Борис Пастернак
Раздяла

На прага спрял се, своя дом

не може да познае.

След бягството й цял погром

е в бедната им стая.

 

От тоя хаос се смрази.

Какво е разорено,

не забелязва от сълзи

и пристъп на мигрена.

 

В ушите му неясен шум,

не е ли сън, се пита?

Защо му идва все наум

морето страховито?

 

Когато мракът се сгъсти

в стъклата, цели в иня —

тъгата двойно по гнети

от морската пустиня.

 

Как скъпа цялата, до смърт,

му беше на сърцето —

така, от край до край, брегът

е близък на морето.

 

Като тръстта край морски бряг,

удавена от щорма,

тя вдън душата му е чак —

с чертите, своите форми.

 

В митарства, в глад, във времена

на бит ужасен нея

съдбата — кипнала вълна —

от дъното поде я.

 

И сред препятствия, тегла,

опасности ужасни

вълната я люля, люля

и я към него тласна.

 

И ето, бягството дойде,

а може би насила?

Раздялата ще ги яде

и мъка ще ги смила.

 

И той се взира блед, злочест:

преди да си замине,

тя всичко е успяла днес

да преобърне в скрина.

 

Той броди и до късно сам

прибира в чекмеджето

разхвърляни насам-натам

изрезки и парчета.

 

И се убожда на игла,

останала от нея,

и вижда я като в мъгла,

и тихо сълзи лее.