Гуин Дайър
Войната (11) (Смъртоносната игра на човечеството)

Десета глава
ПАРТИЗАНИ И ТЕРОРИСТИ

Почти всички предимства са на страната на партизанина, в смисъл, че той не е ограничен от никакви правила, не е обвързан с никакви транспортни средства, не е обременен от никакви устави и наръчници, докато войникът е ограничен от много неща, не на последно място от неговите очаквания за пълноценна храна на всеки няколко часа. В крайна сметка обикновено печели войникът, но на много висока цена.

Арчибалд Пърсивал, лорд Уейвъл^[1]

Най-съществената характеристика на партизанина е възможността му да побегне, когато си поиска.

Мао Дзе Дун^[2]

Карл фон Клаузевиц не е писал особено много по темата за партизанската война, макар че със сигурност я е познавал, а и най-прочутото му определение важи с пълна сила и за нея: „Войната (в това число и партизанската) е не само политически акт, но и реален политически инструмент, продължение на политическата търговия, постигане на същото, но с други средства“. Партизанската война също има политически цели, както и стратегия за тяхното постигане. Основната й отлика от останалите видове война е в това, че тя обикновено не се води от държавата, и в смисъл на действащите законови разпоредби на територията, където се води, не може да се нарече законова. Паралелно с това обаче партизаните почти винаги се стремят в крайна сметка да се превърнат в законно правителство на своята страна, а ако успеят, то тогава везните автоматично натежават в другата посока. Най-ранните партизански борби, водили се срещу чуждестранните окупатори, ефективно са успели да обезглавят някогашното държавно управление, като го лишат от армия, но в наши дни те са дело най-често на политически групировки или етнически малцинства, разбунтували се срещу собствените си национални правителства.

Воденето на партизанска война почти винаги включва и голяма част от явление, което в наши дни е познато като тероризъм, а законните държавни управления неизменно са се стараели да заклеймяват подобни движения като неморални — освен ако, разбира се, точно те не го спонсорират на нечия чужда територия, както става в повечето случаи. Тъй като самите големи държави досега не са демонстрирали кой знае каква неохота в използването на техниките на терора по време на война — спомнете си само доктрината за „стратегическо бомбардиране“ по време на Втората световна война или за „баланса на терора“, пулсиращ в сърцето на Студената война — тяхното становище по въпроса може спокойно да бъде пренебрегнато като самообслужващо лицемерие. Но във връзка с партизанските войни неизменно възникват наистина сериозни морални въпроси.

Докато конвенционалните армии се стремят към контакт с врага и към решителна победа, то партизанските формирования съзнателно избягват да влизат в бой с редовната армия, която в никакъв случай не могат да се надяват да победят, и предпочитат да се концентрират върху „меки“ мишени, чието унищожение в крайна сметка може да подкопае контрола на правителството върху цялата държава. На практика това често включва мъчения над местните официални лица и избиване на семействата им пред очите на насъбралия се народ. Не че специалистите по потушаване на бунтове проявяват особена свенливост по този въпрос. Операция „феникс“ — американската военна кампания за елиминиране на ръководните кадри на виетконгците след офанзивата при Тет през 1968 година, избива между двадесет и петдесет хиляди души, повечето от които неизменно невинни цивилни, като успява да нанесе ефективен удар върху инфраструктурата на партизаните в Южен Виетнам.

В периода между 1950 и началото на 60-те години партизанските войни сякаш функционираха като неизменна тактика за сваляне на неудобни правителства. Но като първи в модерните методи за присвояване на държавната власт (градските бунтове от XIX и началото на XX век в Европа черпят своето вдъхновение от френската революция през 1789 година), партизанската война се оказва техника, която процъфтява само в специфична обстановка.

* * *

Където се появяхме ние, те изчезваха; където ние изчезнехме, се появяваха те. Те бяха навсякъде и никъде, не разполагаха с никакъв реален център, който може да бъде нападнат.

френски офицер, биещ се срещу испанските партизани, 1910 г.^[3]

 

Партизанските движения като форма на съпротива срещу чуждестранната окупация или срещу непопулярни местни правителства са напълно нормално явление през по-голямата част от човешката история. Но те набират изключително голяма сила по време на войните на Наполеон, когато испанците, дали името на това движение (guerilla = „малка война“) и немците повеждат мащабни партизански кампании срещу френските окупационни сили. И както си му е редът по време на партизански войни, систематичните жестокости, предназначени да тероризират другата страна, се прилагат систематично както от френска страна, така и от испанска. Варварството и бруталността на борбата за независимост на Испания от 1808 до 1814 година са уловени великолепно от серията графики на ненадминатия художник Франсиско Гоя, наречена „Ужасите на войната“. Но до Втората световна война на партизанските битки, които се водят предимно срещу немските и японските окупационни сили, не се гледа като на решителни военни техники, най-вече защото им липсва адекватна стратегия за окончателна победа.

 

Докато партизаните са разпръснати по хълмовете, горите или блатата, и се занимават единствено с нападения в стил „удряй и бягай“, те са само ужасно неприятни за правителствата или чуждестранните окупатори. Възможно е също така да извършват и действия, които в днешно време наричаме „терористични“ атаки срещу градовете — но изобщо не са в състояние да изместят своите противници от градските центрове на властта. Ако решат да слязат от планините и се опитат да го направят в открит бой, те предоставят на своите врагове мишената, която отдавна чакат, и редовните войски просто ги смазват. Дори и югославяните, най-успешните партизани от Втората световна война, нямаше да могат да освободят своята страна, ако не им бяха помогнали — немците накрая се изтеглиха от Югославия, най-вече защото победната Червена армия беше преминала Балканите и се насочваше към тях.

