Чарлз Дикенс
Коледна песен (3) (Приказка за призраци)

СТРОФА ТРЕТА
ВТОРИЯТ ОТ ТРИТЕ ПРИЗРАКА

Като се събуди посред особено силно хъркане и седна в леглото да събере мислите си, Скрудж нямаше защо да чака да му кажат, че в миг ще прозвъни един часът. Той почувствува, че съзнанието му бе върнато точно навреме, специално за да разговаря с втория вестител, изпратен при него посредством намесата на Джейкъб Марли. Но усещайки, че му става неприятно студено, когато взе да се чуди коя от завесите ще отдръпне този нов призрак, собственоръчно ги отмахна всичките и като легна отново, той си установи добър наблюдателен пост около цялото легло; защото искаше да се опълчи срещу призрака в момента на появяването му и не желаеше да го изненадат и уплашат.

Джентълмените със свободен нрав, които се гордеят, че владеят разни хватки и обикновено запазват присъствие на духа при всяко положение на нещата, описват широкия обсег на капацитета си за авантюри, като твърдят, че ги бива за всичко, от игра на доцелно хвърляне на монети до човекоубийство; а между тези противоположни крайности безсъмнено се намира доста обширна и всестранна област от прояви. Без да се осмелявам да твърдя същото за Скрудж с точно такава готовност, аз нямам нищо против да ви приканя да повярвате, че той беше готов да види доста голямо разнообразие от чудновати фантоми и че нищо — от бебе до носорог — не би го учудило особено много.

Но бидейки готов почти за всичко, той ни най-малко не беше готов за нищо; и следователно, когато удари един часът и не се появи никакъв образ, обхвана го бурен пристъп на треперене. Изминаха пет минути, десет минути, четвърт час, но нищо не се появи. През всичкото това време той лежеше на кревата, същинска сърцевина и център на зарево от червена светлина, която бликна върху него, когато часовникът прогласи часа; и която, бидейки само светлина, беше по-застрашителна от цяла дузина призраци, тъй като той беше безсилен да разбере какво означаваше тя и какво целеше; навремени се боеше, че в същия този момент той представлява интересен случай на спонтанно пламване, без да има утехата да знае това. Най-после обаче започна да мисли — както вие или аз бихме помислили отначало; защото винаги именно незасегнатият от опасното положение знае какво би трябвало да се направи в случая, а и безсъмнено би го направил, — казвам, най-после той започна да мисли, че източникът и тайната на тази призрачна светлина може да е в съседната стая, откъдето, след като я проследи по-зорко, тя, изглежда, светеше. Тази идея обзе цялото му съзнание, той стана полекичка и се затътри с чехлите си към вратата.

В мига, когато ръката на Скрудж докосна ключалката, един непознат глас го повика по име и го подкани да влезе. Той послуша.

Беше неговата собствена стая. В това нямаше съмнение. Но тя беше претърпяла изненадващо преобразование. По стените и тавана беше окачена толкова жива зеленина, че помещението приличаше на същинска горичка; отвред блестяха лъскави зрънца. Твърдите листа на бодлива зеленика, имел и бръшлян отразяваха светлината, сякаш там бяха разпръснати множество малки огледалца; а към комина се извиваха с гръмогласен рев такива пламъци, каквито това обикновено мъждукащо огнище никога не бе познавало по времето на Скрудж или на Марли, а и на много, много отминали зими. Отрупани на пода и образуващи нещо като трон, се виждаха пуйки, гъски, дивеч, домашни птици, пача, големи парчета месо, прасета-сукалчета, дълги венци от суджуци, коледни пирожки със стафиди и смокини, сливови пудинги, качета със стриди, парещи кестени, червенобузести ябълки, сочни портокали, сладки ароматични круши, огромни богоявленски кейкове и кипящи съдове с пунш, които обвиваха стаята с уханната си пара. Отпуснал се свободно на това седалище, се виждаше един развеселен гигант, да ти е драго да го гледаш; в ръката си държеше грейнал факел, наподобяващ по форма рога на изобилието, и го издигаше високо нагоре, за да облее със светлината си Скрудж, когато той влезе, озъртайки се около вратата.

— Влез! — възкликна призракът. — Влез и ме опознай по-добре, човече!

Скрудж влезе плахо и сведе глава пред този дух. Той не беше твърдоглавият Скрудж от миналото; и макар погледът на духа да беше ясен и добър, той не искаше да го срещне.

— Аз съм Духът на настоящата Коледа — заяви привидението. — Погледни ме!

Скрудж стори това почтително. Той беше облечен само в проста, наситенозелена роба или мантия, обшита с бяла кожа. Тази дреха се спускаше така свободно около тялото му, че широката му гръд беше гола, сякаш той считаше, че е под достойнството му да бъде защитен и прикрит по изкуствен начин. Нозете му, които се виждаха изпод богатите гънки на дрехата, също бяха голи; а на главата му нямаше никакво друго покривало, освен венец от имел, от който тук-там се провесваха бляскави ледени шушулки. Тъмнокафявите му къдри бяха дълги и падаха свободно; така свободни като приветливото му лице, искрящите му очи, отворената му ръка, веселия му глас, непринуденото му държане и излъчващата се от него радостна атмосфера. Около кръста му беше запасана старинна ножница; но в нея нямаше никаква сабя и древният оръжеен калъф бе разяден от ръжда.

— Никога по-рано не си виждал такъв като мене! — възкликна призракът.

— Никога — отвърна Скрудж.

— Никога ли не си се разхождал с по-младите членове на моето семейство; имам пред вид (защото аз съм много млад) по-възрастните ми братя, родени през последните години? — продължи призракът.

— Струва ми се, че не — каза Скрудж. — Боя се, че не съм. Много братя ли си имал, призрако?

— Повече от хиляда и осемстотин — заяви призракът.

— Огромно семейство за прехранване! — промърмори Скрудж.

Духът на настоящата Коледа се изправи.

— Призрако — покорно каза Скрудж, — отведи ме където желаеш. Снощи тръгнах по принуда и получих урок, който действува сега. Тази вечер, ако изобщо имаш какво да ме научиш, нека извлека полза от него.

— Докосни наметалото ми.

Скрудж стори каквото му казаха и го държеше здраво.

