Чарлз Дикенс
Коледна песен (4) (Приказка за призраци)

СТРОФА ЧЕТВЪРТА
ПОСЛЕДНИЯТ ПРИЗРАК

Бавно, тържествено, мълчаливо се приближаваше призракът. Когато дойде до Скрудж, той препъна коляно пред него; защото в самия въздух, през който преминаваше призракът, той сякаш разпръскваше униние и тайнственост.

Беше загърнат в съвсем черна дреха, която закриваше главата му, лицето му, фигурата му и не позволяваше да се вижда нищо освен една протегната ръка. Ако не беше тя, щеше да е трудно да се различи фигурата му от нощта и да се отдели от тъмнината, с която бе заобиколена.

Когато спря до него, Скрудж почувствува, че той е висок и внушителен и че тайнственото му присъствие го изпълва със сковаваща уплаха. Не разбра нищо повече, тъй като привидението нито заговори, нито се помръдна.

— В присъствие на Духа на Коледата, Която Тепърва Ще Дойде, ли съм? — запита Скрудж. Духът не отвърна нищо, само посочи с ръка напред.

— Ще ми покажат сенки на неща, които не са се случили, но ще се случат в бъдеще — продължи Скрудж. — Така ли, призрако?

За миг гънките на горната част на дрехата се свиха, все едно, че духът бе кимнал с глава. Това беше единственият отговор.

Макар вече да беше свикнал с присъствието на призраци, Скрудж толкова беше изплашен от мълчаливата фигура, че краката му трепереха и той видя, че едва може да стои прав, когато се приготви да го последва. Духът спря за миг, сякаш разбираше състоянието на Скрудж и искаше да му даде време да дойде на себе си.

Но за Скрудж това беше още по-лошо. Той трепереше от смътен неопределен ужас, като си представяше как иззад тъмния саван в него зорко са вперени очи на призрак, докато той, макар да бе вторачил собствените си очи до последна граница, не можеше да види нищо освен една призрачна ръка и една голяма черна маса.

— Дух на Бъдещето — възкликна той, — от тебе се боя повече, отколкото от което и да било привидение, което съм видял. Но тъй като знам, че целта ти е да ми сториш добро, и тъй като се надявам, че ще живея достатъчно, за да стана различен от онова, което съм бил, готов съм да ти бъда дружина и ще го сторя с благодарно сърце. Няма ли да ми заговориш?

Призракът не му отговори. Ръката сочеше право пред тях.

— Води ме! — каза Скрудж. — Води ме! Нощта бързо преваля, а тя е скъпоценна за мене, знам. Води ме, призрако!

Привидението тръгна, както и бе дошло. Скрудж го следваше в сянката на дрехата му, която, струваше му се, го крепеше да стои изправен и го носеше напред.

Те сякаш не влязоха в града, а по-скоро той изникна около тях и ги обгради по своя собствена воля. И ето те се озоваха там, в самото му сърце. При борсата, сред търговците, които вървяха забързано нагоре-надолу и подрънкваха парите в джобовете си, и разговаряха на групи, и гледаха часовниците си, и си играеха замислено с големите си златни печати; изобщо правеха това, което Скрудж често ги беше виждал да правят.

Призракът спря до малка група делови хора. Като видя, че ръката сочеше към тях, Скрудж се приближи и се вслуша в разговора им.

— Не — забеляза един едър дебел мъж с огромна брадичка. — Не знам много за тая работа, нито в едно, нито в друго отношение. Знам само, че е умрял.

— Кога е умрял? — запита друг.

— Снощи, струва ми се.

— Е, та какво му беше? — запита трети, като взе голямо количество енфие от една много голяма кутия за енфие. — Аз мислех, че той изобщо никога няма да умре.

— Господ знае — рече първият, като се прозина.

— Какво е направил с парите си? — запита червенолик джентълмен, от края на чийто нос висеше някакъв израстък, който се клатеше като брада на пуяк.

— Не съм чул — каза мъжът с голямата брадичка, като отново се прозина. — Оставил ги е на фирмата си може би. Не ги е оставил на мене. Само това знам.