 

Към май 1928 година основните принципи на партизанската война, прости по характер и отговарящи на ситуацията на времето, вече бяха формулирани с кратка формула от шестнадесет йероглифа: „Врагът атакува, ние отстъпваме. Врагът лагерува, ние го тормозим. Врагът стреля, ние атакуваме. Врагът отстъпва, ние го преследваме.“

Мао Дзе Дун^[4]

Единственото изключение от правилото е фигурата на Мао Дзе Дун. След като Китайската комунистическа парти загубва своята градска база в Шанхай по време на кръвопролитията от 1927 година, той повежда оцелелите комунистически кадри в осемнадесетгодишна селска борба срещу националистическото правителство на Китай, а по-късно, и срещу японските окупатори. Оглавяваната от него борба буквално написва наръчника на модерната партизанска война. Крайно невероятно е през последните седемдесет и пет години на света да е имало партизански командир от каквато и да било националност или идеология, който да не е чел трудовете на Мао. От друга страна обаче, не са и много партизанските командири, които са успели да сторят онова, което е направил Мао — започнал е само с шепа селяни-партизани, а накрая завършва със свалянето и изместването на официалното правителство с местни корени. Колкото повече минава времето, толкова повече неговата победа изглежда като единствена по рода си.

Този факт не става известен непосредствено след 1949 година, защото сходни партизански техники се използват успешно срещу европейските колониални империи по време, когато те вече са загубили смелостта си и се намират в изключително отслабени икономически позиции. Точно както и в окупираните държави на Европа по време на войната, партизаните в азиатските и африканските колонии след войната не срещат никакви трудности в мобилизирането на техните наскоро осъзнали се в националистичен план съграждани в борбата срещу чуждите окупатори. Те все така продължават да страдат от почти никакви перспективи за извоюване на военна победа срещу добре оборудваните редовни войски на имперските сили, но иначе спокойно се превръщат в скъп и неизкореним досаден елемент на ежедневието. Различното в случая е, че докато немците в Югославия водят велика война, в която е заложено оцеляването на техния режим, и на този фон нямат нищо против да платят цената по непрестанната борба с югославските партизани, европейските сили не притежават подобни високи залози за запазване на контрола в техните доскорошни колонии.

Вие може и да убиете десетима от моите хора за всеки убит от мен ваш човек, но дори и при това съотношение в крайна слгетка ще спечеля аз, а вие ще загубите.

Хо Ши Мин, ок. 1948 г. (към французите)

Ако не спечели, конвенционалната армия губи. Ако не загуби, партизанинът печели.

Хенри Кисинджър^[5]

Накрая всичко се свежда до извода, че ако партизаните съумеят да оскъпят максимално оставането на колониалните сили, и ако успеят да го правят до безкрайност, то тогава въобще не им трябва да се тревожат за извоюването на решаваща военна победа. Защото знаят, че в крайна сметка колониалните власти ще стигнат до заключението, че е време да намалят загубите си и ще се приберат вкъщи. Всичко това е реалност, ярко демонстрирана още от Ирландската война за независимост от 1919–1920 година, както и войната на Турското национално съпротивително движение срещу разделянето, наложено от силите на Антантата през 1919–1922 година (борбата, за която именно болшевиките измислят фразата „национална война за освобождение“). Моделът се повтаря многократно през двете десетилетия след 1945 година — в Индонезия, Кения, Алжир, Малая, Кипър, Виетнам, Южен Йемен и редица други места. В някои от случаите, като например Малая, имперските сили успяват да предадат властта на група местни хора, различни от партизаните (но за този развой на нещата допринася единствено необичайното расово разделение в Малая). В повечето от останалите случаи именно партизанските водачи изземват властта: Сукарно в Индонезия, Йомо Кенията в Кения, фронтът за национално освобождения в Алжир, и така нататък. Й когато накрая европейските имперски сили осъзнават собствената си фатална уязвимост спрямо тази технология на действие, процесът на деколонизация в останалите им колонии се извършва по нормален начин, без необходимостта от партизанска война.

На времето обаче неудържимото разпространение на селски партизански войни причинява очевидно големи тревоги и отчаяние сред основните западни сили — отчасти, разбира се, защото става въпрос за собствените им интереси. Идеологическият елемент също е налице, разбира се — повечето от партизанските движения след 1945 година следват някоя от версиите на същата онази марксистка идеология, проповядвана от главния международен враг на Запада — Съветският съюз. (И като типични марксисти, партизаните отдават успеха си по-скоро на своята идеология, отколкото на конкретната обстановка, в която действат — и не пропускат да обявят на висок глас това свое убеждение.) Тази ситуация подклажда увереността на Запада, че зад въпросните партизански войни стоят съветските политически амбиции и/или китайският експанзионизъм, а не просто недоволството на местните хора срещу чуждестранното господство. И напълно естествено се създават специални сили за потушаване на бунтовете — особено в Съединените щати, като накрая се стига до безогледното изпращане на американски войски във Виетнам. И всичко това — благодарение на тоталното неразбиране за същността на тази война.

Революционерите партизани прегръщат марксистката идеология, отчасти поради силното влияние на Мао и неговия успешен пример в Китай, но преди всичко защото това е главната революционна идеология, която се предлага в момента на пазара на идеите в центъра на империите, които ги управляват — бунтарите от Третия свят от петдесетте и шестдесетте години научават основите на марксизма в Лондон и Париж, а не в Москва. В крайна сметка, надали някой е очаквал от тях да възприемат идеологията на либералната демокрация (която е само за „домашна консумация“) на имперските сили, които се стремят да изгонят от териториите си. Избирайки водещата опозиционна идеология, преобладаваща в имперските центрове — марксизма, те просто следват примера на предишното поколение антиимпериалистически революционери, които заемат модната по тяхно време идеология на либерализма от европейската левица, за да я използват като идеологическа база за своите революции в Турция през 1908 година, в Мексико и Иран през 1910, ив Китай-през 1911. Въпреки всички тези логични изводи западните столици остават с напълно погрешно впечатление за същността на нещата.

