Гуин Дайър
Войната (9) (Смъртоносната игра на човечеството)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
War, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nb (2008)

Издание:

Гуин Дайър. Войната. Смъртоносната игра на човечеството

Издателска къща „Кръгозор“, София, 2005

Превод: Антоанета Антонова Дончева-Стаматова

ISBN 954-771-118-0

 

Gwynne Dyer. War

Random House Canada, 2004

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

Осма глава
КРАТКА ИСТОРИЯ НА ЯДРЕНАТА ВОЙНА: 1945–1990 г.

Може ли някой да предположи колко ще бъдат жертвите при една бъдеща война? Вероятно ще са една трета от 2,700 милиона жители на цялата планета — т.е. само 900 милиона души. Разбира се, че е ужасно. Но дори и половината да загинат, пак няма да е толкова зле… Дори и половината от човечеството да бъде унищожено, то другата половина ще остане. Важното е, че ще бъде унищожен империализма, при това напълно, и из целия свят ще шества единствено социализмът.

Мао Дзе Дун, реч в Москва, 1957 г.

Не казвам, че няма да си омърсим ръцете, господин Президент. Казвам само, че загиналите няма да са повече от десет-двадесет милиона, в зависимост от броя на периодите на затишие.

Генерал Търгидсън (Джордж Скот) във филма на Стенли Кубрик от 1963 г. „Д-р Стрейнджлав или как престанах да се страхувам и обикнах атомната бомба.“

Генерал Търгидсън е нереален образ, разбира се, но Стенли Кубрик го е замислил като карикатура на генерал Къртис Лемей — дългогодишният главнокомандващ на Стратегическото въздушно командване на ВВС на САЩ, който действително е бил голям поддръжник на ядрената война. „Лемей беше напълно убеден, че в крайна сметка ще ни се наложи да се изправим срещу хора с ядрени оръжия, затова предлагаше да го направим по-добре сега, когато имаме сигурно превъзходство над тях, отколкото някъде в бъдеще, когато нищо не е сигурно“ — споделя бившият министър на отбраната на Съединените щати Робърт Макнамара в документалния филм от 2003 година „Мъглата на войната“. За генерал Лемей, както и за Мао Дзе Дун, ядрените оръжия всъщност не са променили с нищо съществено начина, по който се налага силата в света. Единият вярва, че марксистката диалектика все още гарантира победата на социализма, дори и ако ядрената война изтрие от лицето на Земята половината човечество; другият пък е на мнение, че „предимството“ седемнадесет към едно на САЩ над Съветския съюз по отношение броя на ядрените оръжия (в началото на 60-те) е достатъчно многозначително стратегическо превъзходство. Спокойно можем да заключим, че и двамата са жертви на културната изостаналост.

Най-опасната фаза от Студената война бяха ранните й години, когато подобни мъже все още заемаха много позиции във властта. С течение на времето те постепенно бяха заменени от хора, които бяха успели да възприемат основната идея за възпирането, макар и не особено охотно, и така светът стана едно относително по-безопасно място. И все пак продължи да е доста опасен, защото убеждението, че възпирането може да осигури мира в дългосрочен план, е колкото нестабилно в исторически план, толкова и съмнително в психологически.

 

Напълно логично е да очакваме от един човек да върви по опънато въже в продължение на десет минути. Но крайно неразумно би било да очакваме от него да го прави цели двеста години.

Бертран Ръсел[1]

Теорията за възпирането, било то ядрено или конвенционално, изхожда от презумпцията, че голямата военна мощ е най-сигурната-гаранция за една държава, че ще бъде оставена на мира. Това твърдение е не само отявлено фалшиво, но е и точно обратното на истината. Колкото по-голяма и по-мощна е една държава, толкова по-чести са войните, които тя води.

Изчислено е, че през периода на модерната европейска история, т.е. от 1480 до 1940 година, са водени две хиляди и шестстотин важни битки. Единствената държава, която е била най-важна милитаристична сила през целия период, франция, е участвала в 47% от тези битки, а взети заедно, Германия (Прусия), Русия и Великобритания са участвали в между 22 до 25% от тях. За сравнение Испания, която престава да бъде голяма военна сила още в началото на XIX век, а малко след това отпада почти изцяло от европейските войни, може да се похвали само с 12% „посещаемост“ на бойните полета. Холандия и Швеция (велики сили само за кратък период) са присъствали съответно само в 8 и 4% от всички европейски битки. Конкретно за Швеция трябва да се подчертае, че не е използвала въоръжените си сили за война в продължение вече на 170 години.[2]

По всички останали критерии — количеството време, което всяка европейска държава е изкарала във войни, броят на войните, в които е участвала и процента от населението й, което е загинало във всичките тези войни през годините — резултатът е неизменно същият. Наблюдава се постоянно нарастване на скалата на страданията, на фона на които най-мощните нации се бият най-често и търпят най-големи загуби както в човешки живот, така и в богатства. Успокоението, което малките, ненападателни държави могат да извлекат от това обстоятелстсво, някак си се обезсилва от факта, че големият пожар на войните, водени от великите сили през XX век, помита и почти всички останали малки нации.

Първата световна война обхваща всички европейски велики сили и Япония в рамките само на една година, след още две и половина и Съединените щати, а към края вече е въвлякла още тридесет и три воюващи страни — половината от съществуващите по онова време независими държави. Втората световна война обхваща всички велики сили само за две години, а към 1945 година всички суверенни държави в света, с изключение само на шест, са във война. Все по-бързото и неконтролируемо разпространение на войните на великите сили се дължи отчасти на силния технологичен напредък във военното оборудване, но без всякакво съмнение е и наличието на връзка с нарастващата търговска зависимост между отделните държави и появата на един-единствен световен пазар на политически идеи. Последните две явления вероятно постепенно полагат основите, върху които един ден ще се изгради международна система, която не зависи от войната, но в краткосрочен план последиците от тях са свързани не със световен мир, а с истински световни войни.

Периодът след 1945 година става свидетел на забележителни промени в модела на войните между държавите. През последните шест десетилетия нито една от великите сили не е водила преки сражения с друга велика сила. Повечето от тях са водили войни във или срещу малки държави, така че все още не може да се каже, че са сменили тактиката си, но все пак това е нов и важен фактор в развитието на международните връзки. Подобно състояние на нещата има безспорна връзка с факта, че днес всички велики сили притежават ядрени оръжия или са в близък съюз с тези, които ги имат — всички пилеят цели състояния за ядреното си въоръжаване, ала от 1945 година насам нито една от тях не е посмяла да ги използва във войни. Всъщност те изобщо не смеят да се бият директно една с друга (въпреки че от време на време се занимават с войни чрез свои пълномощници), тъй като са наясно, че всеки започнал конфликт бързо ще ескалира до ядрена война. Вероятно сме свидетели единствено на една по-продължителна пауза в историческия модел, преди възстановяване на статуквото, но въпреки това ситуацията е повече от забележителна. От създаването на модерната Западна държавна система през XVII век историята не познава нито един друг шестдесетгодишен период, през който нито една велика сила да не е воювала с друга. С почти максимална увереност можем да заключим, че такъв период не е известен дори от възхода на градовете държави в Месопотамия насам.

Но само едно стъпало по-надолу са войните между съседните държави от среден тип, които продължават с относително постоянство. Тук става въпрос за войните между Израел и Арабските държави, между Пакистан и Индия, между Иран и Ирак. Повече от видно е, че на международно ниво не съществува такова нещо като почивка за пацифизъм. Днес подобни войни са известни като „конвенционални“ войни, за да бъдат разграничени от ядрената война, макар че и те могат да бъдат твърде унищожителни въпреки относителната си краткост. Това се дължи отчасти на високата цена и огромната ефективност на модерните оръжия, което означава, че тези държави могат да си позволят само малък брой подобно оборудване и го изчерпват бързо след началото на бойните действия. Но другата причина обикновено се корени в намесата на Обединените нации, които бързат да предложат прекратяване на огъня и да изпратят мироопазващи сили. Губещата страна обикновено се хваща автоматично за подобно предложение и намалява шансовете на победителите за продължаване на войната. В резултат на тази практика общият брой на загубите от подобни бойни действия не е превишил десет милиона за шест десетилетия. (Да не забравяме, че тези хора използват конвенционалните оръжия от Втората световна война — или иначе казано, „май 1945“ с лазерни мерници и управляеми ракети.) А от края на Корейската война средният брой на загиналите за десет години е по-малко от милион.

Преобладаващата част от хората, загинали във война от 1945 година насам, са умрели в доста различни и на пръв поглед нови видове битки — партизански бойни действия, „революционни войни“, антивъстанически кампании, тероризъм и други подобни. Повечето от тях са били убити от собствените си съграждани и въпреки това само малък брой от тези конфликти пасват на класическия модел на гражданската война. На един етап тези войни като че ли бяха започнали да избухват навсякъде, но се оказаха свързани предимно с войни за освобождение от империализма и постколониални битки, а с течение на времето почти всички затихнаха. Тероризмът — оръжието на слабите, продължава да разцъфтява в разнообразен политически и географски контекст, но ако бъде отделен от териториалните партизански войни, той надали може да се счита за особена заплаха (макар че определено успява да привлече общественото внимание).

Въпреки различията между тези три типа военни конфликти след 1945 година те са обединени и от един общ фактор — военната мощ става все по-малко ефективна за постигане на решителни и политически задоволителни резултати на всяко ниво на конфликтите. Способността и на правителствата, и на бунтовническите сили да постигнат категорична победа в ниско интензивните партизански и терористични войни, които днес са причина за по-голяма част от загиналите по целия свят, бележи постоянен и сигурен спад, при това до такава степен, че подобна борба може да се води в продължение на десетилетия. Конвенционалните войни между държавите също завършват обикновено доста бързо в наши дни, ала не винаги стигат до подписване на мирни договори. Обикновено затъват в блатото на линиите на прекратяване на огъня, мироопазващите сили и неразрешените проблеми, които продължават да висят още десетилетия наред (както е в случая с Кашмир от 1947 година, Корея от 1953, Голанските възвишения от 1967 и Кипър от 1974). И никой досега не е измислил как точно се печели война с ядрени оръжия, въпреки че и Съединените щати, и Съветският съюз посветиха цялото си време през Студената война в подобни размисли и опити.

* * *

Всеки военен командир, ако е достатъчно честен към себе си, ще признае, че е допуснал редица грешки в прилагането на военна сила. Непрекъснато е убивал хора, напълно безсмислено, независилю дали става въпрос за своите войски или за чуждите — и причината за това са неговите грешки, неговите неправилни преценки. Стотици, хиляди, или може би десетки хиляди грешки. Но той не е унищожил цели нации. А както знаем, народната мъдрост казва: „Не допускай една и съща грешка два пъти“…

Но с ядрените оръжия няма да има период на извличане на поуки от грешките. Само една грешка — и ще унищожиш цели нации.

Робърт Макнамара, Министър на отбраната на САЩ, 1961–1968 г.[3]

 

Ядрените оръжия са доминантният милитаристичен факт на нашата ера, при все това на практика не знаем почти нищо за начина, по който биха действали в реална война, използвани в големи количества. Преди повече от половин столетие две съвсем малки бомби са били пуснати над два японски града и оттогава никога не са били използвани във военни конфликти. За по-добро от това не можем и да мечтаем, разбира се, но подобна реалност същевременно означава, че стратезите, които заливат аудиториите си с разнопосочни аргументи във връзка с ядрената война, са като девици, обсъждащи секса. Те разполагат с теории, хипотези, та даже и доктрини за ядрената война, но всъщност изобщо не знаят как точно ще станат нещата, с изключение на безспорната истина, че всичко ще бъде много лошо. В абсолютно същата степен нямат представа и за психологическите, електромагнитните и климатичните последици. И ако имаме късмет, ще си останат точно толкова невежи и в бъдеще. Но всички полезни доказателства, с които разполагаме по тези въпроси, са плод и следствие на четиридесет и петгодишната конфронтация между Съединените щати и Съветския съюз, позната повече като Студената война.

Днес Студената война ни се струва като че ли древна история. За стратегическите дебати и вътрешните политически борби, които са се водили в Съветския съюз, засега разполагаме само с оскъдни данни. Обаче за паралелните дебати и борби, бушували в Съединените щати през този продължителен и често ужасяващ период на конфронтация, знаем достатъчно. И разказът е твърде поучителен. По своята същност този четиридесет и петгодишен спор се води между два основни лагера. Първият е на хората, които са убедени, че ядрените оръжия никога повече не трябва да бъдат използвани във война и че трябва да бъдат съхранени единствено с цел възпиране на другата страна от тяхната употреба. Във втория лагер се числят много повече хора — те са подбуждани от технологично любопитство, кариеристки амбиции или идеологически плам и непрекъснато търсят начин да ги включат във военните действия.

 

Понастоящем пишещият тези редове изобщо не се интересува кой ще спечели следващата война, в която ще се използват атомни бомби. До този момент главната цел на нашата военна институция е била да печелим войните. Отсега нататък обаче главната цел трябва да бъде точно обратната — да ги предотвратяваме. Почти никаква друга полезна цел не може да съществува.

Бърнард Броуди, 1946 г.[4]

Бърнард Броуди е обещаващ млад учен, който тъкмо става преподавател в Института по международни науки към университета „Йейл“, когато над Хирошима пада първата атомна бомба през август 1945 година. Веднага след това по-голямата част от американската академична общност отвръща с призиви за създаване на световно правителство — като единственото възможно средство за удържане на страховитата унищожителна сила на новото оръжие. Но Броуди и малка група негови съмишленици, които си дават ясна сметка за реалностите на властта, както и, че подобна цел е малко вероятно да се постигне както в краткосрочен, така и в средносрочен план, се заемат с изработването на основните правила за оцеляване в един свят на независими и упорити държави, разполагащи с ядрени оръжия. На двете конференции през септември и ноември 1945 година, както и в безброй лични разговори и спорове, те създават теорията за ядреното възпиране — изчерпателна, категорична и неоспорима.

Ключовите концепции в тази теория са формулирани от самия Бърнард Броуди. „Всичко, касаещо атомната бомба, се засенчва от факта, че тя съществува и че нейната унищожителна сила е фантастично огромна“ — пише той. По-нататък продължава, като изтъква, че същият този факт е променил природата на войната и условията за постигане на мир до неузнаваемост. Срещу атомните оръжия не може да има ефективна защита, тъй като отбраната на ниво въздушен бой действа на принципа на изтощението. Достатъчен е само малък брой ядрени оръжия, промъкнали се в този бой, за да се стигне до степен на унищожение, която ще бъде напълно неприемлива. Британската противовъздушна артилерия, насочена срещу ракетите V-1, летящи към Лондон, в добрите си дни е успявала да свали 97 от 101, като е пропуснала само четири ракети, но, както изтъква и Броуди, „ако тези четири ракети бяха атомни бомби, оцелелите лондончани надали щяха да определят рекорда като особено добър“.

Освен това във всяка една държава съществуват само ограничен брой цели — предимно големи градове, — които се считат за заслужаващи си за унищожение с ядрени оръжия, ала разрушаването на тези цели по ефективност би се равнявало на унищожението на цялото общество. Следователно от един момент нататък относителният брой на ядрените оръжия, с които всяка от страните разполага, няма никакво значение. Атомната бомба е абсолютното оръжие. „Ако 2000 такива бомби в ръцете на коя и да е от страните са достатъчни за пълното унищожение на икономиката на другата, то фактът, че едната има 6000, а другата — само 2000, е относително незначителен.“[5]

Неизбежното заключение, което се налага от този анализ, гласи, че при тоталната война постигането на военна победа вече е невъзможно. Единствената разумна милитаристична политика е възпирането на войната. Действителната употреба на ядрени оръжия за нападение на врага става безпредметна, тъй като всяка от страните се страхува от възмездие, а „от презумпцията, че първата ще унищожи градовете на противника няколко часа или няколко дена, преди той да унищожи нейните, надали има някаква полза“. Главните усилия на военната подготовка в мирно време би трябвало да се насочат към подсигуряване на факта, че страната, която има способността да отвърне със собствени ядрени оръжия при евентуална атака, ще оцелее след тази атака. А това може да се постигне чрез разпределяне на оръжията далече едно от друго, извън големите градове, и евентуалното им съхранение дълбоко под земята.[6]

Това е същността на проблема. Надали има нужда от повече обяснения. През февруари 1946 година Бърнард Броуди и неговите колеги вече са предложили изчерпателно обяснение на неумолимите и рисковани условия за поддържане на мира в един свят, разполагащ с ядрени оръжия — поне докато някой ден международната система, която поражда войната, не бъде някак си променена. Но на времето никой властимащ не благоволява да се вслуша в тази шайка цивилни, които си въобразявали, че могат да изказват мнения по военни въпроси.

