Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Землемория (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Wizard of Earthsea, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 82 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
moosehead (2018)

Издание:

Урсула Ле Гуин. Магьосникът от Землемория

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1984

Библиотека „Галактика“, №53

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Светослав Славчев, Огнян Сапарев

Преведе от английски: Катя Петрова

Рецензент: Панко Анчев

Редактор: Христина Кочемидова

Редактор на издателството: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Ани Иванова

Американска, I издание

Дадена за набор на 29.XI.1983 г. Подписана за печат на 7.II.1984 г.

Излязла от печат месец март 1984 г. Формат 32/70×100 Изд. №1728. Цена 1,50 лв.

Печ. коли 14,50. Изд. коли 9,38. УИК 8,92.

Страници: 232. ЕКП 95366 5637–355 84

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 820(73)-31

® Катя Петрова, преводач, 1984

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1984

c/o Jusautor, Sofia

 

© Ursula K. Le Guin, 1968

A Wizard of Earthsea

Parnassus Press, 1968

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от vesselanka)
  3. — Добавяне
  4. — Допълнителна корекция

7. Полетът на Ястреба

Гед се събуди и дълго лежа с усещането, че е приятно да се събудиш, тъй като не беше очаквал това да му се случи отново. Приятно беше да видиш около себе си изобилната, чиста дневна светлина. Струваше му се, че се къпе в нея или пък се носи с лодка по много спокойни води. Най-сетне разбра, че се намира в легло, в каквото досега не беше спал. То бе поставено върху рамка, издигната на четири високи, украсени с дърворезба крака, а дюшеците му бяха копринени торби с пух. Затова имаше чувството, че плува във въздуха или водата. Над него висеше ален балдахин, който не пропускаше полъха на вятъра. Завесите бяха вдигнати от двете страни и даваха възможност на Гед да разгледа стаята с каменни стени и каменен под. През трите високи прозореца видя хълмистата пустош — гола, кафява, тук-там напръскана с преспи сняг и огряна от мекото зимно слънце. Сигурно стаята се намираше високо над земята, тъй като оттук погледът стигаше далеч.

Гед отметна сатенената пухена покривка, седна и видя, че е облечен като някой владетел с копринена дреха и сребърен пояс. На един стол до леглото го очакваха ботуши от гладка кожа и подплатено с хермелин наметало. Поседя известно време неподвижен и безчувствен като омагьосан, после се изправи и протегна ръка за жезъла си. Ала него го нямаше.

Дясната му ръка, намазана с мехлем и превързана, беше с изгорена длан и пръсти. Чак сега усети болката в нея и в цялото си наранено тяло. Отново застана неподвижно. След това прошепна тихо и отчаяно:

— Оеж, оеж…

Нямаше го и малкото, свирепо и вярно същество, малката, безмълвна душа, която веднъж го беше извела от покоите на смъртта. Дали е бил при него снощи, когато бягаше? Снощи ли беше това или преди много нощи? Не знаеше. В съзнанието му всичко бе замъглено и неразбираемо — гебетът, горящият жезъл, бягството, шепотът, вратата. Нищо не си спомняше ясно. Дори сега нищо не му беше ясно. Прошепна още веднъж името на животинчето, без да се надява да получи отговор и очите му се наляха със сълзи.

Някъде в далечината звънна звънче. Близо до стаята му се чу приятният звън на второ звънче. Зад гърба му, в другия край на стаята се отвори врата и през нея влезе жена:

— Добре дошъл, Ястребе — каза тя с усмивка. Беше млада и висока, облечена в бяло и сребристо, с корона от сребърна мрежа върху косата, която се спускаше от раменете и като черен водопад.

Гед се поклони сковано.

— Струва ми се, че не ме помниш.

— Да те помня? — Само веднъж в живота си беше виждал красива жена, облечена както подобава на красотата й. Това бе онази господарка на Оу, която бе дошла със съпруга си в Роук на Празника на слънчевото завръщане. Тя му се беше сторила като лек и ярък пламък на свещ, ала тази жена тук бе като бяла месечина при новолуние.

— Сигурна бях, че няма да си спомниш — каза тя с усмивка. — Ала колкото и лесно да забравяш, ти си добре дошъл тук като стар приятел.

— Какво е това място? — попита Гед все още със сковано тяло и език. Не му беше лесно да й говори, а не можеше и да извърне поглед от нея. Царствените дрехи, с които беше облечен, му изглеждаха странни, камъните под краката му бяха непознати, дори въздухът, който дишаше, бе чуждоземен — самият той не беше същият, не бе предишният.

— Тази крепост се нарича Дворът на Теренон. Моят господар, Бендереск, е владетел на земите, които започват от Кексемтските бърда и стигат на север до Оските планини. Той е и пазител на скъпоценния камък, наречен Теренон. А мен тук, в Оскил, ме наричат Серет, сребро на техния език. А теб, знам, че те наричат понякога Ястреб и си станал магьосник на Острова на мъдреците.

Гед погледна към изгорената си ръка и след известно време каза:

— Не знам какъв съм. Едно време имах сила. Мисля, че съм я изгубил.

