Тимъти Зан
Сделка за кобри (13)

13.

Джин стоеше на пътя и се опитваше да реши какво да предприеме.

Във всеки случай пътят беше потвърждение, че совалката се е разбила на запад от Плодородния полумесец. Пътищата винаги водят към цивилизация. Единственото, което трябваше да направи, беше да тръгне по него. Въпросът беше в коя посока?

За момент всичко пред очите й се завъртя и се появи червена предупредителна рамка. Тя завъртя глава, остра болка прониза схванатия й врат. През последния половин час беше получила не по-малко от пет такива предупреждения — сигурен знак, че забравя за тях. Умората от борбата с рогатия леопард, болката от раните, може би отрова от ухапванията на насекомите и одраскванията от храстите… нямаше значение коя беше причината. Сега от значение беше единствено да намери някое безопасно местенце и да си почине преди да е паднала от умора.

И така… в коя посока?

Пътят бе доста широк и павиран с някакъв вид черна скала… едва ли беше голяма магистрала. Водеше почти на североизток, поне от мястото, на което се намираше, и вероятно беше един от пътищата, свързващи малките горски села на запад и северозапад с големия град Азрас на Плодородния полумесец. Картите в нейния пакет показваха, че тези села са на около десет до петнадесет километра. Нищо път за една кобра в добро състояние, но в случая състоянието й никак не беше добро.

Червената рамка пак се появи пред очите й. Тя прехапа долната си устна и пак успя да я прогони.

Мислите за картите й напомниха нещо. Нещо важно… Тя се съсредоточи и се опита да накара ума си да се размърда, за да я подсети. Пакетите… да. Пакетите с авентински карти и с храна за аварийна ситуация, и с квазамански дрехи…

Квазамански дрехи.

Джин включи звуковите усилватели. Чуваше се само бръмчене на насекоми и цвърчене на птици. Тя се отби от пътя, отиде до дърветата и остави пакетите на земята под един храст, който изглеждаше наполовина от листа и наполовина от шипове. Отвори своя пакет и извади квазаманските дрехи.

Преобличането беше истинско мъчение. Кървящите рани по ръцете й, ожулванията по лицето, натъртванията от падането на совалката сякаш имаха своя собствена характерна болка при всяко движение. Но с болката умът й малко се проясни и когато свърши с преобличането, Джин накъса авентинското си облекло и скри трите пакета в храстите. Минута по-късно тичаше по шосето на север.

Не чу приближаването на колата. Гласовете, които я извикаха, сякаш идваха отдалеч като ехо в мъглата, която пълнеше както очите, така и ушите й.

— Какво ти е?

Джин спря и се опита да се обърне, но успя да се завърти само наполовина, защото две ръце неочаквано я хванаха за раменете.

— Боже, господарю Самън! Виж й лицето!…

— Отнеси я в колата — чу се втори глас, по-спокоен от първия. — Енде, помогни му.

Със зашеметяваща бързина Джин беше вдигната за ръцете и краката и отнесена в някакъв червен сандък с форма на…

Сензорът за въздух на китката на дясната ръка на Доло Самън иззвъня два пъти. Той го вдигна до лицето си и избърса прахта от големите си очила със специални лещи и защита срещу падащи предмети. Показанието потвърждаваше онова, което чувстваше с дробовете си и което сигналът вече му беше казал: въздухът в тази част на мината беше замърсен. Доло вдигна другата си ръка и погледна часовника. Официално работата трябваше да продължи още петнадесет минути. Ако сега пуснеше вентилацията, обмяната на въздуха щеше да продължи около три минути…

Не си заслужаваше.

— Майстор! — извика той в микрофона на маската си. — Говори Доло Самън. Обявявам край на смяната. Изведи хората към изходната шахта.

— Слушам, господарю Самън — чу се в отговор гласът на майстора, съпроводен със статични смущения от рудата с метални жилки. Доло напрегна слух, но гласът на майстора с нищо не показа дали е доволен, или изненадан от такава необичайна снизходителност.

— Всички работници да тръгват към централната шахта.

Доло изключи микрофона и също тръгна към шахтата. Подпорите, които наполовина покриваха грубите стени на тунела, хвърляха мрачни сенки от светлината на лампата на главата му. Дядо му беше очаквал мината да изчерпи запасите си още през негово време и затова не бе обръщал внимание на безопасността и на бащата на Доло бяха необходими почти десет години да отстрани последствията от това. „Ще изчезне ли всичко това преди мината да стане моя?“ — питаше се Доло, докато лъчът от фенерчето му осветяваше блестящата скала между подпорите. Малка част от него се надяваше, но мисълта да бъде отговорен за живота на всички тези хора, които се трудеха тук долу, винаги го правеше малко неспокоен. Той беше видял как дядо му бе пренебрегнал тази отговорност, беше свидетел как това бреме се беше стоварило върху баща му. Да поеме същото бреме върху собствените си рамене…

Но ако мината изчезнеше, щеше да се свърши с богатството и престижа на Самънови… и вероятно тяхната роля в селото. Без мината основна промишленост в селото щеше да остане само дървообработването, а беше сигурно, че родът Самън няма да бъде включен в него.