Ако трябва да бъдем честни, през 1946 година американското правителство все още не вижда никакви причини, които да го принудят да приеме изводите на Броуди и неговите колеги, тъй като светът тогава не бил могъл да се определи като масово въоръжен с ядрени оръжия. По онова време той е бил просто един конвенционално въоръжен свят, в който имало само една ядрена сила — Съединените щати, така че възпирането било само еднопосочна улица. Първият план на Съединените щати за ядрено нападение над Съветския съюз е съставен през октомври 1945 година — не защото военновременният алианс вече е започнал да се разпада, а просто като част от задължителното планиране на отбраната, което всички велики сили обичат да правят за всеки случай срещу потенциалните противници. Този план предвижда пускането на двадесет атомни бомби над най-големите съветски градове. Към края на 1947 година, когато Съветският съюз вече получава ясна дефиниция като Врага, се съставя нов план — Спешен военен план „Колесница“, който изисква от новосформираното Стратегическо въздушно командване (СВК) да пусне 133 атомни бомби върху седемдесет съветски града в случай на война. (Въпреки че по онова време арсеналът на САЩ разполагал с по-малко от 50 бомби, при това нито една от тях сглобени, а самото СВК имало само тридесет самолета, модифицирани с оглед пренасянето на тези примитивни пет хиляди килограмови чудовища.)[7]

В онези начални години самодоволството, което изпълвало правителството на Съединените щати във връзка с неговия монопол над ядрените оръжия било толкова голямо, че действителната подготовка за война граничела по-скоро с пълна апатия. Не съществувало никакво усещане за спешност в производството на повече бомби и бомбардировачи и никой извън Стратегическото въздушно командване не си правел труда да се замисли за конкретния избор на цели в Съветския съюз. Дори и създаването през 1949 година на военния съюз НАТО, който по своята същност е замислен по-скоро като средство за успокояване разклатените нерви на нестабилните западноевропейски правителства посредством американските ядрени гаранции, не е съпътствано нито от крути мерки в конвенционалното превъоръжаване, нито от някакво ускоряване на американските ядрени програми. Ядреният монопол на Съединените щати се възприемал просто като някакво вълшебно и на практика фасулски лесно разрешение на проблемите, свързани с военната сигурност на Западна Европа.

Но всичко това се променя от първия съветски ядрен опит през 1949 година, който действа разтърсващо на Съединените щати (макар да е повече от логично руснаците да са готови на всякакви саможертви, само и само да разрушат ядрения монопол на САЩ колкото е възможно по-скоро). Само година по-късно избухва Корейската война. Западните правителства я възприемат като инициатива, спонсорирана от Съветския съюз, която произлиза пряко от новопридобитото ядрено самочувствие на Москва, и представлява стратегическа примамка, целяща изтеглянето на всички ограничени конвенционални сили на САЩ в Азия, за да може Съветският съюз безпрепятствено и с всички средства да нахлуе в Западна Европа. Отговорът на НАТО е масирана програма за превъоръжаване (в периода от 1950 до 1952 година бюджетите за отбраната на всички западни държави се удвояват и дори утрояват), а Вашингтон веднага се заема със задачата да увеличи многократно ядрената си мощ, за да съхрани „възпирането“, с което осигурява наземната поддръжка на войските на НАТО.

И точно в този момент правилата на Броуди за ядрено възпиране стават наистина актуални. Щом противникът вече разполага с възможността да отвърне със собствени ядрени оръжия, всеки опит за налагане на политическо или военно преимущество посредством заплаха за хвърляне на атомни бомби би бил както крайно неубедителен, така и изключително опасен. В правителството на САЩ вече има достатъчно хора, които си дават ясна сметка за новите реалности. Джордж Кенън, по онова време директор по политическото планиране в Държавния департамент, през 1950 година пише поредица от доклади, с които предупреждава за назряващата опасност от превръщането на ядрените оръжия в централен елемент на Западната отбранителна политика. Според него те трябва да бъдат изключени от обичайните милитаристични сметки и съхранени само за така наречените от него „възпиращо-отвръщащи цели“ (т.е. единствено с цел възпиране на Съветския съюз от използване на ядрени оръжия срещу Съединените щати). По този начин всички останали държави биха се чувствали в далеч по-голяма безопасност, като същевременно само няколкостотин бомби биха били достатъчни, за да унищожат Съветския съюз и да му попречат да нападне Америка. Освен това, добавя Кенън (доразвивайки идеите на Броуди), броят на американските ядрени оръжия, необходими за обезпечаването на тази сигурност, трябва да се определи напълно независимо от броя на бомбите, с които разполагат руснаците.

Храбър, ала за жалост предварително обречен опит за привнасяне на разум в стратегическите дела на държавата. „Минималното възпиране“, както впоследствие става известно, е единствената логична политика за две враждуващи сили с равни възможности за причиняване на поражения една на друга — защото реалното използване на ядрените оръжия в евентуална война би било равнозначно на взаимно самоубийство. Но американските военни стратези все още разполагат с възможност за избягване на подобна вероятност, защото нито Съединените щати, нито Съветският съюз притежават еднакви възможности да си причинят разрушения. Москва вече е започнала надпреварата в ядреното въоръжаване както по отношение на самите оръжия, така и в системите за неговата доставка, но трябва да изминат още няколко години, докато руснаците придобият способността за ответен удар срещу САЩ.

 

По своята същност ядрената политика на САЩ още от самото си начало предпоставя водене на война с ядрени оръжия.

Робърт Макнамара, Министър на отбраната на САЩ, 1961–1968 г.[8]

 

В началото, когато само Съединените щати разполагат с ядрени оръжия, планирането за включването им във война е било напълно разумно. С течение на времето, когато и Съветският съюз постепенно придобива ограничени възможности за ядрено нападение срещу САЩ, доводите за използването му стават не чак толкова разумни. Ала през 50-те години съветските способности за ответен ядрен удар нарастват много бавно, а Съединените щати разполагат със силен финансов импулс, за да поддържат ядрените си оръжия в бойна готовност, фокусът на военната конфронтация по време на Студената война е Централна Европа, а Съветският съюз е далеч по-близо до този театър на бойните действия, отколкото Съединените щати. Затова, ако ядрените оръжия отпаднат от уравнението, то САЩ (и неговите съюзници от НАТО) биха били принудени да похарчат огромни суми за изграждане на конвенционалните си сили на територията на Централна Европа, с цел конт-риране географското предимство на СССР. Заплаха от „Съветските орди“ не е съществувала — държавите, участнички в НАТО, са били двойно по-големи по население от тези на Варшавския договор — но конвенционалните сили са скъпо удоволствие (войниците трябва да бъдат хранени, разквартирувани, обучавани и да им се плаща), докато ядрените оръжия са относително по-евтини. И така, вместо да започне да плаща за по-мощни конвенционални сили, Вашингтон се впуска в ожесточено окрупняване на своите ядрени ресурси, за да запази водещата си роля пред Москва. През 1953 година броят на американските ядрени оръжия достига хиляда, а към 1960 вече включва шест-седем хиляди термоядрени бомби — всяка една от тях десетки пъти по-мощна от произведените през 1953 година в стил „Хирошима“.[9]

До 1960 година Съединените щати водят най-малко с десет към едно пред СССР по отношение на ядреното въоръжаване. Базите им започват да застрашават съветските граници, а далеч по-превъзхождащите руските по качество и численост бомбардировачи им дават още по-голямо предимство по отношение на количеството разрушения, които биха нанесли върху вражеското общество. Същевременно, за да са сигурни, че руснаците разбират стратегията им, американците правят всичко възможно да им изяснят, че САЩ имат намерение първо да използват ядрените си оръжия при евентуален конфликт, при това да ги изпратят право срещу съветските градове — в отговор на всеки един, неприемлив за тях, съветски акт. В реч през януари 1954 година държавният секретар Джон Фостър Дълес обявява официално тази политика, обвивайки я с ореола на доктрината „масиран ответен удар“. Той изтъква, че Съединените щати ще „разчитат изцяло на огромния си капацитет за ответен удар, моментално, чрез средства и върху места, избрани от нас“.

Масираният ответен удар означава масирано използване на американските ядрени оръжия срещу съветската държава, при това не само в отговор на евентуална съветска ядрена атака срещу Съединените щати (която е почти немислима през 50-те, като се има предвид огромното несъответствие между ядрените арсенали на двете страни), но и в отговор на всяка една съветска военна операция, която застрашава американските интереси във всяка една точка на света. Тази доктрина е пълна противоположност на политиката за минимално възпиране, проповядвана от Броуди и Кенън. Основната причина за нейното възприемане е желанието на САЩ да си спести огромните суми пари, които иначе би трябвало да похарчи, ако, заедно със силите на НАТО, реши да увеличи наземните си и въздушни сили, за да ги приведе в съответствие със съветските конвенционални сили. Няколко седмици, след като Дълес обявява тази политика, вицепрезидентът Ричард Никсън я определя още по-безпардонно: „Вместо да позволяваме на комунистите да ни ръфат до смърт в разни малки войни по целия свят, в бъдеще ние ще разчитаме преди всичко на масираната си мобилна мощ за ответен удар, която можем да използваме, както си пожелаем, по време и на място изцяло по наш избор“.[10]

На практика, именно масираният ответен удар е негласната стратегическа политика на Съединените щати вече в продължение на десетилетие (въпреки че причината за него не е единствената голяма конвенционална война от този период — Корейската война, която само доказва колко удобна е била тази негласна стратегия, дори и когато САЩ все още притежават ядрения монопол в света). Но към момента, когато през 1954 година Дълес най-сетне се решава да я огласи официално, доктрината за масирания ответен удар вече започва да става архаична, при това точно поради причините, очертани от Бърнард Броуди в началото на ядрената епоха — вече наистина няма никакво значение какво точно е ядреното числено превъзходство на Съединените щати, щом като и Съветският съюз притежава способността да изстреля ограничен брой термоядрени бомби срещу американските градове.

Но на цивилните аналитици и експерти в Министерството на отбраната в никакъв случай не настоявали да се избере политиката на минималното възпиране, очертана от Броуди през 1945 година и защитена от Кенън през 1950. Към този момент интелектуалците в сферата на отбраната са на път да се превърнат в напълно нова, отделна професия в Съединените щати — особено онези, събрани сред мозъците на Корпорацията за изследване и развитие (RAND) в Санта Моника, Калифорния, създадена и субсидирана от ВВС на САЩ. Освен това те вече не си губят времето да размишляват върху последиците от използване на ядрените оръжия в теоретичен план. Те са просто граждани на държава, въвлечена в остра конфронтация с ядрено въоръжен опонент, и поне отчасти заразени с антисъветската истерия, която е обхванала Америка в онези години. Поради тези причини те решават да насочат усилията си към поддържане на полезността и приложимостта на ядрените оръжия на Съединените щати.

Когато Съветският съюз започва да придобива ограничени способности за пряко нападение над Съединените щати, Албърт Волщетер от Корпорацията за изследване и развитие извършва задълбочено проучване на уязвимостта на бомбардировачите на Стратегическото въздушно командване спрямо евентуална съветска изненадваща атака. Но през 1957 година Военновъздушните сили не се интересуват от неговите заключения. В отговор на прецизните графики и изчисления на Волщетер, които доказват как съветските бомбардировачи могат да предизвикат нов „Пърл Харбър“ за Стратегическото въздушно командване, комисията „Гейтър“, назначена от президента Айзенхауер за проучване на стратегическата сигурност на САЩ, изпраща делегация, която да разговаря с командващия СВК генерал Къртис Лемей. Генералът обаче отговаря, че американските разузнавателни самолети извършват редовни тайни полети над съветската територия по двадесет и четири часа на ден.

Ако забележа, че руснаците си събират самолетите за атака, ще им изкарам ангелите още преди да са успели да се издигнат над земята. Не ми пука, че не това е националната политика. Такава е моята политика. И точно това ще направя.

Генерал Къртис Лемей[11]

 

Като се има предвид прецизността и прилежността на генерала, когато му възлагат първо нападението със запалителни бомби, а после и с ядрени над японските градове през 1944–1945 година, няма никаква причина да се съмняваме, че той би си свършил работата много добре. Не че щеше да свърши кой знае какво, ако унищожи няколко съветски града едновременно, тъй като подобно нещо със сигурност не би останало ненаказано и руснаците определено биха се върнали, за да си отмъстят. Не става ясно дали той би се извинил, ако: (а) впоследствие стане ясно, че разузнаването му не е оценило правилно разположението на съветските войски и че те всъщност изобщо не са планирали атака и (б) целият свят потъне в ядрена тъмнина и мраз.

Самоувереността на ВВС на САЩ в пълната им способност за извършване на превантивен ядрен удар срещу Съветския съюз ги прави напълно незаинтересовани към теориите за „ограничена ядрена война“, които Бърнард Броуди, вече също работещ в Корпорацията за изследване и развитие, започва да разработва. Още през 1948 година той прави крачка встрани от простата доктрина за възпирането, която е формулирал през зимата на 1945–1946 година, като обявява публично, че „може да се спечели много по-голямо стратегическо предимство чрез превръщане на градовете в заложници, а не чрез произвеждане на трупове“. Най-поучителният (и обезкуражаващ) елемент от тази четиридесет и петгодишна история „за ядрената война, която така и не се случва“, е фактът, че рано или късно, абсолютно всеки се опитва да намери непосредствено военно приложение на ядрените оръжия.

 

През 1952 година Броуди и няколко негови колеги основават Комитета за стратегическо планиране към Корпорацията за изследване и развитие. През следващите седем-осем години те се занимават с измислянето и разработването на сложни и комплексни теории за ограничаване използването на ядрените оръжия само до бойното поле, а в случай, че бойните действия ескалират до размяна на ядрени оръжия между отделните държави, по стратегии за ограничаването на целите до „не-градове“, които съзнателно ще оставят градските центрове на врага недокоснати. Тази стратегия на контраудара, която предлага използването на ядрените оръжия преди всичко за нападение над военни цели, оставяйки преобладаващата част от населението на съответната страна живо, безспорно би предоставила на победителя възможността да изнудва противника си и да го принуди да се предаде, като отправи заплаха за разрушаване и на градовете. Привържениците на въпросната стратегия изтъкват, че тя предоставя и друго важно предимство в ръцете на САЩ — поощрява Съветския съюз да се въздържа от ядрени удари срещу американските градове, от страх да не изгуби своите.[12]

Тези теории на Корпорацията за изследване и развитие за поддържане ефективността на американските ядрени оръжия и след като Съветският съюз успява да достигне капацитета за контраудар срещу Съединените щати зависели, разбира се, и от нивото на сътрудничество на СССР. Наличието на подобно желание за сътрудничество обаче е било крайно невероятно. Както се полага на по-слабия, който знае, че със сигурност ще загуби в евентуална ядрена конфронтация, съветската ядрена доктрина категорично обявява, че ако войната ескалира до употреба на ядрено оръжие, никакви ограничения няма да бъдат спазвани. През 50-те години теориите на Броуди и колегите му не се радват на ласкав прием и от страна на главния си потребител — американските ВВС. С течение на времето тревогите на Волщетер за уязвимостта и идеите на Броуди за ограничената ядрена война ще бъдат използвани от американските въоръжени сили като аргументи за създаване на още повече и още по-сложни ядрени оръжия, но през 50-те те не успяват да разклатят по никакъв начин изцяло офанзивната традиция на тоталната война за стратегическо бомбардиране, която доминира в мисленето на Военновъздушните сили на САЩ.

А специалистите от Комитета за изследване и развитие възприемат подигравателно това ограничено мислене. Самият Бърнард Броуди прави сравнение между военните планове и секса, като оприличава ограниченото нападение, само върху „не-градове“ на прекъсване на полов акт и го отнася към сляпото безумие за достигане на крайната цел, характеризиращо плановете на Стратегическото въздушно командване. А неговият колега Херман Кан заявява в очите на щабните офицери от СВК следното: „Господа, това вашето не е военен план — това е военен оргазъм“.[13] Ала всички тези призиви остават глас в пустиня.