— Не! Не си я изгубил или си я изгубил само за да си я възвърнеш десетократно. На това място не те застрашава онова, което те доведе тук, приятелю мой. Около тази кула има здрави стени и не всички са построени от камък. Тук можеш да си починеш и отново да се сдобиеш със силата си. Тук можеш да намериш и друга сила, и жезъл, който няма да се изпепели в ръката ти. Най-после пътят на злото може да те доведе до доброто. Ела с мен сега да ти покажа владенията ни.

Гласът й беше толкова благозвучен, че развълнуван от скритото в него обещание, Гед едва различаваше думите й. Той я последва.

Стаята му наистина се намираше високо в кулата, която се издигаше като остър зъб на хълма. Той тръгна след Серет надолу по виещите се мраморни стълби, през потънали в разкош стаи и зали, покрай прозорци, които гледаха на север, запад, юг и изток над ниските кафяви хълмове, чиито незаселени, незалесени и неизменни била се простираха чак до обления в слънце зимен хоризонт. Единствено в далечната северна синева се открояваха малки бели върхове, а на юг можеше да се долови блясъкът на морето.

Вратите се отваряха от слуги — всички бледолики и недодялани оскилианци, които правеха път на господарката си и на Гед. Нейната кожа също беше светла, но за разлика от тях тя говореше добре хардийски, дори, както се стори на Гед, с гонтски акцент. По-късно същия ден тя го заведе при съпруга си Бендереск, Владетел на Теренон. Три пъти по-стар от нея, костелив, с прозрачна кожа и замъглени очи, той приветствува Гед с мрачна, студена учтивост и го покани да му гостува колкото пожелае. След това нямаше какво повече да му каже, тъй като не го разпита за пътешествията му или за врага, който го беше преследвал чак дотук, а и Серет не отвори дума за тях.

Колкото и чудно да беше това, то бе само част от чудатостите на цялото място, чудно беше и присъствито на Гед тук. Като че разумът му все не можеше да се избистри. Не виждаше ясно нещата. Беше дошъл в тази кула случайно и все пак случайността изглеждаше предопределена; или може би беше дошъл по предопределение, което беше чиста случайност. Беше тръгнал на север, един непознат в Орими му бе казал да потърси помощ тук, очакваше го оскилски кораб, Скьор го беше повел по пътя. Доколко всичко това беше дело на сянката, която го преследваше? А може би тя въобще нямаше нищо общо тук. Не бяха ли и той, и преследвачът му привлечени в Оскил от някаква друга сила, той — впуснал се след примамката, а сянката — спуснала се след него в образа на Скьор, когото щеше да използва като свое оръжие в благоприятния момент? Това навярно бе така, защото сянката, както беше казала Серет, положително не можеше да проникне в Двора на Теренон. Не беше усетил заплашителното й, невидимо присъствие, откакто се бе събудил в кулата. Но какво тогава го беше довело тук? Това не бе място, където се идва случайно, и дори притъпеното му съзнание започна да прозира тази истина. Към тези врати не се приближаваха други странници. Кулата се издигаше самотна и отдалечена, обърнала гръб на пътя, водещ към Нешум, най-близкия град. В крепостта не влизаше никой и никой не излизаше от нея. Прозорците й гледаха надолу към безлюдната пустош.

От тях поглеждаше навън Гед, седнал в стаята си високо в кулата, където прекарваше ден подир ден сам, безразличен, съкрушен и треперещ от студ. Въпреки всичките килими и гоблени, въпреки дебелите кожени дрехи и големите мраморни камини в кулата непрекъснато беше студено. Този студ проникваше в костите и не можеше да бъде прогонен. А споменът за врага, за собственото му поражение и бягство изпълваше сърцето на Гед с ледено чувство за срам, от което също не можеше да се отърси. Пред себе си виждаше всичките учители от Роук, смръщения Върховен жрец Геншър, Немерл, Оджиън и дори магьосницата, която го беше научила на първото му заклинание. Те не отделяха поглед от него и той знаеше, че не е оправдал доверието им. Убеждаваше ги с умолителен глас:

— Ако не бях побягнал, сянката щеше да ме завладее. Вече беше отнела всичката сила на Скьор и част от моята и аз не можех да се боря с нея. Тя знаеше името ми. Трябваше да бягам. Един гебет-магьосник би се оказал страхотна сила, сееща зло и разруха. Трябваше да избягам.

Но никой от слушателите му не отговаряше. И Гед продължаваше да гледа как ситният сняг се сипе непрестанно върху пустите земи под прозореца и да чувствува как у него се увеличава студеното безразличие. На края като че ли не му остана никакво друго усещане освен изтощението.

Отчаянието му го караше да остава сам дълги дни. Когато все пак излизаше от стаята си, беше безмълвен и скован. Красотата на Господарката на кулата го объркваше и в този богат, благоприличен и чудноват двор Гед се чувствуваше като козар по рождение и възпитание.

Оставяха го сам, когато пожелаеше, и щом не можеше повече да понася мислите си и да наблюдава падащия сняг, той се срещаше и разговаряше със Серет долу в кулата, в една от кръглите, украсени с гоблени и огрени от камината зали. Господарката на кулата нямаше весел нрав. Тя никога не се смееше, макар да се усмихваше често и въпреки това можеше да го успокои само с една усмивка. С нея Гед започна да забравя сковаността и срама си. Не след дълго те започнаха да се срещат всеки ден и да разговарят дълго, тихо и спокойно край камината или някой прозорец, малко настрана от слугите, които непрекъснато я придружаваха.