Бодлива зеленика, имел, бръшлян, пуйки, гъски, дивеч, домашни птици, пача, месо, суджуци, стриди, пайове, пудинги, плодове и пунш, всички изчезнаха в миг. Също и стаята, огънят, аленият блясък, нощният час; и двамата се озоваха на градските улици, в коледното утро, където (защото студът беше остър) се чуваше груба, но енергична и не неприятна музика, идваща от това, че хората остъргваха снега от паважа пред жилищата си и от покривите на къщите си, където момчетата изпитваха луда радост, като наблюдаваха как той тупва долу на пътя и се разпръсква в изкуствени малки снежни бури.

Лицата на къщите изглеждаха доста черни, а прозорците още по-черни, в противовес на гладката бяла снежна пелена върху покривите и на по-мръсния сняг на земята, чийто последен пласт беше разоран на дълбоки бразди от тежките колела на каруци и товарни коли; бразди, които се пресичаха едни други стотици пъти там, където големите улици се отклоняваха; и образуваха преплетени канали, трудни за проследяване в гъстата жълта кал и ледена вода. Небето беше мрачно, а най-късите улици бяха задушени от мръсна мъгла, полуразсеяла се, полусмразена, чиито по-тежки частици се стелеха надолу в дъжд от малки саждени пръски, сякаш всички комини във Великобритания се бяха подпалили по общо съгласие и изригваха пламъци колкото им душа иска. Нямаше нищо много весело във времето, нито в града, и все пак навън се чувстваше някаква жизнерадостна атмосфера, която и най-чистият леден въздух и най-светлото лятно слънце напразно биха се опитали да разпръснат.

Защото хората, които ринеха снега от покривите, бяха изпълнени с радост и веселие, като се провикваха едни на други от парапетите и от време на време си разменяха шеговито снежни топки — къде по-добронамерени оръжия от много словесни шеги — и се смееха сърдечно, ако топката улучеше, и не по-малко сърдечно, ако не улучеше. Дюкяните за домашни птици все още бяха наполовина отворени, а магазините за плодове сияеха в своето великолепие. Имаше големи, кръгли, шкембести кошници с кестени, на вид като жилетките на весели стари джентълмени, които са се отпуснали на вратите и се катурват на улицата с целия си старчески разкош. Имаше червендалести, кафяволики, пълнокръсти глави испански лук — лъснали в дебелината си като испански кюрета, те напразно намигаха дяволито от полиците си на девойките, които минаваха край магазина и поглеждаха въздържано окачения на вратата имел. (Според един стар английски обичай, ако девойка и момък се озоват на Бъдни вечер под клонче или венец от имел, трябва непременно да се целунат) Имаше круши и ябълки, скупчени във високи, грейнали от свежест пирамиди, имаше чепки грозде, които с присъщата на търговците щедрост бяха окачени да висят от поставени на видни места куки, та при вида им устата на хората да се наливат със сладост гратис, когато минават наблизо, имаше купища едри лешници, мъхести и кафяви, припомнящи с уханието си за отдавнашни разходки в гората и за приятно шумолене на сухи листа, в които краката ти са потънали до глезените, имаше ябълки за печене от Норфък, тантурести и смугли, които правеха жълтия цвят на портокалите и лимоните да изпъква и с насъбраната си тъй накуп сочност настойчиво умоляваха и подканваха хората да ги отнесат у дома в книжни кесии и да ги изядат след вечеря. Рибите, същинско злато и сребро, поставени в стъклен съд сред тези превъзходни плодове, макар и от нечувствителна и студенокръвна раса, сякаш знаеха, че нещо става, и всички до една се движеха задъхани, като обикаляха и обикаляха своя малък свят с ленива и безстрастна възбуда.

Бакалниците! О, бакалниците! Почти затворени, със спуснати може би два кепенка или един, но през тези пролуки какво ли не се виждаше! Не само че блюдата на везните издаваха весел звук, като докосваха тезгяха, или че канапът така бързо се размотаваше от ролката, или че железните кутии за чай тракаха, когато ги вдигаха и сваляха, също както при жонгльорски фокуси, или че дори смесените ухания на чай и кафе бяха тъй приятни за носа, или даже, че стафидите бяха в такова изобилие и тъй превъзходни, бадемите така удивително бели, пръчките канела тъй дълги и прави, другите подправки тъй прелестни, захаросаните плодове така жебирани и поръсени със стопена захар, та караха и най-безстрастните зяпачи да премаляват, а след това да ги заболява жлъчката. И не беше само това, че смокините бяха влажни и месести, или че френските сливи руменееха със своята скромна тръпчивост в така богато украсените си кутии, или всичко беше хубаво за ядене и в коледното си облекло. Но и всички купувачи така бързаха, бяха тъй нетърпеливи при изпълнените с надежди обещания на коледния ден, че се бутаха един друг на вратата, блъскаха грубо кошниците си, оставяха покупките си на тезгяха и се върщаха тичешком да си ги вземат, извършваха стотици подобни грешки във възможно най-добро настроение. А бакалинът и помощниците му бяха тъй щедри и бодри, сякаш лъскавите изкуствени сърца, с които закопчаваха отзад престилките си, можеха да бъдат истинските им, та всички да ги виждат и коледните чавки да ги кълват, ако им хрумне.

Но скоро камбаните призоваха добрите хора в черкви и параклиси и ето, те надойдоха, вървейки на тълпи по улиците с най-хубавите си дрехи и с най-веселите си лица. И в същото време от десетки странични улички, пътеки и безименни пресечки се появиха безброй хора, носейки вечерята си в хлебарниците. Видът на тези бедни гуляйджии, изглежда, заинтересува твърде много призрака, защото той застана заедно със Скрудж в предверието на една пекарна и като отхлупваше съдовете, които носеха влизащите вътре, поръваше вечерите им с тамян от факела си. Много необикновен факел беше той, защото, когато един-два пъти някои от хората си разменяха гневни думи поради това, че се бяха блъснали един друг, той ги поръсваше с няколко капки вода от него и доброто им настроение веднага се възстановяваше. Защото думаха, че е срамно да се карат на Коледа. И така си беше! Бога ми, така си беше!

След малко камбанният звън секна и хлебарниците бяха затворени; но въпреки това, всички тези хора с тенджерите с вечерята пристъпваха весело и си я сготвяха под влажното петно от стопения сняг над пещта на всеки хлебар; където паважът издигаше пара, сякаш и неговите камъни готвеха.