Към края на 50-те години обаче гражданските политически власти във Вашингтон стават твърде неспокойни относно последиците от американската отбранителна стратегия. През ноември 1957 година, когато комисията „Гейтър“ представя на президента резултатите от запитванията относно бъдещето на масирания ответен удар и евентуалните последствия от атомната война, Айзенхауер отговаря: „Подобен тип война е напълно невъзможна. Не разполагаме с достатъчно булдозери, които да изчегъртат труповете от улиците ни“.[14] Точно година по-късно Джон фостър Дълес отива в Пентагона и в прав текст заявява на Комитета на началник-щабовете, че той се отказва окончателно от доктрината за масиран ответен удар. „По напълно тържествен и сериозен начин Дълес припомни, че точно той е бащата на доктрината за масирания ответен удар. После добави, че тя е послужила добре на нацията, като е успяла да възпре вражеските нападения в продължение на години. Колкото и да му е било неприятно обаче, той е стигнал до извода, че доктрината е съмнително предимство. А с нарастването на съветската ядрена мощ тя ще губи все повече своята правдоподобност, поради което американските военни трябва да започнат подготовката на планове и оръжейни системи по алтернативни стратегии.“[15]

Но Дълес не разкрива своята промяна във възгледите пред обществеността, а администрацията на Айзенхауер се съпротивлява упорито чак до своя край на всяко едно предложение за засилване на конвенционалната мощ на САЩ за воденето на войни, които масираният ответен удар не би могъл да възпре. Веднъж дори президентът Айзенхауер казва на Главнокомандващия на Сухопътните сили на САЩ генерал Максуел Тейлър, който настоява за засилване мощта на на-земните войскови формирования, че за презокеанските операции не са необходими много конвенционални сили, но пък, че „армията ще бъде наистина от жизненоважно значение при поддържане на реда в Съединените щати след голямата война, ще бъде силата, която отново ще обедини нацията“.[16] Със същата твърдост той устоява на опитите на Стратегическото въздушно командване да изнудят Министерството на отбраната, като го накарат да ускори програмите по производството на нови бомбардировачи и ракети. Обичайният метод на действие, който избират командващите СВК, е манипулиране на данните от разузнавателните доклади така, че да предскажат предстоящ „пробив в бомбардировачите“ в полза на Съветския съюз от 1955 до 1957 година, следван от друг, точно толкова митичен „пробив в ракетите“ от 1957 до 1960 година. Дуайт Айзенхауер е не само бивш офицер от кариерата, отлично познаващ номерата и хитрите методи на действие на военните, но и достатъчно опитен в отхвърлянето на апокалиптични тълкувания на международната ситуация. И тъй като не съзира на хоризонта никаква предстояща война, просто отказва да даде съгласието си за каквато и да било ускорена програма за увеличаване мощта на една военна институция, която вече и без това вдъхвала достатъчно ужас на Съветския съюз по всички параметри. „Ако нещо не се счупи, няма нужда да го поправяте.“

* * *

Държава, която не разполага с атомна бомба, вече не може да се счита за независима.

Френският президент Шарл дьо Гол,

1968 г.[17]

По време на Втората световна война, водени от неистовия страх да не би Германия първа да разработи ядрени технологии (иначе неоснователен), Великобритания и Канада предлагат доброволно своите значителни ресурси под формата на научни таланти, технологии и уранови запаси на разположение на американския проект „Манхатън“, без никакво официално споразумение относно последващо поделяне на ядрените оръжия, които бъдат произведени в резултат на този проект. А самото правителство на Съединените щати, естествено, няма никакво намерение да ги поделя и споделя. Този факт предизвиква отчетливо различни реакции в двете държави. На фона на отслабените до крайна степен велики сили, през 1945 година Канада се превръща в четвъртата по мощ икономика в целия свят. Ала тя няма никакви претенции да играе глобална милитаристична роля, а освен това срещу нея няма никакви потенциални военни заплахи, така че решава, на практика без никакви спорове, че ядрените оръжия нямат никакво отношение към нейната външна сигурност. Но Великобритания, поставена под зоркото наблюдение на Съветския съюз, разположил се в сърцето на Германия — на не повече от шест хиляди километра разстояние, бързо стига до заключението, че изпитва остра нужда от собствени ядрени оръжия, в случай, че нещата се объркат.

Що се отнася до франция, която през по-голямата част от войната е била окупирана от Германия, веднага щом успява да стабилизира своята икономика и да възстанови правителствения си апарат, достига до абсолютно същото заключение и се заема с осъществяването на собствена програма за разработка на ядрени оръжия. А щом комунистическият режим на Китай изгубва благоволението на Москва в края на 50-те, от своя страна също създава собствена програма за производство на ядрени оръжия, чиято цел е да възпре евентуална съветска ядрена атака. Във всички тези случаи става въпрос за средства за „минимално възпиране“. Нито една от тези нации няма възможността да изпрати ядрено оръжие към всяка ракетна пускова установка и всеки малък град на Съветския съюз, както Съединените щати, но и самите те не го намират за необходимо.

Французите са обзети от идеята „да откъснат една от ръцете на съветската мечка“. А британците дефинират свой „критерий Москва“ за ядрените си мощности — логиката на разсъждение в островната държава гласи, че докато Великобритания има възможността да изтрие от лицето на земята Москва, то руснаците надали ще използват ядрени оръжия срещу цели в Обединеното кралство, дори и ако успеят по някакъв начин да неутрализират Съединените щати. Но при създаването на ядрените си оръжейни мощности както британците, така и французите си правят и изключително цинични и тънки сметки. И двете държави тайно вярват, че собствените им ядрени оръжия биха могли да служат като „преден пост“ на по-мощните американски ядрени сили, независимо дали САЩ имат намерение да започнат ядрена война или не.

Както британците, така и французите с пълно право се притесняват, че Вашингтон може и да се стресне пред лицето на една евентуална съветска победа в конвенционална война в Европа. Въпреки обещанията на американците, нищо чудно в последния момент да решат да оставят Западна Европа да се срине, вместо да изпълнят заканите си за „масиран ответен удар“ и да започнат ядрена война, в която ще бъдат изпепелени и американски градове. От тази гледна точка независимите френски и британски ядрени сили са средство за предотвратяване на подобен развой на събитията.

Ако франция или Великобритания успеят да поразят руснаците с относително малък брой ядрени оръжия, то Съветският съюз ще бъде безнадеждно осакатен, за да води ефективна ядрена конфронтация със Съединените щати. Като имат предвид този факт, стратезите в Москва ще бъдат принудени да съставят планове, които да включват удар срещу всички Западни сили едновременно — американски, британски и френски, — за да предотвратят подобна вероятност. Американските стратези от своя страна, също изхождайки от този факт, ще бъдат принудени да планират първи ядрен удар срещу Съветския съюз, както изисква доктрината за масирана ответна атака — отново като превантивна мярка. Логиката на разсъждение на британците и французите е повече от объркана, разбира се, ала същевременно безмилостно рационална — ние не можем да имаме доверие на американците, че ще пожертват Ню Йорк, за да спасят Лондон и Париж. И наистина, когато ножът опре до кокала, те биха били луди, за да допуснат подобна саможертва. Точно затова ние трябва да разполагаме с арсенал, който ще принуди руснаците да атакуват с ядрените си оръжия и американски цели, когато решат да нападнат и нас. Едва тогава бихме могли да вярваме на американците, че ще спазят обещанието си.

Тази напълно хладнокръвна рационалност обаче не попречва на Западноевропейските велики сили също да се поддадат на „безумието на численото превъзходство“. През 80-те години и Великобритания, и франция се заемат с такава масирана „модернизация“ (т.е. увеличаване) на ядреното си въоръжение, че накрая завършват с възможността да унищожат по хиляда цели всяка. Китай, който демонстрира по-голяма въздържание по отношение на количеството, все пак решава да последва донякъде примера на Великобритания и франция, и изпраща част от отбранителните си сили по море, в подводници — както диктува политиката на минималното възпиране. Израел, чиито първи ядрени оръжия са създадени в средата на 60-те години, избира да не следва,техния пример — най-вече защото няма никаква причина да се страхува, че ще загуби оръжията си при евентуална арабска изненадваща атака — по онова време нито една арабска държава не разполага с ядрени оръжия, нито пък ги е придобила и до днес, четиридесет години по-късно. Този ход обаче помага на Израел да следва неофициално обявената си стратегия на „масиран ответен удар“, което означава, че арабските държави са напълно наясно, че евентуално израелско поражение в конвенционална война би ги накарало да отвърнат с ядрено оръжие. Доказателствата, с които разполагаме, безспорно сочат, че по време на първите си дни на паника от войната с Египет и Сирия през 1973 година израелците действително са се готвели да използват ядрените си оръжия.

Подписването на Договора за ограничение на ядреното въоръжаване през 1968 година слага край на този двадесетгодишен период, в който броят на страните, притежаващи ядрени оръжия, скача от една на шест. С този договор въпросните страни поемат ангажимента да не предлагат ядрените си оръжия на други държави, а повече от сто други държави се съгласяват да не създават такива. По-голямата част от останалите евентуални производители на ядрени оръжия отказват да подпишат договора, но трябва да минат още тридесет години, преди друга държава официално да се превърне в ядрена.

 

 

 

Тогава си мислех, че това са най-опасните, най-презрените, най-чудовищните хора на света. Защото действително бяха създали машина, която ще доведе Деня на страшния съд.

Даниел Елсберг, 1961 г.

 

Когато през 1961 година в Белия дом се настанява администрацията на Кенеди (значително подпомогната в електорален аспект от мита за „ракетния пробив“, сътворен от Стратегическото въздушно командване), тя води след себе си във Вашингтон стотици интелигентни, млади технократи, включително и цяла група аналитици от Корпорацията за изследване и развитие, които биват назначени на работа в Министерството на отбраната. На един от тях — Даниел Елсберг, е възложено секретно проучване на военните планове на Стратегическото въздушно командване. Показан му е само първият от Едноцелево интегрираните оперативни планове — план за координация на използването на ядрените оръжия от всички видове и родове войски на Въоръжените сили на САЩ, от който той се отдръпва ужасен, защото съдържал само една опция — автоматично и едновременно изстрелване на всички американски ядрени ракети и бомби срещу всеки град и значима военна цел в Съветския съюз и Китай, както и срещу повечето от големите градове в Източна Европа, при това още в самото начало на евентуална ядрена война. Планът не съдържал никакви резервни стратегически ходове, никакви начини за изключване на Китай или Източна Европа от поголовното кръвопролитие, дори и ако те не са замесени в кризата. В края на разработката си Стратегическото въздушно командване прави хладнокръвния извод, че подобен удар ще изтрие от лицето на Земята между 360 и 425 милиона души.

Елсберг определя плана като налудничав, изтъквайки, че Едноцелево интегрираният оперативен план изисква изстрелването на 170 атомни и водородни бомби само върху Москва. „Всеки, който може да насочи оръжие срещу Москва, го прави. И ако точно твоето подразделение има собствено оръжие срещу Москва, значи вече го насочва.“ Наред с всичко това Даниел Елсберг си дава сметка за нещо, което нито аналитиците от Корпорацията за изследване и развитие, а още по-малко американската общественост са знаели. А то е следното: напълно съзнавайки, че Съединените щати притежават безспорно ядрено превъзходство над Съветския съюз, Стратегическото въздушно командване съвсем спокойно изхожда от презумпцията, че САЩ ще са първите, които ще използват ядрени оръжия при евентуална война. Става ясно, че Военновъздушните сили, в стремежа си да оправдаят настояването си за по-голям брой бомбардировачи и ракети, целенасочено са манипулирали данните от разузнавателните доклади така, че да изкарат Съветския съюз притежаващ много повече ядрени оръжия, отколкото е в действителност. И дотолкова успяват в повсеместната си манипулация, че цивилните власти започват да се отдръпват от идеята за първи ядрен удар, определяйки го вече като неприемлив. Самото командване на СВК е напълно наясно, че през 1961 година СССР разполага само с четири оперативни междуконтинентални балистични ракети и въпреки това съставя оперативния си план въз основа на доктрината за „масиран ответен удар“, което на прост език означава американски първи ядрен удар.[18]

Новият министър на отбраната Робърт Макнамара получава въпросния аналитичен доклад за първия Едноцелево интегриран оперативен план и е също толкова ужасен, колкото и Елсберг. Точно поради тази причина той е напълно податлив на убеждение, когато ВМС му разкриват предложението си за политика на „минимално възпиране“, която би сложила край на всякакви помисли за първи ядрен удар — както и на повечето или дори всички оръжейни мощности на Стратегическото въздушно командване. В края на 50-те години Военноморските сили също започват разработка на собствени стратегически ядрени мощности — става въпрос за ракетите „Поларис“, натоварени на подводници. Най-голямото им предимство е неуязвимостта им от съветски нападения, тъй като подводниците на практика могат да се скрият навсякъде из огромния океан. А основният им недостатък е, че не са достатъчно точни, за да уцелят каквото и да било, по-малко от град. И така ВМС, опитвайки се да наложат каузата на собствените си отбранителни системи за сметка на бомбардировачите и ракетите в наземни установки на ВВС (които са по-точни, но и по-уязвими за изненадващо нападение), решават да изоставят предишното си отвращение към нападенията над невинни градове и да приемат присърце политиката на минималното възпиране.

В свой доклад от 1958 година Военноморските сили изтъкват, че новопоявяващите се стратегически доктрини за контраудар (които безспорно биха подпомогнали единствено стратегическите оръжия на ВВС) биха довели единствено до безкрайна надпревара във въоръжаването, без никаква сигурност, че именно Съединените щати биха излезли победители в една евентуална ядрена война. Поради тази причина САЩ би трябвало да изоставят всякакви опити за разрешаване на не-ядрени проблеми посредством ядрени средства, както и да избягват провокативното раздуване на нашите стратегически сили; техният размер трябва да се определя единствено и само от целта на достатъчна адекватност за възпиране /което ще рече, способност за унищожение на градовете на противника/, а не от фалшивата цел за адекватност на „победата“. И в рамките на тази ограничена цел-стационираните в подводниците на ВМС ракети са напълно достатъчни, тъй като те са както неуязвими, така и неподатливи на спиране. Същността на този доклад е ни повече, ни по-малко връщане към стратегията на Броуди от 1946 година за минималното възпиране и съобразяването с него би означавало край на стратегическата ядрена роля на ВВС. Ето и думите на старши военноморски офицер пред негов колега от ВВС през 1958 година: „Ние разполагаме с нещо, което ще остави всички вас там без работа“.[19] И за известен период от време, поне в началото на работата на администрацията на Кенеди през януари 1961 година, нещата изглеждат така, като че ли Военноморските сили ще спечелят.

Робърт Макнамара е брилянтен администратор, внесен в политиката от света на бизнеса, който няма нито експертни познания, нито някакви предварителни нагласи в областта на ядрената стратегия. Само седмица след пристигането си в Пентагона той е очарован от относително здравия разум, който лъха от предложенията на ВМС за минималното възпиране (прекръстено на „крайно възпиране“, за да не звучи чак толкова оскъдно), където заплахата от ответен удар посредством някакви си двеста изстреляни от подводници ракети биха подсигурили безопасността на Съединените щати срещу евентуална съветска ядрена атака. Приемането на тези предложения би означавало изграждане на скъпи конвенционални сили за защита на интересите на САЩ, както и изоставяне на идеята за постигане на ядрено превъзходство спрямо СССР, но със сигурност би било много по-безопасно, отколкото съществуващата до момента американска военна стратегия.

Ала командването на ВВС, което мисли в много по-широки мащаби, отколкото затвореното феодално владение на Стратегическото въздушно командване, вече е прозряло заплахата от предизвикателството, което представлява новата ракета „Поларис“ на ВМС. Поради тази причина през цялото десетилетие на 60-те екип аналитици от Корпорацията за изследване и развитие под ръководството на Уилям Кауфман разработва целева стратегия за контраудар. Както пише главнокомандващият ВВС генерал Томи Уайт на командващия СВК, продължаването на политиката на безразборно превръщане на различни градове в цели „не само ще бъде използвано като оправдание за създаването и налагането на «Поларис», но и като силен коз (който вече се очертава на хоризонта) за елиминирането на цялото останало стратегическо оборудване, с изключение на Поларис“, т.е. за унищожението на самото Стратегическо въздушно командване.[20]

По-обиграните в политическо отношение старши офицери на Военновъздушните сили си дават ясна сметка, че стратегия, която не включва градовете и която оставя надеждата, че ядрената война би могла да се води (и да се спечели) без холокост, със сигурност ще допадне много повече на политическата върхушка, която държи да съхрани вероятността именно Съединените щати да са тези, които ще използват първи ядрените си оръжия, въпреки неизбежното нарастване на съветската ядрена мощ. Затова, само месец, след като Макнамара поема Министерството на отбраната, командването на ВВС му урежда среща с Уилям Кауфман.

