Метаданни
Данни
- Серия
- Стихотворенията на Юрий Живаго (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Весенняя распутица, 1957 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Кирил Кадийски, 1990 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (юни 2008)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (юни 2008 г.)
Издание:
Борис Пастернак. Доктор Живаго. Интерпринт, 1990
История
- — Добавяне
Догаряше небето вече.
В горите глухи на Урал
ездач в разкаляната вечер
прибираше се окъснял.
Едва-едва влечеше конят
подкови, шляпащи със звек,
и бързаха да ги догонят
и локвите със звънък ек.
А ходом тръгнал, изтощено
отпуснеше ли той юзди —
дочуваше се как с бучене
се носят придошли води.
Как кремък кремъкът изкъртва,
как плач долита, екне смях,
и пънове във водовърта
се сриват с буци пръст по тях.
А там, сред клони почернели
от залеза недогорял,
ехтяха славееви трели
като набат, като сигнал.
Върбата там, където чака
с вдовишка кърпа на плещи,
май славеят-разбойник в мрака
на седем дъба пак пищи.
Каква беда, каква изгора
го бе разпалила и днес?
В кого сачмите без умора
изстрелваше сред тоя лес?
И сякаш като дявол щеше —
дошъл с каторжници насам —
да търси конни или пеши
уралски партизани сам.
Земя, небе, гори и птици
ловяха този глас запял,
тия отмерени частици
от лудост, радост, болка, жал.