Астрид Линдгрен
Карлсон, който живее на покрива (3)

Карлсон играе на палатка

Да, това беше твърде тежка минута за Дребосъчето. Разбира се, майка му съвсем не хареса това, дето нейните кюфтета украсяват кула от кубчета, и тя не се съмняваше, че това беше работа на Дребосъчето.

— Карлсон, който живее на покрива… — започна Дребосъчето, но баща му строго го прекъсна:

— Стига, Дребосъче! Не искаме повече да слушаме твоите измислици за Карлсон! Босе и Бетан се разсмяха.

— Пък и хитрец е тоя Карлсон! — каза Бетан. — Той изчезва тъкмо тогава, когато ние пристигаме.

Огорченото Дребосъче изяде изстиналото кюфтенце и събра кубчетата си. Не си струваше сега да се говори за Карлсон. Но колко лошо постъпи с него Карлсон, колко лошо!

— А сега да отидем да пием кафе и да забравим за Карлсон — каза бащата и потупа за утеха Дребосъчето по бузата.

Кафе пиеха всякога при камината в гостната. Там седнаха и сега, макар че вън беше топло, ясно пролетно време и липите на улицата се бяха покрили с дребни лепкави зелени листенца. Дребосъчето не обичаше да пие кафе, но обичаше много да седи така с майка си, татко си, с Босе и Бетан пред огъня, който гореше в камината…

— Мамо, обърни се за минутка — помоли Дребосъчето, когато майка му постави върху малката масичка пред камината подноса с кафеничето.

— Защо да се обърна?

— Ти казваш, че не можеш да гледаш, когато хрускам захар, а пък аз ей сегичка ще си взема една бучка — каза Дребосъчето.

Дребосъчето трябваше да се утеши с нещо. Той беше много огорчен, че Карлсон избяга. Наистина не беше добре да постъпва така — да вземеш изведнъж да изчезнеш, без да оставиш нищо друго освен кула от кубчета, и то с кюфте отгоре.

Дребосъчето седеше на любимото си място пред камината, колкото може по-близко до огъня.

Ето тия минути, когато цялото семейство пиеше кафе следобед, бяха наистина най-приятните през деня. Тогава можеш да поговориш спокойно с татко си и майка си и те изслушваха търпеливо Дребосъчето, което не всякога ставаше през другото време. Забавно беше да следиш как Босе и Бетан се шегуваха помежду си и подмятаха за „зубрене“. „Зубрене“ навярно се казваше някакъв друг, по-сложен начин за приготвяне на уроците, различен от оня, по който Дребосъчето учеше в началното училище. И на Дребосъчето се искаше да разкаже за своите училищни работи, но никой освен майка му и татко му не се интересуваше от тях. Босе и Бетан само се смееха на неговите разкази и той млъкваше. Боеше се да говори за неща, за които обидно се смееха. Все пак Босе и Бетан внимаваха да не дразнят Дребосъчето, защото той им отмъщаваше със същото. А Дребосъчето умееше да дразни прекрасно — че как иначе, щом имаш такъв брат като Босе и такава сестра като Бетан!

— Е, Дребосъче — попита майката, — научи ли уроците си?

Не може да се каже, че въпросите от тоя род бяха по сърце на Дребосъчето. Но щом като майка му се отнесе толкова спокойно към това, дето той изяде бучка захар, то и Дребосъчето реши да издържи мъжествено този неприятен разговор.

— Разбира се, научих ги — отговори намръщен той. През всичкото време Дребосъчето си мислеше само за Карлсон. И как хората да не могат да разберат, че докато той не научи къде изчезна Карлсон, не му е до уроци!

— А какво ви зададоха? — попита бащата. Дребосъчето вече съвсем се разсърди. Ясно беше, че тия разговори не ще имат край. Нали затова всички са се настанили сега край огъня и приказват за уроци само за да се намерят на работа.

— Зададоха ни азбуката — отговори бързо Дребосъчето. — Цялата дълга азбука. И аз я зная: първо иде „А“, после всички останали букви.

Той взе още една бучка захар и отново се замисли за Карлсон. Нека си бъбрят за каквото щат, а той ще си мисли само за Карлсон. Ще го види ли пак някога, или няма да го види.

От тези мисли го откъсна Бетан:

— Ти чуваш ли, Дребосъче? Искаш ли да спечелиш двайсет и пет йоре?^[1]

Дребосъчето не проумя изведнъж какво му говори тя. Разбира се, той няма нищо против да спечели двайсет и пет йоре. Но всичко зависи от това какво трябва да направи, за да ги спечели.

