Йордан Радичков
Страх (8)

ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ИСТОРИЯТА С МОНГОЛОИДИТЕ

Според вечния календар, приятели — продължи докторът, — жълтата раса ще завладее света и ще господствува над него в края на двехилядната година. В това ни уверяваше куцащият ханджия, щом чу, че говориме за китайците, и щом научи, че всички започнали Да плуват масово, а най-масово преплували огромната Жълта река. Той донесе един изпокъсан вечен календар, рови се дълго в него, ръмжеше под носа си и най-после намери предсказанието в смисъл, че жълтата раса ще господствува. Никой от нас не искаше да обиди невежата ханджия и дори се пошегувахме, че китайците вероятно се упражняват с плуване, щото се готвят да преплуват световния океан и да завземат цялата световна суша. Така тайно и нощем, безшумно, те ще се появят по японските острови, рано някоя сутрин ще осъмнат на американската суша, а там, дето няма вода, просто пешком ще преминат на пръсти и внезапно ще започнат да изникват като гъби. Ту тук, ту там, най-напред в горите, после ще слязат в пасбищата, после ще ги видите да преминават реката, ще се появят и по шосето, някои пешком, други може би на коне или на велосипеди.

По това време по пътя се зададе бабичка с рижа коза. Един от нашите се намеси: „А може първият монголоид да се появи, както ей тази бабичка, да води коза с въже и да е обул галошите си на бос крак! Те всички изведнъж няма да се появят, все ще има един да е първи!“ Засмяхме се, че едва ли ще изпратят за вестител бабичка, и при това не сама, а придружена от коза. Макар че, да ви кажа ли, дългогодишната ми практика на ветеринар ме е убедила, че в козата винаги има нещо дяволско, нещо неестествено, необикновено, почти монголоидно, пълно със странност. От всички домашни животни най-често козата изпада в състояние на необикновеност, тоест — на свръхестественост.

Козата, за която става дума, бе рижа, от старовремските планински породи, с малко виме, големоглава, с уши почти магарешки, опърничава издънка от безкрайни кръстоски през вековете, нямаше никаква охота да следва бабичката и на всяко подръпване на въжето отговаряше с дрезгаво и зло врещене. Не зная защо народът има слабост към тази порода кози. Те козят само по едно, рядко по две ярета, дават съвсем малко мляко и бързо прегарят.

Куче влачи се намеси: „Аз зная. Ние сме имали такава коза, тя лекува туберкулоза. Млякото на тази коза е синьо, можеш с него да пишеш като с мастило. Такава коза трябва да се държи вързана, както се държи вързано зло куче. Тя обелва кората на овощните дървета все едно че ги дяла със сатър, щото челюстите й са широки. Тя затова е големоглава. На такава коза да дадеш хапче против метил, значи ръцете ти да бъдат изпосечени чак до лактите. Хапче тя по никой начин не възприема и дори когато мислиш, че си успял най-после и че си натикал хапчето до края на гърлото й, този риж дявол изврещява само веднъж и изхвърля хапчето от гърлото си като тапа. Тия кози освен шума ядат всички видове памучна материя и нерядко може да се види как такава коза тича по улицата захапала риза, а подире й тича жена с надеждата, че ще отърве ризата. Нашата коза изяде панталона на баща ми, и на мене риза изяде; докато да се обърнеш, тя изяжда ризата като вестник. Обаче въпреки вредата млякото й лекува туберкулоза, затова народът я държи, като внимава да не се развъжда много. Помня, че една година стадо кози от любопитство влезе в общината и изяде емляч-ните регистри, щото тя и регистър яде. Нали я помниш тая работа?“ — попита Куче влачи пощенския служител и служителят рече:

„Така беше. Те освен емлячните регистри изядоха и църковните календари с царското семейство. Църковните календари бяха свити на тръба, предстоеше да се продават на населението, те обаче се качили на рафта отгоре, търкулнали тръбата и когато общинските служители идват, виждат, че от царското семейство не е останало нищо, проста коза, нали, а виждате пред каква хипотеза те изправя!“

