Йордан Радичков
Страх (4)

ИСТОРИЯТА НА ВОДЕНИЧАРЯ

Из долината плъпва всякаква машинария, железни фабрики, циркуляри, газгенератори застанаха край бреговете на реката и реката, наситена с дъх на планини, на билки, на самодиви, пълна с пъргава риба, ту напета, ту игрива, ту нежна, изпълнена с леност, като женска милувка, или пък могъща, когато трябва да задвижи водни гатери и воденици, да накара да затреперят от ударите на водните чукове тепавиците, същата тази река, пълна с жизненост от зачатието на света, изведнъж помръкна и понесе покрай помръкналите си брегове товара на сивите фабрични отпадъци. Река и воденица се обгърнаха с меланхолия^[1]. Една сутрин воденичарят, след като се бе взирал дни и седмици наред към селото с надеждата да зърне мливар по пътя, се качи на керепа. Той беше самотен човек, дошъл на воденицата от село Рабиша. Водата тук стихваше, завърташе се, облизваше с муцуна каменното корито и ненамерила пролука, се измъкваше изпод ставилото и плъзвате като влечуго по улея. Воденичарят видя себе си надвесен над водата, отражението насреща му бе неприветливо, затуй човекът се отдръпна назад. Водата завъртя образа на човека със сламена шапка, преобърна го и го понесе стремглаво по улея.

„Боже, воденицата!“ — извика човекът с такъв ужас, сякаш жив го хвърляха върху озъбените перки на водното колело. Водното колело се въртеше лудо, в един миг пое отражението на човека и в следващия миг всичко се превърна във воден прах.

„Амин!“ — рече човекът и се пресегна, та пусна ставилото.

Воденицата млъкна, само водата продължи да се оттича и да пада на едри капки, напомняйки на пресекулки за отшумяло събитие. Тъй капчукът от стряхата ни напомня за преминалия дъжд, тъй се оцеждат и капят в нас звънките капчуци на изживяна радост или сълзите на отминала скръб. Понякога ни едно събитие не ни е докоснало и въпреки това човек усеща как вътре в него набъбва и се сцежда влага и от време на време вяло ще се отрони и още по-вяло ще тупне набъбналата капка. Туй е меланхоличният капчук на човека; въпреки всички усилия неговата могъща душа не успява да превърне тази таеща влага в светла роса, затуй вътре в нас ще продължи да отеква като в празен параклис меланхоличният капчук… Воденичарят се бе излегнал на дървения одър в потъналата в паспал стаица, гледаше тавана и слушаше как на пресекулки падат тежки капки и се удрят в наранената му душа. Пък и не само в душата му се сцеждаше тази вода, ами цялата воденица се отцеждаше и отвсякъде се чуваха глухи удари, чиито интервали нарастваха. Помежду интервалите той чу някои да говорят върху каменния покрив на воденицата:

— Жив ли е?

— Жив, жив!

— Ами, жив!

— Тц!

— Не е жив!

— Жив, жив!

Тия, дето говореха и питаха дали е жив, или не е жив, се разходиха по плочите на покрива, слязоха на земята, минаха откъм входа на воденицата, струпаха се пред прага и той ги чу отчетливо как отново се разбъбраха:

— Не е жив!

— Жив е, жив!

— Ами, жив!

— Жив ли е!

— Жив, жив!

— Не е жив!

— Иииии — рекоха хорово тия на прага и млъкнаха.

Той стана, замеси и опече една питка в огнището. Ония пред прага бяха почнали отново да спорят дали е жив, или не е жив. Помисли, че с тая питка злите мащехи искат да го подмамят, ще му търкулнат питката и ще го пуснат да я гони, докато се загуби по света и забрави воденицата. Питката беше топла и дъхава. Тури я под мишница, усещаше как го стопли през дрехата, блъсна скърцащата врата, „Ох, ох“ — застена вратата, поразмести дървените си кокали и се отвори. Ято врабци се бе скупчило пред вратата, щом тя изохка и на нея се появи воденичарят, врабците тутакси хвръкнаха, качиха се горе на покрива и един през друг почнаха да викат:

— Жив, жиииииив!

