Дамян Дамянов
Пасторално

Привечер селска. Залезночервена.

От капките й алени огрян,

аз цял кървя с душа окървавена,

удавен във бездънния геран

от красота, безлюдност и дървета,

между които покриви горят.

И птици като гилотини светят

из въздуха с крилете си от смърт.

Безлюдно. Страшно. Тишина огромна.

Едничко куче с лай самотно див

покоя хапе, сякаш да напомни

и на самия мен, че пак съм жив.

Красиво и ужасно. Мигновено,

изглежда, за да потвърди това,

от някакъв прозорец Лепа Брена

ми се обажда с някакви слова.

Не ги разбирам. Идат отдалече.

Но нещо по-жестоко и то тях

разбрах: че в някоя такава зла привечер,

под някой залез ех такъв, без страх

въже от красота ще си усуча,

ще си го метна тихо на врата.

И няма никой, никой да научи

защо и как съм вършил. И смъртта

ще дойде като залеза червена.

Молитвена, подобно всяка смърт.

Нечута, мълчалива. Смърт — вселена.

Надвиквайки се куче с Лепа Брена,

последния й вик ще заглушат.