Снабдителят на „Родопа“, за да не мълчи през цялото време, реши и той да се намеси, като каза, че тия кози „Родопа“ не ги изкупува, а Куче влачи додаде: „Тая коза пред нищо не се спира. Ако речеш да я накажеш с глад, изяжда ти козарника. Има една порода сръбска свиня, тя цепи със зъби кочините. Ето по тоя начин и тая коза действува, ако я оставиш гладна в козарника. Обаче лекува. Напоследък, докторе, няколко случая имам да ма подпитват дали е вярно, че и рак лекува. Ти, казват, втора година ходиш с доктора и си му пръв помощник, не може да не знаеш дали млякото на тая коза лекува рак, а аз им казвам, че ние ходиме по животинските болести, а те казват: нищо, че ходите между животните, той, докторът, не може да не знае и ти не е лошо да го подпиташ за тая работа, щото ракът може да излезе животинска болест, прехвърлена върху човека. Пък аз викам: А че как така ще го подпитам! Той е човек такъв, че ако има нещо, веднага ще ми го каже, без да го подпитвам. Но ние нали сме си народ прост, каквото и да му кажеш на прост народ, той пак ще ти каже: А бе ти за всеки случай подпитай! Как да подпитам сега, докторе!“

Куче влачи погледна с чистите, по детски любопитни очи пощенския служител в пълна бойна униформа, после погледна снабдителя и най-после се спря на ветеринарния, ама не посмя да го погледне в очите, а погледна високото му благородно чело. Като се задържа известно време върху челото, Куче влачи плъзна леко погледа си надолу. Ветеринарят го гледаше вторачено в очите. Тоя поглед му беше познат, по същия начин докторът се вглеждаше в очите на болно животно. Каза му:

— Добре!… Щом познавате тази порода кози, излишно е да ви описвам козата, теглена с голямо усилие от бабичката. Повечето от времето тя вървеше гърбом по пътя, бе обърната с лице към козата, теглеше с всички сили въжето и пристъпваше заднишком. Вярно е, че козата бе опърничава, ама изглежда, че и бабата бе опърничава жена. Когато баба и коза се изравниха с ханчето, връвта внезапно се скъса, козата изведнъж тръгна спокойно по пътя, тръскайки огромната си глава, без обаче да спира да врещи злобно и заканително. Бабичката се завъртя на пета, замахна с остатъка от въжето и тъй силно удари животното по цялата дължина на гърба, че се чу плясък като от изстрел. Козата почна да се смее ехидно, бабата подрипна със смайваща за годините си пъргавина и стовари още веднъж остатъка от въжето върху гърба на животното. Вместо ехиден смях по пътя се разнесе истерично врещене. „Бре, бре!“ — почнаха да викат нашите и да се смеят.

Бабата, изглежда, че чак сега ни забеляза, обърна се към нас и тогава ние всички видяхме едно безкрайно старо лице, пожълтяло от старост, застинало в своята възраст. Това лице имаше остро изпъкнали скули и се загрозяваше от две монголоидни очи. Старата жена не отрони нито дума и втори път не се обърна да ни погледне. Козата бе спряла да врещи, бабата вървеше подире й, намотаваше остатъка от въжето и ние всички гледахме подир жена и коза, как се отдалечават в мълчание. „Казах ли ви? — обади се един от нашите. — Ето че първият монголоид се появи! Нищо чудно край огньовете горе в соватите да са насядали вече монголоиди и заедно с нашите пастири да варят мляко. И дори ми се струва, че самите те са напалили тия огньове, нашите пастири палят огън чак на свечеряване…“

Горе в соватите наистина се виждаха синкави пушеци, тънки, едва доловими върху синьото небе; те бяха тъй прозрачни, нежни и едва загатнати, като че загатнати от четката на китайски художник. За да ни успокои, хаджията прошумя подобно гущер по страниците на своята изпокъсана книжка и каза: „Всъщност то това го пише във вечния календар!“

Появата на един монголоид по пътя все още нищо не значи, скъпи приятели, и в тоя смисъл ние всички се разбъбрахме. Ханджията не познаваше старата жена с козата, но това нямаше никакво значение. Сметнахме, че старостта просто се е пошегувала с това лице, изостряйки скулите му и придърпвайки очите встрани. Всички решихме, че появата на бабичката е случайност, и се съгласихме, че ако предположението излезе вярно, то това ще се разбере съвсем скоро поради близостта на ханчето с пътя. И по най-пустия път минават хора, а пътят край това ханче не е от най-пустите.