— Двайсет и пет йоре — това е твърде малко — каза убедено той. — Сега е такава скъпотия. Как мислиш, колко струва например една петдесетйорева порция сладолед?

— Аз мисля петдесет йоре — усмихна се хитро Бетан.

— Ето, виждаш ли? — каза Дребосъчето. — И ти самата прекрасно разбираш, че двайсет и пет йоре — това е твърде малко.

— Не знаеш за какво става дума — каза Бетан. — Ти нищо няма да правиш. Ще трябва само да не вършиш едно-друго.

— А какво трябва да не върша?

— Ти трябва през цялата вечер да не прекрачваш прага на гостната.

— Разбираш ли, ще дойде Пеле, новият приятел на Бетан — каза Босе.

Дребосъчето кимна с глава. Ясно е, хитро са пресметнали всичко: мама и татко ще отидат на кино, Босе на футболен мач, а Бетан със своя Пеле ще си гука цяла вечер в гостната. И единствен той, Дребосъчето, ще бъде прокуден в своята стая, и то срещу такова нищожно възнаграждение, срещу двайсет и пет йоре… Ето какво било тяхното семейство!

— А какви са ушите на твоя нов приятел? И той ли е клепоух, като по-раншния? — попита Дребосъчето. Това беше казано нарочно, за да подразни Бетан.

— Чуваш ли, мамо? — каза тя. — Сега ти сама разбираш защо искам да махна оттук Дребосъчето. Който и да дойде при мене — все ще го пропъди.

— Той няма вече да прави така! — каза неуверено майката. Тя не обичаше нейните деца да се карат.

— Не, ще прави, сигурно ще прави! — настояваше Бетан. — Ти не помниш ли, как прогони Клаас? Взря се в него и каза: „Не, Бетан, кой може да одобри такива уши!“ Разбира се, че след това Клаас вече не се мярна тук.

— Спокойствие и само спокойствие! Аз ще си остана в стаята и при това напълно безплатно. Щом не искате да ме виждате, и вашите пари не са ми притрябвали.

— Добре — каза Бетан, — тогава закълни се, че цяла вечер няма да се мяркаш тук.

— Заклевам се! — рече Дребосъчето. — И знай, че не са ми притрябвали твоите пелевци. Аз сам съм готов да заплатя двайсет и пет йоре само за да не ви виждам.

И ето майката и бащата отидоха на кино, а Босе се понесе към стадиона. Дребосъчето остана в своята стая и при това съвсем безплатно. Когато пооткрехваше вратата, до него достигаше неясното бърборене от гостната. Там Бетан бъбреше със своя Пеле. Дребосъчето се помъчи да долови за какво си говорят, ала нищо не можа да разбере. Тогава той отиде до прозореца и се взря в здрачевината. После погледна към улицата. Искаше да види не играят ли там Кристер и Гунила. При входната врата се щураха няколко момчета. Никой друг освен тях нямаше на улицата. Докато те се биеха, Дребосъчето ги следеше с любопитство, но за съжаление схватката скоро се прекрати и на Дребосъчето пак му стана твърде скучно.

И тогава той чу божествен звук. Чу да бръмчи мотор и след миг Карлсон влетя през прозореца в стаята.

— Здравей, Дребосъче! — рече безгрижно той.

— Здравей, Карлсон! Какъв вятър те носи?

— Какво?… Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Та нали изчезна, и то тъкмо тогава, когато трябваше да се запознаеш с мама и татко. Защо офейка?

Карлсон явно се разсърди. Изпъчи се и извика:

— Не, в живота си не съм чувал подобно нещо! Нима мислиш, че нямам право да надзърна какво става у дома? Всеки стопанин трябва да се грижи за своя дом. Че как иначе? Какво съм виновен аз, че твоята майка и татко са решили да се запознаят с мен тъкмо в тоя миг, когато аз трябваше да се занимая със своя дом?

Карлсон огледа стаята.

— Добре, че стана дума за моя дом… А къде е моята кула? — попита той. — Кой разруши моята прекрасна кула и изяде моето кюфте?

Дребосъчето се смути.

— Аз не мислех, че ще се върнеш. — каза плахо той.

— Аха, така значи! — развика се Карлсон. — Най-добрият в света строител издига кула и какво става? Кой се погрижва за нея? Кой следи тя да се запази до веки веков? Никой! Става тъкмо обратното: събарят кулата, унищожават я, а на това отгоре и чуждите кюфтета изяждат!