— Има ли някакъв особен вкус в онова, което ръсиш от факела си? — запита Скрудж.

— Има. Собственият ми.

— Ще важи ли за всеки вид вечеря на днешния ден? — запита Скрудж.

— За онази, която е дадена милосърдно. Най-вече ако е бедна.

— Защо най-вече, ако е бедна?

— Защото тя най-много се нуждае от него.

— Призрако — каза Скрудж, след като се замисли за миг. — Чудя се защо именно ти, от всички същества в многото светове около нас, искаш да пречиш на възможностите на тези хора да се порадват невинно.

— Аз? — извика духът.

— Искаш да ги лишиш от средството да вечерят всеки седми ден, често пъти едничкият ден, когато изобщо може да се каже, че те вечерят — каза Скрудж. — Не правиш ли това?

— Аз? — извика духът.

— Не целиш ли да затваряш тези места на седмия ден? — продължи Скрудж. — И то се свежда до същото нещо.

— Аз да целя това? — възкликна духът.

— Прости ми, ако греша. Това се прави в твое име или най-малкото в името на семейството ти — каза Скрудж.

— На тази ваша земя има някои — отвърна духът, — които претендират, че ни познават, и които вършат своите дела на ярост, гордост, зла воля, омраза, завист, фанатизъм и себелюбие в наше име, и които са чужди нам и на всички нам подобни, сякаш никога не са живели. Помни това и отдавай делата им на тях, не на нас.

Скрудж обеща; и те продължиха, невидими, както и преди, за към предградията. Призракът притежаваше едно забележително качество (което Скрудж бе забелязал в хлебарницата) — независимо от гигантския си ръст, можеше съвсем лесно да се вмести където и да било; и стоеше изправен под нисък покрив така грациозно и като свръхестествено същество, както би могъл да стори това в която и да било висока зала.

И може би за добрия дух беше удоволствие да покаже тази своя способност или пък добрият му, великодушен п сърдечен нрав и съчувствието му към всички бедни хора го заведоха право в дома на Скруджовия чиновник. Защото той отиде именно там и взе със себе си Скрудж, като се държеше за полите на дрехата му; на прага на вратата духът се усмихна и се спря да благослови жилището на Боб Крачит, поръсвайки го с факела си. Помислете си само! Боб получаваше само петнадесет „боба“ (Непреводима игра на думи; Боб е собствено име и същеврменно в разговорния език означава „един шилинг“.) седмично; всяка събота слагаше в джоба си само петнадесет екземпляра от кръщелното си име; и все пак коледният дух благослови къщата му от четири помещения!

И тогава се изправи мисис Крачит, съпругата на Крачит, облечена бедно в два пъти преобръщаната рокля, но смело накичена с панделки, които са евтини и за шест пенса представляват добро украшение; и тя постла масата, подпомогната от Белинда Крачит, втората й дъщеря, също смело накичена с панделки; докато мастър Питър Крачит мушна вилица в тенджерата с картофите, а краищата на огромната яка на ризата му (лична собственост на Боб, предоставена на неговия син и наследник в чест на празника) се озоваха в устата му. Голяма радост му доставяше това контешко облекло и той жадуваше да покаже ризата си в модните паркове. А сега две по-малки Крачитчета, момче и момиче, се втурнаха бързешком, като крещяха високо, че от пекарницата се носел дъх на гъска и я познали, че е тяхната. Опиянени от сладки мисли за градински чай и лук, тези малки Крачитчета затанцуваха около масата и възвеличиха мастър Питър Крачит до небесата, докато той (не горд, макар че яките му едва не го задушаваха) раздуха огъня, докато бавно завиращите картофи забълбукаха и зачукаха по капака на тенджерата да ги извадят навън и да ги обелят.

— Какво ли пък се е случило с милия ви баща? — забеляза мисис Крачит. — И брат ви, Мъничкия Тим! А и Марта миналата Коледа не закъсня дори с половин час.

— Ето ти я Марта, мамо! — каза една девойка, като влизаше.

— Ето ти я Марта, мамо! — извикаха двете малки Крачитчета. — Ура! Ама каква гъска има, Марта!

— Гледай ти, миличка, колко късно идваш! — възкликна мисис Крачит, като я целуна десетина пъти и ревностно и услужливо й свали шала и бонето.

— Снощи имахме да свършим доста работа — отвърна девойката, — а тази сутрин трябваше да разчистим, майко!

— Е! Няма значение, щом като си дошла — каза мисис Крачит. — Седни до огъня, миличка, и се стопли, господ да те благослови!

— Не, не! Татко си идва — извикаха двете малки Крачитчета, които бяха навсякъде в едно и също време. — Скрий се, Марта, скрий се!

Така че Марта се скри и вътре влезе дребният Боб, бащата, като най-малко три фута от шала му, без да се смятат ресните, висяха надолу по него, а изтънелите му дрехи бяха изкърпени и изчеткани, за да изглеждат подходящи за празника, а Мъничкия Тим беше на рамото му. Горкичкият Мъничък Тим, той носеше малка патерица, а краката му се подкрепяха от желязна рамка!

— Я, къде е нашата Марта? — провикна се Боб Крачит, като се огледа наоколо.

— Няма да дойде — заяви мисис Крачит.

— Няма да дойде! — каза Боб, като доброто му настроение изведнъж се помрачи; защото той бе изпълнявал ролята на чистокръвен кон на Тим по целия път от черквата и си бе дошъл вкъщи изправен на задните си крака. — Да не дойде за Коледа!

Марта не искаше да го разочарова, дори и на шега; така че тя се появи преждевременно иззад вратата на килера и се втурна в прегръдките му, а двете малки Крачитчета са засуетиха около Мъничкия Тим и го отнесоха в пералнята, за да чуе как пудингът пее в медения съд.

— И как се държа Малкия Тим? — запита мисис Крачит, след като се подигра добродушно на Боб за лековерието му, а той напрегръща дъщеря си колкото му сърце искаше.

— Добър като ангелче — заяви Боб, — дори и още по-добър. Той някак си много размишлява, като седи самичък толкова дълго и му хрумват какви ли не странни неща. На идване тук изрази надеждата, че хората са го забелязали в черквата, защото е сакат, и че може да им е било приятно да си спомнят на Коледа кой е извършил чудото, сакати просяци да вървят и слепци да проглеждат.