Не чакахме дълго. Зададоха се мъж, жена и момиче. Ние все още гадаехме дали са монголоиди, или не, когато мъжът и жената ни поздравиха на чист български език и изпод забрадката ни се усмихна широко славянско лице с руси сколуфи. Ханджията прибра вечния си календар и като крачеше широко с единия крак, а с другия крак се подпираше, отиде с една кошница зад ханчето да набере зеленчук. Той мърмореше нещо под нова си, но не му се разбираше дали на нас говори, или говори на себе си.

Ханджията едва бе нагазил в зеленчуковата градина, когато от другата страна на реката се появиха двамина селяни със сламени шапки, нарамили нови кокили. Дървото тъй много светлееше, сякаш кокилите току-що бяха отсечени и издялани в гората. Бяха високи кокили, предвидени за дълбока вода. Като стигнаха до водата, двамата мъже запретнаха крачолите си и макар че бяха боси, не поискаха да прегазят топлата река, ами се качиха на кокилите и тръгнаха тромаво с тях, опипвайки внимателно дъното. На отсамния бряг двамината оставиха кокилите върху тревата, почнаха да се плискат шумно с вода, а през туй време от другата страна се появи трети човек, също със сламена шапка. Той подсвирна на миещите се в реката, един от тях отиде при кокилите и му прехвърли чифт от тях през реката. Третият човек по подобие на другите двама бе също бос, наведе се, та запретна и той крачолите на панталона си, както това бяха направили и онези, плю на ръцете си и подир няколко опита най-после успя да се качи върху високите кокили. Той се крепеше трудно върху тях, едва спазваше равновесие, залиташе ту встрани, ту напред или ситнеше заднишком, но лека-полека се добра до водата и все така залитайки и с криволичене, успя най-после да се добере до двамата мъже.

Човекът рипна от кокилите, седна на брега да запуши, а ония двамата се поизмиха, единият от тях извади кърпа от джоба си, поизбърса се с нея и я привърза около врата си. Като свършиха работата си край реката, първите двама нарамиха кокилите и тръгнаха покрай зеленчуковата градина, а третият човек тръгна през средата на градината, откъсна си турско цвекье, и го забоде над ухото. Там някъде, в купчината турско цвекье, той хвърли остатъка от цигарата си и помня, че дълго след като мъжете отминаха, тя продължи да дими и да чертае сини криволици върху жълтия фон на цветята. Изравнявайки се с ханчето, тримата мъже се обърнаха, та ни погледнаха с очи, пълни с безразличие.

Ако кажа, че и ние погледнахме на тях с безразличие, няма да е истина. Нещо повече, ние всичките вторачихме в тях и след като бяха отминали, поклащайки новите кокили, продължихме да се взираме вторачено в гърбовете им. Защото и тримата мъже, драги приятели, се оказаха монголоиди. Те отдавна бяха излезли на пътя, смаляваха се и вече се скриваха зад завоя, а ние още продължавахме да се взираме в тях. Никой от нашите не се обади и никой никого не погледна, всеки бе погълнат от своите догадки.

Плясък на вода ни накара да се обърнеме назад към реката. Очаквах да зърна там нови сламени шапки и още кокили, но, слава богу, нищо подобно нямаше край реката; само нашият куцащ ханджия замяташе серкмето, нагазил до колене във водата.

Отдъхнах си.