— Амин! — рече воденичарят. — Хайде, брашнени човеко!

Да речеме и ние амин, подобно на него, драги читателю!… Човекът тури резето на охкащата и пъшкаща врата и тръгна по пътя към селото, сподирян от виковете на врабците: „Жив, жиииив!“

Мисълта му се завъртя като воденично колело, улови едно зърно, паднало от празния кош, и започна да го мели. То се знае, че човекът в тоя момент се занимаваше само с водениците, и за да бъде убедителен за себе си, си припомни как Тотлебен победи турците при град Плевен, като им съсипа всичките воденици. Турците бяха приготвили много мливо, мелеха денонощно, хранеха войска и башибозук и се канеха да удържат обсадното положение чак докато дойде султанска войска от Истанбул. Тотлебен взе тогава, че пусна големия бараж над град Плевен, водата се втурна като хала към града и по пътя си помете десетките воденици на турската войска. Като остана без мливо, войската погладува, колкото требеше, и се предаде начело с пашата. „Да, ама Тотлебен е разбирал от воденици — рече си воденичарят, — той е знаел, че като вземеш на човек воденицата и го оставиш без мливо, то той, човекът, увисва като паяк във въздуха и ни напред, ни назад. Дааа — въздъхва воденичарят, — ама няма вече Тотлебени!“

Но макар че нямаше вече Тотлебени и нямаше никаква обсада, воденичарят приличаше донейде на паша, който отива някъде си да се предаде някому. Вместо сабя той носеше една питка, печена в огнището. Не зная кому щеше да се предава, но във всеки случай той отиваше да се предава. Обърна се на няколко пъти да погледне виновно воденицата, тя все повече и повече се снишаваше, срамуваше се от бягството му, само покривът й остана да стърчи над бъзака.

Човекът гледаше равнодушно железните фабрики из долината, корпусите им бяха оцветени в жълто и черно, в сребърно и сиво, бяха като оси, накацали в долината, други пък приличаха на косматата земна пчела. Вътре в корпусите им се разнасяше бръмчене, та с това си бръмчене досущ му напомняха на оси. Оса мед събира ли? — мина му през ума и нямаше нужда да ви отговаря, защото отговорът на този въпрос се съдържаше в самия въпрос. Човек никъде не се виждаше, само машинария кръстосваше долината, ръмжеше и газеше из нивите.

Човек бе единствено воденичарят, но и той бе половин човек; другата му половина остана при воденицата, тъй че той се търкаляше през долината като празна шушулка, стискайки под мишница изпечената в огнището питка и улавяйки се от време на време за Тотлебен и за водениците на историческия град Плевен. Ако воденичарят бе чел „Писма от моята мелница“ на Алфоне Доде, най-до-бре от всички читатели би разбрал мъките на воденичаря, но се съмнявам, че би почнал да пренася на гръб глина и да я мели във воденицата само и само да поддържа илюзията, че воденицата му още е жива, защото той не беше романтичен колкото Алфонс Доде. Алфонс Доде тъй красиво го е написал, че читателят непременно ще се възхити от прочетеното, обаче въпреки възхищението си той няма да му повярва. Този пример а още едно доказателство, че има изкуство, от което се възхищаваме, без да му вярваме, както и изкуство, на което вярваме, но не му се възхищаваме. Може би и затова на времето хората са правели църкви — не защото са вярвали много в бога, а защото им се ще да има бог.