Тази шега бе посрещната с общ смях.

— Сигурно погребението ще е много евтино — каза същият човек, — защото, бога ми, не знам дали някой ще отиде на него. Хайде да образуваме група и да отидем, искате ли?

— Нямам нищо против, ако поднесат обед — забеляза джентълменът с израстъка на носа. — Но ще трябва да ме нахранят, ако вляза в състава на групата. — Нов смях.

— Изглежда, че в края на краищата аз съм най-безкористният от всички ви — каза първият мъж, — тъй като никога не нося черни ръкавици и никога не обядвам. Но съм съгласен да отида, ако дойде и друг. Като си помисля, не знам дали не бях най-близкият му приятел, тъй като обикновено се спирахме и разговаряхме винаги когато се срещнехме. Довиждане!

Говорители и слушатели се разотидоха и се смесиха с други групи. Скрудж познаваше тези хора и погледна към привидението за обяснение.

Призракът се понесе по една улица. Пръстът му сочеше двама души, които се бяха спрели заедно. Скрудж отново се заслуша, като мислеше, че може тук да намери обяснението.

Той познаваше отлично и тези мъже. Те бяха делови хора, много богати и с голяма тежест. Той винаги бе внимавал да се представя добре пред тях — от търговска гледна точка, само от търговска.

— Как си? — запита единият.

— Как си? — отвърна другият.

— Е! — забеляза първият. — Старият Дявол си получил най-после своето, а?

— Така ми казаха — отвърна вторият. — Студено е, нали?

— Подходящо за Коледа. Ти не се пързаляш с кънки, предполагам?

— Не. Не. Имам да мисля за други неща. Довиждане!

Нито дума повече. Това беше срещата им, разговорът им и раздялата им.

Отначало Скрудж беше склонен да се учудва, че призракът отдава значение на разговори, привидно така незначителни; но тъй като почувствува със сигурност, че трябва да притежават някаква скрита цел, той реши да поразмисли и види като каква можеше да е тя. Тези разговори едва ли можеха да имат нещо общо със смъртта на Джейкъб, стария му съдружник, тъй като тя беше минала работа, а областта на този призрак беше бъдещето. Нито пък му идваше наум някой, непосредствено свързан с него, към когото би могъл да ги отнесе. Но като не се съмняваше, че за когото и да важеха, те носеха някаква скрита поука за собственото му усъвършенствуване, той реши да запомни всяка дума, която чуе, и всяко нещо, което види; и особено да наблюдава собствената си сянка, когато се появи. Защото подозираше, че поведението на бъдещата му личност ще му даде ключа, който сега му липсваше, и щеше да улесни разрешаването на тези загадки.

Той се огледа на самото това място за собствения си образ; обаче друг човек стоеше на обичайния му ъгъл и макар часовникът да показваше часа, в който той обикновено се намираше там, сега не видя своето подобие сред множеството, което минаваше като поток през портала. Но това не го изненада много; защото обмисляше как да промени живота си и си представяше, и се надяваше, че по този начин се осъществяваха новите му намерения. Смълчан и тъмен стоеше до него призракът с протегнатата си напред ръка. Когато се отърси от мислите и въпросите си, от навиването на ръката на призрака и от положението й спрямо самия него, Скрудж се догади, че невидимите очи го гледат вторачено. Това го накара да потрепери и да почувствува силен студ.

Те напуснаха шумното място и отидоха в една забутана част на града, където Скрудж не беше прониквал никога по-рано, макар да познаваше местоположението и лошата й слава. Уличките бяха мръсни и тесни; дюкяните и къщите жалки; хората полуголи, пияни размъкнати, грозни. Сокаци и сводове, подобно на някакви помийни ями, бълваха гнусотията си от миризми и нечистотия и живи същества по безредно прокараните улици; и целият квартал беше гнездо на престъпници, на мръсотия и мизерия.