Жегата постепенно стихваше, сенките на дърветата се удължаваха, купите сено в ливадите около ханчето също удължиха сенките си, но жетварите, скрити в околиите кичести круши, продължаваха да стържат неистово. Трополенето на железни шини се зачу по пътя, конски звънчета звъннаха, сред тях се прокрадна пръхтене на добичета. Всички зачакахме да видим какво ще се покаже по пътя. Не чакахме дълго, по пътя се показаха два коня, впрегнати във файтон. Файтонджията бе седнал ребром, разказваше нещо на пътниците зад себе си и непрекъснато сочеше с камшика към соватите от южната страна на ханчето, където продължаваше да се извива едва доловимият пушек от невидими огньове. Сред зелените совати пъстрееха стада добитък. „Че това е файтонът на лесничейството — обади се един от нашите, — познавам левия кон, звездочелия. Да, на лесничейството е, на лесничейството!“ — въодушеви се човекът и се размърда върху стола си, по останалите му казаха да мълчи, защото всички видяхме, че пътниците във файтона не бяха облечени в зелени лесничейски дрехи. Те носеха сиви палта и меки шапки, гледаха в посоката, показана им от камшика на файтонджията. Наближавайки ханчето, пътниците като че по даден знак изгубиха интерес към планинските пасища и се обърнаха с лица към нас. Те поздравиха с кимане на глави, файтонджията, и той се обърна, погледна небрежно ханчето и кимна неопределено с глава. След това ни даде отново гръб и пак почна да сочи с камшика си към южната страна. Един по един пътниците отново се обърнаха към пасищата, изглежда, че съгледаха нещо крайно интересно за тях, защото се понадигнаха във файтона, а най-дребният сочеше нещо с пръста си, файтонджията се наведе над него, да го огледа, проследи посоката на пръста и обърна и той камшика си на тази страна.

Пътниците, както и файтонджията, бяха с жълти лица, скулести, очите на всички придръпнати и без изключение всички бяха с очила. Такива монголоиди съм виждал по филмите, мекото сукно на дрехите им е без всякаква гънка, ризите им са безупречно бели, те кимат учтиво с глави на всички страни, държат се уважително, но без раболепие. Заприличаха ми на китайски наблюдатели, дошли да направят оглед на високите планински пасища.

Още не се бяхме съвзели от изненадата, когато по пътя се зададе велосипедна колона. Боси монголоиди въртяха с лекота педалите, бляскаха спици, а над главите на колоездачите летеше и се огъваше огромен книжен дракон. Драконът шумеше сухо, пукаше и блестеше на слънцето с червени, сини и жълти цветове. Той бе много по-дълъг от колоната на монголоидите, опашката му метеше пътя от единия до другия шанец. Велосипедистите се движеха като видение, носейки подвижния дракон над главите си. Книжният дракон ту ги изпреваряше, ту изоставаше малко от тях, създаваше се впечатлението като че ли монголоиди и дракон се надбягват по шосето. Те се появиха като видение и изчезнаха като видение по пътя, без дори да ни погледнат.

Дълго след като отминаха, в ушите ми продължаваха да скърцат металните вериги на велосипедистите, да пукат спици и остро и сухо да пращи огъващото се книжно чудовище. Велосипедната колона на монголоидите изчезна зад завоя, сянката, паднала от планината, я погълна, но драконът, привързан с въжета, още дълго продължи да плува и да се гъне в пространството. Тъй като никакви хора не се виждаха, това книжно чудовище действуваше на всички ни мистично… Над всичко отгоре ято птици се появи над ханчето, ятото имаше форма на йероглиф, йероглифът се завъртя над нас и пое по посока на пасищата, като при полета изменяше формите си и рисуваше нови йероглифи върху небето. Слънцето се скри, но планината още светлееше, в планината се мръква бавно, здрачът идва след дълъг, мъчителен размисъл, а над дългия и мъчителен размисъл летеше и се огъваше птичият йероглиф, ту приличен на птича игра, ту на тайнствен знак.^[1]

От този момент, приятели — продължи ветеринарят, — усетих, че някаква тъпост ме обзема, че някъде вътре в мене се заражда монголоид, че единственото, което мога да върша, то е само да наблюдавам събитията, без да мога да проникна в тях. По същия начин се чувствувам затъпял и безпомощен, когато виждам, че едно животно е болно, но не мога да установя болестта. Мисълта просто се вцепенява и отказва да обработва трупащите се пред нея факти. Въпреки това обаче помня, че съзнанието продължаваше да отбелязва всички факти, и до най-малките, дори досадни подробности. В подобно вцепенение изпада говедото, когато чуе, че в полето звънне летяща щръклица. То изпитва ужас от болката и се ослушва напрегнато към летящата щръклица. Разликата обаче беше в това, че летящата щръклица не идваше отвън, тя не звънеше в полето, а скимтеше вътре в мене, пръкваше се от собствената ми преизподня. Дааа — проточи ветеринарят и се загледа в застаналия насреща му грил. Металическото животно продължаваше бавно и равнодушно да върти и да преобръща в търбуха си цвъртящите пилета.