Изпращането на американски войски във Виетнам през 1965 година се отличава не само с причинна грешка — да се предотврати предполагаемия от тогавашното правителство съветски експанзионизъм, действащ чрез Китай, — но и с погрешно подбран момент. Защото през 1965 година вълната от партизански войни в така наречения Трети свят вече е към своя естествен край, тъй като повечето от държавите са получили своята независимост. С изключение на Индокитай, през 1965 година само южната част на Африка и Южен Йемен продължават да бъдат сцени на активни партизански бойни действия срещу имперското господство. И въпреки че на този етап все още никой не е обърнал особено внимание на този факт, методите на действия на селските партизани не са били в състояние да сработят добре срещу правителство от местни хора, подкрепяно от местното етническо мнозинство. При тази обстановка липсва типичната естествена антипатия срещу чуждестранното господство, която би привлякла нови членове за партизанското движение. А което е по-важното, едно местно правителство в никакъв случай не би решило просто да се предаде и да се прибере у дома, когато цената за водене на антибунтовничес-ката война стане прекалено висока. Защото то просто си е у дома и няма къде другаде да отиде.

Все пак съществува и известен брой малцинствени етнически групи, които са достатъчно големи, достатъчно сплотени и изпълнени с достатъчно решимост, за да успеят да накарат модела за „деколонизацията“ да сработи срещу независимите правителства на Третия свят — еритрейците печелят независимостта си от Етиопия, а Тамилските тигри и чеченците могат някой ден и да успеят срещу Шри Ланка и Русия — но като цяло това е вълна, която преминава доста бързо. В преобладаващата си част подобни селски партизански групи, без ясно очертана етническа основа, борещи се срещу собствените си национални правителства, в крайна сметка се изправят пред проблема как да извоюват окончателна военна победа в открит бой срещу редовната армия на официалното правителство. И в повечето случаи не са в състояние да го разрешат.

Вашата основна цел трябва да бъде сриване на цялата ефективна сила на врага. Не превръщайте превземането или удържането на някое място в своя основна цел… При всяка битка концентрирайте максималната си мощ, обградете напълно врага, постарайте се да го сразите до крак и в никакъв случай не го оставяйте да се измъкне от мрежата ви.

Мао Дзе Дун^[6]

 

През 30-те и 40-те Мао действително е бил изключително успешен партизански водач, но никога не би издал подобни инструкции по онова време. В онези дни той е следвал стандартните правила на партизанската война — причакване в засада на малка група от врага, но никога открит бой срещу основните сили. Ала по времето, когато издава горните заповеди, японците вече са капитулирали пред Съюзниците, а китайските комунисти вече са навлезли в последната фаза от своята битка с националистическия режим, който все още продължава да контролира повечето градове и по-голямата част от населението — открит бой с използването на големи бойни формирования. В периода между август 1945 и август 1947 година Народната армия за освобождение нараства четворно, достигайки два милиона войници, и може спокойно да излиза в открит бой срещу корумпираната, разделена и некомпетентна националистическа армия в серия от пълнокръвни битки. Всъщност, именно част от същата тази армия, която използва тактиката на леката пехота и е въоръжена с няколко по-тежки оръжия, успява да проникне по течението на река Ялу в Корея в края на 50-те и да обърне равностойната им по численост армия на САЩ и на Обединените нации в бяг почти по цялото протежение на корейския полуостров.

Мао успява да открие Светия граал на партизанските войни — той превръща своите партийни кадри в алтернативно правителство, своите редови партизани в истинска армия, а после побеждава все още съществуващото правителство в открит бой. При това го прави без никаква подкрепа отвън и без никаква помощ от етнически групировки. Изпълнението му е просто брилянтно. Точно поради тази причина безбройните революционни групировки по света се опитват да следват примера му, но от тях успяват само две: малкото братство на фидел Кастро, което слиза от планината Сиера Маестре през 1959 година и сандинистите в Никарагуа през 1979 година. И в двата случая те са изключително улеснени от факта, че срещу себе си имат крайно непопулярни, некомпетентни и политически изолирани правителства, които са толкова безпардонни, че на техния фон дори и китайските националисти изглеждат като божи кравички. Освен това те имат възможността да се опрат на мощните антиамерикански настроения в своите страни, назрели следствие на непрекъснатите интервенции на САЩ по всички точки на планетата. И режимът на Батиста в Куба, и семейството на Сомоса в Никарагуа се възприемат от местната общественост като американски марионетки, така че революционерите там се намират по същество в не по-различна позиция от тази на колегите си, които са водили успешни партизански борби в колониите на някогашните европейски имперски сили.

И до ден днешен светът изобилства от селски партизански движения, повечето от тях представляващи малцинствени етнически групи, които се подвизават в по-изостаналите региони на страните от Третия свят. Но като цяло нито една от тях не би могла да се надява на успех срещу местните правителства, които владеят безпроблемно струната на национализма в своите държави. А ако се опитат да се придвижат стъпка напред от безрезултатния си бизнес по единични атентати, поставяне на бомби в коли и в нападения от типа „удряй и бягай“, за да се заемат с по-амбициозни операции, включващи големи войскови единици в открит бой, просто ще предоставят на своите правителства мишените, които последните отдавна очакват.

 

Най-драматичният пример колко неефективно може да бъде партизанското движение извън спецификите на късната колониална обстановка, която го е родила, представляват кубинците. В средата и края на 60-те те полагат неимоверни усилия да изнесат партизанската технология за завземането на властта в независимите държави на Латинска Америка, с надеждата да постигнат победата на Марксистката революция и там. В почти всички държави на Южна Америка възникват местни партизански движения, марксистки по своята ориентация и радващи се на открита кубинска подкрепа. И без никакво изключение, те претърпяват кошмарен провал. Най-ярката персонификация на този провал представлява самият Че Гевара и неговият трагикомичен опит да започне подобно движение в Боливия, който завършва със собствената му смърт.

