Дамян Дамянов
Поет…

…А уж бях майстор в занаята —

поне във този занаят —

с длето и с чук като ваятел

от злата глина на словата

добър извайвах този свят.

 

Не че си нямах свят край мен, но

като го гледах, тънех в срам:

ужасно, зло, несъвършено

творение!… Та непременно

по-друг мечтах да го създам.

 

Какъвто в книгите го пише,

какъвто всъщност той не е —

свят, по какъвто се въздиша;

щастлив, добър, красив, възвишен.

Утопия — не битие.

 

И падна блъскане. С години.

То беше труд! То беше пот!

Дорде от топчицата глина,

отвсякъде просвредлен, зина

самият собствен мой живот.

 

Направен на решето череп!

И иде ми да го строша!

Какъв ти свят! Мой двойник черен,

от материал неимоверен —

от мойта собствена душа.

 

Душа ли? Не, врата, която

вихрушка кърти с две ръце.

Студено ми е на душата —

ваяние на самотата

със мойто собствено лице.