Воденичарят бе суеверен и пред очите му още трептеше цветната дъга при водното колело, когато улеят поде отразения му образ и го запокити върху лудо въртящите се дъги на перките. Човекът видя само в един миг как образът му се превърна в небесна дъга, това го сепна, озадачи го, изпълни го с набожност, въпреки че беше езичник, та затова той рече първо: „Боже, воденицата!“, а сетне каза тихо: „Амин!“ Зли мащехи се въртяха из главата му, все му се струваше, че питката, изстиваща под мишницата му, ще се търкулне по божия свят и примамван от нея, той ще тръгне, докато се изгуби, а злите мащехи ще потрият ръце и ще почнат да се смеят зло: „Ха, ха, ха!“

Независимо от всичко обаче човекът продължаваше да стиска питката и да се държи за нея, тъй като в тоя момент тя бе единствената му опора. Фабриките продължаваха да бръмчат в ушите му, бълваха дим, ръмжеха заканително, пъшкаха и му подвикваха с парни свирки: „Дай питката!“ „На!“ — казваше човекът от време на време и показваше лакътя си на ръмжащите фабрики.

В селото с лай го посрещнаха кучета, човекът сметна, че те се втурват отгоре му заради питката, затуй и на кучетата показа лакътя си и им рече: „На!“ Добитък надничаше през оградите на дворовете, овце го гледаха и блееха, крави мучеха, една коза дори вървя известно време подире му, като му подвикваше, но той и на добитъка наказваше лакътя си и му викаше: „На!“ Когато мина покрай селската фурна, видя вътре във фурната да фучи нафтова дюза и един оплескан с нафта субект да опалва пещта. Хлябове стоеха наредени върху дървения тезгях и отвсякъде идеше дъх на нафта. Човекът погледна своята питка, тя дъхтеше на огнище, на пепел и на жарава. Нафтовата дюза продължаваше да бълва огън покрай субекта и да фучи като едноглав змей, той и на дюзата показа лакът и й рече: „На!“

Същото това човекът повтори и в канцеларията на комбината за битови услуги, когато му казаха, че закриват воденицата поради липса на мливо и че на нейно място ще открият битово ханче.

Главният счетоводител със сатенени ръкавели, дълги до мишниците, се зае да убеждава воденичаря, че комбинатът развива дейност, много по-голяма от дейността на която щеш организация да вземеш, че комбинатът трябва да бръсне населението и да кърпи обущата му, да му поправя телевизорите и радиоапаратите, да пренавива намотките на електромерите, да разменя вълната срещу жакардови килими, да поправя каруци н електрически печки, да изпълнява всички видове шивашки поръчки, да боядисва прежда, да влачи вълна и да разчепква дреб на дарака, да поддържа два циркуляра за рязане на дърва по дворищата, да калайдисва селския бакър, да пере и да къпе населението в новооткритата баня с курни и душове, да меси и да пече хляба и т.н., и т.н.

— Ааа, видях ви хляба! — рече му воденичарят. — Алал да ви е!

Навън той зърна край стената да клечи куче, подхвърли му залък от питката, рече му: „Вземи за бор да прости!“, кучето улови залъка във въздуха и тръгна подир човека. Той продължи да върви по улицата. Ако видеше крава или биволица да си протяга главата към него и да души въздуха с разширени ноздри, отчупваше и подаваше от питката. Козата, която го бе проследила известно време при влизането му в селото, пак се появи, той и на нея даде с думите: „Бог да прости воденицата!“ — и докато премине половината село, забеляза, че много добитък и кучета вървят подире му. Между добитъка стъпваше напето и един гащат петел, кълвеше тук и там по някоя изпаднала троха и внимаваше някое от големите животни да го не настъпи по крака с копитото си.

Питката се свърши, брашненият човек отри ръцете си една о друга, спря се и рече на добитъка и на кучетата: „Няма вече! Питката свърши!“ Овцете блейнаха, чу се мучене, кучетата почнаха да скимтят и да мърморят нещо под носа си, петелът попита: „Какво? Какво?“, щото стоеше най-отзад, и като слушаше добитъка около себе си, на човека му се струваше, че всички викат: „Дай! Дай още от питката!“ Той се обърна кръгом и тръгна по улицата, а добитъкът и кучетата се спогледаха и тръгнаха и те подире му.

