Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Карлсон, който живее на покрива (1)
Оригинално заглавие
Lillebror och Karlsson på taket, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 59 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Източник
bezmonitor.com

Ръкописните заглавия на главите въведе Мирела

 

Карлсон, който живее на покрива

Четвърто издание допечатка Издателство Сампо София ул. Граф Игнатиев 72.

Печатница Полипринт — ЕАД Враца

 

Astrid Lindgren

LILLEBROR OCH KARLSSON PE TAKET

Raben & Sjogren. Stockholm

 

(c) Astrid Lindgren, 1955

(c) Ран Босилек, превод

(c) Издателство Сампо, 1992 ISBN 954-8048-03-5

 

Илюстрации Илун Викланд

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Лудориите на Карлсон

— А сега ми се иска да се позабавлявам — каза Карлсон след една минутка. — Хайде да излезем на покрива и там все ще намерим какво да правим.

Дребосъчето се съгласи на драго сърце. Той хвана Карлсон за ръка и те заедно излязоха на покрива. Беше почнало да се смрачава и всичко наоколо изглеждаше много красиво: небето беше синьо, каквото бива през пролетта; къщите, както винаги в полумрак, изглеждаха някак тайнствени. Долу се зеленееше паркът, в който Дребосъчето често играеше, а от високите тополи, които растяха по дворищата, се носеше чудесен остър лъх на листа.

Тая вечер беше създадена просто само за разходки по покривите. От разтворените прозорци долитаха най-различни звуци и шумове: тих разговор на хора; детски смях и детски плач; звън на съдини, които някой миеше в съседна кухня; кучешки лай; дрънкане на пиано; някъде забоботи мотоциклет, а когато той отмина и шумът затихна, дочу се тропот на копита и трополене на талига.

— Ако хората знаеха колко е приятно да се ходи по покривите, отдавна биха престанали да се движат по улиците — каза Дребосъчето. — Колко е хубаво тук!

— Да, и твърде опасно — подхвана Карлсон, — защото лесно можеш да полетиш надолу. Аз ще ти покажа няколко места, където сърцето просто замира от страх.

Къщите бяха толкова притиснати една до друга, че спокойно можеше да се премине от един покрив на друг. Еркери, тавански стаи, комини, ъгли — всичко това придаваше на покривите чудноват изглед.

И наистина, да се движиш тук беше така опасно, че дъхът ти спира. На едно място между две къщи се образуваше широка пролука и малко остана Дребосъчето да полети в нея. Но в последния миг, когато кракът на Дребосъчето се беше вече подхлъзнал от корниза, Карлсон го хвана за ръката.

— Как е, весело ли е? — извика той, като изтегляше Дребосъчето на покрива. — Ето за такива места ти говорех аз. Какво, да вървим ли по-нататък?

Ала на Дребосъчето не му се отиваше по-нататък. Сърцето му биеше много силно. Те вървяха по такива трудни и опасни места, че трябваше да се вкопчват с ръце и крака, за да не полетят надолу. А Карлсон, в старанието си да позабави Дребосъчето, нарочно избираше по-труден път.

— Мисля, че е време да се повеселим малко — каза Карлсон. — Аз честичко се разхождам вечер по покривите и обичам да се шегувам с хората, които живеят в ей тия тавански стаи.

— Как се шегуваш? — попита Дребосъчето.

— С различните хора различно. И аз никога не повтарям една и съща шега. Познай кой е най-добрият в целия свят шегаджия?

Изведнъж някъде наблизо се раздаде силен плач на дете пеленаче. Дребосъчето още по-рано бе чул, че някой плаче, но после плачът престана. Изглежда, детето се беше поуспокоило временно и сега отново бе почнало да крещи. Неговият вик долиташе от съседната таванска стая и звучеше тъжно и самотно.

— Клетото детенце! — каза Дребосъчето. — Може би го боли коремчето.

— Ей сега ще разберем — отзова се Карлсон. Те запълзяха край корниза. Стигнаха таванската стая. Карлсон вдигна глава и надникна предпазливо в стаята.

— Съвсем изоставено дете — каза той. — Явно е, че бащата и майката скитат някъде.

Детето се късаше от плач.

— Спокойствие и само спокойствие! — Карлсон се прехвърли през прозореца и произнесе гръмко: — Пристига Карлсон, който живее на покрива — най-добрият бавач на деца в целия свят.

