Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Карлсон, който живее на покрива (1)
Оригинално заглавие
Lillebror och Karlsson på taket, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 59 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Victor
Източник
bezmonitor.com

Ръкописните заглавия на главите въведе Мирела

 

Карлсон, който живее на покрива

Четвърто издание допечатка Издателство Сампо София ул. Граф Игнатиев 72.

Печатница Полипринт — ЕАД Враца

 

Astrid Lindgren

LILLEBROR OCH KARLSSON PE TAKET

Raben & Sjogren. Stockholm

 

(c) Astrid Lindgren, 1955

(c) Ран Босилек, превод

(c) Издателство Сампо, 1992 ISBN 954-8048-03-5

 

Илюстрации Илун Викланд

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Карлсон строи кула

— Нали вече ви казах, че той се казва Карлсон и че живее там горе, на покрива — рече Дребосъчето. — Какво особено има тука? Нима хората не могат да живеят, където си искат?…

— Не се инати, Дребосъче! — каза майка му. — Ако знаеш как ни изплаши! Истински взрив! Нали можеше да те убие! Наистина ли не разбираш?

— Разбирам. Но все пак Карлсон е най-добрият в света специалист по парните машини — отговори Дребосъчето и погледна сериозно майка си.

Как така не разбира тя, че е невъзможно да кажеш „не“, когато най-добрият специалист по парните машини предлага да провери предпазната клапа!

— Ти си отговорен за своите постъпки — каза строго бащата — и не трябва да стоварваш вината върху някакъв си Карлсон от покрива, който изобщо не съществува.

— Не — каза Дребосъчето, — той съществува!

— При това можел и да хвърчи — додаде насмешливо Босе.

— Да, представи си, умее — отговори Дребосъчето.

— Обещавам ти една крона, Дребосъче, ако видя с очите си Карлсон, който живее на покрива.

— Не, утре не можеш да го видиш — утре му се налага да отлети в работилницата да си смаже мотора.

— Стига си разправял измишльотини — рече майката. — По-добре виж на какво е заприличала твоята поличка за книги!

— Карлсон казва, че това е дреболия, обикновено нещо. — И Дребосъчето махна с ръка точно така, както беше махнал Карлсон, когато даваше да се разбере, че не си струва да се ядосваш за някакви си там петна върху поличката.

Ала нито думите на Карлсон, нито това движение на ръката направиха някакво впечатление на майка му.

— Значи така приказва Карлсон — рече строго тя. — Тогава предай му, че ако още веднъж си пъхне носа тук, аз така ще го напляскам, та цял живот да ме помни.

Дребосъчето нищо не отговори. Стори му се ужасно, дето майка му се кани да напляска най-добрия в света специалист по парните машини. Да, нищо хубаво не можеше да се очаква от тоя злополучен ден, когато буквално всичко вървеше наопаки.

И изведнъж Дребосъчето почувства, че много се е разтъжил по Карлсон — тоя бодър, весел човечец, който тъй забавно махаше мъничката си ръка и отсъждаше: „Неприятностите са дреболии, обикновено нещо, не си струва да се ядосваш!“ „Дали наистина Карлсон никога вече няма да долети?“ — помисли си с тревога Дребосъчето.

— Спокойствие и само спокойствие! — рече си Дребосъчето, като подражаваше на Карлсон. — Та Карлсон обеща, а той е човек, на когото може да се вярва, това изведнъж се вижда. След някой и друг ден той ще долети, бездруго ще долети.

… Дребосъчето лежеше на пода в своята стая и четеше книга, когато отново чу откъм прозореца някакво бръмчене и в стаята като грамадна пчела долетя Карлсон. Той направи няколко кръга под тавана, тананикайки си полугласно весела песничка. Като прелиташе край окачените на стената картини, той всеки път намаляваше скоростта, за да ги разгледа по-добре. При това скланяше глава на една страна и примижаваше.

— Красиви картини! — каза той най-после. — Необикновено красиви картини! Макар, разбира се, да не са толкова хубави като моите.

