Йордан Радичков
Страх (9)

КУЧЕ ВЛАЧИ

Докторът не можа да отговори удовлетворително на запитването на Куче влачи относно клъцването на дръвцето. Мъжете уточниха още веднъж облога, разбраха се по кое време ще се срещнат в ханчето, за да получат от Куче влачи въпросния хмел от гроба на воденичаря Рабиша, пиха още по чаша, наеха файтона с унилия файтонджия от Старопатица и заминаха за селото. Куче влачи смяташе, че козарят е успял да клъцне дръвцето, щото — викаше той, — кога чичо хвърли око на дръвце, няма начин, значи, да не го клъцне, та ако ще с пушка да вардиш! А в тоя филм — отбеляза човекът — ние не сме се снимали, ние се снимахме по-лани в един друг филм, всички ни бяха облекли като черкези с мустаци, ама от пустата жега, мустаците ни се разлепиха.

В селото четиримата мъже се разделиха. Ние ще оставим ветеринаря, снабдителя и пощенеца с неговата пълна пощенска униформа и с неговите хипотези, за да тръгнем по петите на Куче влачи.

Смятах, че човечецът, щом се прибере в своята къща, ще се запретне да измисли някаква хитрост, за да може да надхитри тримата си спътници, и дори ми мина през ума, че ще отиде още по видело да набере хмел от гробищата. Той обаче нито седна да измисля хитрости, нито отиде да набере хмел по видело, защото сума работа го чакаше. Ловното куче на негов съсед бе окучило три кученца, обещаваше да отсече опашките на кученцата, за да гонят по-хубаво, и преди още да е влязъл в двора си, съседът го отби да свършат обещаната работа. Подир това на него налетя дебела жена, пъшкаше като парен локомотив и с думите: Ти баща, ти майка! — го отби да направи протеза на една пуста овца, че си претрошила пусти преден крак. Куче влачи отиде, направи от дървени дъсчици едно съоръжение, наричано сглаби, и с тия сглаби уви като в калъф счупената кост на овцата.

Жената държеше животното да не мърда, пъшкаше и бе изсипала половината си пазва пред доверчивите очи на Куче влачи. По същия начин тя го възнагради и когато се наведе да му полива вода, за да измие ръцете си. Куче влачи изми ръцете си, надникна още веднъж в голямата пазва на пъшкащата жена и пред вратницата на своя двор видя, че стои другоселец с коза. Другоселецът идваше от Старопатица, бе вързал козата с въженце, козата стоеше до него и от време на време замахваше с глава, сякаш се заканваше да удари с глава стопанина си. Беше кротка саанска коза, стопанинът се оплака, че от няколко дни почнала да замахва с глава, изглежда, нещо й е влязло в главата. „На тебе ти е влязло нещо в главата!“ — рече му Куче влачи, хвана едното ухо на козата, изтръгна надут кърлеж от него и го хвърли в тревата. „Затова замахва“ — каза той на стопанина, а стопанинът си поведе козата по улицата, клатеше глава и повтаряше: „Глей ти!“

И влезе Куче влачи в своя двор, и с един само поглед успя да го обгърне, защото в него нямаше кой знае какво да се обгръща: старото куче газеше из тревата, подбираше кучешка трева и пасеше с не много голяма охота — това е работа повече на тревопасните, но щом го заболяваше стомахът, то нагазваше във високата трева и пасеше; кокошки ровеха картофената градина под наблюдението на стария червен петел и в колективната си работа се мъчеха да надминат прасето — то също ровеше, извило в дъга мършавия си гръбнак; край кладенеца се лутаха оглупели патици, в дъното помежду застаряващ сливак стоеше старата къща с отворена врата, щом Куче влачи погледна към вратата, в същия този миг, като че нарочно за него, там се появи мършавата му женица с две дълги черни сколуфи, увиснали покрай ушите, с две дълги черни ръце, увиснали покрай тялото — ако човек ги види за първи път, ще му се сторят безкрайни.