На Дребосъчето не му се искаше да остане сам на прозореца. Прехвърли се при Карлсон, като си мислеше с известен страх какво ли би станало, ако изведнъж се появят родителите на детето. Но Карлсон беше съвсем спокоен. Той приближи креватчето, в което лежеше бебето, и го погъделичка с пълничкия показалец под брадичката.

— Гъдел-гъдел-гъдел! — каза той закачливо и след това, обърнал се към Дребосъчето, обясни: — Всякога така усмиряват пеленачетата, когато се разплачат.

Бебето затихна за миг от учудване, но пак се разрева с нова сила.

— Гъдел-гъдел-гъдел! — повтори Карлсон и добави: — А деца се бавят и ей така…

Той взе детето на ръце и го подруса силничко няколко пъти.

Изглежда, това се стори забавно на бебето, защото то се усмихна леко с беззъбата си устица. Карлсон беше много горд.

— Колко е лесно да развеселиш едно детенце! — каза той. — Най-добрият бавач в света — това съм аз…

Но не можа да довърши, защото детето заплака отново.

— Гъдел-гъдел-гъдел! — изрева раздразнено Карлсон и задруса още по-силно малкото момиченце.

Чуваш ли какво ти казвам! Гъдел-гъдел-гъдел! Разбираш ли?

Но момиченцето пискаше с цяло гърло и Дребосъчето протегна към него ръце.

— Дай аз да го взема — каза той. Дребосъчето обичаше малките деца и често молеше майка си и баща си да му подарят една малка сестричка, щом толкова упорито отказват да му купят кученце.

Той взе от ръцете на Карлсон плачещия пакет и го притисна нежно към себе си.

— Не плачи, мъничка моя! — каза Дребосъчето. — Ти си толкова миличка!

Момиченцето млъкна, погледна Дребосъчето с блестящи сериозни очи, после се усмихна със своята беззъба устица и забъбра нещо тихичко.

— Моето „гъдел-гъдел-гъдел“ подейства — заговори Карлсон. — „Гъдел-гъдел-гъдел“ винаги оказва въздействие. Хиляди пъти съм проверявал.

— Любопитно е как се казва? — рече Дребосъчето и лекичко погали с показалеца си малката нежна бузка на момиченцето.

— Гюлфия — отговори Карлсон. — Така най-често наричат малките момиченца.

Дребосъчето никога не беше чувал да наричат някое момиченце Гюлфия, но си помисли, че най-добрия бавач на деца в целия свят най-добре ще знае как наричат най-често децата.

— Мъничка Гюлфия, струва ми се, че искаш да ядеш — каза Дребосъчето, като гледаше как детето се мъчеше да засмуче неговия показалец.

— Ако Гюлфия е гладна, тука има салам и картофи — каза Карлсон, като хвърли поглед към бюфета. — Нито едно дете в света няма да умре от глад, докато Карлсон разполага със салам и картофи.

— Такива малки деца се хранят според мене с мляко — възрази Дребосъчето.

— Значи ти мислиш, че най-добрият в целия свят бавач на деца не знае с какво се хранят малките деца! — възмути се Карлсон. — Но щом толкова настояваш, аз мога да отлетя от покрива… — Тогава Карлсон погледна недоволно към прозореца и добави: — Макар че трудно ще прекараме кравата през такова малко прозорче.

Гюлфия напразно хващаше пръста на Дребосъчето и жално хленчеше. Наистина изглеждаше гладна.

Дребосъчето потършува в бюфета, но мляко не намери: там имаше чинийка с три късчета салам.

— Спокойствие и само спокойствие! — каза Карлсон. — Спомних си откъде може да се достави мляко, но за това трябва да отлетя за минутка на едно място… Довиждане, скоро ще се върна!

Той натисна копчето на корема си и още преди да се опомни Дребосъчето, излетя през прозореца.

Дребосъчето страшно се изплаши. Ами ако Карлсон по навик изчезне за няколко часа? Ами ако родителите на детето се върнат вкъщи и видят своята Гюлфия в ръцете на Дребосъчето?

Но тоя път не стана нужда да се вълнува силно. Карлсон не го остави да чака дълго. Горд като петел, той долетя през прозореца, като държеше в ръка шише с биберон, с каквито кърмят сукалчетата.

— Откъде го взе? — учуди се Дребосъчето.