Карлсон отиде настрана, седна на ниската пейчица и се нацупи.

— Дреболия — каза Дребосъчето, — обикновено нещо. — И той махна с ръка също тъй, както правеше Карлсон. — Бива ли да се тревожиш за това?…

— Лесно ти е на тебе да разсъждаваш така! — промърмори сърдито Карлсон. — Лесно е да събориш всичко. Да събориш и да кажеш, че това било обикновено нещо и не заслужавало да се ядосваш. А питаш ли какво ми е на мене, строителя, който е издигнал тая кула ей с тия клети малки ръце!

И Карлсон тикна пухкавите си ръчички право в носа на Дребосъчето. После отново седна на пейчицата и се нацупи още повече.

— Аз просто ще изляза от кожата си! — промърмори той. — Да, просто ще изляза от кожата си!

Дребосъчето съвсем се слиса. То стоеше и не знаеше какво да предприеме.

Мълчанието трая дълго. Най-накрая Карлсон каза:

— Може би ако получа някакъв малък подарък, ще се поразвеселя. Наистина, не съм напълно сигурен в това, но е възможно да ми стане по-весело, ако ми подарят нещичко…

Дребосъчето изтича до масата и почна да рови в сандъчето, дето криеше най-скъпоценните си вещи: колекция от марки, разноцветни морски камъчета, цветни пастелчета, оловни войници.

Там лежеше и едно малко електрическо фенерче. Дребосъчето го ценеше много.

— Мога ли да ти подаря ето това? — каза той. Карлсон метна бърз поглед на фенерчето и се оживи:

— Ей на, нещо подобно ми е нужно, за да се подобри настроението ми. Разбира се, моята кула беше къде-къде по-хубава, но ако ти ми дадеш това фенерче, ще се помъча да бъда малко по-весел.

— То е твое — каза Дребосъчето.

— А работи ли? — поусъмни се Карлсон, като натисна копчето. — Ура! Свети! — извика той и очите му също светнаха. — Помисли си само, когато през тъмните есенни вечери трябва да се прибирам в моята малка къщичка, аз ще запалвам това фенерче. Сега вече няма да се лутам в тъмнината между комините — каза Карлсон и поглади с ръка фенерчето.

Тия думи доставиха голяма радост на Дребосъчето и то замечта само за едно нещо — да се разходи, макар само веднъж, по покривите, и да погледа как това фенерче ще осветява пътя им в тъмнината.

— Е, Дребосъче, ето ме отново весел! Повикай майка си и татко си — да се запознаем.

— Те отидоха на кино — каза Дребосъчето.

— Отишли са на кино, вместо да се запознаят с мене! — почуди се Карлсон.

— Да, всички излязоха. Вкъщи са само Бетан и нейният нов приятел. Те седят в гостната, но аз не мога да отида там…

— Какво чувам! — извика Карлсон. — Ти не можеш да отидеш, където поискаш? Това няма да го бъде. Напред!

— Но аз се заклех… — започна Дребосъчето.

— Пък аз съм се заклел — прекъсна го Карлсон — винаги, щом забележа някаква несправедливост, същия миг да връхлетя като ястреб върху нея.

Той приближи и потупа Дребосъчето по рамото:

— Какво си обещал?

— Обещах през цялата вечер да не ме видят в гостната.

— Та тебе никой няма да те види! — отговори Карлсон. — А ти много ли искаш да видиш новият приятел на Бетан?

— Право да си кажа, много! — отговори разпалено Дребосъчето. — По-рано Бетан дружеше с едно момче, на което ушите му бяха щръкнали. Ужасно ми се иска да видя какви уши има новият приятел.

— И аз на драго сърце бих погледнал ушите му — каза Карлсон. — Почакай за минутка! Аз ей сега ще измисля някоя леснина. Най-добрият майстор на всевъзможни лудории — това е Карлсон, който живее на покрива. — Карлсон се огледа внимателно из стаята. — Ето какво ни трябва! — извика той, като посочи с глава одеялото. — Тъкмо одеялото ни е нужно. Аз бях уверен, че ще измисля нещо…

— Какво измисли? — попита Дребосъчето.

— Ти си се заклел да не те видят цялата вечер в гостната. Нали така? Но ако се покриеш с одеялото, никой няма да те види.

— Да… но… — опита се да възрази Дребосъчето.

— Никакво „но“! — прекъсна го рязко Карлсон. — Ако ти си покрит с одеяло, ще видят одеялото, а не тебе. Аз също ще бъда покрит с одеялото, затова и мене няма да видят. Разбира се, няма по-лошо наказание от това за Бетан. Но пада й се, щом е толкова глупава… Клетата, клетата малка Бетан, така тя няма да ме види!