Колкото до опасностите в мината, извън стената на Милика рискът от крисджо, рогати леопарди и всички останали квазамански кръвожадни животни беше не по-малък. Доло сви устни — спомни си старата поговорка: „На Квазама няма безопасни места, а само възможност за избор между опасни“.

След няколко минути той стигна централната шахта и видя нарастващата опашка от мъже — чакаха реда си да се качат на трите подемника. Доло мина покрай тях, отиде до кабината, в която в момента се качваха миньори, и махна на вече влезлите да излязат. Те заизлизаха — вдигаха пръсти до челата си в знак на уважение, когато минаваха покрай него. Доло влезе в кабината, затвори вратата и натисна копчето за нагоре.

Изкачването беше продължително, макар й не толкова, колкото винаги му се струваше слизането. Докато подемникът с поклащане се издигаше, той свали слушалките, очилата и маската и внимателно потърка носа си. Сега имаше нужда от горещ душ, последван от добра храна. Не. Храненето на трето място — след душа баща му вероятно щеше да го извика да докладва за обиколката си в мината. Това беше добре — щеше да има време да подреди наблюденията и заключенията си, докато сваля мърсотията и студа от тялото си.

Подемникът излезе на повърхността и той примигна от ярката светлина. Доло суеверно избърса внезапно появилите се в очите му сълзи, когато работниците на подемника отвориха вратите и се отдръпнаха с обичайния знак на уважение. После излезе от кабината и кимна на ръководителя на мината, който също вдигна пръсти до челото си.

— Вярвам, господарю Самън — каза ръководителят на мината, — че си останал доволен.

— Твоята работа ми изглежда задоволителна — каза Доло. Стараеше се гласът му да остане безизразен. Всъщност той беше установил, че работата долу върви отлично, но нямаше намерение да го казва. Първо, имаше опасност да създаде прекалено високо самочувствие на ръководителя на мината с ненужна похвала, и второ — баща му винаги го беше предупреждавал срещу изказване на прибързани преценки. — Ще докладвам на баща си какво съм видял.

Ръководителят се поклони. Доло мина покрай него под навеса на подемника, покрай склада и сградите за предварителна обработка и стигна до колата си.

— Господарю Самън — поздрави го Уейлър и вдигна пръсти до челото си. Доло се качи на колата, Уейлър я изкара от площадката пред мината и се насочи към Милика.

— Какво ново? — попита Доло.

— Обществени или частни новини?

— Частни, разбира се — отвърна Доло. — Макар че можеш да прескочиш интимните клюки.

В огледалото на колата видя как очите на Уейлър за момент се присвиха дяволито.

— Ах, как се променят времената — каза той с престорена тъга. — Спомням си времето, когато новините от интимния живот на някои бяха първото нещо, което искаше да научиш…

— Казвай новините, Уейлър! Новините! — прекъсна го Доло със също толкова престорено силно раздразнение. Двамата с Уейлър се познаваха от деца и макар отношенията между шофьора и наследника на фамилия Самън да бяха строго определени, в усамотението на колата на Доло те бяха значително по-свободни. — За отминалата златна ера можеш да си спомняш по-късно.

Уейлър се изкикоти.

— Фактически денят беше много спокоен. Камионите на семейство Ийтра цял ден прекарваха трупи — някой трябва да е намерил богата гора. Може би поради това кметът отново се опитва да уговори баща ти да помогне в усилията му за възстановяване на върха на стената.

— Губене на пари и усилия — озъби се Доло и погледна назад. Зад сградите се виждаше част от селската стена; изобразяващите гора рисунки върху долната й част контрастираха силно на здравата метална мрежа, опъната отгоре. — Рогатите леопарди не могат да минат над тази преграда.

Уейлър вдигна рамене.

— Главната задача на кметовете е да вдигат шум. През тези дни за какво друго може да се вдига шум?

Доло се усмихна напрегнато.

— Освен нашия проблем с Ийтра, искаш да кажеш?

— Какво може да каже по него, което вече не е казано?

— Не е много — съгласи се Доло. Имаше време, когато той искаше това съперничество между неговия род и рода Ийтра да не съществува. Но това беше факт от живота и независимо дали го харесваш, или не, той си оставаше. — Нещо друго?

— Брат ти Перто докара от Азрас пратка с резервни части за колата — каза Уейлър и в гласа му неочаквано прозвуча тъжна нотка. — Заедно с един пътник — една ранена жена, която намерили на шосето.

Доло се изправи на седалката.

— Жена? Каква жена?

— Никой не я познава.

— Някакви документи за самоличност?

— Никакви. — Уейлър се поколеба. — Може би ги е загубила по време на… нещастието, което е претърпяла.

Доло се намръщи.

— Какво нещастие?

Уейлър пое дълбоко дъх.

— Според шофьора била изподрана от крисджо… както и от балекра, и хапана от една или повече моноти.

Доло почувства как стомахът му се стегна.

— Боже Господи — промърмори той. — Още ли е жива?

— Беше, когато я докараха — отговори Уейлър. — Макар че кой може да каже докога?

— Само Господ — въздъхна Доло.