— Оттам, отдето обикновено си вземам мляко — отговори Карлсон. — Взех го от един балкон в Остермалм[1].

— Как? Ти си го задигнал? — извика Дребосъчето.

— Аз го… взех на заем.

— На заем ли? А кога смяташ да го върнеш?

— Никога!

Дребосъчето погледна строго Карлсон. Но Карлсон махна само с ръка:

— Дреболия, обикновено нещо… Всичко на всичко едно мъничко шишенце с мляко. Там живее семейство, дето се родиха трима близнаци, и на техния балкон има цяла кофа с лед, пълна-препълнена с такива шишенца. Те само ще се зарадват, че съм взел малко мляко за Гюлфия.

Гюлфия протегна малките си ръчички към бутилчицата и замляска нетърпеливо.

— Ей сега ще стопля млякото — рече Дребосъчето и предаде Гюлфия на Карлсон, който отново почна да крещи „гъдел-гъдел-гъдел“ и да друса малката.

През това време Дребосъчето включи котлона и се зае да затопли бутилчицата.

След няколко минути Гюлфия вече лежеше в своето креватче и спеше дълбоко. Тя беше сита и доволна. Дребосъчето се щураше около нея. Карлсон люлееше креватчето и то скърцаше.

— Гъдел-гъдел-гъдел!… Гъдел-гъдел-гъдел!… — високо и напевно повтаряше той.

Но въпреки тоя шум Гюлфия заспа, защото беше нахранена и уморена.

— А сега, преди да си отидем, нека да направим някоя пакост — предложи Карлсон.

Той отиде до бюфета и извади чинията с нарязания салам. Дребосъчето го следеше, ококорил се от почуда. Карлсон взе от чинията едно парченце салам.

— Сега ще видиш какво значи да се пакости. — И Карлсон окачи парченцето салам на дръжката на вратата. — Номер първи — каза той и кимна доволен. После Карлсон изтича до шкафчето, на което имаше красив бял порцеланов гълъб. Преди Дребосъчето да успее да продума, и в човката на гълъба се намери салам.

— Номер втори — рече Карлсон. — А номер три ще получи Гюлфия.

Той грабна от чинията последното парченце салам и го пъхна в ръчичката на Гюлфия. Това наистина изглеждаше доста смешно. Можеше да се помисли, че Гюлфия сама е станала, взела е парченцето салам и е заспала с него.

Но Дребосъчето все пак каза:

— Моля ти се, не прави това!

— Спокойствие и само спокойствие! — отговори Карлсон. — Ние ще отучим нейните родители да излизат вечер от къщи.

— Защо? — учуди се Дребосъчето.

— Бебе, което ходи и си взема само салам, те няма да се решат да оставят самичко вкъщи. Кой може да предвиди какво ще му хрумне да вземе друг път? Може например бащината си празнична вратовръзка.

И Карлсон провери дали няма да падне саламът от малката ръчичка на Гюлфия.

— Спокойствие и само спокойствие! — продължаваше той. — Аз зная какво правя. Нали съм най-добрият в целия свят бавач.

Тъкмо в този миг Дребосъчето чу някой да се качва по стълбата и подскочи от страх.

— Идат! — прошепна той.

— Спокойствие и само спокойствие! — каза Карлсон и повлече Дребосъчето към прозореца.

Пъхнаха вече ключа в ключалката. Дребосъчето реши, че са пропаднали. Но за щастие те все пак успяха да излязат на покрива. В следната минута хлопна вратата и до Дребосъчето долетяха тия думи:

— А милата малка Сусанка спи ли, спи! — каза жената.

— Да, спи си нашата щерчица — добави мъжът.

Но изведнъж се раздаде вик. Навярно бащата и майката на Гюлфия бяха забелязали, че момиченцето стиска в ръчичката парче салам.

Дребосъчето не дочака да чуе какво ще кажат родителите на Гюлфия за лудориите на най-добрия в света бавач, който, щом чу гласа им, се скри бързо зад комина.

— Искаш ли да видиш едни крадци? — попита Карлсон Дребосъчето, когато се спряха да си поемат дъх. — Тук при мене в таванската стая живеят двама първокласни крадци.

Карлсон говореше така, сякаш тия крадци бяха негова собственост. Дребосъчето се усъмни малко, но, така или иначе, прииска му се да ги види.