Навътре в тази дупка с позорна слава се намираше прихлупено дюкянче, под покрива на един заслон, където се продаваха парчета желязо, стари парцали, бутилки, кокали и мазна карантия. Вътре на пода бяха струпани купчини ръждясали ключове и най-различни железни отломки. Тайни, които малцина биха желали да разгадаят, се въдеха и криеха в планини от грозни парцали, цели маси развалена мазнина, гробница от кости. Сред стоката, която продаваше, край печка с въглища, направена от стари тухли, седеше белокос мошеник, близо седемдесетгодишен. Той се беше прикрил от студения въздух навън с раздърпана завеса от най-различни парцали, провесени на въже; и пушеше лулата си в целия лукс на спокойна почивка.

Скрудж и призракът се озоваха в присъствието на този човек точно когато една жена с тежък вързоп се промъкна в дюкянчето. Но тя едва беше влязла, когато друга жена, натоварена по подобен начин, също влезе там; тя пък бе последвана от мъж в избелели черни дрехи, който се сепна не по-малко, когато ги видя, отколкото се бяха сепнали те, когато се разпознаха едни други. След кратък период на смутено учудване, към което се присъедини и старецът, и тримата избухнаха в смях.

— Нека бъде първа само чистачката! — извика жената, която бе влязла най-напред. — Нека само перачката бъде втора; и нека само човекът от погребалното бюро бъде трети. Виж ти каква случайност, стари Джо! Без да искаме, и тримата се събрахме тук!

— Не бихте могли да се срещнете на по-добро място — каза старият Джо, като извади лулата от устата си. — Ела във всекидневната. Отдавна я ползуваш свободно; а и другите двама не са чужди. Почакайте, докато затворя дюкяна. Ей, как скърца! В това място няма по-ръждиво парче метал от пантите на вратата му, бас държа; и съм сигурен, че тук няма такива стари кокали като моите. Ха-ха! Всички сме подходящи за призванието си; чудесно съчетание. Елате във всекидневната. Елате във всекидневната.

Всекидневната беше пространството зад парцаления параван. Старецът събра накуп въглените със стара пръчка за прикрепване на стълбищна пътека и след като оправи фитила на опушената си лампа (тъй като беше вечер) с дръжката на лулата си, той отново я сложи в устата си.

Докато той правеше това, жената, която вече бе заговорила, хвърли вързопа си на пода и седна наперено на едно столче; тя скръсти лакти на коленете си и погледна другите двама с подчертано предизвикателство.

— Какво значение има това! Какво значение, мисис Дилбър! — възкликна жената, — Всеки човек има право да се грижи за себе си. Той винаги го е правил!

— Така си е наистина! — каза перачката, — Никой не повече от него.

— Ами че тогава защо стоиш и гледаш вперено, като че ли те е страх, жено; кой ще разбере? Няма да вземем да си връзваме кусур я!

— Не, не, няма! — рекоха едновременно мисис Дилбър и мъжът. — Надявам се, че няма.

— Много добре тогава! — извика жената. — Достатъчно. Кой може да пострада от изгубването на няколко неща като тези? Не мъртвецът, предполагам.

— Не, разбира се — каза мисис Дилбър със смях.

— Ако е искал да ги запази и след смъртта си, старият му пинтия — продължи жената, — защо приживе не се държа човешки? Ако го беше правил, щеше да има кой да се погрижи за него, когато го е спипала смъртта, вместо при последния си дъх да лежи там сам-самичък.

— По-вярна дума не е била изричана — заяви мисис Дилбър. — Това му е присъдата.

— Бих желала присъдата да беше по-строга — отвърна жената, — и щеше да бъде, можете да сте сигурни, ако бях докопала нещо друго. Развържи онзи вързоп, стари Джо, и дай да видя каква му е стойността. Говори открито. Не се страхувам, че съм първата, нито се боя, ако те го видят. Много добре знаехме, че отмъкваме от нещата му, и преди да се бяхме срещнали тук, смятам. Не е никакъв грях. Развържи вързопа, Джо.

