Борис Пастернак
Мрачни дни

Когато моментът настана

да влезе той в Ерусалим —

посрещнат бе с клонки, с осанна,

за всички бе още любим.

 

Но обич не трогва сърцата.

Светът — все по-страшен, суров.

Презрително гледа тълпата,

и ето ти край, послеслов.

 

Навън небесата тъмнеят,

оловно-студени тежат.

Опашка върти фарисеят

и улики търси съдът.

 

И тъмните сили на храма

го хвърлят на дивата сган.

И както бе хвален за двама,

така е сега обруган.

 

Тълпата отсреща се блъска,

надничат, напират без ред

и докато чакат развръзка,

сноват ту назад, ту напред.

 

И шепот пълзи и се сипят —

отвсякъде! — слухове вън.

И тайното бягство в Египет,

и детството — всичко е сън.

 

Видя пред очите си ската

в пустинята, знойните дни,

когато с царства сатаната

опитва да го съблазни.

 

Припомни си сватбата в Кана,

как целия пир удиви;

морето с вода разлюляна —

и той по водата върви;

 

и людете в хижата тясна,

и в гроба — студено мазе —

свещта, дето в ужас пригасна,

щом Лазар съзря на нозе…