От прозореца на таванската стая, която посочи Карлсон, долиташе висок говор, смях и викове.

— О, та тук цари веселие! — извика Карлсон. — Да идем да видим с какво се забавляват толкова.

Карлсон и Дребосъчето отново запълзяха край корниза. Когато стигнаха до таванската стая, Карлсон повдигна глава и погледна през прозореца. Завесата беше спусната. Но Карлсон намери дупчица, през която се виждаше цялата стая.

— Крадците имат гостенин — пошепна Карлсон. И Дребосъчето надзърна през дупката. В стаята седяха двама души, които напълно приличаха на крадци, и един славен скромен момък, подобен на ония младежи, които Дребосъчето беше виждал в селото, дето живееше баба му.

— Знаеш ли какво мисля? — пошепна Карлсон. — Мисля, че моите крадци смятат да извършат нещо лошо. Но ние ще им попречим… — Карлсон още веднъж погледна през дупката. — Готов съм да се обзаложа на каквото искаш, че те се канят да оберат клетия момък с червената връзка!

Крадците и момъкът с връзката седяха около малка масичка до самия прозорец. Те ядяха и пиеха.

От време на време крадците потупваха приятелски своя гост по рамото, като повтаряха:

— Колко добре стана, че те срещнахме, драги Оскар!

— И аз се радвам на нашето познанство — отговаряше Оскар. — Когато идваш за пръв път в града, много ти се иска да намериш добри другари, верни и надеждни. А то виж, че си попаднал на някои мошеници, които веднага ще те изиграят и ограбят.

Крадците потвърждаваха:

— Разбира се. Лесно можеш да станеш жертва на мошеници. Имаше късмет, че срещна Филе и мене.

— Ясно като бял ден. Ако не беше срещнал Руле и мене, щеше да си изпатиш, а сега яж и пий на воля! — каза тоя, когото наричаха Филе, и потупа отново Оскар по рамото.

Но после Филе направи нещо, което слиса Дребосъчето: крадецът като че ли случайно пъхна ръка в задния джоб на Оскаровите панталони, измъкна портмонето му и внимателно го пъхна в своя собствен заден джоб. Оскар нищо не забеляза, защото тъкмо тогава Руле го прегръщаше горещо. А когато Руле прекрати своите горещи прегръдки, в ръцете му се беше озовал часовникът на Оскар. Руле също така го скри в задния джоб на панталоните си и Оскар пак нищо не забеляза.

Но изведнъж Карлсон, който живееше на покрива, пъхна предпазливо своята дебела ръчичка под завеската на прозореца и измъкна от джоба на Филе портмонето на Оскар. И Филе нищо не забеляза. После Карлсон пъхна отново под завеската дебелата си ръчица и измъкна часовника от джоба на Руле. И оня нищо не забеляза.

Но след няколко минути, когато Руле, Филе и Оскар хапнаха и пийнаха още, Филе пъхна ръка в джоба си и разбра, че портмонето е изчезнало. Тогава той погледна злобно Руле и каза:

— Слушай, Руле, я ела да идем в антрето! Трябва да поговорим за нещо.

Тъкмо в тоя миг Руле бръкна в джоба си и забеляза, че часовникът е изчезнал, и той, на свой ред, изгледа злобно Филе и рече:

— Да идем! И аз искам да говоря с тебе.

Филе и Руле излязоха в антрето, а клетият Оскар остана съвсем сам. Навярно му дотегна да седи самичък, та и той излезе в антрето, за да види какво правят неговите нови другари.

Тогава Карлсон скочи бързо през прозореца и сложи портмонето в супника, но тъй като Филе, Руле и Оскар бяха изяли всичката супа, портмонето не се намокри. А часовника Карлсон закачи на лампата, която висеше на лично място и леко се поклащаше. Филе, Руле и Оскар видяха часовника веднага щом се върнаха в стаята.

Но не забелязаха Карлсон, защото той се пъхна под масата, чиято покривка стигаше до пода. Под масата седеше и Дребосъчето, който въпреки своя страх по никой начин не искаше да остави Карлсон сам в такова опасно положение.

— Я гледайте, на лампата се клати моят часовник! — извика учуден Оскар. — Как е могъл да попадне там?

Той отиде под лампата, сне часовника и го сложи в джоба на куртката си.

— А тука е моето портмоне, честна дума! — извика пак Оскар, като погледна случайно в супника. — Чудно нещо!