Продължаваме да живеем в тотална изолация. Различни болести подкопават здравето на някои от нашите другари. Селската ни база е все още неразработена, въпреки че евентуална програма за планиран терор би успяла да неутрализира част от тях, а после да дойде и подкрепата им. Засега нямаме нито един доброволец от селяните… Ако трябва да обобщя, измина месец, през който всичко протече нормално, предвид стандартното развитие на партизанската война.

Че Гевара, Боливия, април 1967 г.^[7]

 

Само след шест месеца Че Гевара е мъртъв, а малкият му партизански отряд — сразен. Същата съдба в крайна сметка сполетява всички други опити за привнасяне на кубинската революционна практика из цяла Южна Америка. Това не означава, че подобна техника никога не може да сработи в независимите страни, но през 1970 повечето селски движения из Латинска Америка са ефективно елиминирани или сведени единствено до пределна досада. Изключение правят Колумбия, където партизанското движение се корени в кошмарната гражданска война, разтърсила цялата страна, и Перу, където партизанското движение от маоистки тип „Блестяща пътека“ черпи подкрепата си от етническото индианско население в планините. Тези две партизански движения съществуват и в наши дни, но дори и следващото поколение не е успяло да ги приближи кой знае колко до властта. Неизбежното заключение, до което стигат повечето революционери в Латинска Америка, е, че селските партизански отряди са поредната революционна техника, която се е провалила.

 

 

Политическата криза трябва да се обърне във въоръжен конфликт-посредством насилнически действия, които ще принудят хората във властта да трансформират политическата ситуация в страната във военно положение (т.е. да извършат военен преврат). Този ход ще отчужди от тях масите, които от този момент нататък ще се разбунтуват срещу армията и полицията и ще започнат да обвиняват тях за това състояние на нещата.

Карлос Маригела, „Мининаръчник на градските партизани“^[8]

 

Провалът на класическите селски бунтове в Латинска Америка принуждава редица разочаровани революционери да се заемат с откъслечен тероризъм (или по-точно с градско партизанско движение, както постепенно става известно). Същността на стратегията на латиноамериканците, създали тази доктрина — по-известни сред тях са групите „Монтонеро“ в Аржентина, „Тупамаро“ в Уругвай и отделни бразилски революционери, като например Карлос Маригела, — е насочена към принуждаване на съответните официални режими да прибягнат към репресивни мерки. Тази доктрина е същата, която френските марксисти открай време наричат „la politique du pire“ (политика на влошаване на нещата, с надеждата да бъде провокирана политическа криза и да се стигне до категорично сриване на статуквото).

Посредством атентати срещу отделни личности, банкови обири, отвличане на известни личности, контрабанда и прочие, всички до едно изчислени да привлекат максимална публичност чрез медиите и да притеснят правителствата до най-голяма степен, „градските партизани“ целят да провокират свалянето на умерените, повече или по-малко демократични правителства, заменяйки ги с груби военни режими, или да принудят вече наличните военни режими да предприемат още по-драстични и още по-непопулярни мерки за обществена сигурност.

Ако въпросният режим прибегне до контратерор, мъчения, „изчезване“ на хора и отряди на смъртта — още по-добре, защото основната цел е дискредитиране на правителството и пълното му отчуждение от населението на държавата.^[9]

Първо убиваме всички нелегални. После — помощниците им. След това — хората, които им симпатизират. По-нататък — онези, които остават безразлични. И накрая — другите, които все още не са решили нищо.

Генерал Иберико Сан Хуан, губернатор на провинция Буенос Айрес по време на Режима на терора^[10]

 

В някои от страните на Латинска Америка градските партизани успяват да доведат до успех първата фаза от тяхната стратегия — създаване на напълно отблъскващи и брутално репресивни военни правителства, посветени на тяхното унищожение. Но какво се случва после? Правителствата продължават да правят точно това. В Аржентина — може би най-пострадалата от всички държави в Южна Америка, военните вземат властта от едно неефективно и напълно дискредитирано цивилно правителство през май 1976 година, след което въвеждат такъв поголовен терор, че избиват между 15 000 и 30 000 от своите съграждани. Повечето от тях са отвлечени направо от улицата или от собствените им домове, подлагани на мъчение в продължение на няколко дни някъде из военните бази, а накрая убивани, като телата им са хвърлени в безименни гробове или направо в морето. По-голяма част от убитите от военния режим не са били виновни за нищо — факт, за който войниците си дават ясна сметка. Те също обаче се ръководят от стратегията на целенасочения тероризъм, само дето в случая разполагат с всички ресурси на модерната държава, която ги подкрепя. Във всяка от латиноамериканските страни, където е приложена стратегията на градските партизани, преобладаващата част от революционерите завършват мъртви или в изгнание. Главното им постижение е да доведат на власт военния терор, който опустошава живота на цяло едно поколение в редица от държавите на този континент.

Както и в случая със селските партизански движения извън колониална обстановка, фаталната грешка на градските партизани е, че в стратегията им липсва ефективен последен ход. Теорията изисквала, след като партизаните успеят да принудят властта да заеме особено ефективна репресивна позиция, населението да се вдигне на справедлив бунт и да унищожи потисниците. Но дори и населението да стигне до извода, че именно правителството, а не партизаните, е виновно за неговата нарастваща мизерия, как точно би трябвало да извърши този подвиг? Посредством формата на градския бунт, която още през XIX век се е оказала неуспешна ли? Или чрез селското партизанско движение, което току-що е доказало своята неефективност?

