Борис Пастернак
Среща

Навял е сняг до кръста,

до стрехите почти.

Ще ида вън на въздух,

а вън, на прага — ти.

 

Без шапка, без шушони,

с палтенце тънко пак

вълнението гониш

и дъвчеш мокър сняг.

 

Дървета и огради

се губят сред мъгла.

И ти сред снегопада

дотук си чак дошла.

 

И капки по ръкава

в маншета ти текат.

като роса остават

косата да сребрят.

 

И кичурът раздърпан

е озарил: лице

и фигура, и кърпа,

и дреха, и ръце.

 

Лицето в мокър сняг е,

в очите ти — печал.

И сякаш те е някой

с един замах отлял.

 

Като че гайка здрава

от нечии ръце

навита си направо

на моето сърце.

 

Чертите кротки в него

навеки се таят

и как да се засегне,

че е жесток светът.

 

И в преспите дълбоки

двои се вечерта

и между нас не мога

да тегля аз черта.

 

Но кой съм, ти коя си,

когато вече друг

мълва за нас разнася,

а нас ни няма тук?