Руле и Филе погледнаха Оскар смаяни.

— Вижда се, и момчетата от вашето село си ги бива — казаха те.

После Оскар, Руле и Филе пак седнаха на масата.

— Драги Оскар — каза Филе, — яж и пий до насита! И те отново почнаха да ядат, да пият и да се тупат един друг по раменете. След няколко минути Филе повдигна покривката и хвърли портмонето на Оскар под масата. Навярно Филе предполагаше, че под масата портмонето ще бъде на по-сигурно място, отколкото в джоба му. Но излезе иначе. Карлсон, който седеше под масата, взе портмонето и го пъхна в ръката на Руле. Тогава Руле каза:

— Филе, аз бях несправедлив към тебе, ти си благороден човек.

Подир известно време Руле пъхна ръката си под покривката и сложи часовника под масата. Карлсон го взе, побутна с крак Филе и го сложи в ръката му. А Филе рече:

— Няма по-добър другар от тебе, Руле!

Но тогава Оскар извика:

— А къде ми е портмонето? Къде ми е часовникът?

В тоя миг и портмонето, и часовникът се озоваха пак на пода под масата, защото нито Филе, нито Руле искаха да бъдат хванати с явни улики, ако Оскар вдигнеше скандал. А Оскар вече почваше да се горещи, като гръмко искаше да му върнат вещите. Тогава Филе се развика:

— Отде да зная къде си дянал мръсното си портмоне!

А Руле добави:

— Не сме виждали твоя скапан часовник! Сам трябва да си пазиш нещата!

В това време Карлсон взе от пода първо портмонето, а после часовника и ги пъхна направо в ръцете на Оскар. Оскар стисна своите вещи и извика:

— Благодаря ти, мили Филе, благодаря и на тебе, Руле, но друг път не се шегувайте така с мене!

Тогава Карлсон ритна с всички сили Филе по крака.

— Ти ще ми платиш за това, Руле! — изохка Филе. А Карлсон в това време така удари Руле по крака, че той направо зарева от болка.

— Ти побърка ли се? Защо се биеш? — извика Руле.

Руле и Филе наизскачаха от масата и почнаха така силно да се бият, че всички чинии изпопадаха на пода и се изпочупиха. А Оскар, примрял от страх, пъхна в джоба си портмонето и часовника и избяга у дома, като вече никога не се върна тука.

Дребосъчето също се изплаши, но той не можеше да избяга у дома си, затова се бе спотаил под масата.

Филе беше по-силен от Руле. Той изтика Руле в антрето, за да се разправи там докрай с него.

Тогава Карлсон и Дребосъчето се измъкнаха бързо изпод масата. Карлсон, като видя изпочупените чинии по пода, каза:

— Всички чинии са счупени, а супникът е цял-целеничък. Колко ще е мъчно на тоя супник сам-саменичък!

И той с всички сили пухна супника о пода. После Дребосъчето и Карлсон се втурнаха към прозореца и се прехвърлиха на покрива.

Дребосъчето чу как Филе и Руле се върнаха в стаята и как Филе попита:

— А тебе, глупако, кой те би по главата, та му даде портмонето и часовника?

— Ти да не си се побъркал? — отговори Руле. — Нали ти му ги даде?

Като чу как се хулят, Карлсон толкова силно се разсмя, че коремът му се затресе.

— Е, за днес стига толкова развлечения — проговори през смях той.

И на Дребосъчето му бе дошло до гуша от днешните лудории.

Беше се вече съвсем стъмнило, когато Дребосъчето и Карлсон, хванати за ръце, се промъкнаха към малката къщичка, сгушена зад комина върху покрива на същата сграда, където живееше Дребосъчето.

Когато бяха почти стигнали, чуха сирената на летяща по улицата пожарна кола.

— Сигурно някъде има пожар — каза Дребосъчето. — Чуваш ли, минаха пожарникари.

— А може пожарът да е у вас — насърчително продума Карлсон. — Ти само веднага ми кажи. Аз на драго сърце ще им помогна, защото съм най-добрият в света пожарникар.

От покрива те видяха как пожарната спря при входа и около нея се струпа тълпа. Но огън не се виждаше никъде. Изведнъж от машината към покрива се издигна бързо дълга стълба, досущ като пожарникарската.