Но любезността на приятелите й не позволи това; и мъжът с избелелите черни дрехи пръв наруши забраната и показа своята плячка. Тя не беше голяма. Един-два печата, кутия за моливи, чифт копчета за ръкавели и брошка с неголяма стойност — това беше всичко. Те бяха разгледани и преценени едно по едно от стария Джо, който отбеляза с тебешир на стената сумата, която беше склонен да даде за всяка отделна вещ, и събра всички цифри, когато видя, че няма нищо повече.

— Това ти е сметката — каза Джо — и не бих дал дори шест пенса повече дори ако жив ме попарят. Кой е следващият?

Следващата беше мисис Дилбър. Чаршафи и кърпи, малко дрехи, две старомодни сребърни лъжици за чай, щипки за захар и няколко чифта обувки. Нейната сметка беше отбелязана на стената по същия начин.

— На дамите винаги давам повече, отколкото трябва. Това си ми е слабост и ето как се разорявам — рече старият Джо. — Ето ти сметката; ако ми поискаш още едно пени и го направиш на въпрос, ще се разкая за щедростта си и ще ти отбия два шилинга и половина.

— А сега развържи моя вързоп, Джо — каза първата жена.

Джо коленичи, за да развие по-удобно вързопа, и след като развърза голям брой възли, измъкна един голям и тежък топ тъмна материя.

— На това какво му казваш? — запита Джо. — Завеси за легло ли?

— Аха — отвърна жената, като се разсмя и се наведе напред на скръстените си ръце. — Завеси за легло!

— Да не искаш да кажеш, че си ги свалила с все халки и всичко, докато той е лежал там? — запита Джо.

— Да, точно това казвам — отвърна жената. — Защо не?

— Родена си да забогатяваш — заяви Джо — и положително ще го направиш.

— Положително няма да си дърпам ръката, ако ще мога да сложа в нея нещо, като я протегна, заради човек като него, честна дума, Джо — отвърна спокойно жената. — Не изливай това масло върху одеялата, внимавай.

— Неговите одеяла? — запита Джо.

— А чии мислиш? — отвърна в отговор тя. — Няма опасност той да изстине без тях, смея да кажа.

— Дано не е умрял от нещо заразително, а? — каза старият Джо, като прекъсна работата си и вдигна очи.

— Не се бой от подобна работа — отговори жената, — Компанията му не ми е толкова приятна, та да се помайвам около него за такива неща, ако беше умрял от зараза! О! Можеш да оглеждаш тази риза, докато те заболят очите; но няма да намериш ни една дупка в нея, нито про-търкано място. Тя му е най-хубавата и си е чудесна. Ако не бях аз, щяха да я похабят.

— Какво искаш да кажеш с „похабят“? — запита старият Джо.

— Ами че да му я облекат, за да го погребат в нея, разбира се — отвърна жената със смях. — Някой бил достатъчно глупав да стори това, но аз му я свалих. Ако басмата не е достатъчно добра за тази цел, тя изобщо не е добра за нищо. Отива на трупа толкова добре, колкото и другата. Той не може да изглежда по-грозен, отколкото в тази.

Скрудж следеше този диалог с ужас. Докато те седяха скупчени около плячката си под оскъдната светлина от лампата на стареца, той ги гледаше с ненавист и отвращение, които едва ли биха били по-големи дори ако разговарящите бяха гнусни дяволи, излагащи за продан самия мъртвец.

— Ха-ха! — изсмя се същата жена, когато старият Джо, като измъкна една вълнена торбичка с пари, отброи върху земята печалбата на всеки един от тях. — Както виждате, работата е свършена. Когато беше жив, той ни разпъждаше от себе си със страха, който всяваше у нас, за да спечелим от смъртта му! Ха-ха-ха!

— Призрако! — каза Скрудж, разтреперан от глава до пети. — Виждам, виждам. Станалото с този нещастник може да се случи и с мене. Животът ми сега натам е тръгнал. Боже милостиви, какво е това!