Старият владетел рядко напускаше покоите си. Само сутрин се разхождаше нагоре-надолу по заснежените вътрешни дворове на крепостта като стар заклинател, който цяла нощ се е занимавал с магии. Той не продумваше, когато вечеряше с Гед и Серет, но понякога вдигаше към младата си съпруга безмилостен и алчен поглед. В тези моменти Гед я съжаляваше. Тя беше като бяла кошута в клетка, като бяла птица с отрязани криле, като сребърен пръстен на старчески пръст. Тя беше част от съкровището на Бендереск. Останеха ли насаме, Гед се опитваше да разсее самотата й, както тя беше разсеяла неговата.

— Какъв е този скъпоценен камък, на когото е кръстена крепостта ви? — попита я той веднъж, докато разговаряха над опразнените златни блюда и бокали в подобната на пещера, осветена от свещи столова.

— Не си ли чувал за него? Та той е забележителен!

— Не. Знам само, че владетелите в Оскил имат забележителни съкровища.

— А този скъпоценен камък засенчва всичките с блясъка си. Ела, искаш ли да го видиш?

Тя се усмихна присмехулно и дръзко, като че малко уплашена от постъпката си, и поведе младежа по тесните коридори на приземията. Двамата слязоха под земята по стълби, които ги доведоха до една заключена врата, която той не беше виждал преди. Серет я отключи със сребърен ключ, без да откъсва поглед от Гед. Усмивката й не слизаше от лицето и като че ли го предизвикваше да я последва. Зад вратата имаше къс коридор и втора врата, която тя отключи със златен ключ. Зад нея се появи трета врата, която Серет отвори с една от великите думи за отключване. Зад последната врата свещта й освети празна стаичка, голяма колкото тъмнична килия с под, стени и таван от неиздялан камък.

— Виждаш ли го? — попита Серет.

Гед огледа стаята и магьосническото му око се спря на един от камъните по пода. Това беше неиздялан, влажен, тежък и безформен отломък като останалите, но Гед почувствува силата му. Стори му се, че камъкът му говори с глас. Той затаи дъх и за миг му се зави свят. Това беше основният камък на кулата, центърът, от който лъхаше вледеняващият студ. Нищо не беше в състояние да стопли малката стая. Той принадлежеше на древността и в него беше затворен някакъв древен и страховит дух. Гед не отговори на Серет нито с да, нито с не, а просто не помръдваше от мястото си. Не след дълго тя му хвърли бърз и озадачен поглед и посочи камъка.

— Това е Теренон. Чудно ли ти е, че държим такъв скъпоценен камък, заключен в най-дълбоката ни съкровищница?

Онемелият Гед стоеше нащрек. Серет можеше и да го изпитва, но според него тя нямаше представа за природата на камъка и затова говореше толкова лекомислено за него. Едва ли го познаваше достатъчно, за да се страхува от него.

— В какво се състои силата му? — попита той най-сетне.

— Бил е направен още преди Сегой да издигне световните острови от Открито море. Бил е направен заедно със света и ще съществува до края на света. За него времето не представлява нищо. Ако сложиш ръка върху него и му зададеш някакъв въпрос, той ще ти отговори според силата ти. Той има глас, ако знаеш как да го чуеш. Ще ти разкаже за минали, настоящи и бъдещи неща. Той съобщи за идването ти, дълго преди да дойдеш в тези земи. Ще го попиташ ли нещо сега?

— Не.

— Той ще ти отговори.

— Нямам въпроси към него.

— Може да ти каже — продължи Серет с тихия си глас — как да сразиш врага си.

Гед не продумваше.

— Страхуваш ли се от камъка? — недоумяващо попита тя.

— Да — отвърна той.

В мъртвешкия студ и тишината на стаята, обградена със стени от камък и заклинания и осветена от единствената свещ в ръката на Серет, тя го погледна отново с блеснали очи:

— Ястребе, ти не се страхуваш.

— Ала не желая да разговарям с този дух — отвърна Гед и я погледна право в лицето с мрачна решителност. — Той е запечатан в един камък, а камъкът е заключен и пазен с хиляди различни заклинания зад три крепостни стени в тази пустош, не защото е скъпоценен, а защото може да причини голямо зло. Не знам какво са ти казали за него, когато си дошла тук, но ти, която си млада и добросърдечна, никога не трябва да се докосваш до това нещо, нито дори да го поглеждаш. Няма да ти направи добро.

— Аз съм го докосвала. Говорила съм му и съм го чувала да говори. Не ми е направил нищо лошо.

Тя се обърна. Двамата тръгнаха назад през вратите и коридорите и излязоха на осветеното от факли широко стълбище, където Серет изгаси свещта си. Не си казаха много на раздяла.

Тази нощ Гед спа малко. Не мисълта за сянката го държеше буден, защото тя, изглежда, беше почти прогонена от непрестанно появяващия се образ на камъка, който беше в основата на тази кула и от спомена за лицето на Серет под отблясъците на свещта. Отново и отново Гед усещаше върху себе си очите й и се опитваше да разбере дали те го гледаха с презрение или с обида, когато отказа да докосне камъка. Най-накрая си легна в ледените копринени чаршафи, но непрекъснато се събуждаше от мрачните си мисли за камъка и очите на Серет.

На другия ден я завари при залез-слънце в кръглата зала от сив мрамор, където тя често прекарваше следобедите с придворните си в игри или на тъкачния стан.

