Борис Пастернак
Сватба

Тръгнали със звън и смях

с младата невеста,

след разходката — у тях

всичко се премести.

 

Зад завеси и врати

в нашите съседи

глъчката се прекрати —

от един до седем.

 

А в зори, в самия сън —

сън съня догоня —

пак излязоха навън

след акордеона.

 

И със своя стар баян

сипна хармониста

шум и плясък — длан о длан

блясък на мъниста.

 

Ето пак и пак, и пак

носи се частушка,

скача на кревата чак

и при нас се мушка.

 

Бяла като сняг, една

посред смях и врява,

свила в танца рамена,

като лебед плава.

 

И помахвайки с ръка,

свела поглед вляво,

сякаш не ситни с крака —

плава, плава, плава.

 

Мигом всичко онемя —

смях, игри и говор

се затриха вдън земя,

скриха се отново.

 

И пробуди се след тях

ехото вседневно,

смеси се с разкати смях

и с речта напевна.

 

И жадуващи за вие

като прашен вихър

в свода необятен, чист

гълъби извиха.

 

Сякаш гонят — погледни! —

сватбата в безкрая,

та щастливи сетнини

да й пожелаят.

 

Че животът ни е миг,

в който вливат всички

в тоя свят хилядолик

своята частичка.

 

Само сватба, в свода вън

бурна — както долу,

само песен, само сън,

само гълъб волен.