Той се отдръпна в ужас, защото картината се беше променила и сега той почти докосваше едно легло — голо легло, без завеси около него, — на което, под парцалив чаршаф, лежеше нещо покрито, което, макар и нямо, оповестяваше присъствието си със страшен говор.

Стаята беше много тъмна, твърде тъмна, за да я види човек добре, макар че Скрудж я оглеждаше, подчинен на скрит порив, обзет от желанието да разбере какъв вид стая беше тя. Бледа светлина, надигаща се във въздуха отвън, падаше точно върху леглото; и там, изпокрадено и изоставено, без някой да бди край него, неизмито, лишено от грижи, лежеше мъртвото тяло на този човек.

Скрудж погледна към привидението. Нетрепващата му ръка сочеше главата. Покривалото беше метнато така нехайно, че и при най-леко повдигане, при движението само на един пръст, Скрудж би разкрил лицето. Той си помисли дали да не го направи, чувствуваше колко лесно би било това и жадуваше да го стори; но беше тъй безсилен да отмахне чаршафа, както и да отпрати застаналия до него призрак.

О, студена, студена, сковаваща, страшна Смърт, издигни тук олтара си и го окичи с такива ужаси, каквито имаш под твоя заповед. Защото това е царствототи! Но за изпълнението на отвратителните си цели ти не можеше да поместиш ни косъм от любимата, уважавана и почитана глава, нито можеш да направиш омразна и една-единствена нейна черта. Не че ръката е тежка и ще падне, ако я пуснеш; не че сърцето и пулсът са спрели; истината е, че ръката беше щедра, благородна и вярна; сърцето смело, горещо и нежно; и пулсът — човешки. Удряй, Сянко, удряй! И виж как добрите му дела изникват от раната, за да дарят света с живот безсмъртен!

Ничий глас не произнесе тези думи в ушите на Скрудж и все пак той ги чу, когато погледна към леглото. Ако този човек можеше да стане сега, разсъждаваше си той, какво ли би се таило на първо място в мислите му? Сребролюбие, упорито пазарене, мъчителни грижи? Те са му донесли богата кончина, наистина!

Той лежеше в тъмната празна къща, без някой мъж, жена или дете да каже „той беше добър към мене в това или онова и заради спомена за една мила дума аз ще бъда добър към него“. Една котка дращеше по вратата, а под каменния под на камината се чуваше звук от гризе-не на плъхове. Какво искаха те в стаята на смъртта и защо бяха тъй неспокойни и тревожни, Скрудж не дръзваше да си помисли.

— Призрако — каза той, — това място е страхотно. Като го напусна, аз няма да забравя поуката му, вярвай ми. Да тръгваме!

Призракът продължаваше да сочи с неподвижен пръст към главата.

— Разбирам те — отвърна Скрудж — и бих го сторил, ако можех. Но, призрако, нямам сила. Нямам сила.

Той отново го погледна.

— Ако в града има някой, който да е развълнуван от смъртта на този човек — каза Скрудж, изпълнен с горест, — посочи ми го, призрако, умолявам те!

За миг привидението разпери тъмната си дреха пред себе си подобно на крило; и като я отдръпна, разкри една стая, на дневна светлина, където се намираха майка и децата й.

Тя очакваше някого, и то с голямо нетърпение; защото се разхождаше нагоре-надолу по стаята; стряскаше се при всеки звук, поглеждаше от прозореца; хвърляше око към часовника; напразно се опитваше да шие нещо; и едва можеше да понася гласовете на играещите деца.

Най-после се чу дългоочакваното почукване. Тя забърза към вратата и посрещна съпруга си; мъж, чието лице говореше за грижи и подтиснатост, макар да беше млад. Сега това лице имаше забележителен израз; някакво сериозно удоволствие, от което се срамуваше и което се мъчеше да подтисне.

Той седна пред вечерята си, която го бе чакала край огъня; и когато жената го запита със слаб глас какви са новините (това стана подир дълго мълчание), той, изглежда, се смущаваше какво да отговори.

— Добри ли са или лоши? — запита тя да му помогне.

— Лоши — отвърна той.