— Господарке Серет — каза й той. — Оскърбих те. Съжалявам за това.

— Не — отвърна тя замислено. — Не… — Отпрати прислужниците и когато останаха сами, отново се обърна към Гед. — Гостенино мой, приятелю мой. Ти си много проницателен, ала навярно не виждаш всичко, което може да се види. На Гонт и на Роук се учат висши магии. Но не се учат всички магии. Това е Оскил — Гарванова земя, а не хардийска. Не я управляват жреци, а и те едва ли я познават много. Тук стават неща, които не се изучават от учителите на Юга, които нямат име в списъците на Повелителите на имената. Човек се страхува от онова, което не познава. Но в Двора на Теренон ти няма от какво да се страхуваш. Един по-слаб човек би могъл да се страхува, но не и ти. Ти си роден със силата да владееш онова, което е в запечатаната стая. Зная това. Затова сега си тук.

— Не разбирам.

— Това е защото господарят ми Бендереск не беше напълно искрен с тебе. Аз ще бъда искрена. Ела, седни до мен.

Гед седна до нея върху покрития с меки възглавници перваз. Умиращата слънчева светлина струеше равномерно през прозореца и ги обливаше със сияние, в което липсваше топлота. Нестопеният снощен сняг покриваше като сиво-бяла плащеница хълмовете долу, вече потъващи в сянка.

— Бендереск е владетел и наследник на Теренон — сега тя говореше много тихо, — ала той не може да се възползва от него, не може напълно да го подчини на волята си. И аз не мога да направя това, нито сама, нито заедно с него. Нито той, нито аз притежаваме това изкуство и тази сила. Ти притежаваш и двете.

— Откъде знаеш това?

— От самия камък! Казах ти, че той предрече идването ти. Той познава господаря си. Чакал те е да дойдеш. Чакал те е още преди да си бил роден. Чакал е онзи, който може да го овладее. А който може да накара Теренон да отговаря на въпросите му и да изпълнява волята му, притежава власт над собствената си съдба и сила да смаже всеки враг, смъртен или идващ от онзи свят. Той разполага с прозорливост, знание, богатство, владения и магическа сила, които биха засрамили дори и самия Върховен жрец! Всичко това ще бъде твое, ако пожелаеш и когато пожелаеш.

Серет отново вдигна към него необикновените си ясни очи и погледът й го прониза тъй, че той потрепера, сякаш му стана студено. Ала в лицето й съзираше страх и му се струваше, че тя търси помощта му, но е твърде горда, за да го помоли за това. Гед беше озадачен. Докато говореше, тя беше сложила малката си бяла ръка върху неговата тъмна и силна ръка:

— Серет! — каза той умолително. — Не притежавам такава сила, каквато си мислиш. Прахосах силата, която имах. Не мога да ти помогна, не мога да ти бъда полезен. Ала знам, че хората не могат да използват Древните земни сили. Те никога не са ни били давани и попаднат ли в нашите ръце, ще вършат само злини. Порочни средства — порочен край. Не съм бил привлечен, а доведен тук и силата, която ме доведе, иска да ме погуби. Не мога да ти помогна.

— Който прахосва силата си, понякога е изпълнен с още по-голяма сила — каза тя с усмивка, като че ли страховете и съмненията му бяха детински. — Може и да познавам повече от теб силата, която те е довела тук. Не те ли заговори някакъв човек на улицата в Орими? Той беше пратеник, служител на Теренон. Едно време и той е бил магьосник, но захвърлил жезъла си, за да служи на сила, по-велика от силата на всеки жрец. И ти дойде в Оскил и на хълмовете се опита да сразиш с жезъла си някаква сянка, а ние едва те спасихме, защото преследвачът ти се оказа по-лукав, отколкото бяхме предположили, и вече беше отнел доста от силата ти… Със сянка може да се пребори единствено друга сянка. Мракът може да бъде разгромен единствено от мрак. Слушай, Ястребе! Какво ти трябва още, за да победиш сянката, която те чака отвъд тези стени?

— Не мога да узная онова, което ми трябва. Името й.

— Теренон познава всички, които някога са се раждали и умирали, всички същества преди и след смъртта, неродените и неумиращи неща, световете на светлината и мрака и той ще ти каже това име.

— А цената?

— Няма цена. Казвам ти, че той ще ти се подчинява, ще ти служи като роб.

Потресен и измъчван, Гед не отговори. Сега тя държеше ръката му с двете си ръце и го гледаше в очите. Слънцето беше потънало в мъглите, които закриваха хоризонта, и въздухът бе помътнял, но лицето й все повече засияваше от възторг и тържество, като виждаше как се разколебава волята му.

— Ти ще бъдеш по-могъщ от всички хора — шепнеше тихо тя, — техен цар. Ще управляваш, а аз ще управлявам заедно с теб…

Внезапно Гед се изправи и пристъпи напред. В този миг видя Владетеля на Теренон, който стоеше до вратата и слушаше разговора им с едва доловима усмивка.

Погледът на Гед се проясни, разумът му — също. Той се обърна към Серет и каза със заекване:

— Светлината разгромява мрака. Светлината.