„Само за една седмица той промени изцяло мнението си — казва по-късно Кауфман във връзка с мимолетното изкушение на Макнамара да се задоволи с минималното възпиране. — Аз успях да го разубедя да се откаже от него.“ Сърцевината на доклада на Кауфман съдържа съпоставка между три вида сценарий. Първият предвижда изненадваща съветска атака, насочена единствено срещу американските стратегически сили, следвана от ответен удар на оцелелите американски сили срещу всички възможни съветски градове, както и унищожение на американските градове от съветските резерви — резултати: загиват 150 милиона американци и 40 милиона жители на СССР. Вторият сценарий следва настоящия Едноцелево интегриран оперативен план. Като такъв той предпоставя максимална ядрена атака на силите на САЩ срещу Съветския съюз по време на криза, следвана от съветски ответен ядрен удар срещу американските градове, извършен от оцелелите съветски ракети и бомбардировачи — резултати: загиват 110 милиона американци и 75 милиона руснаци. (По-големият брой жертви от американска страна и в двата сценария се дължи на факта, че през 1960 година Съединените щати вече са далеч по-урбанизирани, отколкото Съветския съюз.)

Важно е да се отбележи, че Кауфман представя най-лошите възможни варианти, базиращи се на неимоверно раздутите разузнавателни оценки на ВВС по отношение на съветската ядрена мощ. Но е повече от очевидно, че рано или късно Съветският съюз действително ще постигне онзи тип възможност за ответен ядрен удар, който предвижда и Кауфман, така че третият сценарий се нрави особено много на Министъра на отбраната. Според него, Съединените щати, неспособни да удържат съветската атака в Западна Европа с конвенционални бойни средства, атакуват съветските военни летища, ракетните установки и подводничарски цели с ядрени оръжия, но избягват да нападат съветски градове и държат част от силите си в резерв. А Съветският съюз, с пълното съзнание, че градовете му са заложници на капризите на САЩ, също отвръщат на удара, но като избягват американските градове. Така Съединените щати печелят контраудара и после поставят условие на СССР или да се предаде, или да се подготви всеки един от градовете му да бъде унищожен един по един. Москва се предава и така общата цена на войната е „само“ три милиона души от американска страна и пет милиона — от съветска.

Робърт Макнамара се хваща здраво на въдицата и веднага издава инструкции за разработка на политика за контраудари и доктрина, която, в случай на термоядрена война, „позволява контролиран отговор и паузи за водене на преговори“. В съответствие с тези инструкции към края на годината оперативният план на САЩ претърпява драстични промени, като разделя списъка със съветски цели на пет категории, от които

Съединените щати могат спокойно да избират при евентуална ядрена война. Вариантите и подвариантите, съдържащи се в ревизирания Едноцелево интегриран оперативен план на САЩ (SIOP-63), заедно с техническите промени, които дават възможност на американското военно командване да препрограмира прицелването на американските ракети за кратко време и да ги изстрелва поединично или в малък брой (за разлика от първоначалния вариант по петдесет), предоставя на Съединените щати теоретичната възможност да водят „ограничена“ ядрена война — но само ако руснаците се съгласят.[21]

Когато през 1962 година Робърт Макнамара обявява официално тази нова стратегия, съветският отговор е абсолютно отрицателен. Маршал В. Д. Соколовски отхвърля изцяло „правилата за водене на ядрена война“ на Макнамара и определя неговата „доктрина без градове“ като ни повече, ни по-малко стратегия за първи ядрен удар. В хода на обясненията той пропуска да спомене, естествено, че съветската стратегия също предпоставя първи ядрен удар. Официално публикуваният източник за съветската военна доктрина от тази епоха — „Марксизма-ленинизма по въпросите за войната и армията“ — постулира съвсем недвусмислено, че „масираните удари с ядрени ракети срещу въоръжените сили на противника и неговите ключови икономически и политически цели са главният фактор, който определя победата на едната страна и поражението на другата още в самото начало на войната. Следователно ключът към победата в подобна война е в правилното изчисление на елементите на превъзходство над противника и в способността те да бъдат използвани, преди противникът да го направи.“[22]

Стратегията на Макнамара за ограничена и контролирана ядрена война се сблъсква със същото отрицание и сред натов-ските съюзници на Америка, когато той им я разкрива по време на тайна среща на министрите на отбраната в Атина през лятото на 1962 година. Макнамара казва, че „Съединените щати са стигнали до извода, че, в приемливи граници, към военната стратегия за една обща ядрена война трябва да се подходи почти по същия начин, по който се е подхождало и към конвенционалните военни операции в миналото“. По-голямата част от съюзниците, които най-безсрамно се били съгласили да следват политиката на масиран ответен удар, стигат до тревожното заключение, че американското ядрено възпиране, което досега е гарантирало тяхната сигурност, като е заплашвало (макар и неправдоподобно) да вдигне целия свят във въздуха в тяхна защита, вече става непостижима мечта.

Преди тръгването на министъра от САЩ, президентът Кенеди недвусмислено го инструктирал, че в Атина трябва „да повтаря до втръсване“, че, от една страна, Съединените щати въобще не замислят първи ядрен удар, а от друга, европейците въобще да не си въобразяват, че могат да въвлекат САЩ в световна ядрена война само с това, че са в състояние да изстрелят свои собствени ядрени ракети към съветските градове. Но и за французите (които го заявяват публично), и за британците (които открай време са по-тактични) става пределно ясно, че могат да направят точно това — и така подкопават цялата концепция за ограничената ядрена война.

Когато през юни 1962 година в лекция в Мичиганския университет Робърт Макнамара предлага официалната версия на речта си в Атина, обществената реакция е точно толкова негативна, колкото и тази на специалистите. Става ясно, че почти всички възприемат новата стратегия като даваща зелена улица на ядрената война. Но най-силният фактор, който принуждава американският Министър на отбраната да се откаже от своята стратегия за ненападение срещу градове, е реакцията на Сухопътните сили на САЩ. Те автоматично се възползват от новата доктрина за контраудара, за да оправдаят исканията си за огромен брой нови стратегически оръжия, с които да поразят неизброимите нови цели, придобили вече военно значение. Към края на 1962 година Военновъздушните сили се стремят към нов стратегически бомбардировач — Б-70, а се носят и слухове за десет хиляди ракети „Минитмън“. През януари 1963 година Макнамара заповядва на своя екип да информира военните, че вече нямат право да използват стратегията за контраудара като извинение за производството на нови оръжия.[23]

Възмутен от ненаситните искания и настоявания на своите въоръжени сили за нови ядрени оръжия, Макнамара прибягва до старата бюрократична тактика на постигане на компромис на силово ниво, далеч по-високо, отколкото на него му се струва необходимо, но далеч по-ниско, отколкото на тях им се иска. А след това укрепява позициите си срещу нови искания, като измисля стратегическа доктрина, която ратифицира това ниво на силите въз основа на произволно избрани теоретични изчисления за нивото на унищожителна мощ, необходимо на САЩ с оглед възпирането на противника.[24] И въпреки всичко нивото е изключително високо. Ето какво споделя един поставен на тясно помощник секретар в Пентагона на Макнамара пред сър Соли Цукерман — главен научен съветник в британското Министерство на отбраната:

 

Първо, необходими са ни достатъчно ракети „Минитмън“, за да сме сигурни, че можем да разрушим всичките онези руски градове. После се нуждаем от ракети „Поларис“, за да им разтърсим основите на дълбочина поне три метра… И тогава, когато всичко в Русия замре, и когато не им остане никаква въздушна отбрана, се нуждаем от вълни авиация, която да пусне достатъчно бомби, за да разкъса цялата им мръсна страна до дълбочина поне дванадесет метра, така че дори и марсианците да не могат да я колонизират. А за остатъчната радиация въобще не лш пука![25]

 

Доктрината, която Робърт Макнамара приема, за да задоволи съюзниците от НАТО, да успокои общественото мнение и да удържи собствените си въоръжени сили, е позната като Доктрина на сигурното унищожение. В началото на 1965 година министърът я обяснява пред Конгреса така: „Изглежда разумно да предположим, че унищожението на една четвърт до една трета от населението и около две трети от индустриалната мощ на дадена индустриализирана нация, ще представлява непоносимо наказание за нея и по този начин ще служи като ефективно средство за възпиране“.[26]

Доктрината на сигурното унищожение е официално изцяло стратегия на ответния удар — минимално възпиране с много повече оръжия, отколкото е необходимо — и като такава се превръща в единствената обществено призната ядрена доктрина на Съединените щати. С ироничното добавяне през 1969 година на думата „взаимно“ (от Доналд Бренан — недоволен радетел на стратегията за контраудара, целящ да осмее доктрината като „луда“. Доктрината за взаимното сигурно унищожение остава официалната американска военна стратегия чак до 80-те години. Никой обаче не си прави труда да обясни как тази официално прокламирана като стратегия на ответния удар доктрина е съвместима с политиката на НАТО в Европа за „гъвкава реакция“, която със сигурност заплашва първото използване на ядрено оръжие от страна на НАТО в отговор на съветска конвенционална атака. Ала това противоречие съществува само пред очите на обществеността, защото истинският оперативен план — SIOP-63, не търпи никакви съществени промени в продължение на десетилетия.

Всички официални лица вече се научиха да говорят пред обществеността единствено за възпиране и нападения над градове. Никаква война, никаква милост за градовете. Прекалено многото критици могат да причинят прекалено много неприятности (приказките за изключването на градовете отслабва възпирането, както твърдят те), затова официалните лица вече си търсят прикритие. Това включваше и моя милост, когато бях един от тях. Но философията на целевия подбор, на вариантите и на реда на избора им си остават непроменени от прочутата реч на Макнамара насам (в Мичиганския университет през 1962 г.)

Анонимен помощник-секретар по отбраната в лична кореспонденция с Дезмънд Бол[27]

Истината е, че настъпва разрив между официално обявената от Съединените щати стратегия и реалния оперативен план. Доктрината за сигурното унищожение цели да възпре евентуална съветска ядрена атака срещу САЩ (крайно неправдоподобна вероятност на фона на съществуващия баланс на силите), и което е още по-важно, да сдържи вълчия апетит на отделните видове въоръжени сили за нови оръжия. Но зад фасадата на минималното възпиране се крие доста различна реална стратегия. В случай на война, тя би се водила най-вече съобразно правилата за „контраудара“ и ограниченията, които Макнамара постановява официално в Атина и Мичиган през 1962 година. Най-доброто, което би могло да се каже за Доктрината за сигурното унищожение, е, че формално тя изоставя идеята за обезоръжаващ първи удар срещу Съветския съюз. Макнамара така и никога не е смятал, че първият ядрен удар въобще ще успее и в частни разговори е съветвал както президента Джон Кенеди, така и след него президента Линдън Джонсън, че при никакви обстоятелства не би трябвало първи да използват ядрените оръжия на страната си. Ала оперативният план на САЩ никога не се отказва от очакванията си, че въздържанието и разумът накрая ще надделеят, дори и когато ядрените оръжия започват да избухват в собствените им предели.

Официална Москва продължава да настоява, че ако „агресорът“ „наложи“ на Съветите ядрена война, тя ще бъде водена без всякакви ограничения. Но американските военни стратези предполагат, че и в Съветския съюз съществува същата разлика между декларираната стратегия и истинския оперативен план на държавата. Те изхождат от презумпцията, че всеки разумен човек би стигнал до същото като тях заключение. Тази гледна точка получава своето безспорно потвърждение, когато през 1966 година един съветски генерал разкрива, че съветският оперативен план съдържа пет категории цели, почти идентични с „опциите“ на SIOP-63.[28] Но въпреки че в американските военни планове все по-категорично си намират място надеждите за водене на контролирана и ограничена ядрена война, последвалите събития само демонстрират колко далече са те от реалността.

По време на Берлинската криза през 1961 година, при която конвенционалните сили на Запада в точката на конфронтацията се оказват крайно недостатъчни, президентът Кенеди създава специална оперативна група за изследване на възможностите, оглавявана от Пол Нитце. Групата разглежда и почти автоматично отхвърля варианта за ядрено предупреждение, изхождайки от убеждението, че това би довело до взаимна размяна на символични ядрени удари, която едната от страните може внезапно да реши да изостри, за да докаже решимостта си. „И когато това стане, трябва да знаете, че много сте я загази-ли, а още повече сте загубили“ — отбелязва Нитце.

По-интересното наблюдение обаче, извършено от експертите на Корпорацията за изследване и развитие, участващи в групата, касае възможностите за обезсилващ първи удар срещу Съветския съюз (с максимално избягване на градовете). Те заключават, че подобен ход-е потенциално напълно приемлив. С помощта на новите си разузнавателни сателити американското разузнаване установява, че съветските ядрени мощности са в ужасен вид — много по-слаби, отколкото американците са си мислели и в изключително ниска степен на бойна готовност. Затова те измислят стратегия за „умен първи удар“, с който, по техни изчисления, имат 90% шанс за улавяне на почти всички съветски оръжия на земята — и установяват, че никой не иска да има нищо общо с тази идея. „Удивително е как хора, които нямат никакви математически познания, схващат разликата — отбелязва Уилям Кауфман. — Всички много бързо разбраха, че остават още цели 10% всички ние да литнем набързо във въздуха и само за петнадесетина минути изгубиха всякакъв интерес към предложението.“[29]

Успокоителен изход от ситуацията. Към началото на 60-те години концепцията за „обезсилваща“ ядрена изненадваща атака срещу Съветския съюз вече не привлича вниманието на Вашингтон, а принципът за минимално възпиране успява да се сдобие с поне някаква степен на официално одобрение (въпреки че истинските оперативни планове все още касаят контраудара). Хубавото е, че разумът продължава да бъде фактор в играта, въпреки че засега не е успял да извоюва решителна победа над непрекъснатото настояване за превръщане на ядрените оръжия в „по-използваеми“ по време на война. Но още никой не е преживял пълнокръвна военна конфронтация, в която и двете страни демонстрират пълна готовност за използване на ядрените си оръжия.

 

Към края на 1961 година, когато Берлинската криза вече е отшумяла, Никита Хрушчов си дава сметка, че Съединените щати вече са разбрали, че неговите широко прокламирани твърдения за нарастващата ядрена боева мощ на Съветския съюз, и особено хвалбите за огромния парк междуконтинентални ракети, са преди всичко голям блъф. Ала това разкритие поставя Хрушчов под невиждан натиск както в собствената му страна, така и в международен план, затова през следващата година той поема риска да разположи тайно ракети с по-къс обсег на действие на територията на новия си съюзник — Куба. Целта му е да постави Съединените щати в обхвата на значителна съветска ракетна мощ и така да затвори стратегическата пропаст между двете държави. Но американците откриват тези ракети и ето как избухва Кубинската криза. Съединените щати обявяват официално, че ще направят блокада на Куба и започват подготовката за нахлуване в островната страна, в случай че Хрушчов откаже да оттегли ракетите си.

Най-интересното за Кубинската ракетна криза от гледна точка на ядрената стратегия, е, че никой не обръща внимание на концепцията за ограничената ядрена война. Хрушчов може и да е бил в далеч по-неизгодна стратегическа позиция от Кенеди, но надали някой се е съмнявал, че дори и малкото му бомбардировачи и ракети са в състояние да опустошат напълно редица американски градове независимо какво САЩ направят или не направят. Към края на 1962 година новият Едноцелево интегриран оперативен план вече е налице, заедно с всичките му опции за селективни и ограничени ядрени нападения, но пред лицето на истинската криза всички избират да се скрият зад относителното здравомислие на оригиналната формула на Бърнард Броуди за възпирането. На 22 октомври Джон Кенеди официално заявява, че Съединените щати ще считат „всяка ядрена ракета, изстреляна от Куба срещу която и да било нация от западното полукълбо като пряка атака на СССР срещу САЩ, която ще изисква масиран ответен удар срещу Съветския съюз“.[30]

Единственото успокоение насред тази невиждана криза се крие в уверенията, които президентът Кенеди получава от американското разузнаване, сочещи, че съветските ракети в Куба все още не разполагат със свои ядрени бойни глави. Следователно Кенеди решава да се концентрира върху спирането на съветските кораби, насочени към Куба, които биха могли да носят на борда си въпросните глави, като същевременно продължава с изпълнението на плановете по подготовката за инвазия в Куба, в случай, че Москва не се оттегли. И накрая това става — Хрушчов изтегля съветските ракети от Куба в замяна на американското обещание да не нахлуват на острова, а американците изтеглят своите ракети от Турция няколко месеца по-късно. Така, след тринадесет напрегнати дни, светът отново успява да си поеме спокойно дъх. Но тогава никой в Съединените щати не си дава сметка колко близо е бил този свят до ядрената война.