— Съвсем ли сме разорени?

— Не. Все още има надежда, Каролайн.

— Ако той се омилостиви — каза тя, удивена, — ще има надежда. Нищо не е невъзможно, ако е станало такова чудо.

— Той е минал прага на омилостивяването — каза съпругът. — Умрял е.

Тя беше мило и търпеливо същество, ако лицето й говореше истината; но в душата си беше благодарна да чуе това, и си го каза, със сключени една в друга ръце. Следния миг помоли бога за прошка и й стана мъчно; но първото чувство беше излязло от сърцето й.

— Каквото полупияната жена, за която ти споменах снощи, ми каза, когато се опитах да го видя и да получа едноседмично отлагане, и което сметнах, че е просто извинение да ме избегне, се оказа, че е било съвсем вярно. Тогава той не само че е бил много болен, но е бил и на умиране.

— На кого ще се прехвърли дългът ни?

— Не знам. Но преди срока ние ще сме готови с парите; а дори и да не бъдем, наистина ще е нещастие да видим в лицето на наследника му такъв безмилостен кредитор. Тази нощ можем да спим със спокойни сърца, Каролайн!

Да. Колкото и да омекотяваха нещата, сърцата им бяха по-спокойни. Лицата на децата, укротени и стълпени до тях, за да чуят нещо, което така малко разбираха, бяха по-светли; и благодарение на смъртта на този човек, къщата беше по-щастлива! Едничкото чувство, предизвикано от събитието, което призракът можеше да му покаже, беше чувството на радост.

— Нека видя малко нежност, свързана с една смърт — настоя Скрудж. — Инак онази мрачна стая, призрако, която току-що напуснахме, винаги ще бъде пред очите ми.

Призракът го поведе през няколко улици, които бяха познати на нозете му; и докато вървяха, Скрудж се оглеждаше тук и там, за да намери себе си, но никъде не се виждаше.

Влязоха в къщата на клетия Боб Крачит — жилището, което бе посещавал и по-рано — и той видя майката и децата, насядали край огъня.

Тихо. Много тихо. Шумните малки Крачитчета бяха мирни като статуи в един ъгъл и седяха, отправили поглед нагоре към Питър, който държеше пред себе си книга. Майката и дъщерите й бяха заети с шиене. Но и те бяха много тихи!

— „И той взе едно дете и го изправи сред тях“.

Къде беше чувал Скрудж тези думи? Не ги беше сънувал. Момчето трябва да ги бе прочело, когато той и призракът минаваха през прага. Защо то не продължи да чете?

Майката сложи работата си на масата и покри лице с ръката си.

— Очите ме болят от цвета на ръкоделието — рече тя.

Цветът? О, клетият Мъничък Тим!

— Сега отново са по-добре — каза съпругата на Крачит. — Отслабват от светлината на свещта; и за нищо на света не бих показала очите си слаби на баща ви, когато си дойде в къщи. Сигурно му е време да пристигне.

— По-скоро му е минало времето — заяви Питър, като затвори книгата си. — Струва ми се, че през тези последни няколко вечери той върви по-бавно от обикновено, мамо.

Отново всички потънаха в мълчание. Най-после тя каза със спокоен, весел глас, който потрепна само веднъж:

— Виждала съм го да върви със — виждала съм го да върви с Мъничкия Тим на рамо много бързо, действително.

— А също и аз — извика Питър. — Често.

— И аз — възкликна друг. — Всички.

— Но той беше много лек за носене — подхвана наново тя, погълната от работата си — и баща му така го обичаше, та това не представляваше трудност за него, никаква трудност. А ето и баща ви на вратата!

Тя забърза да го посрещне; и дребният Боб с вълнения си шал — той се нуждаеше от него, клетият — влезе. Чаят му беше готов на огнището и те всички се надпреварваха кой повече да му услужва. После двете малки Крачитчета се покатериха по коленете му, като всяко от тях притисна бузичката си в лицето му, сякаш искаше да каже: „Не се тревожи, тате. Не жали!“

Боб беше много весел пред тях и разговаряше мило с цялото семейство. Той разгледа ръкоделията на масата и похвали работливостта и бързината на мисис Крачит и момичетата. Те ще бъдат свършени доста преди неделя, каза той.