Жената поиска да разтвори ръцете си, но рамката на вратата се оказа тясна, затова излезе пред вратата, разпери ръце и, кажи-речи, разперените и ръце бяха дълги колкото цялата къщица, свита в остарелия, пълен с лишеи и гъсенични меунки сливак. След този жест женицата на Куче влачи се удари с безкрайните си ръце по кокалестите бедра, слезе с едно стъпало на земята (къщицата имаше само едно стъпало) и призовавайки християнските и езическите богове, се понесе, та разпиля от градината и от двора всички домашни животни. Кокошки, патици, прасе, куче — всичко туй се пръсна и по тайни пътеки и коридори мина в дълбока нелегалност в гъстия бъзак, застанал невъзмутимо в единия край на градината.

Щом разпиля всичко и го натири в бъзака, женицата се завъртя, влезе отново във вратата и веднага пак излезе оттам, защото бе забелязала, че първата и поява не направи никакво впечатление на Куче влачи. Понеже минаваше за нула човек, всички работи от подобен характер му правеха нула впечатление.

Той, разбира се, не бе никак трогнат, такова дружелюбно посрещане не му беше за първи път, стоеше си в средата на двора и се почесваше по врата, замислен над някаква своя проблема. Всъщност нямаше никаква проблема, ами гледаше троскота в двора, почесваше се и се чудеше, че тая година троскотът е станал много тлъст, да се чудиш с какво се е угоявал. „Заплесвай се, заплес-вай се — фучеше жена му, — клечка дърво няма на дръвника, а ти се заплесвай!“ С дългите си ръце тя събираше като с гребло шума и клечки около дръвника, събра цяла престилка и проклинайки орисията си, влезе във вратата да запали огън. Куче влачи чуваше отвътре гласа й, той изригваше като вулкан през отворената врата, заплашваше всеки миг да раздруса къщицата и да я превърне в развалини. Куче влачи седна на дръвника, сякаш това, дето се разиграваше пред очите му, не се отнасяше за него, а го гледаше на кино, то ставаше през девет земи в десета.

Всички жени са недоволни от мъжете си, но трябва тук да кажа, че жената на Куче влачи бе самото въплъщение на недоволството. Нейното недоволство отдавна бе прехвърлило границите на Куче влачи, бе се разпростряло към целия свят и заедно с целия свят тя бе недоволна и от себе си. Нито можеше да се зарадва, кога нова дреха облече или когато цъфнат цветята саморасляци в градината, а още по-малко, когато се видеше в огледалото. Не бе чела Плиний, но щом застанеше пред огледалото, виждаше себе си в очите на другите и това още по-малко я въодушевяваше.

Без да се спира, тя разпали огъня и продължи да излита навън и да влита във вратата. В по-младите години Куче влачи й казваше: „Няма защо да влетяваш и да излетяваш от къщата, като че някой ти е турил жежко яйце в гащите!“, но тя тогава не си взе бележка и той се отказа да й прави повече бележки, в смисъл да не излетява и да не влетява в къщата, гонена по споменатия по-горе образен начин.

Стопанинът свикна с тая работа, чакаше спокойно, докато нажеженото яйце изстине, и за да не се чувствува сам, гледаше гъвкавия пушек над комина на къщата, все едно че гледа добродушно животно и общува с него по начин, известен само на двамата. Пушекът постоя изправен известно време, едва спазваше равновесието, сетне бавно се наклони на една страна и все така наклонен се запъти към гората. „Като йероглиф върви, мааму стара! — рече си човекът. — Досущ като ония пилета на доктора!“

Мисълта на Куче влачи тръгна към гората заедно с пушека, отиде там, избра си едно хубаво дръвце и се върна в двора. Куче влачи взе брадва с къса дръжка, седна на дръвника и почна да точи брадвата с тристенна пила. Дръжката на пилата бе от какалашка, но за да не убива ръката и да не прави мазоли, стопанинът бе увил какалашката с памучен парцал. Той точеше, попоглеждаше от време на време към вратата, там продължаваше да влита и да излита, развявайки дългите си сколуфи, неговата женица, без никаква следа от умора; напомняше донякъде механическа играчка.

Куче влачи точеше, опитваше с палец острието на брадвата и говореше:

„Влетява си, значи, тя и излетява, попиля добитъка и глей го добитъка, навря се в бъзака, значи; не смее да излезе, само носовете му се показват оттам. О, боже, прочие!“ (Не зная какво искаше да изрази Куче влачи с това „О, боже, прочие!“, но понеже това възклицание се изтръгна от устата му, съм длъжен да го спомена.)