Единствено слабо и дори още по-глупаво ехо на тази терористична стратегия в Латинска Америка представляват терористичните движения, проповядващи предимно „троцкистки“ идеологии, процъфтяващи в Западна Европа и Северна Америка през 70-те и 80-те години. Техният главен идеологически гуру е американският професор Херберт Маркузе, който пише за необходимостта „да свалим маската на репресивната толерантност от либералната буржоазия“ чрез съзидателно насилие. Това насилие трябва да принуди буржоазията да свали своята маска и да разкрие истинската си репресивна природа — стандартна латиноамериканска марксистка риторика от предишното десетилетие, — при което революционните маси ще се надигнат и ще съборят властта. Ето какво пише Ричард Хофман за водещата западногерманска група градски терористи:

Терористичната група „Баадер-Майнфох“ със сигурност не очаква да спечели своята война по самостоятелен път. Те приемат, че истинският двигател на Революцията ще бъде епичното надигане на пролетариата. Според тях вълната от терор, с която заливат страната, ще принуди властите да отвърнат с брутален, справедлив гняв. Те изхождат от идеята, че гражданските права и свободи на населението на Западна Германия ще бъдат потиснати, когато държавата върне часовника назад с 25 години. Смятат, че пролетариатът на Западна Германия ще реагира с ужас, когато съзре истинската природа на своето правителство. Вярват, че фабричните работници, пекарите и миньорите, ще бъдат вдъхновени да унищожат собствените си потисници. Убедени са, че те ще бъдат авангард на движението, при което милиони немци полагат началото на великата Революция. Въобще, вярват в какво ли не.^[11]

Тук вече става въпрос за дизайнерски тероризъм от светила в областта на тероризма, а целта му е колкото радикалният шик, толкова и реалната политика. „Червената армия“ (което е официалното име на групата „Баадер-Майнхоф“), е толкова прочута с предпочитанието си към колите марка беемве, че любимият им модел става известен в Западна Германия като „Баадер-Майнхоф-Ваген“. Градските партизани, които изобилстват през 70-те и 80-те години в Западна Германия, Италия, Съединените щати и няколко други държави от развития свят, убиват няколкостотин души и се превръщат в главна тема в няколкостотин хиляди вестникарски заглавия през относително краткия си период под светлините на прожекторите, но така и не заплашват нито едно правителство в нито една страна. Леонард Коен е успял да улови техния наивитет и нарцисизъм в саркастичната си песен „Първо превземаме Манхатън“:

Ръководи ме знак от небесата.

Ръководи ме рожденият ми знак.

Ръководи ме красотата на оръжията.

Първо превземаме Манхатън, а после — и Берлин.

Ако „Баадер-Майнхоф“ в Германия, „Червените бригади“ в Италия, „Армията за освобождение“ и терористичната групировка „Уедърмен“ в Съединените щати, „Червената армия“ в Япония и другите, подобни на тях, са имали каквото и да било влияние върху политическите събития, то се заключава най-вече в това, че са послужили като удобни плашила в ръцете на дясноцентристките правителства, опитващи се да изтикат от обществената сцена своите законни лявоцентристки опоненти, ала дори и в тази си скромна роля въпросните движения не се оказват особено полезни. Националистическите градски партизани, изхождащи от базата на религиозни или етнически малцинства, като например Ирландската републиканска армия в Северна Ирландия и „Еускади Та Аскатасуна“ в испанската Баска провинция демонстрират далеч по-голяма издръжливост и са убили много повече хора, но те със сигурност щяха да постигнат далеч по-голям напредък в постигане на политическите си цели, при това за далеч по-кратко време, ако бяха избрали гражданските протести на не-насилието. Един жител на Белфаст казва следното: „Не ме притеснява куршумът, на който пише моето име. Притеснява ме онзи, на който пише «Строго секретно».“^[12]

Все пак в наши дни съществуват две терористични групи, които са успели да намерят начин да окажат влияние върху събитията. И двете действат предимно чрез международни терористични операции, и двете имат политически цели, които не изискват свалянето на правителства-мишени, и двете са с арабски произход.

* * *

Палестина е циментът, който държи заедно Арабския свят, или бомбата, която го разбива на отделни части.

Ясер Арафат^[13]

Организацията за освобождение на Палестина (ООП) е основана през 1964 година от Ясер Арафат като обща организация, която координира стратегията на множество идеологически отчаяни въоръжени групи, сформиращи се в лагерите за бежанци — новия дом за повечето от палестинците, които са избягали или са били принудени от Израел да напуснат своите земи през 1948 година. Повечето от палестинците проявяват политическа търпимост доста дълго време, изчаквайки арабските държави да ги върнат по домовете им чрез средствата на войната, но след поражението на арабите през 1967 година те си дават сметка, че е напълно безсмислено да разчитат на останалите арабски страни за помощ. Главното прозрение на Арафат е осъзнаването, че докато палестинските въоръжени отряди нямат никакъв шанс да победят израелците и да си върнат домовете чрез сила — защото те са по-слаби дори и от арабските държави и не могат да сторят нищо друго, освен да провеждат безплодни терористични нападения — енергията им може да донесе и други резултати, ако бъде насочена към по-различна цел.

Ясер Арафат и неговите сподвижници постепенно проумяват, че най-важната им задача е да върнат отново клеймото „палестинци“ на „бежанците“. Защото, докато се възприемат от не-арабите (а дори и от част от арабите) като родственици на арабите бежанци, те ще са само пионки в нечия друга игра. На теория те биха могли да бъдат преселени на други места — най-малкото в очите на Запада и според систематичното настояване на израелската пропаганда — където и да е в Арабския свят. Следователно, ако въобще съществува шанс те да се завърнат вкъщи, в най-важен приоритет трябва да се превърне кампанията за убеждаване на света, че съществува такава националност като „палестинската“ — тъй като дори самото обръщение към хората по този начин означава естествено признание, че те имат законно право да претендират за земята на Палестина. (Някои ционисти се хващат именно за този факт, за да защитят тезата си, че палестинската идентичност е само изкуствена, но много по-справедливо би било да се каже, че трансформацията на думата „палестинец“ от чисто регионално описание в знак за истинска национална идентичност е следствие от преживяната загуба и изгнаничеството. Вероятно би било вярно да се каже също така, че с течение на времето палестинците са започнали да приличат все повече на техния враг, както често става с дългогодишните противници — копнежът по загубената земя е позната тема в юдейската култура и съществена част от израелската идентичност.)