Гласът на Боб трепереше, когато той им разказваше това, и затрепера още повече, когато каза, че Мъничкия Тим е започнал да става силен и як.

Чу се тропотът на енергичната му малка патерица по пода и Мъничкия Тим се върна, преди да бе изречена друга дума, а брат му и сестра му го съпроводиха до столчето му край огъня; и докато Боб, подгъвайки нагоре ръкавелите си — сякаш, горкичкият, мислеше, че могат да станат още по-протрити и овехтели, — направи в една каца някаква гореща смес от джин и лимони, като я бъркаше и бъркаше, а после я сложи на горния ръб на решетката в камината да къкри; мастър Питър и двете вездесъщи малки Крачитчета отидоха да донесат гъската, с която скоро се завърнаха в тържествена процесия.

Последва такава суматоха, та можехте да си помислите, че една гъска е най-рядката птица на тоя свят; пернат феномен, в сравнение с който черният лебед е нещо съвсем обикновено — и истината е, че в тази къща работата стоеше горе-долу така. Мисис Крачит сгорещи до съсканме соса (предварително приготвен в малка тенджерка); мастър Питър смачка картофите с невероятна енергия; мис Белинда подслади ябълковото пюре; Марта избърса горещите чинии; Боб сложи Мъничкия Тим в едно ъгълче до себе си край масата; двете малки Крачитчета наредиха столове за всички, не забравяйки и себе си, и като застанаха на пост, взеха да тъпчат лъжиците в устата си, за да не закрещят, че искат от гъската, преди да е дошъл редът им да им сипят. Най-после сложиха чиниите и прочетоха молитвата. Тя бе последвана от напрегната пауза, докато мисис Крачит, оглеждайки бавно целия готварски нож, се приготви да го мушне в гръдната част. Но когато стори това и когато отдавна очакваната струя на плънката избликна, около цялата маса се надигна шепот на удоволствие, и дори Мъничкия Тим, подбуждан от двете малки Крачитчета, взе да удря по масата с дръжката на ножа си и извика „Ура!“ със слабия си глас.

Никога не е имало такава гъска. Боб призна, че не вярва някога да е имало такава печена гъска. Крехкостта и вкусът й, размерът и евтината цена бяха теми на общо възхищение. Като се прибавиха и ябълковото пюре, и смачканите картофи, стана достатъчна вечеря за цялото семейство. Нещо повече, както мисис Крачит отбеляза с голямо удоволствие (улавяйки с поглед едно съвсем миниатюрно кокалче в чинията), те изобщо не я бяха изяли цялата! И все пак всички се бяха наситили, и по-специално малките Крачитчета се бяха нацапали с градински чай и лук чак до веждите! Но сега, когато мис Белинда смени чиниите, мисис Крачит излезе от стаята самичка — твърдо развълнувана да понася свидетели, — за да вдигне пудинга и да го внесе.

Ами ако не е станал както трябва! Ами ако се разчупи при изваждането му! Ами ако някой е прескочил стената на задния двор и го е откраднал, докато те са се веселили около гъската — предположение, при което двете малки Крачитчета позеленяха! Какви ли не ужаси минаха на всички през ума.

Виж, виж! Колко много пара! Пудингьт вече бе изваден от медния съд. Миризма като в деня, когато се пере! Това беше от кърпата. Миризма като от гостилница и сладкарница до нея, а пък до тях пералня! Това беше пудингът! След половин минута мисис Крачит влезе — поруменяла, но гордо усмихната — с пудинга като изпъстрено с петънца гюлле, толкова солиден и твърд; едната му половина пламтеше от половината на четвърт пинта запалено бренди, и беше обкичен с коледна бодлива зеленика, мушната на върха.

О, чудесен пудинг! Боб Крачит каза, при това спокойно, че го счита за най-голямото постижение на мисис Крачит, откакто са се оженили. Мисис Крачит забеляза че сега, когато тревогата й се е разсеяла, ще признае как се е съмнявала относно количеството на брашното. Всеки имаше какво да каже за пудинга, но никой не каза, нито си помисли, че това е малък пудинг за едно голямо семейство. Би било същинска ерес да се каже такова нещо. Всеки Крачит би почервенял от срам само да загатнеше за подобен недостатък.

Най-после вечерята свърши, махнаха покривката, изметоха пред огнището и стъкнаха огъня. Опитаха сместа в каната, обявиха я за превъзходна, сложиха на масата ябълки и портокали, а върху огъня изсипаха лопата кестени. Тогава цялото семейство Крачит се събра около огнището в нещо, което Боб Крачит заяви, че е кръг, като имаше пред вид полукръг; и до рамото на Боб Крачит се намираше семейният стъклен сервиз. Две водни чаши и една чаша за крем без дръжка.

Но те бяха толкова добри за горещата смес от каната, колкото и златни стакани; и Боб я поднесе с лъчезарни погледи, докато кестените в огъня пращяха и пукаха шумно. Тогава Боб отправи благопожелание:

— Весела Коледа на всички ни, мили мои, бог да ни благослови!

Цялото семейство откликна със същите думи.

— Бог да ни благослови всички! — каза Мъничкия Тим накрая.

Той седеше много близо до баща си, на малкото си столче. Боб държеше изсъхналата му ръчичка в своята, сякаш в обичта си към детето искаше да го държи до себе си и се страхуваше, че могат да му го отнемат.

— Призрако — каза Скрудж със заинтересованост, каквато не бе изпитвал никога по-рано, — кажи ми дали Мъничкия Тим ще живее.

— Виждам празно място — отвърна призракът — в бедняшкия кът до камината и патерица без собственик, грижливо запазена. Ако тези сенки останат непроменени от бъдещето, детето ще умре.

— Не, не — рече Скрудж. — О, не, добри призрако! Кажи, че то ще бъде пощадено.

— Ако тези сенки останат непроменени от бъдещето, никой друг от моите другари не ще го намери тук — отвърна призракът. — Тогава какво? Ако му е писано да умре, ще е по-добре да си умре и да намали свръхнаселението.

Скрудж сведе глава, като чу духът да цитира собствените му думи и цял бе обладан от разкаяние и мъка.