„Вампири, вампири — рече той и погледна пушека над къщата си; пушекът продължаваше да се измъква на пръсти от комина, превръщаше се на йероглиф и все така на пръсти отиваше към гората — болест него не го хваща, болестта сега е по добитъка. Болест много, ние с доктора двама. Шап като пожар, не може да се насмогне. Само със санитарни бариери, вика докторът, и почваме ние, значи, със санитарни бариери. Но само шап ли е! Тук крава глътнала желязо, там прасе боледува и кашли, кокошки ги налегнала пипката, кучетата, и те много почнаха да боледуват. Докторът с две ръце, и моите ръце две, та четири! Може ли с четири ръце всичко да се оправи? Може, казва докторът, но денонощно!… Да, денонощно. Дай магнит на еди-коя си крава, казва докторът, и аз отивам, та давам магнит на кравата, магнитът преспива една нощ у нея, после с доктора режем, изваждаме магнита, а магнитът облепен като таралеж с желязо — пирони, телове, всякакви парчетии. Дааа! Старо желязо, ръждясало. А то знае само да влетява и да излетява от къщата и като излетява и влетява — фучи! А ти стоиш по средата като магнит в кравешки корем и цялата ръжда, значи, се полепва по тебе! То обаче следователно, дето вика докторът, знае само да влетява и да излетява като йероглиф. А това, че целият добитък е обърнал очи към тебе, никак не го интересува. Добитъкът не е човек, не може да ти каже къде го боли, ти сам требе да му откриеш болката, като го погледнеш в очите. Всичко е написано в очите на животното. В очите на човека нищо не е написано.“

„Нищо не е написано“ — рече той и погледна към къщата. Добре, че беше далеко от мършавата жена, защото, ако я беше погледнал в очите, щеше да се стопи от светкавиците й — тя мяташе светкавици във всички посоки и къщата всеки миг можеше да се възпламени.

Не се възпламени обаче, само пушек продължи да се измъква на пръсти от комина й, накланяше се към гората и мамеше към гората Куче влачи.

„Сега, сега — рече той, опитвайки с пръст острието на брадвата. — Тя нека да си влетява тука и да си излетява, те тия монголоиди, ако не влетяват и не излетяват, ще станат вампири. Те и без това са си вампири, ония искат да ни плашат с вампири и с хипотези, а не знаят, че всяка нощ ние спиме с вампири и с хипотези. (Тук той имаше пред вид пощенския служител.) И Крум Иванов спи с вампир, само че на него вампира му дебел. Всеки с късмета си!“ — рече Куче влачи, спомняйки си наполовина из-сипаната пред очите му пазва, докато туряше сглабите на счупения крак на овцата.

Не можа да се сдобие с дебела жена и кога ляга всяка вечер и се опира в мършавия гръб на жена си, усеща всеки неин кокал поотделно.

„Да, ама мойта не пъшка!“ — усмихна се на себе си Куче влачи, доволен, че удостои с тази похвала жена си.

Стана от дръвника, свирна на кучето и двамата — човек и куче — тръгнаха към гората.

По това време на прага на къщата пак се появи мършавата жена, пъхна ръце под престилката си (ръцете й едва се побраха под престилката), попогледна подир човека и подскачащото около него куче и бледо подобие на усмивка премина по лицето й. „Проклет е, господ да го убие! — помисли си жената. — Ама си е мой!“

Като остана доволна, че удостои с тази похвала мъжа си, тя запретна ръкави и се залови да си гледа спокойно работата. Ни следа нямаше вече от онази механическа играчка, дето ту влетяваше, ту излетяваше от къщата, призовавайки всичките християнски и езически богове на помощ, ами жената съвсем спокойно влизаше в къщата или излизаше, слизайки едно стъпало, примамваше кокошките и с широк размах им хвърляше царевица. Е, и попоглеждаше, разбира се, към Куче влачи и кучето — те съвсем се бяха смалили.