— Неделя! Тогава значи, че си отишъл днес, Робърт? — отбеляза жената.

— Да, мила — отвърна Боб. — Бих желал да можеше ти да отидеш. Би ти подействувало добре да видиш колко зелено е това място. Но ти ще го виждаш често. Обещах му, че ще отида там в неделя. Моето мъничко, мъничко детенце! — изхълца Боб. — Мъничкото ми детенце.

Той изведнъж заплака. Не можеше да се сдържи. Ако можеше да го стори, той и детето му може би щяха да се намират по-далеч един от друг, отколкото бяха.

Боб излезе от стаята и се качи в стаичката горе, която беше весело осветена и украсена за Коледа. Близо до детето имаше един стол и се виждаше, че неотдавна някой е седял на него. Клетият Боб се отпусна на стола и след като помисли малко и се поуспокои, той целуна малкото личице. Беше се примирил с онова, което се беше случило и слезе долу отново щастлив.

Всички се събраха край огъня и разговаряха; момичетата и майката продължаваха да работят. Боб им разказа за изключителната доброта на племенника на мистър Скрудж, когото бе виждал едва веднъж и който, като го срещнал него ден на улицата и забелязал, че изглежда малко — „малко унил, знаете“, запитал какво го е опечалило. „При което — заяви Боб, — тъй като никой джентълмен не говори така мило като него, аз му казах какво е станало.“ — „Искрено съжалявам, мистър Крачит — рече той, — и искрено жаля добрата ви съпруга, мистър Крачит“ — каза той. Между другото как е разбрал за това, не знам.

— Как е разбрал какво, мили?

— Ами че това, дето си добра съпруга — отвърна Боб.

— Всички го знаят! — заяви Питър.

— Съвсем права забележка, момчето ми! — възклик на Боб. — Надявам се, че хората го знаят. „Искрено съжалявам добрата ви съпруга. Ако мога по някакъв начин да ви помогна—каза той, като ми подаде картичката си, — ето къде живея. Моля, отнесете се до мене.“ Вижте какво, думите му ми доставиха удоволствие не заради това, че би могъл да направи нещо за нас, колкото заради любезността му. Наистина изглеждаше, като че ли е познавал нашия Мъничък Тим и че ни съчувствува.

— Сигурна съм, че той е добра душица! — рече мисис Крачит.

— Ти би се уверила още по-добре в това, мила, ако го видеше и заговореше с него — отвърна Боб. — Никак не бих се учудил — забележи какво ти казвам, — ако той намери на Питър по-добро място.

— Само го чуй какво казва, Питър — обади се мисис Крачит.

— И тогава — извика една от девойките — Питър ще се сдружи с някого и ще се установи на самостоятелна работа.

— Ама че и вие сте едни! — отвърна Питър, като се ухили.

— Съществува вероятност това да стане след някой и друг ден, макар че има достатъчно време, мила. Но както и когато да се отделим едни от други, сигурен съм, че никой от нас няма да забрави бедния Мъничък Тим, нали? Нито тази първа раздяла с наш близък човек?

— Никога, татко! — извикаха всички.

— И знам — каза Боб, — знам, мои мили, че когато си спомним колко търпелив и кротък беше той, макар да беше мъничко, мъничко дете, ние няма безпричинно да се караме и правейки това, да забравяме бедния Мъничък Тим.

— Не, никога, татко! — отново извикаха всички.

— Много съм щастлив — каза дребният Боб. — Много съм щастлив!

Мисис Крачит го целуна, дъщерите му го целунаха, двете малки Крачитчета го целунаха, а Питър и той си стиснаха ръце. Дух на Мъничкия Тим, детската ти същина бе от бога!

— Призрако — каза Скрудж, — нещо ми подсказва, че наближава мигът на раздялата ни. Знам това, но не ми е известно как. Кажи ми, кой беше човекът, когото видяхме да лежи мъртъв?