Едва беше изрекъл тези думи и те като че ли осветиха пътя, по който наистина бе привлечен и примамен тук. Бяха използвали страха му като водач и веднъж добрали се до него, възнамеряваха да го задържат. Действително го бяха спасили от сянката, тъй като не искаха да бъде завладян от нея, преди да стане роб на камъка. Щом силата на камъка покореше волята му, те щяха да я пуснат да влезе, тъй като един гебет е по-добър роб от човека. Само да бе докоснал камъка или да му бе заговорил и щеше да бъде загубен завинаги. И все пак, както сянката, която не можа съвсем да го застигне и завладее, така и камъкът не можа съвсем да се възползва от него. Гед почти бе отстъпил, ала не съвсем. Не се бе поддал. А Злото много трудно може да завземе неподатлива душа.

Той стоеше между двамата, които бяха отстъпили, които се бяха поддали, и гледаше ту единия, ту другия. Бендереск се приближаваше към тях.

— Казах ли ти — обърна се Владетелят на Теренон със сух глас към жена си, — че ще се изплъзне от ръцете ти, Серет? Хитри глупци са твоите гонтски заклинатели. И ти, жено от Гонт, си глупачка, намислила да измамиш и двама ни, да ни управляваш с красотата си и да използваш Теренон за собствените си цели. Ала Владетелят на камъка съм аз, аз и ето как постъпвам с невярната жена — „Екаврое аи олуантар“…

Това беше заклинание за преобразяване и Бендереск вдигна дългите си ръце, за да превърне свилата се от ужас жена в нещо отвратително — в свиня, куче или лигава вещица. Гед пристъпи напред и удари с ръце ръцете на владетеля, изричайки само една кратка дума. И въпреки че нямаше жезъл и се намираше в чужда, порочна и завладяна от тъмна сила земя, волята му възтържествува. Бендереск не се помръдна от мястото си, вперил невиждащ и изпълнен с омраза поглед в Серет.

— Ела — каза тя с треперещ глас, — Ястребе, ела бързо, преди да е призовал слугите на камъка…

Подобно на ехо, из кулата се понесе глух тропот, който преминаваше през камъните на пода и стените — сух, треперещ ропот, като че говореше самата земя.

Серет сграбчи Гед за ръката и хукна заедно с него надолу по дългите извити стълби през коридори и зали. Излязоха в двора, където последните сребърни отблясъци на деня все още осветяваха мръсния, утъпкан сняг. Трима от крепостните слуги препречиха пътя им със сърдити и питащи очи, като че ли ги бяха заподозрели в заговор срещу господаря им.

— Стъмва се, господарке — каза единият.

— Сега не можеш да излезеш — допълни другият.

— Изчезвайте от пътя ми, влечуги! — извика Серет и заговори на съскаща оскилска реч. Изведнъж слугите се отдръпнаха от нея и се строполиха на земята в гърчове. Единият от тях зарева с глас.

— Трябва да излезем през вратата, няма друг изход. Виждаш ли я? Можеш ли да я намериш, Ястребе? — Тя го дърпаше за ръката, ала той се колебаеше.

— Какво заклинание им направи?

— Налях вряло олово в костите им, ще умрат от него. Бързо, казвам ти, че ще пусне слугите на камъка, а аз не мога да намеря вратата. Над нея лежи силна магия. Бързо!

Гед не можеше да проумее думите й, тъй като виждаше омагьосаната врата толкова ясно, колкото и каменната арка, през която погледът му стигаше до нея. Той преведе Серет през арката, после — по неутъпкания сняг на най-външния двор и с магическото слово за отваряне — през вратата в изградената от заклинания стена.

Щом излязоха от сребристия сумрак на Двора на Теренон, Серет се промени. Не че стана по-малко красива на призрачната светлина над хълмовете, но в красотата й сега прозираше жестокостта на магьосница и Гед най-после я позна — това беше дъщерята на Владетеля на Ри Алби, дъщерята на магьосницата от Оскил, която едно време му се бе подигравала в зелените ливади над къщата на Оджиън и го бе изпратила да прочете заклинанието, което пусна сянката на свобода. Но сега той нямаше време да мисли за това, тъй като се оглеждаше с изострени сетива и търсеше врага — сянката, която навярно го очакваше някъде извън омагьосаните стени. Навярно тя все още беше в образа на гебет, облечена в смъртта на Скьор, или пък се криеше в сгъстяващия се мрак, готова да го завладее и да слее безформеността си с живата му плът. Гед усещаше близостта й, ала не я виждаше. Но изведнъж погледът му се спря на малко, тъмно петно — нещо, полузаровено в снега на няколко крачки от вратата. Той се наведе и внимателно го вдигна с двете си ръце. Беше отакът. Меката му, къса козина бе цялата сплъстена от кръв, а телцето му беше вкоченено и изстинало.

— Преобрази се! Преобрази се! Идат! — изкрещя Серет, сграбчи го за ръката и посочи кулата, която се извисяваше в мрака зад тях като висок бял зъб. От тесните прозорчета близо до основите й изпълзяваха тъмни същества. Те се издигаха, пляскайки с дългите си криле, кръжаха над стените и се упътваха към Гед и Серет, застанали беззащитни на склона на хълма. Глухият тропот, който бяха чули в крепостта, се бе засилил и превърнал в трусове и стенания под краката им.

Сърцето на Гед се изпълни с гняв и яростна омраза към всичките жестоки и смъртоносни същества, които го бяха лъгали, мамили и преследвали.