Куче влачи рече: „Докторе, говедото не го е страх, че ще го ухапе щръклицата. Него да го ухапе щръклицата, все едно че бълха го е ухапала. Говедото го е страх, че като го ухапва, щръклицата си снася яйцето. Когато това яйце се излюпи, то става на какавида и се храни под кожата на говедото. И нали е на гърба точно, добичето няма как да се почеше. Какавидата живее колкото живее и идва едно време, та й израстват крила и тя изхвръква от говедото и почва да пищи като щръклица. Така копринената буба става на какавида вътре в меунката^[2], живее в нея и се превръща на пеперуда. От какавидата го е страх говедото, а не от щръклицата. Затова то, щом я чуе да пищи из полето, гледа да се мушне в гъста гора, та ако щръклицата се залепи за гърба му, то да побегне и гъстакът да събори щръклицата от гърба му. По-хитро нещо от това едва ли може да се измисли. А птиците, дето били на йероглиф, трябва да ви кажа, че съм виждал такива птици. Есенно време съм ги виждал само че те повече на буквата Л летят. Жерави било, птици било, а и дивата гъска също, като лети, все рисува по небето буквата Л, само че нейната буква е по-разкрачена. Щъркелът, кога си отива, и той лети на ято, ама не може да направи буква. Косовете, и те летят на ята, там пък хептен никаква буква няма, ами в пълна бъркотия всичко хвърчи.“

Докторът поклати глава, съгласявайки се с Куче влачи относно щръклицата, буквата Л и бъркотията при косовете. Наистина, състояние, много близко до това на добичето — съгласи се той, — чуваш нарастващото пищене на щръклицата, но не знаеш от коя именно посока се носи към тебе и дали не е вътре в тебе.

Той продължи: Виждах ханджията, подпрян на куция си крак, той замяташе серкмето в реката, притегляше го бавно към себе си, с един замах го обръщаше на брега и обираше рибата от него. Като събра достатъчно риба, той прехвърли серкмето през рамото си, без да обръща внимание, че мокри ризата на гърба му, и мина с куцане през градината. Бе ни казал, че ще отиде да набере зеленчук, но го видях как мина покрай оставената в градината кошница, без да я погледне дори. Отиде откъм задната страна на ханчето, простря серкмето под стрехата да съхне, чувах как оловните тежести се блъскат глухо една в друга, после го видях да се появява с бакърена тепсия, изсипа рибата в тепсията и протягайки напред куция си крак, седна да корми риба.

Гледах гърба на ханджията, една мисъл ме глождеше непрекъснато и не ми даваше покой. На отиване към градината той куцаше с единия крак, в това можех да се закълна, а ето сега, връщайки се от реката, нашият куцаше с другия крак — в това също можех да се закълна. Припомних си как сядаше край масата на верандата и много образно си представях как човекът отместваше настрани и напред куция крак: мигар беше възможно само докато отиде до реката и се върне да оправи куция крак и да почне да куца с другия! Сам по себе си въпросът беше нелеп, но не можех да се измъкна от него, а още по-малко можех да си отговоря. Помня, че колкото повече гледах ханджията, зает с корменето на риба, и опънатия като пън крак край бакърената тепсия, толкова повече тъпота ме обхващаше.

Казах, че слънцето се бе скрило зад соватите, сянка легна над ханчето. Жетварите, скрити в кичестите круши, млъкнаха, природата потъваше в моментен размисъл, вглъбяваше се в себе си, стихваше, преди да започне отвсякъде да пъпле здрач. Един от нашите се изправи бавно от масата, засвири внезапно и силно с уста и пъхайки ръце в джобовете си, се запъти към помпата. Той ни за миг не спря да свири, улови се за дръжката на помпата, както удавник вероятно се улавя за сламката, и заскрибуца с нея. Цигук-цигук — скърцаше с железата си помпата, по едно време от нея рукна вода, плисна в коритото, а човекът продължаваше да издува бузи и да свири с всички сили. Това продължи дълго и беше мъчително да го слушаме как се насилва да свири и как цигука с помпата. По едно време той се обърна към нас, та ни изгледа, искаше да провери, изглежда, като как ни действува на нервите всичко това. Не можа много да се наслаждава, защото грабнах един пепелник и с все сила го запокитих към него. Досрамя ме веднага от тази ми постъпка, имах чувството, че някой друг вместо мене извърши действието. Онзи спря да свири, цигукна още веднъж или дваж с помпата, наплиска лицето си с вода и пъхнал нахално ръце в джобовете си, се върна при нас. Не седна, а остана да подпира стената с гърба си и не погледна никого от нас.

