Борис Пастернак
Земя

Нахълтва силом пролетта

в Москва, из къщите старинни.

Молец, спасен от нафталина,

пълзи по летни шапки в скрина

и кътат шуби и палта.

 

По пода дъсчен на чардака

саксии в редове стоят

с мушкато и шибой във всяка

и диша в стаите южняка,

и ъглите на прах дъхтят.

 

Към улицата слепешката

се взират, цели в прах, стъклата

и залезът е край реката

и на нощта не дава път.

 

И чуваш още в коридора

какво се случва из простора,

случайно за какво говорят

капчукът шумен и април.

Той знае хиляди истории

за тъжната човешка орис

и гасне отсвет по стобора

и още би се двоумил.

 

И тая смес от жар и ужас

и вън, и в кабинета южен,

и въздухът е пак в несвяст.

И тия клонки на върбата,

и тия пъпчици мъхнати

на кръстопътя, по стъклата,

на улицата и у нас.

 

Защо ли плаче далнината

в мъгла и лъха гнилочта?

Но тук е моето призвание —

да не скучаят разстояния,

земята пак да не остане

сама зад градската черта.

 

Пристигат в пролетите ранни

приятелите всеки път

и срещите са разкаяния,

и пировете — завещания,

та струи тайни от страдание

живота пак да размразят.