Ако Хрушчов не беше изпратил на Кенеди онова ключово писмо, в което предлага компромисно решение, Съединените щати като нищо щяха да изпълнят планираната си инвазия в Куба, защото всички във Вашингтон са били на мнение, че е необходимо да се направят най-малко още няколко стъпки в този опасен танц, преди ядрените оръжия да бъдат пуснати на дансинга. И тъй като ракетите в Куба все още не са били действащи, бойните действия щяха да си останат конвенционални, поне докато Москва не се реши на крайната, почти немислима стъпка, да прибегне към първи ядрен удар директно от Съветския съюз към САЩ. Трябва да изминат цели тридесет години, докато Робърт Макнамара установи, че всички във Вашингтон са били изцяло на грешни позиции.

 

Едва през януари 1992 година, по време на заседание, оглавявано от фидел Кастро в Хавана, научих, че в онзи решаващ момент от кризата в Куба е имало 162 ядрени бойни глави, включително 90 тактически. Не можах да повярвам на ушите си, затова казах: „Господин президент, имам към вас три въпроса. Номер едно: знаехте ли, че ядрените глави са тук?

Номер две: ако сте знаели, и под заплахата от американската инвазия, бихте ли посъветвали Хрушчов да ги задейства? И номер три: ако той ги беше използвал, какво щеше да стане с Куба?“ А той отговори: „Номер едно: знаех, че са тук. Номер две: Наистина посъветвах Хрушчов да ги задейства. И номер три: какво щеше да стане с Куба ли? Ами щеше да бъде заличена от лицето на земята.“ Значи ето колко близо сме били до кошмара… И той продължи така: „Господин Макналшра, ако вие и президентът Кенеди бяхте в същата ситуация, сигурно и вие щяхте да постъпите така“. Аз пък отвърнах: „Господин президент, искрено се надявалг, че нямаше да го направим. Да сринем храма над собствените си глави?! Боже!“[31]

 

Заплахата за сриване на храма над собствените ни глави, както и над главите на всички останали, лежи в самата същност на доктрината за ядреното възпиране, но от всички тези събития може да се извлече поне минимално успокоение. Кубинската криза бе ярка демонстрация на факта, че наказанията за грешките в изчисленията при евентуална ядрена конфронтация са толкова невъобразимо тежки, че теориите за податливостта на контрол нямат почти никаква сила, когато политическите лидери се изправят пред необходимостта да вземат истински решения по време на криза. Тогава те стават изключително предпазливи и консервативни в действията си. Хората наистина разпознават разликата между симулация и действителност.

Другият важен извод от въпросната криза е, че разузнаването никога няма да бъде идеално, и че решения, които на пръв поглед изглеждат рационални, могат в крайна сметка да се окажат фатални. Ако Съединените щати бяха решили да предприемат конвенционална инвазия на остров Куба, за да се справят с ракетите, преди те да бъдат превърнати в действащи (както и са възнамерявали), войските им щяха да бъдат изтрити от лицето на земята още на брега от съветските командири, изпратени там, които са имали заповеди в подобна ситуация да действат точно така, без да се налага да искат разрешение от Москва. Както признава по-късно и самият Макнамара, Съединените щати автоматично са щели да отговорят със собствените си ядрени оръжия, и ето, че щеше да започне Третата световна война. Впоследствие президентът Кенеди заключава, че шансовете Кубинската криза да завърши с ядрена война, са едно към три.[32]

Кубинската ракетна криза успява завинаги да изтрие концепцията за ограничена ядрена война от американските стратегически кръгове — вече на никого не би хрумнало да „даде сигнал за решимостта си“ с няколко подбрани ядрени удара по време на реална криза. Защото, докато хората продължават да вярват в подобна концепция, това само би улеснило започването на ядрена война, тъй като подплашените и отчаяни политически лидери се улавят за обещанието за контролируемост като удавници за сламка. Същевременно обаче тя служи и като оправдание за създаването на още по-комплексни и сложни стратегически системи, както отбранителни, така и нападателни, но с оглед на тяхната природа ефективността и взаимодействието им не биха могли да бъдат предварително тествани. Историята на следващите двадесет години от американската ядрена политика е преди всичко разказ за разрива в братството на американските интелектуалци в сферата на отбраната. Една част от тях продължават да търсят Светия граал, опитвайки се да превърнат ядрени оръжия използваеми в рамките на ограничена ядрена конфронтация, а друга окончателно загубва вярата си в подобна химера.

Всичко, което знаем за съветското военно мислене, подсказва отхвърляне на онези фини нюанси в милитаристичната мисъл, които днес са се превърнали в нещо обичайно за нашата страна. Става въпрос, например, за разликата между ограничена и обща война, между „контролирано“ и „неконтролирано“ стратегическо насочване, и между ядрени и неядрени тактически операции… Насилието между два силни противника не се поддава на почти никакъв контрол, а още по-малко пък може да бъде контролирано едностранчиво… Всички примери от началото на модерната епоха подсказват, че веднъж започнали бойните действия, нивото на насилие задължително ескалира.

Бърнард Броуди, 1963 г.[33]

След петнадесет години бродене из блатата на ограничената ядрена война, след Кубинската криза, Бърнард Броуди се завръща към първоначалното си заключение, че ядрените оръжия са променили всичко и че единственото им рационално приложение е като средство за възпиране на войната, а не за воденето й. Заради тази своя ерес той е буквално анатемосан от членовете на Корпорацията за изследване и развитие, където повечето от цивилните интелектуалци, доминиращи в американската ядрена доктрина, възприемат неговия отказ за превръщането на ядрената война в рационален политически инструмент като чиста проба предателство. Те просто отказват да признаят огромната роля, която играят емоциите при разрешаване на въпроси на живот и смърт, както и факта, че културните и идеологически различия ще принудят техните съветски колеги да стигнат до други заключения и ще лишат от смисъл понятията им за ограничена ядрена война, в която всяка от страните сигнализира своите намерения посредством подбор на различни категории цели.

Част от проблема се корени в хиперрационалния затворен стил, характеризиращ по онова време мисленето в Корпорацията за изследване и развитие. Лицето на този стил е Херман Кан, автор на книгата, която се опитва да измести класиката на Клаузевиц „За войната“, самонадеяно озаглавена от своя автор „За термоядрената война“. „Не мога да разбера хората, които казват, че не ги интересува“ — отбелязва Херман Кан, продължавайки със своя хладнокръвен анализ, в който разпределя жертвите по милиони така, както нормален човек би разпределил яйцата по дузини. А в отговор на критиките, отправени към неговото хладнокръвие, той казва: „Да не би да предпочитате една приятна гореща грешка?!“. Други от колегите му, далеч по-чувствителни по отношение на ужаса, който анализират и планират, съвсем искрено си признават, че са били както интелектуално заинтригувани от сложността на ядреното военно планиране, така и изкушени от усещането за власт и отговорност, което върви заедно с него. Уилям Кауфман споделя, че веднъж подхлъзнал се в дълбоката, непрогледна пропаст на ядрената стратегия, „нямаше нищо по-лесно от това да бъдеш напълно погълнат от нея, да живееш, да ядеш и да дишаш тази материя всеки божи час от всеки божи ден“ — ала веднъж успял да се измъкне от тази сфери и да я зърне от разстояние, веднага прозрял нейната налудничавост и нереалност.[34] Малко преди смъртта си през 1978 година Бърнард Броуди сподели с мен, че според него по-голямата част от идеите на цивилните стратези във връзка с ограничената ядрена война са били чисто и просто проява на върховен кариеризъм. Теорията за минималното възпиране — единственият логичен подход към ядрените оръжия, е била разработена и завършена само година след пускането на атомната бомба над Хирошима. Тя е била проста, изчерпателна и напълно неподатлива на фина настройка. Но следващите кандидати за работа в сферата на ядрената стратегия са изгаряли от нетърпение да си създадат репутация, като дадат и своя принос към теоретичната мисъл, което естествено довело до изобилие от „свръхчувствително жонглиране“ с основните постулати. По-нататък Броуди изтъкна, че най-добрият начин за тези амбициозни стратези и аналитици да пришпорят кариерата си, е бил да открият някаква „грешка“ в съществуващата теория за възпирането и да предложат съответните решения на проблема — решения, които задължително предпоставят подкрепата на някои властови кръгове във военната гилдия и/или интереси във военната индустрия, защото създаването на нови оръжия било задължителна част от тях. Бихме спестили истината, ако не кажем, че и той самият е изминал своята част от този път. Но докато си седеше в къщата с изглед към плажа на Санта Моника, в края на една действително забележителна кариера, той беше изпълнен с искрено съжаление за това свое отклонение.

След като накрая Броуди окончателно и официално отхвърля новата ортодоксална религия в американската военна мисъл и се връща към първоначалните си прозрения, той попада в една изключително именита компания. Робърт Макнамара също накрая престава да вярва, че ядрената война се поддава на какъвто и да било контрол. И вместо да защитава оперативния план, който оставя след себе си в министерството на отбраната, след напускането си през 1968 година той казва: „Ако си позволите никога да не използвате Едноцелево интегрирания оперативен план, или който и да било друг оперативен план, за да поставите началото на употребата на ядрените оръжия, то тогава те може би няма да се окажат чак толкова лоши, колкото ни се струват на пръв поглед. Но ако решите да отвърнете на конвенционални сили или бойни действия чрез ескалиране до селективна употреба на ядрени оръжия, то тогава тези оперативни планове са напълно неподходящи, защото чрез тях ще си причините самоубийство“.[35]

Хенри Кисинджър — съветникът по националната сигурност на президента Ричард Никсън — който в периода между 1968 и 1976 година посвещава живота си на опити за постигането на целите, начертани от Макнамара, накрая е принуден да му признае, че той също не успява да направи ядрената стратегия на САЩ по-адекватна на реалните факти. През 1957 година, още като професор, Кисинджър пише, че централният проблем на ядрената стратегия е „как да установим взаимовръзка между политиката на възпирането и стратегията за водене на война, в случай, че възпирането се провали“. Но през 1974 година, след шест години, прекарани в оформянето на истинската външна политика на една голяма ядрена сила като САЩ, той също като че ли изгубва всякакви надежди. „Какво, за бога, е стратегическото превъзходство?! — пита той. — Какво е значението му — политическо, военно, оперативно, на фона на тези огромни цифри [ядрени оръжия]?! Какво да правим с него?“[36]

Оперативното планиране в някогашния Съветски съюз никога не е било разкъсвано от подобни дилеми. Съветската система на управление изцяло изключва цивилните от решаването на въпроси из областта на ядрената стратегия, а руската военна традиция и марксистките методи на анализ насочват ядрената доктрина на страната в посока, доста различна от тази, която поемат Съединените щати. Съветската интелектуална традиция въобще не съдържа понятия за ограничения на бойните действия след началото им. Във всеки случай, поне до началото на 70-те, руснаците са толкова изостанали по отношение на ядреното си въоръжаване, че единствената възможна за тях стратегия е масираният ответен удар — или първият такъв, ако преценят, че американската атака е предстояща и разполагат с възможността да действат превантивно. Дори след като Макнамара „ограничава“ американските ядрени сили на около 2250 носителя, а Съветският съюз постепенно успява да ги достигне, та дори и леко да ги надмине, за съветските стратези е крайно невероятно дори да са се замисляли над идеята за ограничена или контролирана ядрена война.

Страстната привързаност на Съветите към концепцията за масиран ядрен удар представлява постоянна пречка в поредицата от преговори за контрол над ядрените оръжия между САЩ и СССР, които започват в края на 60-те. Въпреки че надали е по-голяма пречка от обикновено сполучливите опити на Съединените щати да изключат от папката за преговори технологичните новости, с които точно в този момент се опитват да възстановят стратегическото си превъзходство. Така от договора САЛТ е изключена многостепенната независимо управляема ракета за повторно насочване „MIRV“, от договора САЛТ II са изключени ракетите „МХ“ и крилатите ракети, а от преговорите СТАРТ — отбранителната система „Междузвездни войни“.[37]

Най-неподатливият на контрол елемент от двустранната надпревара в ядреното въоръжаване е страхът да не изостанат вследствие на поредната техническа новост. Още докато първото поколение американски междуконтинентални балистични ракети „Минитмън I“ започват да влизат в силозите си през 1963 година, следващата стъпка от технологичния скок вече е предприета. Въз основа на подписания Договор за забрана на ограничените изпитания на ядрените оръжия от същата година Военновъздушните сили на САЩ са принудени да отменят тест, целящ проверката на издръжливостта на тези ракетни силози спрямо ядрена атака (ВВС са планирали да изградят учебен силоз в Аляска и да пуснат върху него ядрена бомба), така че въпросът за уязвимостта на ракетните установки си остава все така открит. Официалното становище на Министерството на отбраната гласяло, че това няма никакво значение, защото от използването на една съветска ракета за унищожаването на една американска никой няма да спечели стратегическо предимство. Ала на един физик от Корпорацията за изследване и развитие на име Ричард Латър му хрумнала твърде смущаваща идея — какво би станало, ако на една-единствена ракета поставим няколко бойни глави, така че да е в състояние да удари няколко цели едновременно?

Той споделя тази своя идея с директора на отдела за Отбранителни изследвания и технологии в Пентагона, Харолд Браун (по-късно министър на отбраната в администрацията на Джими Картър), който се съгласява да вложи пари в разработването на проекта. Но потенциалната съветска заплаха от бъдещето бързо се превръща в реална американска заплаха от настоящето — новата технология за направление и „космическият автобус“, разработени от цивилната Национална администрация по аеронавтика и космонавтика (НАСА) за разпръскване на няколко сателита от един-единствен ракетоносител, са набързо „свързани“, за да осигурят работеща система за изстрелване на многостепенни ядрени глави към различни цели. И през 1965 година Министерството на отбраната одобрява програма за оборудването на американските междуконтинентални балистични ракети с многостепенни независимо управляеми бойни глави за повторно насочване.

В специален таен доклад министърът на отбраната Макнамара признава, че това е чисто и просто система за контраудар (предназначена да преследва вражеските ракети), но паралелно с това той използва ракетите MIRV и като оръжие в своите бюрократични и дипломатични битки. След като е успял да ограничи боеготовността на ВВС само до хиляда ракети „Минитмън“, той вече е в състояние да предложи компромис, който всъщност удвоява броя на бойните глави, които тези ракети биха могли да носят. Същевременно той успява да отклони нарастващия натиск на Военновъздушното командване за създаване на антибалистични ракети, които да защитават силозите от ядрено нападение — министърът изтъква, че новата технология на ракетите MIRV е далеч по-евтин заместител на каквато и да било отбранителна система с антибалистични ракети. И което е най-важно, той гледа на новата ракетна система като на дипломатически лост, чрез който би могъл да убеди Съветския съюз да не тръгва по скъпия и в крайна сметка напразен път на разработка на антибалистични ракети. „Мислехме си, че разгръщането на фронта ще ни се размине — че руснаците ще се вразумят и ще престанат да разгръщат антибалистичните си ракети, а ние пък щяхме да спрем да разгръщаме нашите многостепенни независимо управляеми ракети за повторно насочване.“[38]

Ала, както обикновено, обектът на преговорите се превръща в технологична реалност. И когато Съветският съюз накрая последва примера на Съединените щати и инсталира свои многостепенни независимо управляеми ракети за повторно насочване, американското отбранително ведомство използва този факт като оправдание за преминаване към следващата фаза в ракетната технология.

 

От край време поддържам становището, че трябва да извлечем цялата възможна точност на попадение от балистичните ракети… Ако са налице достатъчно доказателства, че ни предстои да бъдем поразени, то предимствата на превантивния ядрен удар при подобни обстоятелства са повече от категорични… Не смятам, че ще има нов Армагедон. Но ще се изразя така: досега в света няма измислено или усъвършенствано оръжие, което да не е било използвано.