— Преобрази се! — му изкрещя Серет и с изречено на един дъх заклинание се смали и превърна в сива чайка, която отлетя. Ала Гед се наведе, откъсна тънък, сух стрък дива трева, щръкнал от снега, където бе лежал мъртвият отак и му заговори на Истинската реч. Стръкът започна да се удължава и надебелява и накрая Гед държеше в ръката си голяма тояга — магьоснически жезъл. Този път той не лумна с гибелен пламък, когато Гед го размаха срещу налитащите черни, крилати същества от Двора на Теренон, а само запламтя с белия жречески огън, който прогонва мрака, без да изгаря.

Летящите зверове се спуснаха отново в атака — грозни изчадия, по-стари от птиците, драконите и хората, отдавна забравени от светлината на деня, ала съживени от древната, пагубна, незабравяща сила на камъка. Гед усещаше бръснещия замах на ноктите им около себе си и му прилошаваше от мъртвешката смрад. С ожесточение отвръщаше на ударите с удари и ги отбиваше с огнената тояга, създадена от гнева му и от стрък дива трева. Изведнъж всички те се издигнаха като гарвани, подплашени от мършата и полетяха, безмълвно пляскайки с криле, в посоката, накъдето бе отлетяла Серет в образа на чайка. На пръв поглед огромните им криле се движеха бавно, ала те летяха бързо, тъй като всеки плясък ги отнасяше далеч напред. Нямаше чайка на света, която би могла да им избяга.

Мигновено, както бе направил на Роук, Гед прие образа на голям ястреб, на онзи странствуващ ястреб, който лети като стрела, като мисъл. Острите му, здрави криле го понесоха по следите на преследвачите му. Наоколо се смрачаваше и в облаците проблясваха звезди. Той съзря пред себе си как черното, настръхнало ято се спуска върху някаква точица във въздуха под тях. Отвъд това черно вълмо морето бледнееше в сивотата на последните отблясъци дневна светлина. Мигновено и с прибрани криле ястребът-Гед, се спусна към изчадията на камъка и ги разпръсна като водни капки от подхвърлен в морето камък. Ала те вече бяха хванали жертвата си. По клюновете им имаше кръв, а в ноктите им — бели пера и по сивкавите вълни пред тях нямаше и следа от лекия полет на чайката.

Те вече се извръщаха отново към Гед и се приближаваха бързо и тежко с разтворени железни клюнове, ала той се издигна над тях, нададе ястребовия вик, изпълнен с предизвикателна ярост, и се стрелна над високите вълни в открито море.

Изчадията на камъка заграчиха, описаха няколко кръга и след това едно по едно тежко полетяха обратно към сушата. Древните сили не можеха да прекосят морето, тъй като всяка една от тях беше свързана с някакъв остров, с определено място като пещера, камък или бликащ извор. Черните същества се завърнаха в крепостната кула, където при завръщането им Владетелят на Теренон навярно е избухнал в плач или в смях. Ала Гед продължаваше полета си, понесен от ястребовите криле и ястребовия си гняв. Като пусната стрела, като незабравена мисъл летеше той на изток през зимния вятър и нощта.

 

 

Оджиън Мълчаливия се бе завърнал късно у дома си в Ри Алби от есенните си странствувания. С годините той беше станал по-мълчалив и по-уединен от всякога. Новият Владетел на Гонт, долу в града не беше успял да изтръгне нито дума от него, въпреки че се бе изкачил чак до Соколовото гнездо да търси помощта на жреца за някакво пиратско нападение над Андрадите. Оджиън, който разговаряше с паяците в паяжините им и според хорските приказки любезно поздравяваше дърветата, не отрони нито дума пред Владетеля на острова и той си тръгна, изпълнен с негодувание. В душата на Оджиън може би също се таеше някакво негодувание или безпокойство, тъй като той прекара цяло лято и цяла есен сам високо в планината и се завърна при огнището си едва сега, малко преди Слънчевото завръщане.

На сутринта стана късно и понеже му се пиеше чаша чай, излезе навън да донесе вода от потока недалеч от къщата му. Бреговете на бълбукащото вирче бяха замръзнали и в изсъхналия мъх между камъните бяха вплетени скрежни цветя. Денят бе настъпил отдавна, ала още цял час могъщото било на планината щеше да остане без слънце. През това зимно утро целият западен Гонт, от морския бряг чак до върха, беше в сянка, по-тих и ясен. Докато жрецът стоеше до потока и плъзгаше погледа си по полегатите склонове надолу към пристанището и сивата морска шир, над него изпляскаха криле. Той погледна нагоре и повдигна леко ръка. Със силен плясък на криле към него се спусна огромен ястреб и кацна на китката му. Като обучена ловна птица се задържа той там, ала по тялото му нямаше и следа от скъсана каишка, нашийник или звънче. Ноктите се впиваха дълбоко в китката на Оджиън, крилете потръпваха, а кръглите златни очи гледаха безизразно и подивяло.

— Вестител ли си ти, или пък известие? — попита Оджиън ястреба с благ глас. — Хайде с мене… — Ястребът не откъсваше поглед от него. За миг Оджиън замлъкна.