— Човече — издума призракът, — ако имаш човешко, а не каменно сърце — въздържай се от това пагубно лицемерие, докато не си открил какъв е излишъкът от населението и къде се намира. Ти ли трябва да решаваш кои хора да живеят и кои да умрат? Може би пък в божиите очи ти имаш по-малко стойност и по-малко ти подобава да живееш, отколкото милиони хора, подобни на детето на този бедняк. О, господи! Да чуваш как насекомото на листото се произнася за прекалено големия брой негови гладни братя в прахта!

Скрудж се сви пред упрека на призрака и треперейки, наведе очи към земята. Но бързо ги вдигна, като чу собственото си име.

— Мистър Скрудж! — възкликна Боб. — Ще вдигна наздравица за мистър Скрудж, източника на този пир!

— Източник, как не! — провикна се мисис Крачит, почервеняла. — Де да ми беше тук. Бих го нагостила аз него с ругатни, с които да пирува, и се надявам, че би ги изял с охота.

— Мила моя — каза Боб, — децата! Коледа е.

— Та на Коледа ли трябва да се пие за здравето на такъв омразен, стиснат, жесток, безчувствен човек като мисттър Скрудж? Знаеш го, че е такъв, Робърт! Никой не знае това по-добре от тебе, клетнико!

— Мила моя — отвърна меко Боб, — Коледа е.

— Ще вдигна наздравица за него само заради тебе и празника — съгласи се мисис Крачит, — а не заради него. Да живее дълго! Весела му Коледа и честита Нова година! Ще е много весел и много честит, не се и съмнявам!

Децата също вдигнаха наздравица след нея. Това беше първата им проява, в която нямаше сърдечност. Тим пи последен, но пет пари не даваше за такава наздравица. Скрудж беше страшилището на семейството. Споменаването на името му хвърли върху празненството мрачна сянка, която не се разсея цели пет минути.

След като тя отмина, те се развеселиха десет пъти повече от преди, само поради облекчението, че Злия Скрудж вече не ги тревожеше. Боб Крачит им каза как е хвърлил око на една служба за мистър Питър, която би донесла, ако му бъде осигурена, цели пет шилинга и шест пенса седмично. Двете малки Крачитчета се разсмяха здравата при мисълта, че Питър може да стане бизнесмен; а самият Питър гледаше замислено огъня помежду яките си, сякаш кроеше какви точно инвестиции да направи, когато дойде ред да получи този удивителен доход. Марта, която беше бедна чиракиня при една шапкарка, тогава им разказа каква работа трябва да върши и колко часа работи без прекъсване, и как възнамерява утре сутринта да си полежи и дълго и добре да си почине; тъй като утре беше празник, който тя прекарваше в къщи. Също така, как преди няколко дни била видяла една графиня и един лорд и как лордът бил „висок горе-долу колкото Питър“; при което Питър издърпа яките си толкова нависоко, че ако бяхте там, нямаше да можете да видите главата му. През всичкото това време кестените и каната минаваха от ръка на ръка; а не след дълго чуха песен за едно дете, изгубило се, докато вървяло в снега, изпълнена от Мъничкия Тим, който имаше тъничък жален глас и я изпя наистина много добре.

В тази вечер нямаше нищо грандиозно. Те не бяха представително семейство; не бяха добре облечени; обувките им съвсем не бяха от ония, дето не пропускат водата; дрехите им бяха бедни; и бе възможно Питър да познава, и твърде вероятно познаваше отвътре не една заложна къща. Но те бяха щастливи, благодарни, доволни един от друг и доволни от положението на нещата. И когато образите им се отдалечаваха и изглеждаха още по-щастливи в бляскавия дъждец, поръсен от факлата на духа при тръгване, Скрудж впери очи в тях и в Мъничкия Тим, докато изчезваха от погледа.

До това време се беше смрачило и снегът се беше засилил; и когато Скрудж и духът вървяха по улиците, светлината на бумтящите огньове в кухни, гостни и всички други видове стаи беше чудесна. Тук трепкането на пламъците показваше приготовления за уютна вечеря, като чиниите бяха поставени да се топлят и топлят пред огъня, а яркочервени завеси бяха готови да бъдат събрани, за да не допуснат вътре студа и тъмнината. Другаде пък всички деца от къщата изтичваха на снега да посрещнат омъжените си сестри, братя, братовчеди, вуйчовци, лели, като искаха първи да ги поздравят. Тук пък се виждаха сенки на прозоречния транспарант — събиращи се гости; а там група хубави девойки, всички с качулки и обувки с кожи и всички бъбрят едновременно, пристъпват ситно и леко към някоя близка съседна къща; където, горко на ергенина, който ги вижда да влизат — хитрите му чародейки, знаят си те работата — целите са грейнали!

Но ако преценявахте по множеството хора, отправили се към приятелски компании, бихте си помислили, че никой не е останал у дома си да ги приветствува, когато стигнат там, докато в същност всеки дом очакваше гости и трупаше гориво върху огъня, та пламъците стигаха до половината комин. Да бъде всичко това благословено! Как призракът ликуваше! Как разкриваше широката си гръд и отваряше голямата си длан и продължаваше да се носи напред, леейки, с щедра ръка, светлото си и безвредно веселие върху всичко, до което стигаше! Самият фенерджия, който тичаше пред него, като осейваше тъмната улица с точици светлина, и който се беше облякъл, за да прекара вечерта някъде на гости, се изсмя високо, когато духът мина край него, макар и да не забелязваше, този фенерджия, че има и друг другар освен Коледата.

А сега, без никаква предупредителна дума от страни на духа, те се озоваха на едно голо и пусто бърдо, където бяха разхвърляни огромни маси необработени камъни, сякаш това беше гробище на исполини; и вода се разливаше където си иска, или би се разливала, ако мразът не я беше оковал като свой затворник; и не растеше нищо освен мъх и прещип и груба, изобилна трева. Надолу на запад залязващото слънце бе оставило огненочервена следа, която за миг хвърли ярък отблясък върху пустошта, подобно на гневно око, и като потъваше намръщено все по-надолу и по-надолу, се изгуби в гъстия мрак на тъй тъмната нощ.

— Кое е това място? — запита Скрудж.

— Място, където живеят миньори, които се трудят в земните недра — отвърна духът. — Но те ме познават. Виж!