Въодушевление постепенно завладя човека, той почна да крачи по-бодро по улицата, а и добитъкът почна да крачи, а по-едра крачка подире му и все повече и повече врявата се засилваше. Реши в един миг, че ще заведе всичко това, дето е подире му, на воденицата, че ще опече една голяма питка в жаравата и ще излезе навън пред вратата да храни добитъка по най-библейски начин, а през това време ще надойдат хората от селото, ще погледнат, ще свалят каните си и ще се прекръстят, щото изведнъж ще разберат каква огромна несправедливост са извършили, изоставяйки воденицата. А той няма да поглежда към хората, само ще отчупва големи късове и ще ги подава на добитъка, добитъкът ще протяга кротко шия, ще взема кротко хляб от дланта му и още по-кротко ще се отдръпва назад… Той ще раздава пред воденицата дотогава, докато види, че първите каруци с мливо се задават по пътя, и ще каже: „Време е да вдигна ставилото!“, ще се качи горе при улеите, ще вдигне ставилото и лудата вода ще се хвърли право надолу към водните колелета, за да ги завърти.

Но когато се обърна, брашненият човек видя, че добитикът се бе спрял далеко зад него, кучетата се подписваха върху зидовете, кравите махаха с опашките си, а овцете, посбутвайки се една друга, се отдалечаваха. Добитъкът постепенно се разпръсна, петелът се покачи на една ограда, извика няколко пъти и след като съобщи каквото трябваше, скочи на пътя и се спусна да гони летяща ниско буболечка. Човекът постоя, постоя, завъртя се в собствената си пустотия, почеса се по врата и рече: „Време е да пущаме ставилото! (Воденичарите спускат ставилото, когато мливото в коша се свърши и водата по улеите трябва да секне.) Хайде, Рабишо! Хайде, брашнени човеко!“

Казваха му Рабиша; не че такова бе името му, но понеже бе самотник, дошъл от село Рабиша, всички му викаха Рабиша.

Хвана капата си в едната ръка, тръгна по пътя и като потупваше капата си от време на време в бедрото, от нея и от панталона му се вдигаше брашнен прах. Рабиша можеше да обиколи така цялата земя и кой път се потупа с капата о нея, винаги щеше да се вдига брашнен прах, защото брашненият човек е като умна глава, пълна до керемидите със всякаква мисъл, и дори ако приемем, че един ден мисълта се изчерпва до дъно, то тогава в ъглите остава да блуждае сянката на мисълта; така вечер върху белосаната стена блуждае уголемената човешка сянка.

* * *

На следващия ден Куче влачи отиваше да реже ракита край воденицата. Кога наближи, той остана крайно изненадан, че воденицата работеше — откъм нея идеше плясък на вода, гърмяха кречеталата с дървените си гласове, звънтяха звънци, за да предупредят воденичаря, че мливото в кошовете е изтекло. Отвсякъде се носеше шум, стържене на камък, потъналата до колене в земята постройка вибрираше и се тресеше. Гледай ти! — поклати глава Куче влачи и възви към отворената врата. Пред вратата се бе скупчило ято врабци, щом човекът ги наближи, врабците се вдигнаха, завикаха: „Жив! Жиииив!“ — и прелетяха със свистене над каменния покрив. Вътре не се виждаше никакъв човек, големите камъни се въртяха с все сила, вместо брашно хвърляха искри в дървените сандъци пред себе си, отгоре им подскачаха като същински нестинарки кречеталата и падналите звънци.

„Рабишо!… Рабишо!“ — подвикна Куче влачи.

Никой не му се обади.