Генерал Брус Холоуей, Главнокомандващ СВК, 1968–1972 г.[39]

Когато през 1971 година генерал Холоуей предава на администрацията на Никсън искането на Стратегическото въздушно командване за нови, много големи междуконтинентални балистични ракети с висока степен на точност (ракетата, която по-късно става известна като „МХ“), все още „неумрялата“ доктрина за ограничената ядрена война вече се бори да излезе от плиткия си гроб. Съветникът по националната сигурност Хенри Кисинджър отдавна е спонсорирал проучване на американската ядрена мощ за ранно „приключване на войната, с избягване на градовете, и селективните възможности за ответен удар, които биха могли да предоставят условия за ограничаване на загубите, в случай че възпирането се провали“. В началото на 1970 година, в едно свое обръщение към Конгреса, президентът Ричард Никсън пита: „Трябва ли един президент, в случай на ядрено нападение, да бъде оставен с единствената алтернатива да заповяда масирано унищожение на цивилното население на противника, изправен пред сигурността, че подобен ход ще бъде последван от масово избиване и на американци?“. Така доктрината за „взаимно гарантираното унищожение“, поне в онази степен, до която е стигнала истинската военна стратегия на САЩ, окончателно умира.[40]

Голяма част от концепциите, свързани с ядрената стратегия на САЩ, обсъждани през следващото десетилетие, се оказват прекалено притеснителни за деликатната чувствителност на американската общественост. Така публичната риторика продължава да призовава на помощ доктрината за „взаимно гарантираното унищожение“, като доказателство за предаността на американското правителство към единствено отбранителна ядрена стратегия. Но съветът „Фостър“, съставен от Министерството на отбраната с цел преглед на ядрената стратегия на САЩ в началото на 1972 година, препоръчва „широк набор от ядрени опции, които биха могли да бъдат използвани… за контролиране на ескалацията“. Този съвет предвижда ограничена ядрена война, в която Съединените щати биха могли да постигнат политическите си цели и да избегнат унищожението на своите градове, като възприемат стратегия, която предлага: (а) да държи като заложници някои жизненоважни цели на врага под заплаха от последващо унищожение от оцелелите ядрени сили и (б) да позволи контрол над избиране на момента и скоростта на извършваната атака, с цел да предостави на врага възможност за обмисляне на наличните си алтернативи. Препоръките на този списък са включени в Меморандум 242 за националната сигурност, подписан от президента Никсън през януари 1974 година, след като министърът на отбраната Джеймс Шлезинджър разкрива публично, че променя стратегията за насочване, за да предостави на САЩ алтернативи за „избягване на самоубийственото нападение срещу градовете на противника“.

Приетите поправки в резултат от този Меморандум са включени в новия, преработен Оперативен план на САЩ — SIOP-5, който безпрекословно сваля съветските населени места от списъка с целите и дори променя някои от другите направления по начини, които намаляват ефективността на ядрените атаки срещу съветските военни цели, за да се сведе до минимум опасността от причиняване на вреди на гъсто населените в СССР места. Същевременно обаче в плана се предвижда изобилие от опции за нападение срещу всички компоненти от съветската властова структура — партията, армията и номенклатурата — така че „всичките тези три групи да са наясно — индивидуално и лично, организационно и културно, че тяхната част от света в никакъв случай няма да оцелее“, както цветисто се изразява генерал Джаспър Уелч от съвета „фостър“. И накрая, но не по значение, Оперативният план прави всичко възможно на което и да е ниво на размяна на ядрени удари съветската икономика в никакъв случай да не излезе по-мощна след евентуална война.

 

Ако сме принудени да поддържаме непрекъснати комуникации със съветските лидери по време на войната и ако се наложи да описваме прецизно и подробно ограничения характер на нашите действия, включително и желанието си да избегнем нападението над урбанизираните индустриални центрове, то политическите водачи и от двете страни ще се намират под силния натиск да продължават да се държат разумно… Точно това са обстоятелствата, при които, според мен, лидерите на двете страни ще бъдат рационални и благоразумни. Надявам се, че не прекалявам с оптимизма си.

Министърът на отбраната Джеймс Шлезинджър пред Конгреса, март 1974 г.[41]

Джеймс Шлезинджър, поредното произведение на Корпорацията за изследване и развитие, е напълно подходящ за прилагане на тази политика — както в интелектуален аспект, така и по характер. Той си признава, че не споделя „отвращението и в червата“ на своя предшественик Робърт Макнамара към дори селективната употреба на ядрените оръжия. Шлезинджър е напълно убеден, че те биха могли да окажат изключително ефективно въздействие върху поведението на СССР по време на криза, и е напълно уверен (или поне така казва публично), че последващата размяна на ядрени удари ще бъде напълно контролирана. От всички министри на отбраната, които са полагали максимални усилия да поддържат американските ядрени оръжейни мощности в бойна готовност за цели, далеч надвишаващи възпирането на пряка ядрена атака срещу САЩ, той е най-убедителният и най-изискан апологет на това схващане.

Шлезинджър въобще не се занимава с праволинейните стремежи към стратегия с пълна отбранителна мощ и тотален контраудар, насочена срещу обезоръжаването на Съветите (той е наясно, че най-малко съветските ядрени подводници могат да оцелеят. „Повече се интересувах от селективността, отколкото от самия контраудар като такъв. Нападението над предварително подбрани ракетни силози е достатъчно ефективен начин за ясно послание“.[42] Той е отявлен член на онази школа американски мислители в областта на стратегията, които вярват, че националните лидери са в състояние да останат „рационални и благоразумни“ дори и след като ядрени бойни глави започнат да избухват на тяхната територия, както и че по време на криза, от стратегическа гледна точка пазарлъкът е напълно оправдан и може да се води, като САЩ поразят няколко от съветските военни или индустриални бази — в знак на пълната им решимост да победят.

Възможно е Джеймс Шлезинджър изобщо да не е вярвал в тази стратегия, а просто да е искал да накара Съветите да повярват, че гледната му точка е точно такава. Още от началната си фаза стилът на мислене в Корпорацията за изследване и развитие по отношение на ядрената стратегия на страната задължително включва и психологически компоненти. (Можем да вземем като пример класическата формула на Томас Шелинг за „превантивния“ ядрен удар: „Той си мисли, че ние си мислим, че той ще атакува. Той смята, че ще го направим. Затова решава да го направи. Затова ние трябва да го направим“.[43]) Шлезинджър е напълно наясно, че предварителното обявяване на стратегическите намерения и от двете страни би могло да изиграе важна роля за повлияване върху сметките на хората, вземащи решения в момент на реална криза. „От време на време руснаците трябва да четат в нашата преса, че «контраударът може и да не бъде насочен срещу празни силози» — отбелязва веднъж той. — Защо да даваме на Съветите подобно уверение?“[44] Същите тънки сметки, разбира се, се правят при всяко друго официално изявление за стратегическите намерения на Съединените щати, като например ясно заявената от Министъра на отбраната готовност за реагиране на някои локални съветски военни инициативи чрез селективни ядрени удари от страна на Съединените щати. Никой не е казал, че правдоподобността трябва да бъде еквивалент на истината.

За съжаление обаче необходимостта от правдоподобност принуждава Шлезинджър да одобри исканията на отделните видове ВС на САЩ за нови ядрени оръжия: бомбардировачи Б-1, ракети „МХ“ и крилати ракети — за Военновъздушните сили, „програма за подобрена точност“ за ракетите на Военноморските сили, която ще доведе до създаването на „Трайдънт П“ — всички до една фигуриращи като формули за повишаване на боеспособността за ответен удар срещу съветски цели. Всичко е прецизно обвързано с идеята за създаване на нарочно впечатление и точно изчислено от Шлезинджър като убедително доказателство пред съветските стратези за степента на решимост на Съединените щати. Затова, когато става ясно, че Съветският съюз ще последва примера на САЩ, като постави повече многостепенни управляеми бойни глави върху своите ракети — които обаче са доста по-големи от американските и следователно могат да носят повече и по-големи бойни глави — Шлезинджър се принуждава да одобри еквивалентна на съветската по големина американска ракета — прословутата „МХ“. „Поръчах «МХ» да бъде конструирана през лятото на 1973 година — казва той, — за да докажа на Съветите, че ние сме твърдо решени да наваксаме огромното несъответствие в големината между техните ракети и нашите. Целта ми беше да убедя СССР да намали теглото на ракетите си. И ракетата «МХ» беше моят коз.“[45]

 

За онези, които искрено вярват в приемливостта на обезсилващ първи удар, появата на съветските управляеми ракети, които могат да носят много повече ядрени бойни глави, отколкото съществуващите на този етап американски наземно базирани ракети, е изключително тревожен развой на нещата. Огромният обем „полезен товар“ на съветските управляеми ракети и тяхната увеличаваща се точност принуждава въпросните американски стратези автоматично да си представят съветски първи ядрен удар, който ще унищожи почти всички американски наземно базирани ракети чрез изненадваща атака, като по този начин ще принуди Съединените щати да избират между стратегическа капитулация и ужасяваща война срещу съветските градове с оцелелите, не толкова точни оръжия. Тази хипотеза, довела до постулирането на прословутия „прозорец на уязвимостта“, който преследва администрацията на следващия президент Джими Картър, допуска, че Съветите вярват в американската рационалност — тъй като подобен съветски първи ядрен удар би убил минимум десет милиона американци, а САЩ ще съхранят възможността си да отвърнат с контраудар срещу съветските градове посредством ракети, изстреляни от подводници и от оцелелите бомбардировачи. Но иначе тя допада в изключителна степен на онези, които поддържат създаването на големите и точни ракети „МХ“ като средство за придобиване на равностойна военна мощ.

В началото на управлението на администрацията на Картър на най-високо ниво, но само за кратък период от време, се прокрадва идеята за изоставяне на цялата масивна постройка на ядрената бойна технология и оттегляне към стратегията на минималното възпиране. Президентът Джими Картър — бивш подводничар, който не е имал пряк контакт с ортодоксалното военно мислене за ядрената война в продължение на две десетилетия, бил повече от изумен, когато, по време на брифинг преди встъпването му на длъжност разбира, че в оперативния план на САЩ вече са включени четиридесет хиляди потенциални цели в Съветския съюз. Но още по-голямо било изумлението на Комитета на Началник-щабовете, когато Картър заявява, че двеста ракети, всички до една в подводници, са напълно достатъчни да възпрат евентуална съветска атака срещу Съединените щати.[46]

Този път обаче защитниците на американската стратегическа ортодоксалност нямат нужда да прибягват до спешни мерки, за да „върнат еретика в лоното на единствената църква“, както през 1961 година Уилям Кауфман успява да примами Робърт Макнамара с теории за ограничена ядрена война. Самият Картър бързо бива повлечен към дъното, предаден от собственото си възхищение пред елегантността на подредбата и теориите, които подкрепят ядрената стратегия на САЩ. Към края на неговия мандат всички разработки, съдържащи се в теорията за ограничена ядрена война от началото на 60-те, се превръщат в ясно формулирана доктрина.

Тази доктрина намира място в Президентско решение 59 на Джими Картър от юли 1980 година, последвано от поредната ревизия на оперативния план — SIOP-5D. Един от авторите на тази поправка — генерал Джаспър Уелч, обяснява, че „целта е да изясним веднъж завинаги, че ядрените оръжия трябва да заемат напълно подобаващо място в един глобален конфликт, а не само в някаква спазматична размяна на удари“. Новият оперативен план предлага богат избор от селективни и ограничени „ядрени опции“, които позволяват използването на ядрени оръжия в безкраен и отчасти необозрим обсег от специфични военни обстановки. „Бойните действия могат да се водят някъде по средата между Киев и Москва. Може и да са някъде по Сибирската граница — което е по-вероятното им място — и в тях да участват американци, китайци и руснаци. Но за планирането и общата тактика това няма никакво значение.“[47]

Збигнев Бжежински — съветникът по националната сигурност на президента Картър, твърди, че значението на новата стратегическа политика се състои в това, че „за първи път Съединените щати целенасочено се стремят да придобият възможности за управление на продължителен ядрен конфликт“. Той печели и една лична червена точка за това, че въвежда нова отличителна черта в оперативния план. Чрез нея той предоставя на САЩ възможността да подбират за убиване само етнически руснаци — „истинският враг“ — като пощадят останалите национални общности в Съветския съюз. (Збигнев Бжежински е по произход поляк.) Но министърът на отбраната Харолд Браун изтъква, че поправките, нанесени от администрацията на Картър, са предимно доизясняване и закодиране на вече съществуващата военна доктрина на САЩ. „Президентско решение 59 не се различава радикално от стратегическата политика на Съединените щати през последните десетина години“ — казва той.

Неговият предшественик на този пост, Джеймс Шлезинджър, изказва несъгласие с него, като изтъква, че Президентско решение 59 представлява промяна на акцента „от селективност и подсказване на решимост към категорична победа… по начин, който може и да е приемлив на хартия, но надали е възможен в реалния живот“. След като напуска Пентагона, Браун на практика се съгласява с обвиненията на Шлезинджър. Той обяснява, че администрацията е била разделена между тези, които вярвали във вероятността за победа в една продължителна ядрена война и онези, които изобщо не вярвали. Спорът се въртял около въпроса какво точно е необходимо за ефективното възпиране на СССР, като много от присъстващите настоявали, че Съветският съюз трябва да бъде накаран да повярва, че ако започне война, тя ще бъде спечелена от Съединените щати. „Така всички тръгнахме по този път и накрая се озовахме във въпросното блато — завършва по този [???]“[48]

* * *

В началото на 80-те доктрината на Съединените щати за водене на ядрена война се превръща в подобие на барокова, самообвързваща се по сложност структура, чиято връзка с реалния свят е твърде отдалечена. Тя е точно толкова откъсната от реалността, колкото и екипажите в ракетните силози, които дават дълги дежурства в бетонните си бункери под земята.

Въпрос: Как бихте се почувствали, ако трябва да го направите наистина?

Отговор: Ами, толкова много са ни тренирали, а и всеки месец влизаме в подобни симулатори, че ако трябва наистина да изстреляме ядрени ракети, сигурно ще действаме машинално. В.: И въобще няма да мислите какво правите, така ли? О: Преди да натиснем спусъка, няма да има никакво време за размисъл.

В.: А след като го направите?

О: Тогава може би да, ще се замисля.

Разговор с командир на екипаж за изстрелване на междуконтинентални балистични

ракети „Минитмън“, база на ВВС „Уайтман“, 1982 г.

 

Дори и пилотите на бомбардировачи понякога са виждали горящите под тях градове (макар че не са различавали хората). Ала командирът на капсула за изстрелване на ракетите „Минитмън“ се намира на разстояние десет хиляди километра от целите. Приятният млад капитан от ВВС, който няма да разполага с време за мислене, докато не задейства бутона, който ще изпрати петдесет ядрени ракети към Съветския съюз, си дава ясна сметка за последиците, ала за него те са толкова отдалечени и хипотетични, че въображението му отказва да ги превърне в реалност. Основната причина, поради която той доброволно е подал молба за дежурства на подобни обекти — подобно на множество негови колеги — е, че скучните двадесет и четиричасови дежурства в капсулата му предоставят достатъчно време да се подготвя за вземане на магистърска степен по бизнес администрация чрез кореспондентски курс.

 

Той е облечен в безупречно изгладена униформа, носи нашивки със светкавици, а на джоба му се чете надписа „боен екипаж“, въпреки че няма нищо общо с традиционния образ на воина. Работата му напомня много повече на тази на дежурния инженер в някоя водноелектрическа централа, а дори така нареченото изстрелване на ракетите — „отиването на война“, както го наричат момчетата помежду си — би изискало много по-малка доза инициативност и действия, отколкото задълженията на инженера покрай водната турбина. „Учат ни да реагираме автоматично, така че ние не сме активна част от процеса по вземане на решенията. Ние изпълняваме заповедите, които получаваме, посредством съобщенията, които достигат до нас, а за разсъждение ни остава време едва след като сме направили всичко, което се е изисквало от нас.“

Десетки хиляди чисти и спретнати мъже като него са държали пръстите си на някой ядрен спусък по време на Студената война. Нито един от тях няма кой знае какво особено типично военно излъчване в сравнение, например, с професионалния пехотинец, но пък и самата ядрена война няма особено голям военен характер в точния смисъл на думата. В началото на 80-те години всички ядрени сили успяват да съберат общо над две хиляди и петстотин наземно базирани балистични ракети, над хиляда балистични бомби на борда на подводниците си и хиляди бойни самолети, пригодени да носят ядрени бомби, плюс крилати ракети за изстрелване от суша, вода и въздух, и пълно бойно снаряжение от полеви ядрени оръжия, вариращи до двадесет и деветкилограмови преносими атомни експлозиви, предназначени за внасяне дълбоко в тила на врага от екипи коман-доси. Големите ракети са в състояние да носят безброй отделни ядрени бойни глави, а общият брой на ядрените бойни глави в света е над петдесет хиляди. По време на първия мандат на президента Роналд Рейгън от 1981 до 1984 само в Съединените щати на ден се произвеждат по осем нови ядрени бойни глави (макар че много от тях са преработени остарели бойни глави).

