Артър Кларк
Краят на детството (8)

Осем

Нямаше такова царство — Утопия, където всички винаги да са щастливи и доволни. Колкото по-благополучни ставаха условията на живот, толкова повече се извисяваха духовните интереси и вече беше малко това което притежаваш или би могъл да притежаваш, макар по-рано и да не си смеел да си го мечтаеш. Нямаше покой за търсещата мисъл и скърбящото сърце, дори ако окръжаващият свят е дал всичко, което може.

Ян Родрикс съвсем не мислеше, че му е провървяло в живота. И сигурно щеше да бъде още по-малко доволен от него, ако се беше родил преди един век. Преди сто години цветът на неговата кожа би бил сериозна, дори безнадеждна пречка. Сега това нямаше значение. Неизбежната реакция, която породи у негрите някакво чувство на собствено превъзходство в началото на двадесет и първи век, вече отминаваше. Обикновената думичка „черен“ вече не беше под забрана в приличното общество, но никого не смущаваше. Сега тя не беше по-обидна от разни етикети като „републиканец“ или „методист“, „консерватор“ или „либерал“.

Бащата на Ян беше обаятелен, но безгрижен шотландец, добил известност като професионален фокусник. Ранната му смърт — беше умрял на четиридесет и пет години — се дължеше до голяма степен на злоупотреба с алкохола, който повече от всичко друго беше прославил неговата родина. Наистина, Ян никога не го беше виждал пиян, но едва ли го бе виждал дори и веднъж абсолютно трезвен.

Мисис Родрикс бе жива и в прекрасно здраве, дори четеше в Единбургския университет лекции по усъвършенствана теория на вероятностите. Напълно в духа на двадесет и първи век, толкова чужд на заседналия начин на живот, мисис Родрикс, чиято кожа бе черна като катран, се беше родила в Шотландия, а нейният светлокос бял съпруг беше напуснал рано родината си и почти цял живот прекара на остров Хаити. Мая и Ян никога не бяха имали постоянен дом — вечно бяха сновали като совалки между семействата на бащата и майката. Често бе интересно, но никак не им помагаше да се излекуват от неуравновесеността си, която бяха наследили от бащата.

Ян беше навършил двадесет и седем и му предстояха още няколко години учение, преди да трябва да направи сериозен избор на професия. Той без труд получи степен бакалавър, обучаван по програма, която преди век би му изглеждала странна. Занимаваше се основно с математика и физика, а допълнително с философия и музика. Даже според високите мерки на времето си той беше първокласен пианист-любител.

След три години той щеше да защити дисертация и да стане доктор на физическите науки, а втората му специалност щеше да е астрономията. Трябваше да се потруди сериозно, но той не се страхуваше от работата. При това беше студент в Кейптаунския университет в подножието на Столовата планина — не можеше да се намери по-красиво място по света, където да получиш висшето си образование.

Той нямаше и материални затруднения и въпреки това не беше доволен от живота и не намираше покой. На всичко отгоре, макар да не завиждаше на сестра си, от щастието й му стана още по-ясно в какво се състои болката му.

Защото го мъчеше все още романтичната илюзия, която е пораждала толкова много страдания и толкова много поезия — в живота на човека като че ли съществува една истинска любов. В необичайно късна възраст той за пръв път се влюби безпаметно в една особа, известна повече с красотата си, отколкото с постоянството си. Розита Цзен се гордееше — и не без основание — че във вените й тече кръвта на манджурските императори. Тя и сега имаше не малко обожатели, в това число професорите и преподавателите от Кейптаунския университет в почти пълен състав. Изтънчената красота на този нежен цвят отдавна беше пленила Ян, отношенията бяха стигнали твърде далеч — и болката бе по-остра именно от това, че всичко се проваляше. И не можеше да разбере защо е така.