„Ей, има ли човек тука?“ — попита малко по-късно той, като вървеше през тресящата се воденица и внимаваше да не пропадне в някоя от пролуките на пода й; ирез пролуките се виждаше как изпод краката му се мята и бучи светла вода. „Ама че работа — рече си Куче влачи. — Никого няма, жива душа няма!“

И излезе той пак навън, щото почна да го съвзема страх. Изпод краката му пред прага отново се вдигна птичето ято, отпявайки: „Жив! Жииив!“ „Къде ли се е дянал пустият му старец! — чудеше се Куче влачи. — Да не е отишъл да туря ставилото и да спира водата!“

Погледна нагоре, водата не бе спряна, втурваше се лудо и весело по дървените улеи. Като проследи движенията й и погледът му стигна до края, гдето засилената по улеите вода се нахвърляше с бучене върху дървените перки на водните колела, човекът изтръпна и няма да е пресилено, ако кажем, че косите му настръхнаха.

Долу, заплетен във водното колело, свит и омотан в перките му, се въртеше воденичарят Рабиша. Ръце и крака стърчаха и се мятаха заедно с водното колело, като че човекът сам бе превърнат в част от това колело, въртеше го с всички сили и даваше живот на воденицата.

Куче влачи като курдисан се изкачи на керепа, ръцете му трепереха, целият се тресеше, но успя да напипа ставилата, спусна ги, прегради бучащата рода. Последните й струи се оттекоха по улеите, кречетала и звънци млъкнаха, изведнъж стана тихо и в тишината оцеждащата се и капеща вода кънтеше глухо. „Подхлъзнал се е човекът“ — помисли си Куче влачи, загледан долу, в спрялото водно колело. В колелото лежеше оплетен воденичарят Рабиша, окъпан и чист, застинал внезапно в своя вечен покой. Само допреди няколко мига той се мяташе сред бучащата вода и подпомагаше движението на воденицата, а ето сега лежи оплетен и неподвижен, приличен на изпрана дрипа, захвърлена върху дървените зъби на колелото. Едната ръка бе счупена на две и висеше във водата, единият крак на човека бе бос, стъпалото му лъщеше, обърнато към Куче влачи.

„Той се е подхлъзнал по улея — реши окончателно Куче влачи, — не е имало за какво да се хване, чак долу е могъл да се хване, в колелото, но колелото му е било гибелта!“

Човекът се обърна назад и тръгна пребледнял и потен покрай млъкналата воденица да търси хора. Врабците отново прелетяха над главата му, викайки: „Жив! Жииив…“ От отворената врата за воденицата вееше студенина, мястото изведнъж се стори на човека молепсано и нечисто, той повече не се обърна да погледне към воденицата, а ускори крачките, препъвайки се по пътя към селото. Но колкото и да бързаше Куче влачи да се отдалечи от воденицата, пред очите му непрекъснато се въртеше сред водни вихрушки водното колело, като че самият воденичар се бе впрегнал в него и го въртеше или пък спираше внезапно, за да може човекът по-ясно да види целия ужас на смъртта. И като преглъщаше насъбралата се слюнка в гърлото, Куче влачи като че сам раздвижваше отново колелото, защото то внезапно се завърташе пред очите му, потопено в светлия водопад на водата.

Седмици наред все това колело се въртеше пред очите му, ту бясно, загребвайки е размах бучащата вода, ту статично, застинало в мокър ужас, озъбено с дървенията си срещу човека, запахало гола синкава пета. Понякога това се смесваше с тракането на дървени кречетала, с дрънченето на падналите върху воденичните камъни звънци и самите воденични камъни му се привиждаха, тежки и надвесени над него, като надвесен скат на каменоломна движат със скърцане каменните си челюсти, но вместо да изхвърлят сипкаво прясно брашно, плюят искри в дървените сандъци пред себе си. Това беше в първите седмици, след време картините избледняха, смалиха се, тъй както ябълката постепенно се спарва, сбръчква се, става дребна, но запазва формата си. След време, като се обръщаше в бледите, сламени картини, Куче влачи се изненада, че никакъв страх не изпитва, а по-скоро го обхващаше тъга за гибелта на воденичаря, ставаше му скръбно за човека, нажаляваше се и отронваше в душата си сълза или въздишка за Рабиша.