Борис Пастернак
Приказка

Там, във време оно,

в приказна страна,

през ковила конник

бързал на война.

 

Тръгнал бил отдавна

той за тая сеч

и израствал бавно

тъмен лес далеч.

 

Свило се сърцето:

винаги се бой

от места, където

има водопой!

 

Но пришпорил коня,

той със сетен дъх

изкачил наклона

до самия връх.

 

Свърнал запъхтяно,

слязъл в суходол,

минал през поляна,

стигнал сипей гол.

 

И се спуснал в клека

и през него той

стигнал до пътека

и до водопой.

 

В безразсъден порив,

без да се бои,

спрял той коня морен,

да го напои.

* * *

Пещера, към нея —

през потока — брод,

синкав пламък тлеел

пред самия вход.

 

Кървав дим в очите

стелел пласт след пласт

и откъм горите

чул се жален глас.

 

И поел тогава

с тръпнещия кон

през рова направо

той към тоя стон.

 

Хвърлил взор юнашки

и видял това:

люспеста опашка,

змейова глава.

 

Змей девица млада

с тяло омотал,

бълвал — като в ада —

пламък мъртво-бял.

 

Шията висяла

като бич корав.

в рамото й бяло

впит със страшен гняв.

 

Че по стародавен

тежък обичай —

змеят получавал

откуп в тоя край.

 

Там така се грижел

простият народ

за бедняшки хижи

и за мил живот.

 

Шията обгърнал

здраво змеят стар

и така превърнал

в жертва този дар.

 

Хвърлил взор към свода

смелият герой

и приготвил бодро

копие за бой.

* * *

Взор притворен. Сини

бездни, ветрове.

Бродове, години,

цели векове.

 

С поломена броня —

конникът сразен.

Редом тъпче конят

змея повален.

 

Кон и змей — отдавна

не издават глас.

Конникът — припаднал,

девата — в несвяст.

 

Глъбината — синя.

Гаснеща заря.

Тя лежи. Царкиня?

Земна дъщеря?

 

Ту сълзи от радост

леят се — поток,

ту отново падат

те в съня дълбок.

 

Ту са се свестили,

ту лежат на гръб

от сразени сили

и изтекла кръв.

 

Но туптят сърцата

и ту тя, ту той

будят се за кратко,

после пак покой.

 

Взор притворен. Сини

бездни, ветрове.

Бродове, години,

цели векове.