— Струва ми се, че съм те кръщавал някога — каза той отново, отправи се към къщата си и влезе в нея с ястреба на китката си. Остави го на топло при огнището и му предложи вода. Но той не искаше да пие. Тогава Оджиън започна да прави заклинание с много тих глас, като изтъкаваше магическата паяжина повече с ръце отколкото с думи. Когато заклинанието бе готово, той рече „Гед“, без да гледа към ястреба върху огнището. Почака малко, след това се обърна, стана и се приближи до младежа, който трепереше с безизразен поглед пред огъня.

Гед беше облечен със скъпи чуждоземни кожи, коприна и сребро, ала дрехите му бяха съдрани и втвърдени от морската сол. Той бе омаломощен и приведен, а правите му коси закриваха белязаното му лице.

Оджиън свали изцапаното царствено наметало от раменете му, заведе го в нишата, където едно време спеше чиракът му, сложи го да легне на сламеника, прошепна заклинание за сън и го остави. Нищо не му каза, понеже знаеше, че сега Гед не притежава човешка реч.

Като момче Оджиън смяташе като всички останали момчета, че е много приятна игра да приемеш чрез магия какъвто си искаш образ — на човек или животно, дърво или облак и да си играеш тъй, превърнат в хиляди различни образи. Ала като магьосник той беше научил цената на тази игра — опасността да загубиш собствената си същност, да загубиш истината в играта. Колкото по-дълго остане човек в чуждия образ, толкова по-силна е тази опасност. Всеки чирак-заклинател научава разказа за магьосника Бордгер от Уей, който с голямо удоволствие се превръщал в мечка и все по-често правел това, докато накрая в него израсла мечката, а човекът умрял и той си останал мечка, убил собствения си невръстен син в горите, бил подгонен и заклан. А едва ли някой знае колко от делфините, подскачащи из водите на Вътрешно море, са били едно време хора-мъдреци, изгубили мъдростта и името си във веселия бяг на морските вълни.

Гед беше приел образа на ястреб в момент на ожесточен гняв и отчаяние и по време на полета си мислеше само за едно: да изпревари и камъка, и сянката, да избяга от студените, коварни земи, да си отиде у дома. Необузданият му гняв беше също като ястребовия и сега бушуваше в гърдите му, а желанието му да лети беше станало желание и на самия ястреб. Тъй полетя той над Енлад, където се спусна на земята да пийне вода от едно усамотено горско вирче и отново се издигна, гонен от страха си от сянката, която бе по следите му. После прекоси безкрайната морска шир, наречена Енладови челюсти, отправи се на югоизток между едва забележимите Оранейски хълмове отдясно и още по-смътните Андрадски хълмове отляво и измина дълъг път, докато най-после от морските вълни пред него постепенно се издигна една неподвижна вълна — белият връх на Гонт. И денем, и нощем по време на безкрайния преход той бе летял с ястребови криле и гледал с ястребови очи. Забравил собствените си мисли, накрая той знаеше само онова, което знае един ястреб — глада, посоката на вятъра и на полета си.

Крилете му го доведоха в най-подходящото убежище. Малко бяха хората на Роук, които можеха да го превърнат обратно в човек, а на Гонт имаше само един, способен да направи това.

Гед се събуди подивял и онемял. Оджиън безмълвно му даде месо и вода и го заведе до огъня. Той седна там, изгърбен и мрачен като голям, отпаднал и навъсен ястреб. През нощта се унесе в сън. На третата сутрин стана, приближи се към огнището, където седеше жрецът, вперил поглед в пламъците, и каза:

— Учителю…

— Добре дошъл, момко — отвърна Оджиън.

— Върнах се при тебе такъв, какъвто заминах — глупак — каза младежът с прегракнал и надебелял глас. Жрецът се усмихна, направи знак на Гед да седне до огнището срещу него и започна да прави чай.

Валеше сняг. Тази зима тук, на по-ниските склонове на Гонт, това бе първият сняг. Капаците на прозорците бяха плътно затворени, ала те чуваха как снегът се сипе леко върху покрива и как всичко около къщата утихва и потъва в дълбоката снежна тишина. Дълго време седяха те до огнището и Гед разправяше на стария си учител за годините, последвали отпътуването му от Гонт на борда на кораба, наречен „Сянка“. Оджиън не задаваше въпроси и когато Гед свърши, той дълго мълча, погълнат от дълбоки размишления. После стана, извади на масата хляб, сирене и вино и те ядоха заедно. Когато свършиха и разтребиха, Оджиън проговори:

— Жестоки са белезите ти, момко!

— Не ми достигат силите пред това нещо — отвърна Гед.

Оджиън поклати глава и известно време не каза нищо повече. Най-сетне отново рече:

— Чудно! Достатъчно сили си имал да надвиеш един заклинател в собствените му владения, там в Оскил. Достатъчно сили си имал да издържиш на съблазните на една Древна земна сила и да отблъснеш нападението на слугите й. А на Пендор си имал достатъчно сили да се изправиш срещу един дракон.

— Късмет имах в Оскил, а не сили — отвърна Гед и отново потрепера при мисълта за призрачния, смъртен студ в Двора на Теренон. — Колкото до дракона, аз знаех името му. Злото, сянката, дето ме преследва, няма име.

— Всяко нещо си има име — каза Оджиън толкова уверено, че Гед не посмя да повтори думите на Върховния жрец Геншър, че силите на злото като тази, която той бе пуснал на свобода, са безименни. Наистина Драконът на Пендор беше предложил да му каже името на сянката, ала той не вярваше много в истинността на това предложение, както и не повярва на обещанието на Серет, че камъкът ще му каже онова, което искаше да знае.