И така, какъв тип кампания би могъл да убеди света, че палестинци действително съществуват? Не и рекламна кампания, разбира се, а кампания на международния тероризъм. Извърши няколко възмутителни акта на достойно за отразяване по медиите насилие, и те ще бъдат принудени да ги отразят — а за да ги обяснят, ще бъдат длъжни да говорят за палестинците. През септември 1970 година Народният фронт за освобождение на Палестина (една от групите, действащи под шапката на ООП) организира едновременно отвличане на четири самолета, които после откарва до пустинно летище в Йордания и унищожава пред обективите на световните камери (след като първо изкарва пътниците навън). Следващите нападения, които провежда, костват множество човешки жертви, но това е международен тероризъм с рационална и постижима цел — те не държат да поставят Израел на колене, а още по-малко пък Запада; просто искат всички да приемат факта, че палестински народ съществува и че трябва да бъде активен участник в обсъждането на собствената си съдба. И когато в края на 80-те тази цел бива постигната, Организацията за освобождение на Палестина отзовава терористите (въпреки че някои малобройни групи продължават да извършват частни и безполезни лични кампании).

Методът в никакъв случай не може да се нарече приятен, но при всички положения е ефективен. После, в продължение на повече от десетилетие, ООП по принцип избягва тероризма, като паралелно с това се стреми да постигне мирно споразумение с Израел. За съжаление Арафат се оказва влудяващо нерешителен преговарящ, и както той, така и неговият ключов партньор в преговорите — израелският премиер Ицхак Рабин, осъзнава, че свободата на действията им бива все по-ограничавана от консервативните сили в собственото им обкръжение — партията „Ликуд“ и религиозните общности в Израел; „Хамас“, „Ислямски джихад“ и някои от по-малките светски марксистки движения сред палестинците. Всички тези партии и групировки отказват да приемат отстъпките (по отношение на територията, както и на правото на бежанците за завръщане по родните места), които са задължителни за едно мирно споразумение.

След като през 1995 година Ицхак Рабин е убит от еврейски десни екстремисти, палестинските терористични атаки отново биват възстановени, и този път в самия Израел, насред изборната кампания. Но авторите на тези атаки са надигащи се ислямистки движения, които категорично отхвърлят идеята за териториален компромис с Израел, който би създал палестинска държава единствено в малка част от бившата британска мандатна територия Палестина. Тази терористична операция също се отличава с ограничени и постижими цели, но този път мишената е както Арафат, който трябва да бъде заплашен, така и израелските убийци. Целта на движенията „Хамас“ и „Ислямски джихад“, които провеждат тази кампания по поставяне на бомби, при това най-вече в автобуси, за постигане на по-голям брой жертви, е да накара израелските гласоподаватели да се отдръпнат от наследника на Рабин — Шимон Перес, който се очаквало да спечели поради съчувствие след убийството на предшественика му, и да се насочат към водача на партията „Ликуд“, Бенямин Нетаняху — краен противник на преговорите, на който можело да се разчита да протака до безкрай постигането на споразумение с Арафат.

И успели. Бомбите натежали върху везните на изборите в полза на партията „Ликуд“ и през следващите три години в преговорите по мирното споразумение не се забелязва абсолютно никакъв напредък. Не може да се каже, че консерваторите от двете страни си сътрудничат, за да осуетят постигането на двустранното разрешение на проблема, при което израелците и палестинците ще живеят в съседство между река Йордан и морето, но все пак те са (казано в любимата терминология на по-старото поколение марксисти) „обективни съюзници“ — а основното им средство за предотвратяване на стъпките в тази насока е насилието.

 

 

 

Нациите на неверниците се обединиха срещу мюсюлманите… Това е нова битка, велика битка, подобна на големите битки на исляма, като напрьшер пре-

 

земането на Йерусалим… Под претекст, че се бият с тероризма, американците тръгнаха да се бият с исляма. Тези събития разделиха целия свят на два лагера: лагера на вярата и лагера на неверието.

Осама бин Ладен, октомври 2002 г.

Тероризмът продължава да бъде безполезно оръжие за директно сваляне на правителства, но през последните десетилетия той се разви и превърна в доста гъвкав инструмент за постигане на други, не толкова драстични политически цели. Ужасяващ, макар и твърде ефективен пример за тази насока на неговото развитие, са терористичните атаки срещу Съединените американски щати, извършени на 11 септември 2001 година от организацията Ал Кайда.

„Ислямисткият“ проект, който вдъхновява Ал Кайда и множеството й клонове и съмишленически организации, изхожда от тезата, че настоящото окаяно положение на мюсюлманските държави се дължи на факта, че са се превърнали наполовина в западни и са пренебрегнали законите на исляма. Поради тази причина Господ се е отдръпнал от тях, своите хора, а за да си възвърнат благоволението му, мюсюлманите трябва отново да заживеят само в своята вяра — така, както Господ е предвидил за тях, т.е. според твърде крайните изисквания на исляма.

Въз основа на този анализ е създаден двуетапен проект за промяна на света. Първият етап предвижда свалянето на всички настоящи правителства в мюсюлманските държави и заменянето им с ислямистки, които да използват властта си, за да върнат обратно своите събратя към единствено правата вяра и поведение. А после, когато всички мюсюлмани по света заживеят както се полага за тях, Господ отново ще застане на тяхна страна и така ще им предостави възможността да се придвижат към втория етап — да обединят целия мюсюлмански свят в една-единствена, обща свръхдържава, която ще завладее Запада и ще го лиши от водещата му роля. В по-крайните формулировки на този проект всичко това завършва с покръстването на целия свят в правата вяра — т.е. исляма.