— Дали това не е за мене? — попита разтревожено Дребосъчето, спомнил си изведнъж за бележката, която беше оставил в своята стая; нали беше вече станало толкова късно!

— Не мога да разбера защо всички са се изпоплашили? Кой може да не хареса това, че си отишъл да се поразходиш по покрива? — възмути се Карлсон.

— Да — отговори Дребосъчето, — майка ми. Знаеш нейните нерви…

Когато Дребосъчето помисли за това, дожаля му за майка му и много му се прииска да се върне по-скоро вкъщи.

— А нямаше да е зле да се позабавляваме малко с пожарникарите… — рече Карлсон.

Но Дребосъчето не искаше повече да се забавлява. Той стоеше тихо и чакаше кога най-после ще стигне покрива пожарникарят, който вече се изкачваше по

стълбата.

— Тогава прощавай, време е вече да спя — каза Карлсон. — Разбира се, ние се държахме добре, дори, направо казано — примерно. Но не трябва да се забравя, че тая сутрин аз имах силна температура, не по-малко от трийсет-четирийсет градуса.

И Карлсон заподскача към своята къщичка.

— Довиждане, Дребосъче! — извика той.

— Довиждане, Карлсон! — отвърна Дребосъчето, като не откъсваше поглед от пожарникаря, който се изкачваше все по-нависоко по стълбата.

— Ей, Дребосъче — извика Карлсон, преди да се скрие зад комина, — не казвай на пожарникарите, че живея тука! Нали аз съм най-добрият пожарникар в света и те ще вземат да ме викат, когато някъде пламне някой дом.

Пожарникарят беше вече близко.

— Стой на място и не мърдай! — заповяда той на Дребосъчето. — Чуваш ли, да не мърдаш от мястото си! Аз ей сега ще се изкача и ще те снема от покрива!

Дребосъчето помисли, че от страна на пожарникаря беше много мило, но безсмислено да го предупреждава. Нали цяла вечер Дребосъчето се разхожда по покривите и, разбира се, и сега би могъл да направи няколко крачки, за да стигне до стълбата.

— Мама ли те изпрати? — попита Дребосъчето пожарникаря, когато оня го взе на ръце и почна да се спуща.

— Да, майка ти. Разбира се. Но… стори ми се, че на покрива бяха две малки момчета.

Дребосъчето си спомни молбата на Карлсон и каза сериозно:

— Не, тука нямаше друго момче.

Наистина майката на Дребосъчето имаше „нерви“. Тя и бащата, и Босе, и Бетан, и още много други чужди хора стояха на улицата и чакаха Дребосъчето. Майка му се хвърли към него, прегърна го; тя и плачеше, и се смееше. После бащата взе Дребосъчето на ръце и го понесе към къщи, притиснал го силно към себе си.

— Как ни изплаши! — каза Босе.

И Бетан заплака и проговори през сълзи:

— Никога вече не прави така. Запомни, Дребосъче, никога!

Сложиха Дребосъчето в кревата и цялото семейство се събра около него, сякаш днес беше рожденият му ден. Но бащата каза много сериозно:

— Не можеше ли да разбереш, че ще се безпокоим? Не знаеше ли, че майка ти ще скърби и ще плаче?

Дребосъчето се сви в леглото.

— А за какво се безпокоихте? — промърмори той.

Майка му го прегърна силно.

— Помисли само! — каза тя. — Ами ако беше паднал от покрива? Ако те изгубехме?

— Щяхте ли да скърбите?

— А ти как мислиш? — отговори майка му. — За никакви съкровища на света не бихме се съгласили да се разделим с тебе. Ти сам знаеш това.

— И дори за сто хиляди милиона крони ли? — попита Дребосъчето.

— Дори и за сто хиляди милиона крони.

— Значи аз толкова скъпо струвам! — зачуди се Дребосъчето.

— Разбира се — каза майка му и го прегърна още веднъж.

Дребосъчето почна да размисля: сто хиляди милиона крони — какъв огромен куп пари! Наистина ли той може да струва толкова скъпо? Нали едно кученце, истинско, прекрасно кученце, може да се купи всичко за десет крони…

— Чуй ме, татко — каза изведнъж Дребосъчето, — ако аз наистина струвам сто хиляди милиона, не мога ли да получа още сега срещу тях десет крони в брой, за да си купя малко кученце?

Бележки

[1] Квартал в Стокхолм. — Б. пр.