От прозореца на една колиба идваше светлина и те бързо се запътиха към нея. Като минаха през стената от камъни и кал, те намериха весела компания, събрана около грейнал огън. Един стар, стар мъж и жена с децата им и децата на техните деца, а и още едно поколение — всички нагиздени приятно с празничните си премени. Старецът, чийто глас рязко се извисяваше над воя на вятъра над голата пустош, им пееше коледна песен — още докато той беше момче тя бе много стара песен — и от време на време те всички заедно подхващаха припева. Веднага щом извисяваха гласовете си, старецът запяваше много весело и високо; и щом спираха, енергията му отново спадаше.

Духът не се помая там, а заповяда на Скрудж да се улови за дрехата му и като се понесе над бърдото, забърза — къде? Дали не към морето? Към морето. За ужас на Скрудж, който, обърнал поглед назад, видя края на сушата, страхотна верига от скали зад тях; ушите му се проглушиха от гърмящата вода, която се люшкаше, трешеше и беснееше сред страхотните пещери, които беше изкопала, като яростно се мъчеше да разклати основите на земята.

Построен върху пуст риф на потънала скала, на около една левга от брега, където водите се удряха и блъскаха през цялата сурова година, се издигаше самотен фар. Големи купища водорасли се бяха залепили за основата и буревестници — родени от вятъра, би могъл да предположи човек, както водораслите от морето — се издигаха н снишаваха около него, подобно на вълните, до които се докосваха.

Но дори и тук двама мъже, които следяха светлината, бяха запалили огън, който през амбразурата на дебелата стена изпращаше светъл лъч към страшното море. Като си стиснаха мазолестите ръце над грубата маса, край която седяха, те си пожелаха взаимно весела Коледа над каната с грог; и единият от тях — по-възрастният, със своето набраздено и насечено от суровото време лице, като изображение на глава на корабен нос — захвана песен със силен глас, която сама по себе си беше като ураган.

Отново призракът се понесе бързо над черното развълнувано море — нататък-нататък — и най-после, тъй като се бяха отдалечили от всякакъв бряг, както обясни той на Скрудж, те слязоха на един кораб. Застанаха при кормчията при колелото, при наблюдаващия на носа, при моряците на пост — мрачни, призрачни фигури, всеки на определеното си място; но всеки от тях си тананикаше коледна песенчица или го беше обладала коледна мисъл, или разказваше тихичко на другаря си за някоя отминала Коледа, свързана с надежди за дома. И всеки от мъжете на кораба, буден или спящ, добър или лош, на този ден бе изрекъл за другаря си по-мила дума, отколкото на който и да било друг ден през годината; и бе участвувал до известна степен в отпразнуването му; и си бе спомнил отдалеч за обичните си, че те с удоволствие си мислят за него.

Голяма изненада беше за Скрудж, докато слушаше как вятърът стене и си мислеше какво сериозно нещо е да се движи през самотната тъма над непозната бездна, чиито дълбини са тайни, непонятни като смъртта — голяма изненада беше за Скрудж, зает с тези мисли, да чуе сърдечен смях. Още повече се изненада, като разпозна смеха на собствения си племенник и се озова в светла, суха, блеснала стая, а духът стоеше усмихнат край него и също гледаше племенника одобрително и приветливо.

— Ха-ха! — смееше се племенникът на Скрудж! — Ха-ха-ха!

Ако — което е съвсем невероятно — познавате случайно някой човек, който да притежава в по-голямо количество божия дар да се смее от племенника на Скрудж, мога само да кажа, че и аз бих желал да го познавам. Запознайте ме с него и ще се постарая да се сближим.

Честно, справедливо и благородно е наредила природата, както болестта и мъката да са заразителни, така и да няма нищо по-неудържимо прихватливо от смеха и доброто настроение. Когато племенникът на Скрудж се смееше по този начин — като се държеше за слабините, клатеше глава и изкривяваше лицето си в какви ли не чудновати гримаси — племенницата (по сватовство) на Скрудж се смееше така сърдечно, както и той. А и приятелите им, които се бяха събрали в техния дом, ни най-малко не изоставаха и крещяха от смях гръмовито:

— Ха-ха! Ха-ха-ха-ха!

— И той каза, че Коледата е глупост, бога ми! — провикна се племенникът на Скрудж. — И на всичко отгоре го вярва!

— Толкова по срамота за него, Фред! — каза възмутено племенницата на Скрудж. Тези пък мили жени нищо не правят наполовина. Винаги са категорични.

Тя беше много хубавка — извънредно хубавка. С трапчинки и изписана на прекрасното й лице изненада; уста като черешка, създадена сякаш само за целуване — което и безсъмнено ставаше. И с разни малки бенчици по брадичката, които се сливаха една с друга, когато тя се смееше; и най-лъчезарните очи, които някога сте виждали на нечие лице. Общо взето, тя беше, както бихте казали, предизвикателна, знаете; но в добрия смисъл. О, напълно в добрия смисъл.

— Комично старче е той — каза племенникът на Скрудж, — това е истината; и не толкова приятен, колкото би могъл да бъде. Но простъпките му си носят собственото наказание и аз нямам какво да кажа против него.

— Сигурна съм, че той е много богат, Фред — подметна племенницата на Скрудж. — Най-малкото, ти винаги си ми го казвал.

— Та какво от това, мила? — рече племенникът на Скрудж. — Неговото богатство не му служи за нищо. Той не извършва никакво добро с него. Не си прави живота по-удобен с това богатство. Няма задоволството да си мисли — ха-ха-ха! — че някога ще ни облагодетелствува с него…

— Не мога да го понасям — отбеляза племенницата на Скрудж. Сестрите на племенницата и всички други дами изразиха същото мнение.

— О, аз пък го понасям! — каза племенникът на Скрудж! — Съжалявам го; не бих могъл да му се сърдя дори и да искам. Кой страда от лошите му прищевки? Самият той, винаги. Ето, втълпил си е, че не ни обича и не иска да дойде на вечеря у нас. И какви са последиците? Не изгубва коя знае каква вечеря.

— Нищо подобно, мисля, че изгубва една много хубава вечеря — прекъсна го племенницата на Скрудж. Всички други казаха същото и трябваше да им се признае, че са били справедливи съдии, тъй като току-що се бяха навечеряли; и след като десертът беше сложен на масата, те се събраха около огъня под светлината на лампата.