В тоя момент, приятели, аз почувствувах, че ме обзема страх… Човекът продължаваше да стои изправен до стената, загледан в посивяващата планина пред себе си, пъхнатите му ръце в джобовете се свиваха и разпускаха, защото той ту стискаше юмруци, ту ги разпускаше. Не бих казал, че безумие се четеше в погледа му, но погледът му не беше никак дружелюбен и от него повяваше закана. Подобен страх ме е обхващал веднъж при оперирането на едро животно, когато, целия в пот, открих изведнъж, че помощниците са отпуснали всички въжета, разсеяни от дългата операция, и животното е започнало да събира цялата си бича сила, за да я стовари отгоре ми. Продължих операцията мълчаливо, не можех да извикам на помощниците да опънат въжетата, всеки вик би подтикнал бика към действие. Все пак успях да го изпреваря, заших разреза, с натежали крака се отместих странишком и седнах върху купчина тухли. Помощниците се бяха струпали около извадения от добичето магнит и с интерес коментираха колко много метал е погълнал бикът, защото пъхнатият магнит бе обрал две шепи метал от стомаха на животното. „Ей!“ — рекох им тихо. Те се стреснаха, обърнаха се и видяха, че са изоставили всички въжета и ако някой държеше нещо, държеше го само символично. Бикът също почувствува свободата си, но я почувствува късно… Нещо подобно ме обзе и там, на ханчето, и този страх като че ли накара сетивата ми да заработят по-бързо и изостри вниманието ми.

Тълпа пешаци мина по пътя, всички до един носеха дълги прътове, увенчани в края със сини йероглифи. От тълпата изтича човек, поби своя прът с йероглифа до помпата, хвана дръжката и почна да цигука. Той пи вода, сетне измъкна пръта и като го стискаше в ръка, припна през окосената ливада да догони групата. Платнените йероглифи дълго се поклащаха над главите на тълпата. Преди още да са изчезнали съвсем зад дърветата, куцият ханджия успя да изчисти своята риба и взе да я плакне в тепсията. През това време в градината се бе появил още един ханджия, стоеше с кошница посред турското цвекье. Човекът постоя, постоя, обърна се и закуца през градината. Тук и там той се навеждаше, откъсваше пиперка или домат и ги туряше в кошницата. Другият куц продължаваше да плакне рибата.

Те бяха като двойници, само че единият куцаше с левия, а другият с десния крак. Този с рибата бе монголоид. До градината беше далеко, не можех да виждам добре лицето на оня с кошницата. Монголоидът влезе в кухнята, чу се дрънчене на съдове, подир малко зацвъртя мазнина, до нас достигна миризмата на пържена риба. В градината ханджията продължаваше да бере пиперки, по едно време се изстъпи и извика, обърнат към планината: „Ео! Ео! Ео!“ Ехото бързо отговори на виковете му, щом ехото се стопи, чу се отдалеко човешки глас: „Оп! Оп!“ и „Ео!“ — извика отново човекът, обърна се и тръгна към ханчето. Беше нашият ханджия. Разпали огън зад ханчето и взе да събира пиперки за печене.

Мек здрач ни обгръщаше постепенно, заедно с него ни обгръщаше и униние. По пътя се появиха фенери, отдалеко мъждукаха като светулки. Носеше се глуха гълчава „Ще отида да спра тая тълпа — казах на нашите — и ще я попитам откъде се е взела!“ Моите хора ме изгледаха, без нищо да ми кажат. Тълпата приближаваше, фенерите едрееха. Това бяха фенери, изрязани от тикви, вътре в тях имаше запалени свещи. Тълпата се носеше като лавина, пътят бе тесен за нея, едва я побираше. Вече се канех да стана и да тръгна към тълпата, когато вратата зад нас изскърца и на вратата се появи с блюдо димяща риба куцащият монголоид. Сетрето му бе разкопчано, изпод сетрето се подаваше риза с голям жълт йероглиф. Всички до един се изправихме около масата.