Администрацията на Рейгън се преструва на по-радикална в желанието си да се изправи очи в очи със Съветския съюз, но по отношение на ядрената си политика поема щафетата от Картър. В указанията си от 1982 година министърът на отбраната Каспър Уайнбъргър говори открито за необходимостта от американски ядрени сили, които да могат „да надделеят и да бъдат в състояние да принудят Съветския съюз да се стреми към бързо прекратяване на бойните действия, при условия, изгодни за САЩ… дори и в случай на продължителна война“. В наново ревизирания оперативен план SIOP-6 министърът поставя още по-голямо ударение на концепцията за пряко нападение над съветското държавно ръководство, а ветеранът-ана-литик Андрю Маршал, който оглавява групата по преработката на този план, дори говори за нарочно проточване на ядрената война, при което противниците биха могли да изстрелват ядрени ракети един срещу друг на интервали от приблизително шест месеца.[49]

Но радикализмът на Рейгъновата администрация не е толкова прекален, както изглежда на пръв поглед — той представлява просто фина настройка на една стратегическа политика, която се води отдавна. Същото се отнася и за поддръжката, която това американско ръководство оказва на партизанската война, предизвикана от афганистански бунтовници и доброволци от арабски ислямистки групировки срещу подкрепяното от Съветския съюз правителство на тогавашен Афганистан. Решението за намеса в Ирано-Иракската война, за да се спаси режима на Саддам Хюсеин от поражение, въпреки че именно Ирак е този, който напада Иран, се дължи по-скоро на несдържаната ненавист на САЩ към ислямската революция в Иран, която също датира още от администрацията на Картър. „Антикомунистическите“ кръстоносни походи в Карибския регион и Централна Америка — субсидирането на „контрите“ партизански формирования, водещи война срещу правителството на Никарагуа, щедрата поддръжка на дясноцентристките режими, борещи се срещу левите партизани в Ел Салвадор и Гватемала, смехотворната инвазия в Гренада — са просто далечно ехо от манията на администрацията на Кенеди за сваляне режима на Кастро в началото на 60-те. Единственото наистина ново творение на Роналд Рейгън е Стратегическата отбранителна инициатива „Междузвездни войни“ — при това тя е нова само като технология, но не и като намерение.

Истинската цел на „Междузвездните войни“ изобщо не включва осигуряването на САЩ с непробиваема защита срещу ядрена атака, тъй като дефиницията на проблема, която Бърнард Броуди прави още през 1946 година, е все още актуална — цялата въздушна (и космическа) отбрана действа на принципа на изтощението, което означава, че известна част от нападателните оръжия със сигурност ще успеят да се промъкнат покрай нея — а ако са ядрени, дори и малка част е вече много. Американските отбранителни съоръжения, базирани в космоса, никога не биха могли да се надяват да се справят с хилядите идващи към тях бойни глави и придружаващите ги средства за проникване, които биха били включени в евентуален съветски първи ядрен удар срещу Съединените щати — и по-реалистично настроените поддръжници на Стратегическата отбранителна инициатива си дават ясна сметка за този факт. Ала космически базираните отбранителни съоръжения биха могли накрая да се окажат достатъчно добри, за да се справят с разпокъсан ответен удар, след като Съветският съюз вече е бил опустошен от успешен американски първи ядрен удар. Както казва Научният комитет по отбраната през 1981 година: „Нападателните и отбранителни оръжия винаги работят заедно“.[50] Както винаги, целта е придаването на по-голяма доза правдоподобност на американската ядрена стратегия и увеличаването на обсега и силата на политическата й приложимост.

Но за да бъдем справедливи към президента Рейгън, трябва да кажем, че той така и не успява да схване значимостта на този факт — хората, които му пробутват концепцията за „Междузвездните войни“, свирят на струната на неговото дълбоко отвращение към ядрените оръжия и копнежа му за някакво магическо избавление от цялата тази заплаха от ядрена война. Ала другите, които вече са минали по този път, веднага надигат предупредителни гласове. „Подобни системи биха могли да играят дестабилизираща роля, щом осигуряват щита, така че да можете да използвате по-лесно меча“ — заявява Ричард Никсън през 1984 година. Уилям Кауфман пък описва Стратегическата отбранителна инициатива като най-новата проява на търсенето на изгубената „ядрена Аркадия“ на американското ядрено превъзходство.[51] А тъй като Съединените щати, по същото това време, се опитват да инсталират ракети „Пършинг“ със среден обсег на действие в Западна Европа, за да спечелят повече време при евентуална изненадваща съветска атака, тревогата на съветското държавно ръководство е напълно разбираема.

 

Изправени пред подобни манипулации, обикновените хора в Америка вероятно дори ще харесат изказванията на своя президент за така наречените от него отбранителни мерки… Всъщност стратегическите нападателни ресурси на Съединените щати ще продължат да бъдат усъвършенствани и развивани, с единствената цел да бъдат винаги в постоянна бойна готовност за първи ядрен удар… Това е подкана към Съветския съюз да се разоръжи.

Съветският лидер Юрий Андропов, 1983 г.[52]

Не безобидната реторика на Роналд Рейгън за „империята на злото“ плаши Съветите, а конфронтационната ядрена политика, която провежда твърдолинейният му министър на отбраната Каспър Уайнбъргър и всички привърженици на разгарянето на Студената война около него. Най-опасното на тази конфронтация, според тях, е, че тя би могла да се превърне в прът в колелата на обещаващия развой на политическите събития в Съветския съюз, където вече е започната поредица от реформи, предизвикани от смъртта на дългогодишния диктатор Леонид Брежнев през 1982 година.

От края на 60-те години насам СССР на практика не се радва на особено голям икономически ръст на развитие (въпреки всичките тонове бетон, които са излети). След първите си дни на почти безплатна работна ръка, прииждаща от селата в градовете, икономическата и политическа система на комунизма се оказва неспособна за създаде условия за по-нататъшен растеж и при всички обстоятелства би се срутила под товара по поддържане на глобална стратегическа конфронтация със САЩ, било през 80-те или 90-те, независимо какво правят или не правят сменящите се администрации във Вашингтон. Всъщност, отправната точка на опитите на Съветския съюз за реформи е рязкото спадане на цените на нефта след 1981 година — внезапно основният валутен източник на страната се срива, и по чисто съвпадение точно тогава умира и Брежнев.

В стремежа си да предотврати неизбежния икономически срив на страната, политическото ръководство на СССР издига на най-високия си пост Юрий Андропов, ала за съжаление той най-неочаквано умира през 1983 година. След кратко връщане към старите порядки по времето на Константин Черненко, който също умира само след няколко месеца на този висок пост, през 1985 година на политическата сцена на Съветския съюз излиза друг реформатор — Михаил Горбачов. Първоначално реформите му касаят единствено икономическата сфера, но Горбачов бързо си дава сметка, че стагнацията има и политически измерения и затова полага основите на политическото отваряне на страната, което накрая довежда (за негово огромно съжаление) до гибелта на комунизма. Речите на Рейгън за „империята на злото“ и неговите бюджети за отбраната на практика нямат нищо общо с този развой на събитията. И все пак е трудно да си представим, че процесите на реформи, които накрая довеждат до освобождението на Източна Европа и до разпадането на СССР, щяха да успеят или дори, че Михаил Горбачов щеше да е жив, ако администрацията на Рейгън накрая не бе решила да укроти отявлената си враждебност към някогашния си най-голям враг. Имаме голям късмет, че все пак някой сред тях е решил да прояви здрав разум.

През ноември 1986 година, само година и нещо след идването на Михаил Горбачов на власт, избухва големият политически скандал „Иран-контри“. Става ясно, че членове от администрацията на Рейгън тайно са организирали продажбата на оръжия на Иран (въпреки че официално САЩ подкрепят Саддам Хюсеин във войната му срещу Иран), с цел да съберат пари за никарагуанските „Контри“, като по този начин нарушават забраната на Сената на САЩ, който е постановил отказ за поддръжка на тези партизански сили. Каспър Уайнбъргър и неговите хардлайнери автоматично са отстранени от постовете си (единадесет младши членове на администрацията накрая са осъдени за углавно престъпление), а социологическите проучвания показват, че само за един месец народното одобрение на Рейгън спада от 65 на 46% — най-резкият спад, преживяван от американски президент. Роналд Рейгън упорито повтаря, че не си спомня да е бил в течение на тази сделка, наречена „Иран-контри“, но после си дава сметка, че бързо трябва да смени основната тема. Единият от начините да го направи е като започне процес на помирение със Съветския съюз.

Въпреки честото си пренебрежение към детайлите Роналд Рейгън открай време е бил напълно искрен в желанието си да сложи край на заплахата от катастрофална ядрена война, която тежи над неговата страна и целия свят през по-голямата част от съзнателния му живот. Освен това той е категорично решен да бъде далеч по-радикален в преследването на тази цел, отколкото който и да било друг американски президент от Втората световна война насам. Но не винаги е пределно ясен как точно може да се постигне тази цел — по време на първата си официална среща с Горбачов през 1985 година той озадачава съветския президент с предложение за съвместна дейност, ако извънземните решат да ни нападнат, макар че неговата Стратегическа отбранителна инициатива по принцип е добронамерена. Хората, които стоят зад системата „Междузвездни войни“, търсят частична защита не за американските градове, а за по-заслужаващите си отбрана ракетни установки и силози, както и други стратегически съоръжения, от които Съединените щати биха могли един ден да започнат и да спечелят ограничена ядрена война. Ала в съзнанието на президента Рейгън целта на тази програма е преди всичко и най-вече защитата на американските граждани от ядрени оръжия. И което е още по-интересно, той напълно искрено вярва, че, веднъж разработена, технологията за „Междузвездни войни“ би могла да бъде споделена и със Съветския съюз.

Генералният секретар Горбачов: Простете, господин Президент, но някак си не мога да приема на сериозно вашата идея да споделите с нас информацията за Стратегическата си отбранителна инициатива. Та вие не желаете да споделите с нас дори и петролното си оборудване, машините за автоматизиране на производството или пък оборудването за млекопреработвателната промишленост! Подобно разкриване на технологиите от СОИ „Междузвездни войни“ би било равносилно на втора Американска революция! А революциите не се случват толкова често. Нека бъдем по-реалистични и прагматични. Така е по-сигурно. Президентът Рейгън: Ако смятах, че СОИ не може да бъде споделена с вас, самият аз щях да отхвърля подобна мисъл!

Среща на върха Рейгън — Горбачов, Рейкявик, Исландия, 11 октомври 1986 г.[53]

 

По време на срещата на върха в Рейкявик Рейгън предлага унищожението на всички нападателни балистични ракети (за ужас на своите съветници), като изхожда от становището, че базирането на ядреното възпиране само върху бавнодвижещи се бомбардировачи и крилати ракети би направило света далеч по-спокойно място за живеене. Ала нежеланието му да се откаже от своите „Междузвездни войни“ слага край на възможността за постигане на договорености по този въпрос. Но когато още следващия месец избухва скандалът „Иран-контри“, той променя драстично политическия си курс. Официално така и не се отказва от Стратегическата си отбранителна инициатива (а самият Горбачов, след като си дава сметка, че това е само една мечта, която надали ще бъде реализирана, накрая решава да прекрати настояванията си по този въпрос), но по всички други въпроси американският президент е готов на всякакви сделки. По време на първото официално посещение на Михаил Горбачов в Съединените щати през 1987 година двамата подписват Договора за премахване на ядрените ракети със среден обсег на действие, с което слагат край на паниката по повод разполагането на ново поколение ядрени ракети в сърцето на Европа. А когато през юни 1988 година Роналд Рейгън на свой ред посещава Москва, той заявява, че Студената война „разбира се“ е завършила и че неговите приказки за „империята на злото“ са от „друго време“. Става ясно, че още преди падането на Берлинската стена през следващата година Съединените щати и Съветският съюз вече не са стратегически противници, въпреки че за ядрените сили на двете страни и самите хора, които отговарят за тях, им трябва още малко време, докато преодолеят стария си навик да се възприемат като врагове.

Така първата продължителна военна конфронтация между две велики ядрени сили завършва мирно. Но за хората, загрижени за бъдещето на човечеството, този факт не е особено успокоителен на фона на многобройните случаи, в които се е стигало до реална употреба на ядрени оръжия, както и предвид факта, че самият процес на технологично развитие непрекъснато е отключвал нови нестабилни елементи в цялата система. По-силният от съперниците — Съединените щати, е полагал почти непрестанни усилия да съхрани своето числено и технологично превъзходство, което би включило оръжията му в употреба. Съветският съюз, както се полага на по-слабия съперник, се е придържал много повече към стратегията на възпирането, изисквана за максимален ответен ядрен удар, но същевременно е бил твърдо решен да превърне ответния си удар в първи, ако заключи, че войната е неизбежна.

Не съществуват никакви конкретни доказателства, че която и да било от двете страни е възнамерявала да извърши изненадваща първа ядрена атака срещу другата, ала самият факт, че нито едно ядрено оръжие не е влязло в реална употреба по време на четирите десетилетия на тази конфронтация, се дължи по-скоро на голям късмет, отколкото на особена проява на здрав разум. И едва в края на тази „студена“ конфронтация участниците в нея успяват да си дадат сметка какво би могло всъщност да се случи, ако всички тези оръжия, които са натрупали, са били използвани.

* * *

Много бавно и с неуловими стъпки ние продължаваме да конструираме Машината на Страшния съд. Съвсем доскоро никой не го забелязваше, а ако е ставало, то е било само случайно. Разпределихме спусъците на тази машина из цялото Северно полукълбо. Всеки американски и съветски лидер от 1945 година насам е вземал фатални решения във връзка с ядрената война, в пълно неведение за климатичните катастрофи, които ще предизвика.

Карл Сейгън[54]

 

По времето на Кубинската ракетна криза през 1962 година президентът Джон. фицджералд Кенеди контролира повече от шест хиляди ядрени оръжия, много от тях дори с по-голяма експлозивна мощ, отколкото тези, с които САЩ разполагат днес. Генералният секретар на КПСС Никита Хрушчов вероятно е имал под своя опека осемстотин атомни бомби и ядрени бойни глави. В продължение на две седмици те вървят по ръба на ядрената война, с ясното съзнание, че всяка погрешна стъпка би обрекла десетки милиони техни сънародници на сигурна смърт. Ала на нито един от двамата не му хрумва, че използването на тези оръжия би могло да отключи глобална катастрофа — начинът им на разсъждение е в стила на свръхмощна Втора световна война. В този ред на мисли те виждат жертвите като три-четири пъти повече, а самият развой на бойните действия — просто по-бърз, благодарение на ядрените оръжия. И тъй като, според тях, начините да се умре не са чак толкова много, като изключим лъчевата болест, надали върху жителите на градовете могат да се стоварят нови видове агонии, много по-различни от онези, преживени по време на огнените бури в Хамбург и Токио.

Едва в началото на 80-те години учените започват да си дават сметка, че от 50-те човечеството живее под постоянната заплаха от „ядрена зима“. Какво всъщност би причинила на нашата планета евентуална ядрена война се разбира през 1971 година, когато малка група астрофизици, събрали се да анализират резултатите от данните, донесени от сондата „Маринър 9“ от Марс, за свое огромно разочарование установяват, че цялата планета е покрита от мощна прашна буря, която продължила три месеца. И тъй като нямали какво друго да правят, те се заели да изчисляват как подобен дълготраен облак прах би могъл да промени условията върху повърхността на планетата Марс. Така стигнали до заключението, че той ще доведе до драстичен спад в температурата на планетата.

Силно заинтригувани, те започнали да проучват метеорологичните данни за нашата планета, за да проверят дали относително малките количества прах, изхвърлен от действащите вулкани в горните слоеве на атмосферата, водят до същите последици. Така установяват, че всеки път през последните няколко века, когато някой голям вулкан е избухвал, се е наблюдавал, макар и малък, но категоричен спад в глобалната температура, траещ година, че и повече. Затова продължават, като изследват последиците от сблъсъка на случайни астероиди със земята, при който в атмосферата се изхвърлят големи количества прах — както се е случвало от време на време през геологичното ни минало — и откриват доказателства за временни, но драстични климатични промени, които причинили масово изчезване на животински видове. След тях и други учени заключават, че минимум половин дузина от „изчезванията“, включващи измирането на голям брой видове, съществуващи в съответния период, са се случили едва през последните няколко милиарда години и че основният заподозрян за тези събития е поредният продължителен период на тъмнина и студ, причинен от праха, изхвърлен след силни сблъсъци на нашата планета с астероиди.

