Борис Пастернак
Чудото

Пое от Витания неутешим,

с предчувствия пълен, към Ерусалим.

 

По склона лещакът бодлив овъглен е,

над близката хижа застинал е дим,

камъш неподвижен и знойно трептене,

и Мъртво море сред покой нетърпим.

 

И горестно, в спор с горестта на морето,

върви той с тълпата от облаци сам —

по прашния път към града е закретал,

че сонм ученици очаква го там.

 

И в своите размисли тъй е вглъбен,

че дъх на униние лъха пелина.

Покой. И стои той в средата застинал,

и спи местността сред замрелия ден,

и всичко се смесва: пелин и пустиня,

и гущер, и извор, и ручей студен.

 

Смоковница горе на склона трепти

без никакъв плод, само клони и листи.

Той казва: „Защо си под чистата вие ти?

Не ще ме зарадваш с недъга си ти!

 

Аз жаждам и търся — ти всуе цъфтиш.

И по си безрадостна ти от гранита.

О, как си обидна и недаровита?

Такава бъди, докато се държиш.“

 

И тръпка — отсъдата — я разлюля —

тъй мълния хуква по гръмоотвода! —

и мигом смокинята цяла изтля.

 

А само за миг ако бяха свободни

листа, коренище и ствол, и стебла,

би сторила нещо самата природа.

 

Но чудото чудо е, чудото — бог.

Когато сме в смут, сред скръбта безизходна

то в миг ни настига, по-силно от ток.