Разбира се, че щеше да преодолее страданието си. И други са преживявали подобен крах — раните са заздравявали и после човек е бил способен дори да каже: „Така е, не бих могъл да обичам тази жена истински!“ Но имаше още много време до тази решителност и сега животът на Ян бе страшно объркан.

Другата му обида беше още по-дълбока и неизлечима — Свръхвладетелите разрушиха честолюбивите му мечти. Ян беше романтик не само със сърцето си, но и с ума си. Подобно на много други млади учени и той се носеше във въображението и мечтите си из океана на неизследвания космос от времето, когато бе покорен за пръв път въздухът.

Преди век човекът беше стъпил на първото стъпало, което водеше към звездите. И в този миг — нима беше просто съвпадение? — хлопнаха под носа му вратата, която бе изход към Вселената. Свръхвладетелите не налагаха забрана над никакви човешки дейности (важно изключение беше само войната), но поставиха края на изследванията в областта на междупланетните полети. Твърде голямо се оказа научното им превъзходство. Човечеството, в определен смисъл съвсем навреме, отпусна ръце и се захвана с други неща. Глупаво беше да се строят ракети, когато Свръхвладетелите имаха несравнимо по-съвършени двигатели. Но те не обелваха и дума за тайната на тези двигатели.

Няколкостотин човека бяха ходили на Луната и построиха там обсерватория. За целта използваха малък кораб, предоставен им от самите Свръхвладетели. И макар че можа да бъде обстойно изучен от любопитните специалисти, този примитивен за Свръхвладетелите летателен апарат си остана почти пълна тайна.

Човекът все още беше пленник на собствената си планета. И тази планета, която сега бе много по-добре устроена, бе и много по-малка отпреди сто години. Унищожавайки на нея войните, глада и болестите, Свръхвладетелите унищожиха заедно с това храбростта и приключенията.

Луната изгряваше и небето на изток постепенно се наливаше със слабото й млечнобяло сияние. Ян знаеше, че главната база на Свръхвладетелите се намира в бастиона на кратера Плутон. Навярно товарните кораби вече седемдесет години кацаха на Луната и излитаха оттам, но Свръхвладетелите бяха престанали да го крият — и сега техният старт можеше да бъде видян добре от Земята. Не беше трудно да се различат с двестадюймовите телескопи сенките на исполинските кораби — под лъчите на изгряващото или залязващо слънце те се простираха на мили върху лунните равнини. Всяка стъпка на Свръхвладетелите предизвикваше огромен интерес у хората — те наблюдаваха внимателно всички движения на корабите им и постепенно откриваха някакъв ред в техните действия — макар и да не им бе ясно от какво се обуславя той. Една от тези гигантски сенки изчезна преди няколко часа. Ян знаеше какво означава това — някъде откъм тази страна на Луната привичен, но загадъчен за хората кораб се готви за път към своята далечна и неизвестна родина.

Ян още не беше виждал как стартира към звездите такъв кораб. При ясно небе това се виждаше от половината свят, но на Ян не му бе вървяло никога. Не можеше да се предвиди кога е началото на такъв полет, а и Свръхвладетелите не съобщаваха за това. Ян реши да почака още десетина минути, преди да се върне в гостната.

А това какво беше?… Видя, че е само метеор, който се плъзна до Еридан. Ян затаи дъх, забеляза, че цигарата му е изгаснала и си запали нова.

Беше я изпушил наполовина, когато на петстотин хиляди километра от него излетя междузвезден кораб. Върху фона на бледото зарево на изгряващата луна припламна мъничка искра и започна да се издига към зенита. Движеше се едва забележимо, но постепенно увеличаваше скоростта си. Колкото по-нагоре отиваше, толкова по-ярка ставаше тя и изведнъж угасна и изчезна от погледа на Ян. След миг се появи отново — още по-ярка и още по-стремителна. Така — като се появяваше и изчезваше в някакъв причудлив ритъм, ускорявайки все повече скоростта си, тя се издигаше в небето и оставяше сред звездите своята прекъсната следа. Дори и да не бе известно разстоянието до нея, човек затаяваше дъх — но когато знаеше, че това е кораб, отдалечен на стотици хиляди километри, главата му се замайваше от тази невъобразима мощ и енергия.