Първоначалната неформална група учени, взели участие в проекта „Маринър“ през 1971 година, се разотишли всеки по своята работа, но продължили да поддържат връзка помежду си. В началото на 1982 година те били запознати с копие от доклад, написан от двама учени от института „Макс Планк“ в Западна Германия. В този доклад учените изчисляват, че масивните горски пожари, които биха били причинени от избухването на атомна бомба при евентуална ядрена война, биха изпратили в атмосферата няколкостотин милиона тона дим, който „ще ограничи в голяма степен проникването на слънчевата светлина към земната повърхност“. А в този доклад дори не се взема под внимание дима от горящите градове и праха от земните взривове. Но американската група веднага прозира значението на тези заключения. И през 1983 година публикува своите резултати.

Според тях масираната размяна на ядрени ракети би покрила минимум Северното полукълбо, а вероятно и цялата планета, с гъст облак дим и прах, който ще потопи повърхността на планетата в пълен мрак за период от най-малко шест месеца и ще причини спадане на температурата във вътрешността на континентите с около 40 градуса Целзий (под точката на замръзване за който и да било сезон). А после, когато достатъчна част от дима и саждите се отдръпне от стратосферата и пропусне слънчевите лъчи, разрушаването на озоновия слой, причинено от термоядрените огнени топки, ще пропусне към Земята два-три пъти повече от вредните ултравиолетови лъчи. Това ще причини смъртоносни слънчеви изгаряния на намиращите се по повърхността човешки същества за по-малко от половин час и ще доведе до пълна слепота при други. Накрая учените завършват успокоително, че „ядрената война вероятно няма да бъде последвана от ледена епоха“.[55]

Очакваните и приети последици от масиран ядрен конфликт вече включвали по няколкостотин милиона загинали и в страните от НАТО, и в тези от Варшавския договор, плюс унищожението на преобладаващата част от световната индустрия и цялото художествено, научно и архитектурно наследство на човечеството. Остатъчната радиация и разрушаването на наличната инфраструктура се очаквало да причинят такъв тотален срив на земеделието в Северното полукълбо, че останалите оживели след катастрофата постепенно биха умрели от глад и болести. Перспективата, която чертаели и от двете страни на конфликта, в никакъв случай не може да се нарече приятна, но според нея по-голямата част от човечеството ще оцелее, а повечето от обществата в Южното полукълбо ще останат на практика незасегнати. Вероятно новите велики сили — Южна Африка, Бразилия, Индонезия и Австралия — биха намерили начин да избегнат повторението на това преживяване поне няколко поколения напред. Във всеки случай, това нямало да бъде краят на историята, макар че надали звучало успокоително за повечето американци и руснаци.

Но всички тези предварителни изчисления претърпели пълна трансформация от перспективата за „ядрена зима“. Учените предсказвали възцаряване на студ и мрак в продължение на половин година след евентуална ядрена война, които със сигурност ще довършат и без това отслабените от високите дози радиация животни и растения. А когато краят на мрака най-сетне настъпи, ултравиолетовата радиация, поголовният глад и болестите ще сложат край на живота и на малкото оцелели. През април 1983 година се провежда симпозиум, на който четиридесет именити биолози обсъждат ефектите от предвижданите климатични промени след ядрена война върху живите същества. Ето до какво заключение стигат те:

 

Може спокойно да се очаква изчезването на повечето тропически видове животни и растения, както и повечето гръбначни от Северното полукълбо, огромен брой растения и множество сладководни и морски организми… Дали и колко точно на брой хора ще успеят да устоят задълго на силно модифицираните биологични ареали, напълно различните климатични условия, високите нива на радиацията, разбитите селскостопански, социални и икономически системи, невероятния психически стрес и цяла плеяда други трудности, никой не може да каже със сигурност. Повече от ясно е, че само разрушенията в екосистемата, вследствие на една широко-мащабна термоядрена война, биха били достатъчни, за да сложат край на настоящата цивилизация най-малко в Северното полукълбо. И когато прибавим към това загиналите два милиарда души, комбинираните средносрочни и дългосрочни последици от ядрената война предполагат, че в крайна сметка в Северното полукълбо надали ще има оцелели хора.

Не по-маловажен е и фактът, че описаният тук сценарий в никакъв случай не се определя като най-жестокия, който можем да си представим, изхождайки от огромния ядрен арсенал в настоящия момент и всичко друго, което се замисля в непосредственото бъдеще. В най-реалистичния си вариант сценарият за последиците след ядрена конфронтация между двете велики сили би трябвало да включва глобални климатични промени, напълно достатъчни, за да причинят изчезването на хиляди животински и растителни видове от лицето на Земята — равносилни, та дори и по-силни от случилото се в края на геологичната епоха креда, когато измират и динозаврите, и множество други видове. А конкретно в този случай не е изключена и вероятността от изчезването на вида хомо сапиенс.[56]

 

Тези изводи не включват основните физични процеси, които ще доведат до тези последици. Що се отнася до броя на ядрените оръжия, необходими за „постигането“ на подобен ефект, при изчислена „базова линия“ на война, в която се взривяват пет хиляди мегатона ядрени оръжия, 57% от тях биха били наземни детонации върху „твърди мишени“, като например ракетни силози, и 20% — въздушни детонации над градски и индустриални цели. Толкова са напълно достатъчни. (Общото количество ядрен взрив, с който разполагат Съединените щати и Съветският съюз през 80-те е било приблизително тринадесет хиляди мегатона.) Изчисленията се затрудняват от факта, че в издигналия се пласт, закриващ слънцето, ще има два основни компонента: прах от твърдите частици от почвата, превърнали се в пара по време на детонацията, и сажди от горящите градове, гори и тревни площи, подпалени при въздушните детонации.

За постигането на подобна димна завеса е необходим повече прах, отколкото сажди, затова ще бъдат нужни от две до три хиляди наземни детонации. Оказва се обаче, че точно такъв е броят детонации, който всяка от страните е предвидила за евентуалния си успешен първи ядрен удар срещу ракетните силози на другата. Следователно, в обстановката, царяща по време на Студената война, дори и един „превъзходно изпълнен първи ядрен удар“, който напълно би обезоръжил врага, без нападения над градовете и без ответни удари, би бил напълно достатъчен да предизвика ядрена зима. Милионите тонове сажди, отделени от горящите градове, биха произвели още по-голям ефект за образуване на димната завеса особено ако огнените бури предизвикат огромни конвекторни колони, изтеглящи по-голямата част от саждите в стратосферата, където биха останали месеци наред — а в такъв случай само сто мегатона ядрен заряд върху сто града би бил напълно достатъчен.[57] През следващите десет години дори Индия и Пакистан биха могли да се приближат до този праг, да не говорим пък, че е напълно нереалистично да си мислим, че градовете ще бъдат пощадени — в тях се намира прекалено голяма част от държавното ръководство, военното командване и индустриалните цели. Затова градовете със сигурност биха били поразени и изгорени.

В края на 80-те години се провеждат редица научни изследвания върху проблема „ядрена зима“, а основната хипотеза никога не губи сила въпреки множеството официални опити за нейното дискредитиране. През 1990 година групата американски учени обобщава своите заключения в списание „Сайънс“,[58]. Там се казва, че „основните физични параметри на ядрената зима са потвърдени от няколко изключително авторитетни международни щенки и множество индивидуални научни проучвания“. В публикуваната си през 1990 година книга Карл Сейгън и Ричард Турко заключават, че в някои отношения ситуацията се оказва много по-лоша от първоначалните им оценки. „Индустриалните, градски и петролни цели се характеризират с висока концентрация лесно запалими материали върху относително малки площи. Поради тази причина глобалната ядрена зима би могла да бъде породена само с няколкостотин детонации, та дори и по-малко… Всъщност, при не повече от стотина горящи градове, дори и сериозната ядрена зима изглежда възможна.“[59] Но от 1990 година насам не е направено нито едно проучване по този въпрос. Този факт е симптоматичен за тоталната загуба на интерес към темата за ядрената война след сриването на Съветския съюз — сякаш самите ядрени оръжия са били унищожени. Ала те не са. Повечето от тях са все още тук, сред нас, точно толкова смъртоносни, колкото са били винаги.

Засега се наслаждаваме на проточила се по-дълго почивка от реалността, че в нашата технологична ера конфронтацията между две велики сили означава ни повече, ни по-малко ядрена война. Освен ако не извършим някаква коренна промяна в настоящата международна система, военните сблъсъци между големи световни сили ще продължават да се случват в бъдещите десетилетия и столетия. А тези нови ядрени конфронтации — между Индия и Пакистан, между Израел и Арабските страни, а вероятно дори отново между настоящите велики сили в някакво ново по рода си съюзническо политическо съзвездие — ще продължават да се разгръщат благодарение на доктриналните дисхармонии, културните недоразумения и технологичното високомерие, които белязаха първото голямо стълкновение. За съвременните велики сили вече е напълно невъзможно да постигнат каквато и да било полезна цел посредством войната, но както институциите им, така и техният манталитет продължават да утвърждават, че бойните действия са право на избор.

Проблемът, пред който сме изправени, рано или късно щеше да се появи — войната е дълбоко вкоренена в нашата култу

pa, но тя е смъртоносно несъвместима с напредналите в технологично отношение цивилизации. Шест десетилетия след Хирошима ние разполагаме с далеч по-точно и задълбочено разбиране за същността на съдбата си, в случай че не успеем да разрешим този проблем. Ала за Алберт Айнщайн същността на нашата дилема е очевидна още през 1945 година: „Всичко се промени — с изключение на начина ни на мислене“.

Бележки

[1] D. Bagley, The Tightrope Men (London: Collins, 1973).

[2] Quincy Wright, A Study of War (Chicago: University of Chicago Press, 1964), 53.

[3] Errol Morris, director, The Fog of War, film (Los Angeles: Sony Pictures, Classics, 2004).

[4] Bernard Brodie, ed., The Absolute Weapon: Atomic Power and World Order (New York: Harcourt Brace, 1946), 76.

[5] Fred Kaplan, The Wizards of Armageddon (New York: Simon & Schuster, 1983), 26–32.

[6] Ibid.

[7] Desmond Ball, „Targeting for Strategic Deterrence“, Adelphi Papers, No. 185 (Summer 1983), London: International Institute for Strategic Studies, 3, 5.

[8] Gregg Herken, Counsels of War (New York: Knopf, 1985), 306.

[9] Ball, op. cit, 40.

[10] Gerard H. Clarfield and William M. Wiecek, Nuclear America (New York: Harper & Row, 1984), 155.

[11] Kaplan, op. cit, 133–34.

[12] Ibid., 47, 79–80, 203-19; Herken, op. cit, 79, 84–87.

[13] Kaplan, op. cit, 222–23.

[14] Herken, op. cit, 116.

[15] Gerard C. Smith, Doubletalk: The Story of the First Strategic Arms Limitation Talks(Garden City, N. Y: Doubleday, 1980), 10–11.

[16] Maxwell D. Taylor, The Uncertain Trumpet (New York: Harper & Brothers, 1960), 123.

[17] New York Times, 12 May 1968.

[18] Herken, op. cit, 143-45; Ball, op. cit, 10.

[19] Kaplan, op. cit, 233, 235.

[20] Ibid., 235–45, 263–72.

[21] Ibid., 242–43, 272–73, 278-80; Herken, op. cit, 51, 145; Ball, op. cit, 10–11.

[22] Marxism-Leninism on War and Army, quoted in Joseph D. Douglass, Jr., and Amoretta M. Hoeber, Soviet Strategy for Nuclear War (Palo Alto: Hoover Institute, 1979), 36.

[23] Kaplan, op. cit, 283–85, 316-17; Ball, op. cit, 11-13; Herken, op. cit 163–65, 168–69.

[24] Herken, op. cit, 317–19.

[25] Sir Solly Zuckerman, Nuclear Illusion and Reality (New York: Vintage Books, 1983), 46–47.

[26] Senate Armed Services Committee, Military Procurement Authorization, Fiscal Year 1966, Introduction, note 1, p. 39.

[27] Лична кореспонденция между Дезмънд Бол и един заместник-министър на отбраната от последните години на управление на администрацията на Джонсън, цитирана в Ball, op. cit., 15.

[28] Col. Gen. N. A. Lomov, ed., Scientific-Technical Progress and the Revolution in Military Affairs (translated and published by the U.S. Air Force) (Washington, D.C.: U.S. Government Printing Office), (1974), 147.

[29] Herken, op. cit, 157-60; Kaplan, op. cit, 294–304.

[30] Robert F. Kennedy, Thirteen Days: A Memoir of the Cuban Missile Crisis (New York: Norton, 1968), 156.

[31] Morris, op. cit

[32] See „The Cuban Missile Crisis, 1962: A Political Perspective After Forty Years“, in The National Security Archive of The George Wash ington University (website) at http://www.gwu.edu/~nsarchiv/nsa/cuba_mis_cri/

[33] Kaplan, op. cit, 340.

[34] Ibid., 208, 373.

[35] Ibid., 267.

[36] Ibid.; Henry Kissinger, Nuclear Weapons and Foreign Policy (New York: Harper & Row, 1957), 132; U.S. State Department Bulletin, 29 July 1974, 215.

[37] Gerald C. Smith, Doubletalk: The Story of the First Strategic Arms Limitation Talks (Garden City, New York: Doubleday, 1980), 154–78, 479-80; Zbigniew Brzezinski, Power and Principle: Memoirs of the National Security Adviser, 1977–81, (London: Weidenfeld and Nicolson, 1983), 337; Strobe Talbott, Endgame: The Inside Story of Salt II (New York: Harper & Row, 1979), 35; Cyras Vance, Hard Choices (New York: Simon & Schuster, 1982), 55.

[38] Kaplan, op. cit, 360-64; Michael Parfit, The Boys Behind the Bombs (Boston; Little, Brown & Co., 1983), 38-40; Herken, op. cit, 201.

[39] Parfit, op. cit, 251–54.

[40] Kaplan, op. cit, 366–67.

[41] Ibid., 368-73; Herken, op. cit, 261-62; Ball, op. cit, 20; Peter Pringle and William Arkin, S.I.O.P.: The Secret U.S. Plan for Nuclear War (New York: Norton, 1983), 178–79.

[42] Herken, op. cit, 263–64.

[43] Thomas Schelling, The Strategy of Conflict (London; Oxford University Press, 1963), 229.

[44] Herken, op. cit, 264.

[45] James Canan, War in Space (New York: Harper & Row, 1982), 120.

[46] Arkin, op. cit, pp. 172-73; Thomas Powers, „Choosing a Strategy for World War Three“, Atlantic, November 1982, 82–109.

[47] Herken, op. cit, 297–98.

[48] Brzezinski, op. cit, 455-56; Ball, op. cit, 20-22; Herken, op. cit, 301–2.

[49] Herken, op.cit, 320-22; Kaplan, op. cit, 387. У

[50] Canan, op. cit, 162.

[51] Los Angeles Times, 1 July 1984; Herken, op. cit, 312.

[52] McGeorge Bundy, George F. Kennan, Robert S. McNamara, and Gerard Smith, „The President’s Choice; Star Wars or Arms Control“, Foreign Affairs 63, no. 2 (Winter 1984–85), 271.

[53] Cold War-Historical Documents: Reagan-Gorbachev Transcripts, at http://www.cnn.com/SPECIALS/cold.war/episodes/22/documents/reykjavik

[54] Carl Sagan, „Nuclear War and Climatic Catastrophe: Some Policy Implications“, Foreign Affairs, Winter 1983/84, 285.

[55] R.P. Turco, A.B. Toon, TP. Ackerman, J.B. Pollack, C. Sagan [TTAPS], „Nuclear Winter: Global Consequences of Multiple Nuclear Explosions“, Science, Vol. 222 (1983), 1283-297; and R.P. Turco, A.B. Toon, TP. Ackerman, J.B. Pollack, C. Sagan [TTAPS], „The Climatic Effects of Nuclear War“, Scientific American, Vol. 251, No. 2 (Aug. 1984), 33–43.

[56] Paul R. Ehrlich et al., „The Long-Term Biological Consequences of Nuclear War“, Science, vol. 222, no. 4630 (December 1983), 1293–1300.

[57] Sagan, op. cit, 276; Turco et al., op. cit, 38.

[58] Science, Vol. 247 (1990), 166–76.

[59] Carl Sagan and Richard Turco, A Path No Man Thought (New York: Random House, 1990), 201–03.