Призракът на Коледата, Която Тепърва Ще Дойде, го поведе, както и по-рано — макар че в различно време, както му се стори: нещо повече, при тези последни картини нямаше ред, освен дето бяха в бъдещето — и представляваха места, където се събират делови хора, но не му показа самия него. И още нещо — призракът не се спираше за нищо, а вървеше направо към желаната си в момента цел, докато Скрудж не го помоли да спре за малко.

— На тази уличка — каза Скрудж, — по която сега бързо минаваме, е мястото, където работя и е било такова от дълго време. Виждам къщата. Нека зърна какво ще съм в бъдните дни!

Призракът спря; ръката сочеше другаде.

— Къщата е ей там — възкликна Скрудж. — Защо сочиш другаде?

Безмилостният пръст не се помръдна.

Скрудж забърза към прозореца на канцеларията си и погледна вътре. Тя все още беше канцелария, но не неговата. Мебелите не бяха същите и фигурата на стола не беше неговата. Привидението сочеше все в същата посока.

Скрудж отново се присъедини към него и като се чудеше защо и къде е отишъл той самият, придружи призрака, докато стигнаха една желязна порта. Скрудж се спря н се огледа, преди да влезе.

Гробище. Тук, значи, лежеше под земята клетникът, чието име щеше сега да научи. Достойно място беше. Оградено с къщи; обрасло с трева и бурени, зеленината на смъртта, не на живота; затлачено от прекалено много гробове; претъпкано от онова, за което е жадувало. Достойно място!

Призракът стоеше сред гробовете и сочеше към един. Той закрачи към него разтреперан. Привидението беше точно такова, каквото и по-рано, но Скрудж се боеше, че съзира нов израз в мрачната му фигура.

— Преди да се приближа повече до камъка, който сочиш — каза Скрудж, — отговори ми на един въпрос. Това са сенки на неща, които ще се случат, или са сенки на неща, които само могат да се случат? — Призракът продължаваше да сочи надолу към гроба, до който беше настанал.

— Пътищата човешки подсказват какъв може да им бъде краят, към който те трябва да доведат, ако се върви упорито по тях — заяви Скрудж. — Но ако човек се отклони от своя път, краят му ще се промени. Кажи, че е така относно онова, което ми показваш!

Призракът стоеше неподвижен, както и преди.

Скрудж се затътри към него, цял разтреперан; и като следваше пръста, прочете върху камъка на запуснатия гроб собственото си име, Ебенизър Скрудж.

— Аз ли съм оня човек, който лежеше на кревата? — извика той, като коленичи.

Призракът посочи от гроба към него и отново към гроба.

— Не, призрако! О, не, не!

Пръстът не се помръдваше.

— Призрако! — извика той, уловил се здраво за дрехата му. — Чуй ме. Аз вече не съм човекът, който бях. Нямаше да бъда човекът, който е трябвало да съм бил, ако не беше общуването ми с тебе. Защо ми показваш това, щом за мене няма никаква надежда?

За първи път ръката се затресе.

— Добри призрако — продължи той, като падна пред него на земята, — твоята същина посредничи за мене и ме жали. Дай ми уверение, че все още мога да променя тези сенки, които ти ми показа, като изменя живота си!

Милостивата ръка потрепна.

— Аз ще почитам Коледата в сърцето си и ще се опитвам да я чествувам цялата година. Ще живея в миналото, настоящето и бъдещето. Духовете и на трите ще се борят вътре в мене. Няма да пренебрегвам поуките, които те ми дават. О, кажи ми, че мога да залича написаното на този камък!

В страданието си той улови призрачната ръка. Тя се опита да се освободи, но молбата му даваше сили и той я задържа. Обаче духът беше още по-силен и го отблъсна.

Вдигнал ръце в последна молба да бъде променена участта му, той забеляза промяна в качулката и облеклото на привидението. То се сви, отпусна се и се превърна в страничен стълбец на креват.