Борис Пастернак
Август

Щом обеща ни, без подканяне

пристигна слънцето отрано.

постлало ивица шафранена

чак от пердето до дивана.

 

Покри то с жарка охра целите

къщя наблизо и гората,

възглавницата и постелята,

и лавицата край стената.

 

Припомних си защо пламтящата

възглавка тъй е овлажнена —

сънувах аз, че ме изпращате

един след друг опечалени.

 

Сами, по двама или в шествие

вървяхте и един си спомни.

че днес постарому май шести е —

Преображение Господне.

 

От хладен зрак обикновено е

обхванат цял Тавор тогава

и есента като знамение

очите вече приковава.

 

През рядка, тръпна, разпарцалена

горичка крачехте след мене

към гробището злато-алено

подобно питка зачервена.

 

Високо над леса съседстваха

върхарите с небето важно

и далнините се приветстваха

с петльови гласове протяжно.

 

Смъртта — патрон на землемерите

видях край входа да се мярка,

очи в лика ми мъртъв вперила:

да ми изрови гроб по мярка.

 

Спокоен глас край вас проточи се

и всички вслушахте се в него,

това бе моят глас пророчески,

от тлен все още незасегнат:

 

„Прощавай, Спасовден с позлатата,

и ти, лазур преображенска,

часа съдбовен на разплатата

смекчи с последна ласка женска.

 

Прощавай, време на застоя,

ти — в бездната от унижения, —

жена, надала глас достоен!

За тебе съм полесражение.

 

Прощавай, полет на орловото

крило, разперено с упорство,

и свят, спасен в света на словото,

и творчество, и чудотворство.“