Дребосъчето скочи на крака и не знаеше къде да се дене от радост: толкова драго му беше, че Карлсон се върна.

— Много ли картини имаш на покрива? — попита той.

— Няколко хиляди. Пък и аз самият рисувам в свободното си време. Рисувам малки петленца, птици и разни други красиви неща. Аз съм най-добрият рисувач на петли в целия свят! — каза Карлсон, направи красиво завъртане и кацна на пода редом с Дребосъчето.

— Виж ти! — учудваше се Дребосъчето. Не мога ли и аз да отлетя с тебе на покрива? Толкова много ми се иска да видя твоя дом, твоите парни машини и твоите картини!…

— Разбира се, че можеш — отговори Карлсон. — От само себе си се разбира. Ще ми бъдеш скъп гост… някой друг път.

— Дано да е скоро! — извика Дребосъчето.

— Спокойствие и само спокойствие! — каза Карлсон. — аз трябва отначало да разтребя вкъщи. Но за това няма да отиде много време. Ти нали се догаждаш кой е най-добрият майстор в света на най-бързото почистване? Това е на всички известно.

Дребосъчето не се съмняваше, че Карлсон е във всичко „най-добрият“ в целия свят. Сигурно той ще е най-добрият другар и по игра. В това Дребосъчето се убеди от собствен опит… Наистина Кристер и Гунила са също така добри другари, но колко ги превъзхожда Карлсон, който живее на покрива! Кристер знае само да се хвали със своето куче Йофа и Дребосъчето отдавна му завижда.

„Ако утре той пак започне да се хвали с Йофа, аз пък ще му разкажа за Карлсон. Какво струва неговата Йофа в сравнение с Карлсон, който живее на покрива? Така ще му кажа.“

И все пак нямаше друго нещо на света, което Дребосъчето, тъй страстно да желаеше да има, както едно кученце…

Карлсон прекъсна мислите на Дребосъчето:

— Не бих отказал да се поразвлека сега малко — каза той и се огледа с любопитство наоколо. — Не ти ли купиха нова парна машина?

Дребосъчето поклати глава. Той си спомни за своята парна машина и помисли: „Тъкмо сега, когато Карлсон е тука, мама и татко могат да се убедят, че той наистина съществува.“ Пък ако Босе и Бетан са вкъщи, той и на тях може да покаже Карлсон.

— Ще дойдеш ли да се запознаеш с мама и татко?

— Разбира се! На драго сърце — отговори Карлсон. — Ще им бъде много приятно да ме видят — аз съм толкова красив и умен — Карлсон се заразхожда доволен из стаята… — умерено пълен — добави той. — Накратко, мъж в разцвета на силите си. На твоите родители ще бъде много приятно да се запознаят с мене.

Миризма на пържени кюфтета се носеше от кухнята и по това Дребосъчето позна, че наближава обед. Като поразмисли, той реши да запознае Карлсон със своите родители следобед. Първо, никога нищо хубаво не се е получавало, когато някой е пречел на мама да пържи кюфтета. А освен това току-виж, че на татко му или на майка му им хрумне да заприказват Карлсон за парната машина или за петната върху поличката… А такъв разговор в никакъв случай не трябва да се допуща. През време на обеда Дребосъчето ще се постарае да внуши на баща си и майка си как трябва да се отнасят към най-добрия в света специалист по парни машини. И когато те се наобядват и разберат всичко, той ще покани цялото семейство в своята стая.

„Моля, заповядайте в моята стая — ще рече Дребосъчето. — На гости ми е Карлсон, който живее на покрива.“

Колко ще се учудят! Колко забавно ще бъде да гледаш лицата им!

Изведнъж Карлсон престана да се разхожда из стаята. Той замря на място и задуши въздуха като ловджийско куче.

— Кюфтета от месо — рече той. — Обожавам вкусните малки кюфтенца!