Карлсон смъкна одеялото от кревата и го метна върху главата си.

— Ела тук, ела по-скоро при мене — повика той Дребосъчето. — Влез в моята палатка!

Дребосъчето се пъхна под одеялото при Карлсон и двамата се закикотиха радостно.

— Та Бетан не е казвала, че не иска да види в гостната палатка. Всички хора се радват, когато видят палатка. И то каква палатка, в която гори огън! — И Карлсон запали фенерчето.

Дребосъчето не беше уверен, че Бетан ще се зарадва много, като види палатката. Но и да стои редом с Карлсон в тъмнината под одеялото, дето свети фенерчето, беше толкова необикновено, толкова интересно, че просто дъхът ти замира.

Дребосъчето смяташе, че можеха да оставят на мира Бетан и с не по-малък успех да си поиграят с палатката в неговата стая, но Карлсон за нищо на света не искаше да се съгласи.

— Не мога да търпя несправедливите неща! — каза той. — Ние ще отидем в гостната, каквото и да стане!

И ето палатката започна да се движи към вратата. Дребосъчето вървеше след Карлсон. Изпод одеялото се показа малка пълничка ръчичка и тихичко отвори вратата. Палатката влезе в антрето, отделено от гостната със завеса.

— Спокойствие и само спокойствие! — прошепна Карлсон.

Палатката пресече съвсем безшумно антрето и се спря до завесата. Разговорът на Бетан и Пеле се чуваше сега по-ясно, но все още не можеше да се разбере нито дума. Лампата в гостната не светеше. Бетан и Пеле разговаряха в полумрака — види се, беше им достатъчна светлината, която идеше през прозореца от улицата.

— Така е добре — прошепна Карлсон. — Светлината на моето фенерче ще изглежда още по-ярка в полумрака.

Но за всеки случай той изгаси фенерчето.

— Нека се появим като дългоочаквана радостна изненада… — И Карлсон се закикоти под одеялото.

Тихо-тихо палатката повдигна завесата и влезе в гостната. Бетан и Пеле седяха на малкото диванче до отсрещната стена.

Тъмното петно на палатката пълзеше безшумно по пода; бавно и неумолимо се приближаваше към дивана. До него оставаха само няколко крачки, но Бетан и Пеле нищо не забелязваха. Те седяха мълчешком.

В миг ярката светлина на фенерчето пламна, разгони сивите сенки на мрачината и падна върху лицето на Пеле. Пеле скочи. Бетан изписка. Но тоз миг се разнесе взрив от смях и тропот на крака, стремглаво отдалечаващи се в антрето.

Заслепени от ярката светлина на фенерчето, Бетан и Пеле не можаха да видят нищо, но те чуха смях, див възторжен смях, който идеше иззад завесата.

— Това е моето непоносимо братче — каза Бетан — Сега ще му дам да разбере!

Дребосъчето се задавяше от смях.

После се раздаде силен шум, придружен от ново избухване на смях.

— Спокойствие и само спокойствие! — прошепна Карлсон, когато през време на своето стремглаво бягство те се спънаха и паднаха на пода.

Дребосъчето се мъчеше да бъде колкото може по-спокоен, макар че смехът му напираше. Карлсон се строполи върху Дребосъчето и той не можеше да разпознае къде са неговите крака и къде са краката на Карлсон. Всеки миг Бетан можеше да ги настигне, затова те запълзяха на четири крака. Изплашени много, втурнаха се в стаята на Дребосъчето същия миг, когато Бетан посегна да ги хване.

— Спокойствие и само спокойствие! — шепнеше под одеялото Карлсон и неговите къси крачета тропаха по пода като барабанени палки. — Най-добрият в света бегач — това е Карлсон, който живее на покрива! — добави той, като едвам си поемаше дъх.

Дребосъчето също умееше доста бързо да тича и това сега беше наистина необходимо. Те се спасиха, като хлопнаха вратата под самия нос на Бетан. Карлсон обърна бързо ключа в ключалката и се засмя весело. А в това време Бетан с всички сили удряше по вратата.

— Почакай, Дребосъче! Ще те пипна аз тебе! — извика сърдито тя.

— Във всеки случай никой не ме видя! — отговори Дребосъчето зад вратата и Бетан отново дочу смях.

Ако Бетан не беше се разсърдила толкова много, щеше да разпознае, че се смеят двама души.