Сравнително малко са мюсюлманите, които приемат този анализ и подкрепят проекта, но в арабския свят броят им е поголям, защото именно там са държавите, където яростта и от-мянието от настоящата ситуация са достигнали най-крайната ;и фаза. В резултат на тези реалности вече близо четвърт век в то-големите арабски държави действат активни ислямистки групировки. Първата им цел е събарянето на съществуващите (правителства и вземането на властта, за да могат оттам нататък да продължат с изпълнението на втория етап от ислямист-ката си програма, а основното им средство за постигане на тази цел е тероризмът. От края на 70-те години държави като Египет, Саудитска Арабия, Сирия и Алжир са сцени на безброй терористични атаки. Никак не е изненадващо обаче, че ис-лямистите така и не успяват да спечелят властта в нито една от тези държави. Сам по себе си, тероризмът не събаря правителства — той не помогна нито на „Тупамаросите“, нито на партията „Червена армия“, така че няма никаква причина да помогне и на ислямистите.

Средството, което действително би могло да събори дадено правителство (като изключим военния преврат, който е твърде неправдоподобен начин за идване на власт на ислямистите), е излизането на милиони хора по улиците. Едва в подобен случай би могла да се случи истинска революция — било то по старомодния, насилствен начин, или пък по по-модерния стил на не-насилието. Но първото и най-важно условие за постигане на тази цел е да изкараш милионите на улицата — а за ислямистите никой не би го направил. Хората просто не харесват ислямистите, а и не им вярват достатъчно, за да рискуват живота си и да ги доведат на власт. В резултат на този развой на събитията в няколко арабски държави съществува патова ситуация между ислямистите и правителствата, а преобладаващата част от народа стои далече от борбата между тях и му се иска проклятието да се стовари и върху едните, и върху другите. Когато в началото на 90-те Осама бин Ладен създава Ал Кайда в Афганистан, страната вече е достигнала до въпросната мъртва точка.

Още от самото си основаване, Ал Кайда си поставя за цел да не атакува арабски правителства — това тя оставя на останалите ислямистки фракции и движения, а да тръгне право срещу Запада. Същевременно сме длъжни да приемем, че войнства-щите елементи в Ал Кайда не са забравили, че истинската им

 

 

цел си остава предизвикването на революции в арабските и останалите мюсюлмански страни, които ще доведат на власт ислямистите и ще завършат първата фаза на великия ислямски проект, след което ще се заемат с връщането на своите хора в правия път и правата вяра. Как обаче преките нападения над Запада биха спомогнали за пораждането на революции в собствените им държави? Как ще успеят да изкарат тълпите на улицата?

Терористите никога не издават стратегията си, но почти сигурно е, че отново става въпрос за politique du pire, този път обаче в международен контекст. Само изключително невежа персона би повярвала, че терористичната атака над Съединените щати, която причини смъртта на три хиляди души, ще накара правителството на САЩ да се изтегли от мюсюлманския свят и да изостави всички свои клиенти, т.е. правителства, там. А Бин Ладен и неговите сподвижници засега не са дали знак да са нито невежи, нито глупави. Всеки разумен човек би предположил, че реакцията на правителството на САЩ би се състояла в по-голяма или по-малка по мащаби офанзива в мюсюлманския свят, предназначена да изтръгне корените на тероризма, както и че американците няма да подбират особено кого ще унищожат в този процес. Съществува доста голям шанс действията на Америка да отчуждят от нея повечето мюсюлмани и да ги вкарат право в ръцете на техните местни ислямистки организации, особено в арабските държави, в резултат на което народът най-сетне да въстане срещу своите прозападно ориентирани правителства и да доведе на власт исляма.

 

Битката ще бъде голяма и ние ще победим врага. Боят трябва да се води единствено в името Господне, а не в името на някакви националистически идеологии, или пък за налагане победата на невежите правителства, които ръководят всички арабски държави, включително Ирак.

Осама бин Ладен, в навечерието на инвазията на САЩ в Ирак^[14]

Ако стратегическата цел на атаките на Ал Кайда срещу Вашингтон и Ню Йорк на 11 септември е била да подмами

Съединените щати да нахлуят незаконно в една или повече мюсюлмански държави, то сме принудени да признаем, че Осама бин Ладен е получил относително добра възвращаемост на своите инвестиции — само след двадесет месеца Съединените американски щати нахлуват и окупират две мюсюлмански държави с общо население от петдесет милиона души. Картините, придружаващи инвазията, причиняват огромно унижение и тревоги сред мюсюлманския свят, особено в арабската му част, а неизбежната бруталност и грешки на последвалата военна окупация на Афганистан и Ирак предоставя постоянен поток от образи в същия стил. Гневът от действията на американците, безсъмнено вкарва множество мюсюлмани в ръцете на исля-мистките революционни организации, но до момента на писането на тези редове стратегията на последните не е успяла да предизвика каквито и да било революции, които да докарат ислямистите на власт в която и да било мюсюлманска страна.

Много е лесно да надценим прозренията на стратезите на Ал Кайда и властта, с която се сдобиват посредством доброто управление на техниките на тероризма. Когато са очаквали Съединените щати да реагират на нападенията от 11 септември чрез нахлуване в Афганистан с цел унищожение на техните бази там, те са разчитали на продължителна съпротива от страна на афганците — от вида, с който бяха посрещнати съветските войски през 1979 година. Стана обаче друго — Съединените щати завладяха страната изключително бързо и я подчиниха напълно, като се съюзиха с местните военни господари, които се противопоставят на властта на талибаните, и унищожиха лагерите на Ал Кайда, без дори да оставят достатъчно американски войници на земята като мишени. Въпросното развитие на събитията някак си не съответстваше на официално обявената от правителството на САЩ цел за „довеждане на демокрацията“ в Афганистан, но настина успя да сведе до минимум както афганската опозиция срещу окупацията, така и американските жертви (проблем, намиращ се непрекъснато в обсега на политическото внимание с оглед на тоталното отвращение към безсмислените жертви на домашния фронт).