* * *

А през това време Куче влачи рече на кучето:

„Тъй ще се търкаляме ние през тоя живот, като жироскопи!“

По-късно, нагазвайки в дълбоките сенки на гората, се сети за нещо и пак рече на кучето:

„Ще трябва да попитам довечера доктора като какво е това жироскопи!“

В гората си спомни отново за козаря и окончателно реши, че е успял да клъцне дръвцето. Окото му се спря на едно дърво, подпря брадвата на него и свали сетрето си, за да не го притеснява по време на сечта. Огледа го от всички страни, хрумна му внезапно, че е много младо, много стройно и че е грехота да се сече толкова младо дърво. Взе брадвата и сетрето, тръгна да оглежда другите дървета, но те всички бяха млади и стройни.

„Грехота е, повтаряше си той, грехота, нещо по-старо ще намеря. А, ето едно старо!…“

Старо, възлесто, с изпотрошени клони, едно дърво стоеше изправено насреща му с такъв отчаян вид, сякаш не му се живееше вече и цял живот го бе чакало да се появи с брадвата. Птици изпъркаха в клоните на дървото, разлетяха се с писъци из гората. Птича перушинка се завъртя и падна в тревата, кучето изтича към нея, помириса я и погледна стопанина си.

„Това ще клъцна!“ — реши в себе си Куче влачи, подпря брадвата до дървото, окачи сетрето, а сам той седна да изпуши една цигара, опрял гръб на ствола. Бръмбар рогач се появи пред нозете на човека, надигна се на многобройните си крака и почна да го разглежда. Така пушещият дървар и многокракият бръмбар се гледаха доста продължително.

Човекът пушеше в потъналата в сенки гора и като местеше разсеяно погледа си от дърво на дърво, съгледа изненадан една тънка и жилава еврекина (т.е. еврейка). „Я!“ — възкликна Куче влачи. Дръвцето бе застанало помежду няколко дъбака, тънко и крехко, и стоеше тъй странно сред сенчестата и могъща гора, сякаш бе паднало от небето и се бе озовало в чужд, враждебен свят. Дъбаците се извисяваха нагоре, преплитаха клоните си един в друг и нещо си шушукаха. Еврекината стоеше плахо в нозете им, не смееше да мръдне ни с един лист, ще помисли човек, че й се е взел дъхът. Стар глог стоеше зад нея, ситните му листа трепереха от горския хлад.

„Гледай ти! — рече си Куче влачи. — Кой знае откъде е довеяно това дръвце в гората!“

Дожаля му. Почна да оглежда едно по едно дърветата и се изненада, че толкова много различен свят се е събрал на едно място. До стария глог стърчеше круша-дивачка, наполовина разцепена, купчина церови дървета се бяха притиснали едно до друго, като че бяха другоселци ергени, дошли да избират мома, по-нататък лешников храст се загръщаше в меката си шума и пазеше вътре в себе си някаква тайна. Кой знае каква тайна в лешниковия храст нямаше — ако изключим едно птиче гнездо, отдавна изоставено, едно зелено гущерче и цигански охлюв, заспал като заклан. Но и това не е малко, мигар ние в себе си пазиме повече тайни!… Гората бе просичана неравномерно, имаше много стари дървета с наполовина изсъхнали клони, имаше млади и стройни, те бързаха нагоре, да излязат на слънце, имаше криви и усукани, ще речеш, че горските духове са ги усуквали нощем, както се усукват въжета, други стоеха възлести и мрачни, личеше си, че не са от разговорливите. Откъде ли е дошло всичко това, та се е струпало на едно място?

Сети се за японския трендафил пред къщата, в чийто листак се криеше прословутата зелена дървесна жаба, скочила през лятото в стаята и подплашила цялата къща. Той си стои там от памтивека, пренесен е чак от Япония. През последните години покрай пътищата се появи канадска топола, значи, и това дърво много е пропътувало, за да стигне от Канада дотука. Добитъкът, и той така е пътувал, докато се разсели по нашите земи. Добитъкът, както и дървото, не може да говори, но той има очи. Ако боледува, ще надникнеш в очите му и ще разбереш неговата болка. Дървото не може да ти говори, няма очи, за да го погледнеш в очите и да разбереш болката му. Ако замахнеш с брадвата към дървото, то не може да побегне, само ще извика от удара на брадвата.