— Ако сянката си има име — каза той най-сетне, — тя едва ли ще иска да ми го каже…

— Няма — каза Оджиън. — Както и ти не си поискал да й кажеш твоето. А тя го е знаела. На голите бърда в Оскил тя те е извикала по име — името, дадено ти от мене. Чудно, чудно.

Той се замисли отново.

— Дойдох тук за съвет, а не за убежище, учителю — каза Гед най-накрая. — Няма да ти докарам сянката тук, а тя скоро ще дойде, ако остана. На времето ти я прогони от същата тази стая.

— Не, това беше само нейният предвестник, сянката на една сянка. Сега не бих могъл да я прогоня. Само ти би могъл да сториш това.

— Но аз съм безсилен пред нея. Има ли някакво място… — Гласът му замря, преди да е задал въпроса.

— Няма безопасно място — отвърна Оджиън внимателно. — Не се преобразявай, отново, Гед. Сянката се мъчи да разруши истинската ти същност. Тя почти с успяла, като те е накарала да се превърнеш в ястреб. Не, не знам къде трябва да вървиш. Все пак имам някаква представа какво трябва да направиш. Трудно ми е да ти го кажа.

С мълчанието си Гед настояваше за истината и Оджиън най-сетне каза:

— Трябва да се обърнеш.

— Да се обърна?

— Ако продължаваш напред, ако продължаваш да бягаш, където и да стигнеш, навсякъде ще срещнеш опасност и зло, защото самото зло те води и избира пътя ти. Трябва да избереш. Трябва да потърсиш онова, което те търси. Трябва да преследваш преследвача.

Гед не каза нищо.

— Кръстих те в изворите на Ар — каза жрецът, — поток, който се спуска от планината към морето. Възможно е да се узнае къде е краят му, ала не е възможно да се знае дали той не се обръща, за да се върне към началото си, и дали не съдържа това начало в себе си. Ако човек не е треска, понесена и погълната от потока, то той трябва да бъде самият поток, целият поток, от извора му до морето. Ти се върна на Гонт, върна се при мене, Гед. Сега се обърни и потърси самия извор и онова, което се намира пред извора. Там е твоята надежда за сила.

— Там ли, учителю? — попита Гед с ужас в гласа. — Къде?

Оджиън не отговори.

— Ако се обърна — каза Гед след известно време, — ако, както казваш, тръгна да гоня преследвача си, мисля, че гонитбата няма да трае дълго. Неговото единствено желание е да ме срещне лице в лице. На два пъти успя да направи това и двата пъти ме победи.

— Чудото става на третия път — каза Оджиън. Гед крачеше напред-назад из стаята, от огнището до вратата и обратно:

— А ако ме победи напълно — каза той, като че спореше със себе си или с Оджиън, — а ако отнеме знанието и силата ми и се възползва от тях? Сега заплашва единствено мен. Ала ако се настани в мен и ме завладее, ще причини невъобразимо зло чрез мен.

— Точно тъй. Ако те победи.

— Обаче ако пак побягна, той непременно ще ме намери отново… А цялата ми сила се, изчерпва при бягството. — Гед продължи да крачи, след това внезапно се обърна и коленичи пред жреца. — Бил съм с велики магьосници и съм живял на Острова на мъдреците, ала ти си истинският ми учител, Оджиън — думите му бяха пропити с любов и печална радост.

— Добре. Сега го знаеш. По-добре сега, отколкото никога. Но най-накрая ти ще бъдеш мой учител. — Оджиън стана, разпали огъня, окачи над него котлето да заври и навлече овчия си кожух. — Трябва да вървя при козите си. Гледай котлето заради мен, момко.

Върна се целият в сняг и затропа с крака да го отърси от ботушите си, а в ръцете си носеше дълъг, неодялан прът от тисово дърво. Над този прът се труди той с нож, камък и заклинания през целия следобед и след вечеря на светлината от лампата. Многократно прокарваше ръце по повърхността му, като че търсеше някакъв недостатък. Често, както си работеше, запяваше тихо. Все още отпаднал, Гед го слушаше и унасяйки се в сън, си представяше, че отново е дете и се намира в колибата на магьосницата от Десетте елши, където огънят осветява мрака през зимната нощ, въздухът е напоен с мирис на билки и дим, а душата му се изпълва със съновидения от тихия, напевен глас, който изрича заклинания и възпява подвизите на герои, борили се срещу силите на мрака, победили или победени много отдавна на далечни острови.

— Готово — каза Оджиън и му подаде завършения жезъл. — Върховният жрец ти е дал тисово дърво — добър избор и аз се придържам към него. Исках да направя голям лък от пръта, ала така е по-добре. Лека нощ, синко мой.

Не намерил думи да му благодари, Гед се обърна и тръгна към нишата си, а Оджиън впери поглед в него и каза много тихо, за да не бъде чут:

— О, млади мой ястребе, на добър път!

Призори, когато Оджиън се събуди, Гед го нямаше вече. Оставил беше само едно послание, изписано с магически сребърни руни върху плочата на огнището, което започна да избледнява още докато Оджиън го четеше: „Учителю, сега аз ще преследвам.“