Загубите на базите в Афганистан безсъмнено предизвикват редица затруднения на организацията Ал Кайда, но в никакъв случай не са пълен провал, защото тя вече е успяла да изгради крайно децентрализирана своя мрежа, без никакви логис-тични изисквания. И тъй като Съединените щати вече не разполагат с някакви значими военни цели в Афганистан, след края на 2001 година най-логичното за тях бе да превключат от военна тактика към по-традиционни антитерористични операции. Но терористите са цивилни, а не армия, следователно най-подходящите средства за справяне с тях са полицейските сили събиране на разузнавателна информация и мерки за сигурност, а не танкови бригади. Стратезите на Ал Кайда надали са предполагали, че вместо да се концентрират върху тероризма, Съединените щати ще продължат с нахлуване в Ирак. Важно е да се отбележи, че Ал Кайда започва планирането на операцията от 11 септември почти две години преди президентските избори в САЩ през ноември 2000 година, така че водачите й надали са били наясно с неоконсервативния дневен ред, който ще бъде наложен от новия президент Джордж У. Буш и неговия още по-краен кабинет. Ала втората инвазия, на Ирак, предприета от САЩ, като нищо може да възвърне баланса обратно в полза на Ал Кайда.

Колко голяма може да стане „международната терористична заплаха“? Засега Ал Кайда действа в същата технологична вселена, която населяваше преди тридесет години и Организацията за освобождение на Палестина (макар и с коренно различни политически цели). Тя открива ново приложение на отвлечените самолети, което разчита изцяло на невижданото до този момент нововъведение на екипи атентатори ка-микадзета, включително и обучени пилоти, но подобна изненада може да проработи само веднъж, а и както изглежда не съществуват десетки и стотици неизпробвани техники, които само чакат Ал Кайда да ги извади на бял свят. Всички следващи терористични актове на Ал Кайда до ден днешен представляват напълно конвенционално поставяне на бомби, които са в състояние да причинят не повече от няколко стотици жертви.

Подобни атаки обаче биха могли да произведат забележителни политически резултати, ако са добре изчислени във времето. Точно така стана и с бомбите във влаковете в Мадрид само три дена преди изборите в Испания през март 2004 година, които автоматично предизвикаха натежаването на народния вот срещу настоящото консервативно правителство, подкрепило безусловно инвазията на Съединените щати в Ирак. Но тази тактика не е съвсем нова — две от трите големи офанзиви на Северен Виетнам бяха изчислени да се проведат в годините на президентски избори в САЩ — 1968 й 1972. Третата пък съвпадна със скандала „Уотъргейт“ от 1975 година. Що се отнася до вероятността за тероризъм с оръжия за масово унищожение, тя не е нито нова, нито би допринесла за кой знае каква трансформация на ситуацията. Знае се, че една от фракциите на групата „Баадер-Майнхоф“ в Германия през 80-те е експериментирала с биологични оръжия, а в края на 2001 година един терорист в Съединените щати (за когото вече е сигурно, че е просто американски екстремист, а не ислямист) разпрати няколко писма, напръскани със спори от антракс, които успяха да убият само четири-пет човека. Японската секта „Аум Шинрикио“ пусна нервнопаралитичен газ в Токийското метро през 1995 година — от този газ, тип зарин, загинаха само дванадесет души. Практическият проблем, свързан както с биологичното, така и с химическото оръжие, е неговото разпръскване — терористите, за които стана вече въпрос, щяха да постигнат по-добри резултати с по-малко усилия и с „мръсни“ бомби (с пирони, метални парчета и други подобни).

Но едно ядрено оръжие в ръцете на терористите би било нещо друго, разбира се, и точно затова това е тема на безброй спекулации и любим сюжет за романи и филми вече двадесетина години. Едно-единствено ядрено оръжие обаче би представлявало само местен проблем, сравним по мащаби с изригването на вулкана Кракатоа през 1883 година или земетресението в Токио през 1923. Безспорно е, че трябва да положим максимални усилия, за да предотвратим подобна вероятност, но дори и ако в бъдеще някой нещастен град срещне съдбата си в ядрена детонация, светът пак няма да бъде принуден да изпълни исканията на терористите — а онова, което те обикновено искат, е необуздана, необмислена реакция. Тероризмът е нещо като политическо джиу-джицу, при което изключително малобройни и слаби групировки използват ограничено количество сила, която прилагат така, че да подмамят техните далеч по-силни противници — обикновено цели държави — да отвърнат по начин, който би навредил на собствената им кауза и би послужил на целите на самите терористи.

В продължение на четиридесет години светът живя със заплахата от глобален ядрен холокост, който щеше да унищожи стотици градове и стотици милиони човешки същества само за един миг. Така че би могъл да преживее и с малко вероятната възможност някой ден терористична група да се добере до ед-но-единствено ядрено оръжие и да потопи в кръв цял един град. Важното е да не се поддаваме на паника и да не губим търпение. Изразът „войната срещу тероризма“ е дълбоко заблуждаващ, защото войните понякога могат да бъдат и спечелени. Фразата би имала малко повече смисъл, ако я възприемем просто като метафора — подобно на метафората „война срещу престъпността“, която се използва в публичния дискурс от време на време. Последната може и понякога да успява да снижи ръста на престъпността, ала надали някой очаква един прекрасен ден всички престъпници да излязат на улицата с вдигнати ръце и оттам насетне повече никъде и никога да не се извършват престъпления.

 

Опасявам се, че тероризмът не започна на 11 септември, както и че той ще съпътства живота ни още доста дълго време. Бях изключително изумена, когато чух обявяването на война срещу тероризма, тъй като той съществува най-малко от тридесет и пет години и ще продължи да съществува дотогава, докато на света живеят отчаяни и бедни хора. Налице са доста неща, които бихме могли да направим, за да подобрим ситуацията, но тероризъм винаги ще има. Хората са съзнателно подвеждани с тези разговори за война, защото започват да си мислят, че по някакъв начин тя може да бъде спечелена.

Стела Римингтън, бивш директор на MI-5, септември 2002 г.^[15]