Ян знаеше, че в момента вижда само една незначителна, второстепенна част от тази мощ. Самият кораб бе незабележим — той летеше далеч пред устремената във висините светлинна следа, подобно на реактивен самолет, който оставя в стратосферата струя от газове след себе си. Като че ли беше вярна общоприетата теория, че огромните ускорения на звездолетите на места изкривяват пространството. Ян разбираше, че в момента той вижда ни повече ни по-малко от светлината на далечни звезди, събрана в сноп там, където преминаващият кораб е създал за това подходящи условия. Това бе нагледно доказателство на теорията на относителността — изкривяване на светлинен лъч в близост до мощно поле на привличане.

Следата се източваше като връх на огромен заострен молив. Сега движението сякаш се забавяше, но това беше само поради промяна в перспективата. Всъщност корабът все още набираше скорост, но се смаляваше постепенно ъгълът на зрение. Ян знаеше, че в момента към тази светеща следа са насочени множество телескопи — учените по цялата Земя се опитват да разгадаят тайната на междузвездните полети. На тази тайна вече бяха посветени десетки трудове и Свръхвладетелите сигурно ги четяха с голям интерес.

Призрачната светлина започна да избледнява. Превърна се постепенно в тънка нишка, насочена към сърцето на съзвездието Карина. Ян беше предвидил това. На всички беше известно, че родната планета на Свръхвладетелите е някъде там, но коя точно е тя, около кое от хилядите светила се върти и в кой сектор на пространството се намира, никой не знаеше. И беше невъзможно да се определи дори на какво разстояние е от Слънчевата система.

Човешкото око не можеше да улови нищо повече от този старт на огромния кораб. Но в мислите и паметта на Ян продължаваше да свети неговата следа. И докато самият Ян беше способен да се стреми към нещо, тази пътеводна светлина нямаше да угасне.

 

 

Приемът завърши. С малки изключения гостите вече се носеха по въздуха в четирите посоки на света. Но някои оставаха.

Не излетя поетът Норман Додсуърд, който се беше напил до безобразие — той изпадна в безпаметност, преди да се наложи употребата на известна сила спрямо него. Изнесоха го не особено внимателно на полянката отпред, с надеждата, че някаква хиена ще го събуди безцеремонно. Той бе абсолютно отписан.

Останаха също Джордж и Джийн. Но не по волята на Джордж, който искаше да се върне вкъщи. На него никак не му се нравеше приятелството между Джийн и Рупърт — и не от обикновена ревност. Джордж се гордееше с това, че е здравомислещ и уравновесен човек. Взаимното увлечение на Джийн и Рупърт сега, във века на науката, според него не беше детинщина, а някаква болезнена мания. Чудно му беше, че е възможно дори за секунда да се вярва в свръхестественото. А от факта, че остана и Рашаверак беше сериозно разклатено и уважението му към Свръхвладетелите.

Беше ясно, че Рупърт иска да порази останалите с още някакво ново чудо — може би в заговор с Джийн. Джордж мрачно се покори и реши да изтърпи всички глупости.

— Какво ли не изпробвах, докато не се спрях на това — гордо заяви Рупърт. — Най-главното беше да се изчисли така, че да няма триене — нищо не трябваше да пречи на движението. Старомодната полирана маса и въртящата се подложка също не са лоши, но от тях са се ползвали много векове, а при съвременното равнище на науката можеше да се измисли и нещо по-добро. И ето, сега ще видите. Преместете столовете си и сядайте… Раши, няма ли да се присъедините към нас?

Няколко секунди Свръхвладетелят сякаш се поколеба. После поклати главата си. „Това като че ли са го научили на Земята“ — помисли си Джордж.