— Е! Много се радвам да чуя това — каза племенникът на Скрудж, — тъй като нямам голяма вяра в тези млади домакинки. Какво ще кажете вие, Топър?

Беше ясно, че Топър бе хвърлил око на една от сестрите на Скруджовата племенница, тъй като отговори, че един ерген е клет бродяга, който няма право да изразява мнение по въпроса. При тези думи сестрата на Скруджовата племенница — закръгленичката, с дантеления ешарп, не другата, с розите — поруменя.

— Хайде, Фред, продължавай! — каза племенницата на Скрудж, като запляска с ръце. — Той никога не си довършва думата! Такъв комичен човек!

Племенникът на Скрудж се заля с нова вълна смях и тъй като беше невъзможно да се предотврати заразата — макар че закръгленичката сестра усилено се опитваше да направи това посредством ароматизиран оцет, — всички единодушно последваха примера му.

— Просто исках да кажа — забеляза племенникът на Скрудж, — че последицата от това, дето не му се нравим и дето не се весели с нас, е смятам, че той губи приятни мигове, които не биха му навредили. Сигурен съм, че той изгубва по-приятни другари, отколкото може да намери в собствените си мисли, било в плесенясалата си стара канцелария, било в прашното си жилище. Възнамерявам да му давам същата възможност всяка година, без да ме интересува дали това му харесва, или не, тъй като го жаля. Той може да ругае Коледата, докато умре, но не може да не си промени мнението — готов съм да споря с него, — ако ме види как отивам там, в добро настроение, година след година, като му казвам: „Вуйчо Скрудж, как си?“ Дори ако това го накара само да остави на бедния си чиновник петдесет лири, и то ще е нещо; а мисля, че вчера го поразтърсих.

Сега беше техен ред да се разсмеят при мисълта, че е разтърсил Скрудж. Но тъй като беше много добродушен и му беше все едно за какво се смеят, щом изобщо се смееха, той ги насърчаваше във веселието им и радостно подаваше бутилката на всички подред.

След чая имаше малко музика. Защото те бяха музикална фамилия и си знаеха добре работата, когато пееха песен на няколко гласа или песен с хумористична игра на думи, уверявам ви: особено Топър, който ръмжеше като истински добър бас и никога не надуваше големите вени на челото си, нито пък оставяше лицето си да почервенее. Племенницата на Скрудж свиреше добре на арфа; и наред с другите мелодии изсвири една простичка мелодийка (съвсем дребно нещо, бихте могли да се научите за две минути да я свирите с уста), добре позната на детето, което доведе Скрудж от пансиона, както му беше припомнил Духът на Отминалата Коледа. Когато прозвуча тази мелодия, всички неща, които му бе показал призракът, нахлуха в ума му; той се разнежваше все повече и повече; и си размишляваше, че ако е бил могъл да я чува често, преди години, щял е да може самичък да изгради в себе си добротата, необходима за собственото му щастие, без да прибягва до лопатата на гробаря, заровила Джейкъб Марли.

Но те не посветиха цялата вечер на музика. После играха на залагане; защото е хубаво понякога да ставаш дете и какво по-подходящо време за това от Коледа, когато онзи, от когото е произлязла, самият той е бил дете. Чакайте! Най-напред играха на сляпа баба. Ами разбира се! И толкова вярвам, че Топър беше наистина сляп, колкото и че в обувките си имаше очи. По мое мнение работата е била уредена между него и племенника на Скрудж; и че Духът на настоящата Коледа го е знаел. Начинът, по който търсеше онази закръгленичка сестра, беше злоупотреба с човешката доверчивост. Като събаряше машите, катурваше се върху столовете, блъскаше се в пианото, омотаваше се в завесите, където отиваше тя, там отиваше и той! Винаги знаеше къде е закръгленичката сестра. Не улавяше никого другиго. Ако нарочно се стоварехте върху него (както правеха някои), той едва-едва би дал вид, че ви улавя, което би представлявало обида за ума ви, и веднага би се насочил към закръгленичката сестра. Тя често се провикваше, че това не е справедливо, пък и наистина не беше. Но когато най-после я улови — когато въпреки всички прошумолявания на копринената й рокля покрай него и въпреки бързите й прелитания той я спипа в един ъгъл, откъдето нямаше излаз — тогава поведението му стана наистина ужасно. Защото това, дето даваше вид, че не я е познал — дето даваше вид, че е необходимо да докосне украшението на главата й и още по-добре да се увери в самоличността й, дето нахлузи един определен пръстен на пръста й и една определена огърлица около врата й — всичко това беше подло, чудовищно! Безсъмнено тя му каза мнението си за държането му, когато длъжността „сляпа баба“ се изпълняваше от друг и те така доверително си разговаряха зад завесите.

Племенницата на Скрудж не участвуваше в играта на сляпа баба, а беше седнала удобно в едно голямо кресло, сложила крака на малко столче в уютен ъгъл, където привидението и Скрудж стояха близо до нея. Обаче взе участие в залаганията, а после за всеобщо възхищение успя да изрази любовта си с всички букви на азбуката. Също така при играта „Как, кога и къде“ беше знаменита и, за тайна радост на племенника на Скрудж, би като нищо сестрите си, макар и те да бяха природно умни девойки, което би могъл да ви каже и Топър. Там можеше да има двадесетина души, млади и стари, но те всички играха, а също и Скрудж; защото, обладан от интереса си към онова, което ставаше наоколо, той напълно забрави, че гласът му не достига до ушите им, та понякога изричаше догадките си доста високо, пък и много често отгатваше правилно; защото и най-острата игла, най-добрата с марката „Уайтчапъл“, гарантирана да не боде окото, не беше по-остра от ума на Скрудж, колкото и самият той да си въобразяваше, че е тъп. Духът беше много доволен, като го виждаше в това настроение, и го гледаше с такова благоволение, че Скрудж помоли, като някакво малко момче, да му позволи да остане, докато гостите си отидат. Но духът каза, че това е невъзможно.

— Ето, започва нова игра — рече Скрудж. — Половин час, призрако, само половин!