„Ео!“ — извика монголоидът, загледан в тълпата с фенерите. От тълпата му отговориха и една група мъже с бели наметала се отдели от пътя, нагази в ливадата и тръгна право към нас. Всичките бяха бонзи, с обръснати глави и всеки бонза имаше отпред на наметалото си по един голям йероглиф. „Ео! Ео!“ — викаха бонзите, идеха към нас и все по-ярко се открояваха в здрача. Зад тях се поклащаха тиквените фенери и мъждукаха вяло в здрачината. Бонзите се изкачиха пъргаво на верандата, избутаха ни към стената и тогава видях едного от нашите как започна да прави странни гримаси, удари се е две ръце по бедрата и тръгна решително към един млад бонз.

„Желязко — извика изведнъж нашият човек. — Откога се покитайчи, Желязко!“ Бонзата, когото нарекоха Желязко, си проби път, разтвори ръце, двамата с нашия се прегърнаха и бонзата рече: „Снимаме филм!“

Двамата взеха да се тупат по плещите и по раменете, а на вратата се показа нашият куцащ ханджия със своите печени пиперки и се похвали: „И моят брат се снима на кино! Кажи-речи, то цялото село Старопатица се снима на кино!“

Куцащият монголоид бе негов брат близнак.

Като тъпчеха около нас и се подпираха на куцащите си крака, близнаците почнаха да разтребват масите и да нареждат мезета, защото „монголоидите“ не бяха никак стиснати, според ханджията изпивали всяка вечер надниците си, а в киното се снимали само заради едната слава…

По-късно попитах ханджията защо викаше от градината „Ео!“ и кому викаше. „Сватанак имам — рече ми той, — пасе кози в гората и му требеше да клъцне едно дръвце, ама не знаеше кога горският ще мине оттука и да е минал. Извиках, да му се обадя, че горският отдавна е минал и че може вече да клъцне дръвцето.“ Попитах го кога е минал горският и той ми каза, че един от тримата, прегазили реката с кокилите, бил горският; той също се снимал във филма. Спомних си за тримата с кокилите и се поинтересувах защо, след като бяха боси, трябваше да минават реката с кокили. „Защото — рече ханжията — реката е пълна с натрошено стъкло. Бракониери хвърлят в реката бутилки с негасена вар да избиват рибата и от тия бутилки в реката има повече натрошено стъкло, отколкото чакъл.“

Докторът проточи едно: Дааа, плюс-минус безкрайност, приятели! — обърна се, та погледна право в очите на Куче влачи, сякаш искаше да надникне вътре в тях, за да види има ли нещо скрито и дали изобщо има нещо. Да се надникне в детските и доверчиви очи на Куче влачи бе съвсем лесно, особено за един ветеринар, превъзхождащ във всяко едно отношение помощника си. Ветеринарят видя, че вътре светлееше любопитство, погледна снабдителя — очите му бяха сънени, безцветни и посивели, те хвърляха сивкав оттенък върху цялото му надупчено лице и сплескания увиснал нос; после погледът му се плъзна по лицето на пощенския служител. Каза му: „За съжаление сред монголоидите нямаше пощенец!“ Усмихна се, разчеса бакърените си бакенбарди и отново се вторачи в очите на Куче влачи.

Очите на помощника му бяха като разграден двор — можеш да влезеш в него, откъдето си искаш, и да излезеш, откъдето си искаш, бяха нещо като плюс-минус безкрайност. А защо ветеринарят гледаше така вторачено или изпитателно Куче влачи, това читателят ще разбере в следващата глава за духовете. Ветеринарят продължи да го гледа и попита има ли нещо неясно в историята с монголоидите. Куче влачи помисли, попремига чевръсто, сякаш се мъчеше с клепачите си да сплеска и оформи някаква своя идея, и щом сметна, че идеята му (или мисълта) е вече оформена, попита: „Само не разбрах, докторе, дали козарят, сватанак на оня куция от Рабиша, е успял да клъцне дръвцето от гората, или не е могъл да го клъцне?“