Дребосъчето се смути. Всъщност на тия Карлсонови думи можеше да се отговори само така: „Ако обичаш, остани и обядвай с нас“. Но Дребосъчето не се реши да произнесе това изречение. Невъзможно беше да покани Карлсон на обяд, без да обади предварително на родителите си. Виж, Кристер и Гунила са друго нещо. С тях Дребосъчето може в последната минута да влети в трапезарията, когато всички останали са вече насядали около масата, и да каже: „Мила мамо, дай, моля ти се, на Кристер и Гунила грахова супа и банички!“ Но да заведеш на обед съвсем непознат малък, дебеличък човечец, който при това е разрушил парната ти машина и е изгорил поличката за книги — не, това не може така лесно да се направи!

Но нали Карлсон току-що заяви, че обожава малките вкусни кюфтета. Значи на всяка цена трябва да бъде нагостен с кюфтета. Иначе той ще се разсърди на Дребосъчето и няма вече да идва да играе с него… Ах, колко много сега всичко зависеше от тия малки кюфтета!

— Почакай една минутка! — каза Дребосъчето. — Ще изтичам до кухнята за кюфтета. Карлсон кимна одобрително.

— По-скоро донасяй! — извика той след Дребосъчето. — Само с картини не можеш се насити!

Дребосъчето влетя в кухнята. Майка му с карирана престилка стоеше до печката и пържеше превъзходните кюфтенца. От време на време тя разтърсваше големия тиган и гъсто наредените малки месни топчици подскачаха и се преобръщаха на другата страна.

— А, ти ли си, Дребосъче? — каза майката. — Скоро ще обядваме.

— Мила мамо — захвана Дребосъчето с най-подмилкващия глас, на какъвто беше способен, — мила мамо, сложи, моля ти се, няколко кюфтенца в една чинийка и аз ще ги отнеса в моята стая.

— Ей сега, синчето ми, ще обядваме — отговори майката.

— Зная, но трябва… След обяда ще ти обясня как стои работата.

— Добре, добре — рече майка му и сложи шест кюфтенца в една малка чинийка. — На, вземи!

О, великолепни кюфтенца! Те тъй възхитително миришеха, бяха тъй хубаво изпържени, зачервени — с една дума, бяха такива, каквито трябва да бъдат кюфтенцата от месо!

Дребосъчето взе чинийката с две ръце и я понесе предпазливо към своята стая.

— Ето ме и мене, Карлсон! — извика Дребосъчето, като отвори вратата.

Но Карлсон беше изчезнал. Дребосъчето стоеше с чинийката сред стаята и се озърташе. Никакъв Карлсон нямаше. Това беше толкова тъжно, че на Дребосъчето изведнъж му се развали настроението.

— Той си е отишъл — продума Дребосъчето. — Той си е отишъл!

Но изведнъж…

— Пип! — долетя до Дребосъчето някакъв странен писък.

Дребосъчето обърна глава. На кревата редом с възглавницата под одеялото мърдаше някаква малка топчица и пищеше:

— Пип! Пип!

А после изпод одеялото се подаде лукавото лице на Карлсон.

— Хи-хи! Ти каза: „Той си е отишъл“, „Той си е отишъл“… Хи-хи! А „той“ съвсем не си е отишъл — „той“ се беше само скрил… — провикна се Карлсон.

И в същия миг зърна чинийката в ръцете на Дребосъчето и моментално натисна копчето на корема си. Моторът забръмча. Карлсон полетя от кревата право към чинийката с кюфтета. И както си летеше, сграбчи едно кюфтенце, стрелна се към тавана, направи малък кръг под лампата и почна да дъвче доволен.

— Прекрасни кюфтенца! — извика Карлсон. — Рядко вкусни кюфтенца! Можеш да помислиш, че ги е приготвил най-добрият в света специалист по кюфтетата!… Но ти, разбира се, знаеш, че това не е така — добави той.

Карлсон се спусна отново към чинийката и взе още едно кюфтенце.

В този миг от кухнята се чу гласът на майката:

— Дребосъче, сядаме да обядваме, веднага си измий ръцете!

— Аз трябва да вървя — рече Дребосъчето на Карлсон и сложи чинийката на пода. — Но ей сегичка ще се върна. Обещай ми да ме чакаш.