От едната си страна Куче влачи видя голям пън, около пъна се бяха заловили и се точеха нанагоре тънки леторастия, т.е. ластари, израснали за едно лято. Дървото бе повалено, но живец в корените му се бе запазил и тънките ластари бяха надникнали навън крехки и безпомощни, за да продължат посечения от брадва живот… Човекът се обърна назад, та погледна своята брадва — стоманата й светлееше.

Той стъпка остатъка от цигарата, бръмбарът-рогач се разбърза в нозете му, но нали бе многокрак, трудно вървеше из тревата, щото безбройните му крака се заплитаха в нея. Куче влачи взе брадвата, но не замахна с нея към дървото, избрано за сечене, ами тръгна из гората да събира сухоежбина. Тук клъцна нещо изсъхнало, там премахна болен клон и преди още да е почнало да се здрачава, събра толкова много сухи дърва, че едва успя да ги върже на сноп и да ги вдигне на рамото си. Той не беше от милостивите, сума дърво е паднало изпод брадвата му, но този път човекът не посегна към живо дърво. Сухото гори по-хубаво от суровото — реши в себе си той и се за-измъква с товара си от гората.

Кучето този път вървеше отпреде му. Гората го закачаше по пътя, искаше си клонака. Тя шумеше дълго подир човека и помахваше с клонките си, но той не й обръщаше внимание, пред очите му се мяркаше непрекъснато зелената секвоя от Лопушанския манастир. Това е в старата Берковска околия, близко край историческото село Лопушна. Излезе от гората, навън бе по-светло, макар че слънцето бе залязло зад планините. Секвоята продължаваше да се мярка пред очите му и слизайки към селото, Куче влачи се чудеше на калугера: как така се е сетил да я пренесе чак от Атонската гора. Калугерът се бе скитал из далечните манастири, преди да си тръгне за българските земи, взел, че изскубнал тайно едно съвсем малко дръвце, увил корените му в земя и мокри парцали, турил всичко това в бездънната си калугерска торба и потя-гайки цървулите си, тръгва пешком да пренесе дръвцето чак в Берковска околия. Ето това е монголоид, рече си човекът, а не онова, дето доктора го мисли! Игуменът на манастира разказваше лани на Куче влачи (лани с доктора те се отбиха да видят козата на манастира, игуменът се оплакваше, че таралеж се бил научил да бозае нощем от вимето й и по причина на таралежа козата почнала да линее), та разказваше той, че това е най-голямото дърво на земята, че живее по хиляда, даже и по две хиляди години и нещо, че е родено в Америка, оттам било пренесено в Атонския манастир, а нашият калугер още през турско време го пренася пешком, за да го засади в манастирския двор. Денем той се крие от башибозук, вечер спира при някой поток, развива дръвцето, пои го с вода на потока, после пак го повива, както се повива бебе, туря го в торбата и хайде — отново на път… Дръвцето е станало могъщо дърво, сега то се извисява високо над манастирския покрив.

Тъй, казваше игуменът, хората и вярата са пренесли, тамяновото дърво са пренесли, лавровото дърво, суеверията, тютюна, царевицата, Пайсиевата история, черницата и копринената буба, а така също и болестите по хората и по добитъка.

„Ами ние какво ще пренесем? — попита Куче влачи и сам си отговори: — Един наръч сухи дърва!“

Ето с какво се занимаваше нашият човек след раздялата си с ветеринарния доктор, със снабдителя и с пощенския служител. Делничност и простота лъха от всичко това, то се заражда вътре в самия човек, развива се там до някаква определена степен и издъхва пак вътре в самия човек без всякакво въодушевление, без всякаква полза от обществото и без всякаква поука за читателя и за пишещия.

След вечеря Куче влачи рече на жена си:

„Време е да се бере хмел!“

Взе стомната да пие вода, но преди да пие, я разклати, защото вярваше, че вечер водата заспива в стомната, а да се пие заспала вода не е хубаво. Човек трябва да събуди водата, преди да отпие от нея.

И Куче влачи тръгна към гробищата да набере от Рабишовата могила обещания хмел и да го отнесе при ония в битовото ханче „Воденицата“. Те ей такива очи ще облещят, като ме видят! — мислеше си той, крачейки в мрака по пътя към гробищата.