Играта се наричаше „Да и не“, при която племенникът на Скрудж трябваше да си намисли нещо, а останалите трябваше да го отгатнат, като той отговаряше на въпросите им само с „да“ или „не“, според случая. Бързите като стрелба въпроси, на които той беше подложен, разкриха, че си е намислил едно животно, живо животно, донейде неприятно животно; диво животно, животно, което ръмжи и грухти понякога, и говори понякога, и живее в Лондон, и се разхожда по улиците, и не бе излагано на показ, и никой не го води, и не живее в менажерия, и никой не го е убивал на пазара, и не е кон, нито магаре, нито крава, нито бик, нито тигър, нито куче, нито прасе, нито котка, нито мечка. При всеки нов въпрос, който му отправяха, тоя племенник избухваше в нов пристъп на смях; и така неудържимо се кикотеше, че просто трябваше да стане от дивана и да затропа с крака. Най-после закръгленичката сестра, изпаднала в подобно състояние, се провикна:

— Открих! Знам какво е, Фред! Знам какво е!

— Какво е? — извика Фред.

— Вуйчо ти Скру-у-у-дж!

И безспорно беше той. Всички бяха изпълнени с възхищение, само дето някои възразиха, че отговорът на въпроса „Мечка ли е?“ е трябвало да бъде „да“; тъй като отрицателният отговор би бил достатъчен да отклони мислите им от мистър Скрудж, ако изобщо те са били склонни да насочат предположенията си към него.

— Той без друго ни създаде голямо веселие — каза Фред — и бихме проявили неблагодарност, ако не пием наздравица за него. Ето чаша греяно и подправено с канела вино, готово за пиене в момента; и аз казвам: „Да живее вуйчо Скрудж!“

— И тъй, да живее вуйчо Скрудж! — извикаха всички.

— Весела Коледа и щастлива Нова година на стареца, какъвто и да е той! — провикна се племенникът на Скрудж. — Той няма да приеме тези благопожелания от мене, но аз все пак му ги отправям. Да живее вуйчо Скрудж!

Вуйчо Скрудж неусетно така се беше развеселил и така му беше леко на сърцето, че в отговор и той би вдигнал наздравица за неподозиращата присъствието му компания и би им благодарил с недоловими за слуха думи; ако призракът му беше дал време. Но цялата картина изчезна заедно с последната дума, изречена от племенника му; и той и призракът отново поеха пътя си.

Много нещо видяха и далече отидоха, и много домове посетиха, но всичко имаше щастлив край. Призракът заставаше пред легла на болни и те се развеселяваха; в чужди земи, и те изглеждаха близки; край борещи се с живота хора, и те се изпълваха с търпение, обладани от нараснали надежди; край беднотия, и тя се превръщаше в богатство. В домове за скитници, болници и затвори, навред, където бе подслонено нещастието, където в суетата си човек, получил за кратко власт, не бе залостил вратата си и не бе могъл да попречи на призрака да влезе, той остави благословията си и научи Скрудж на своите предписания.

Дълга беше нощта, ако изобщо това беше само една нощ; но Скрудж се съмняваше, тъй като, изглежда, коледните празници се бяха слели в периода от време, което двамата прекараха заедно. Беше странно също така, че докато външният вид на Скрудж си оставаше непроменен, призракът остаряваше, явно остаряваше. Скрудж беше забелязал тази промяна, но изобщо не заговори за нея, докато не напуснаха едно детско забавление по случай вечерта на Богоявление, когато, поглеждайки към призрака, докато стояха на едно открито място, той забеляза, че косата му е посивяла.

— Толкова кратък ли е животът на призраците? — запита Скрудж.

— Животът ми на тази земя е много къс — отвърна призракът. — Той свършва тази вечер.

— Тази вечер! — извика Скрудж.

— Тази вечер в полунощ. Чуй! Моментът наближава.

В този миг камбаните оповестяваха, че е единадесет часът и три четвърти.

— Прощавай, ако нямам право да задавам този въпрос — каза Скрудж, като гледаше вперено дрехата на призрака, — но виждам нещо чудновато, което не ти принадлежи, да се подава изпод полите ти. Крак ли е или нокът на животно?

— Би могло да е нокът на животно, ако се съди по месото по него — беше тъжният отговор на призрака. — Я погледни.

От гънките на дрехата си той измъкна две деца: злочести, жалки, ужасни, отвратителни, окаяни. Те коленичиха при нозете му и се уловиха за външната страна на дрехата му.

— О, човече! Погледни! Погледни, погледни тук долу! — възкликна призракът.

Те бяха момче и момиче. Жълти, слаби, парцаливи, смръщени, увълчени; но и смазани в унижението си. Там, където изяществото на младостта би трябвало да заглади чертите им и да ги дари с най-свежите си багри, някаква стара и сгърчена ръка, като ръката на старостта, беше ги измършавила и изкривила, беше ги съвсем разнищила. Там, където ангели можеха да седят като на трон, дебнеха дяволи и се пулеха застрашително. Никаква промяна, никакво падение, никакво човешко извращение в каквато и да било степен, дошло от всички тайнствености на непонятната природа, не е създало чудовища и на половина тъй страхотни и ужасни.

Скрудж се стъписа ужасен. След като му ги бяха показали по този начин, той се опита да каже, че са чудесни деца, но думите застанаха на гърлото му, за да не участвуват в такава огромна лъжа.

— Призрако! Твои ли са? — Скрудж не можеше да каже нищо повече.

— Те са деца човешки — заяви призракът, свел поглед надолу към тях. — И са се прилепили о мене, като молят да ги държа далеч от бащите им. Това момче е Невежеството. Това момиче е Бедността. Пази се и от двете и от всички подобни на тях, но най-вече се пази от момчето, защото на челото му виждам печата на Ориста, освен ако той бъде изличен. Отречи го! — извика привидението, като простря ръка към града. — Очерни онези, които ти го казват! Признай съществуването му за фалшивите си цели и го направи още по-лошо! И очаквай края.

— Нямат ли подслон и средства за прехрана? — извика Скрудж.

— Няма ли затвори? — запита привидението, като за последен път се обърна към него със собствените му думи. — Няма ли благотворителни домове?

Камбаната удари дванадесет.

Скрудж се огледа за привидението, но не го видя. Когато последният звън престана да трепти, той си спомни предсказанието на стария Джейкъб Марли и като вдигна очи, съзря един призрак с тържествен вид, с наметка и качулка да се приближава към него като мъгла по земята.