— Добре, ще те дочакам — каза Карлсон. — Но какво да правя през това време? — Карлсон се спусна на пода и застана до Дребосъчето. — Докато те няма, аз трябва да се занимавам с нещо интересно. Наистина ли нямаш повече машини?

— Не — отговори Дребосъчето. — Машини нямам, но имам кубчета.

— Покажи ми ги! — каза Карлсон.

Дребосъчето извади от долапа, дето стояха играчките, сандъче със строителни части. Това беше наистина великолепен строителен материал — разнообразни части с различна форма. Можеха да се съединяват една с друга и да се строят всевъзможни неща.

— Ето, забавлявай се — каза Дребосъчето. — От тия части можеш да направиш и автомобил, и подемен кран, и всичко, каквото поискаш…

— Може ли най-добрият строител в света да не знае — прекъсна Карлсон Дребосъчето — какво може да се построи от тоя строителен материал!

Карлсон лапна още едно кюфтенце и се спусна към сандъчето с кубчетата.

— Сега ще видиш — продума той и изсипа всичките кубчета на пода. — Сега ще видиш!…

Но Дребосъчето трябваше да обядва. С какво удоволствие би останал тука да погледа как работи най-добрият строител в света! От прага Дребосъчето още веднъж погледна Карлсон и видя, че той седи вече на пода до кубчетата и радостно си тананика:

Ура, ура, ура! Прекрасничка игра! Красив съм аз и умен, и сръчен съм, и силен! Обичам да играя… И да си хапвам зная.

Последните думи той изпя, като поглъщаше четвъртото кюфтенце.

Когато Дребосъчето влезе в трапезарията, майка му, татко му, Босе и Бетан вече седяха на масата. Дребосъчето се промъкна на своето място и върза кърпата на врата си.

— Обещай ми нещо, мамо! И ти, татко! — каза той.

— Какво трябва да ти обещаем? — попита майката.

— Не, първо обещайте!

Бащата беше против това да се обещава слепешката.

— Ще вземеш пак да поискаш куче — каза той.

— Не, не куче — отговори Дребосъчето. — Макар че можеш и кученце да ми обещаеш, ако искаш! Не, това е съвсем друго нещо и никак не е опасно. Обещайте, че ще ми обещаете!

— Добре де, добре — каза майката.

— Значи вие обещавате — радостно подхвана Дребосъчето — да не говорите нищо за парната машина на Карлсон, който живее на покрива…

— Интересно — намеси се Бетан, — как ще могат те да кажат или да не кажат нещо за парната машина на Карлсон, когато никога не се срещат с него?

— Не, ще се срещнат — отговори спокойно Дребосъчето, — защото Карлсон е в моята стая.

— Олеле, ей сега ще се задавя! — извика Босе. — Карлсон ли седи в твоята стая?

— Да, представи си, седи! — и Дребосъчето тържествуващо погледна настрана.

Нека по-скоро се наобядват, тогава ще видят…

— Ще ни бъде много приятно да се запознаем с Карлсон — каза майката.

— И Карлсон мисли така — отговори Дребосъчето. Най-после доядоха компота. Майката стана от масата. Настана решаващият миг.

— Елате всички — предложи Дребосъчето.

— Няма защо да ни подканяш — каза Бетан. — Аз няма да мирясам, докато не видя тоя твой Карлсон.

Дребосъчето вървеше напред.

— Само да изпълните това, което обещахте — каза той, като стигна до вратата на своята стая. — Нито дума за парната машина!

После той натисна дръжката и отвори вратата.

Карлсон не беше в стаята. Тоя път наистина го нямаше. Беше изчезнал. Дори в леглото на Дребосъчето не мърдаше никаква топка.

Затова пък на пода се извисяваше кула от кубчета. Твърде висока кула. И макар че Карлсон, то се знае, можеше да построи от кубчетата подемни кранове и какви ли не щеш други неща, тоя път беше наредил кубчетата просто едно върху друго, така че в края на краищата се беше получила една дълга-предълга и тясна кула, увенчана на върха с нещо, което трябваше да изобразява купол: на най-горното кубче имаше малко, кръгло кюфтенце.