния завой и те видяха светлината от кухненския прозорец на Катхулт, където Кроса-Мая ги чакаше с вечерята.

Сега може би си мислите, че Емил е престанал със своите пакости само защото вече си имаше кон, но за съжаление не стана така. Два дни под ред той яздеше Лукас, обаче още на третия ден — значи на 3 ноември — беше готов да започне всичко отначало. Познайте какво направи тогава… хо-хо-хо, какъв смях ме напушва, като се сетя! Случи се, че именно този ден Емил … не, стоп! СТОП! Нали обещах на майката на Емил никога да не разкажа какво направи той на 3 ноември, защото именно след този номер жителите на Льонеберя събраха онези пари (сещате ли се), и предложиха да изпратят Емил в Америка. Майката на Емил не искаше да си спомня за това, дори не го записа в синята тетрадка, защо тогава да го разправям аз? Но вместо това ще узнаете какво измъдри Емил на втория ден на Коледа същата година.