— Не, благодаря — каза Рашаверак. — Предпочитам да гледам отстрани. Може би, някой друг път…

— Е, добре… Но ако премислите, моля, имаме достатъчно време!

„Боже мой!“ — каза си Джордж и мрачно погледна часовника си.

Рупърт заведе гостите до малка, но масивна и безупречно кръгла маса и свали гладкия й пластмасов капак. Отдолу имаше блестящо езерце от плътно наредени метални топчета. Леко повдигнатият ръб на масата ги задържаше да не паднат. Джордж съвсем не можеше да разбере за какво служат те. Светлината се отразяваше в тях във вид на стотици ослепителни точки. Тази блестяща плетеница притегляше погледа и на Джордж му се замая главата.

Всички седнаха около масата и Рупърт измъкна някъде отдолу диск с диаметър десет сантиметра и го сложи върху топчетата.

— Ето — каза той, — достатъчно е да се докосне дискът с пръст и той се движи без никакво триене.

Джордж огледа с подозрение цялата тая механика. По окръжността на масата на равни разстояния, но не подред бяха нанесени буквите от азбуката. Между тях, сякаш също безразборно, бяха разхвърляни числата от едно до девет, а от двете страни точно едно срещу друго стояха картончета с по една дума — „да“ и „не“.

— Според мен, това е просто шаманство — промърмори Джордж. — Не мога да се начудя, как е възможно в наше време някой да гледа сериозно на тия неща.

Тези думи бяха предназначени за Джийн не по-малко, отколкото за Рупърт и Джордж разсеяно погледна настрани. Рупърт не криеше, че интересът му към свръхестественото е чисто научен. Той бе непредубеден, но не и лековерен човек. А Джийн наистина безпокоеше Джордж с развинтеното си въображение — тя сякаш вярваше, че в ясновидството, телепатията и прочие щуротии, има нещо сериозно.

Джордж съобрази, че уязвявайки шаманството, засяга по някакъв начин и Рашаверак. Той се огледа гузно, но Свръхвладетелят с нищо не показваше, че е засегнат. Това, разбира се, не доказваше, че и нищо не е чул.

И така, те се разположиха около масата. След Рупърт, по часовниковата стрелка седяха Мая, Ян, Джийн, Джордж и Бени Шьонберг. Извън този кръг с бележник в ръце беше седнала Рут Шьонберг. Тя изглежда бе решила, че е неуместно да участва в това тайнство и мъжът й подхвърли неясната духовитост, че някои хора още почитат свято Талмуда. Все пак тя с желание се приготви да води бележки.

— Ето какво — започна Рупърт. — Ще поясня, заради скептиците от сорта на Джордж. Дали има нещо свръхестествено или не — не знам, но това чудо действа. Лично аз мисля, че причините са чисто механични. Докосваме диска и дори съвсем искрено да не желаем да повлияем на движението му, в играта се включва нашето подсъзнание. Анализирах множество такива сеанси и нито веднъж не открих отговори, които някои от участниците да не знаят или да не могат да открият, дори и никога да не са подозирали за тях. Много ми се иска да проведем днес опита при някои малко…, ъ-ъ,… странни обстоятелства.

Странното обстоятелство седеше и гледаше всички мълчаливо, но, без съмнение, не и равнодушно. Джордж се запита какво ли в крайна сметка можеше да си мисли Рашаверак за подобни фокуси. Може би той беше в момента нещо като антрополог, който наблюдава религиозния обред на диваци? Наистина всичко беше толкова невероятно, че Джордж се чувстваше така глупаво, както никога досега в своя живот.

Може би и другите се чувстваха такива глупаци, но това не се забелязваше. Само Джийн беше зачервена и възбудена, но сигурно се дължеше на изпитите коктейли.

— Можем ли да започваме? — попита Рупърт. — Чудесно! — Той многозначително замълча, а после, без да се обръща към никого, каза високо: — Има ли някой тук?

Плоският кръг сякаш помръдна под пръстите на Джордж, но като че ли нямаше нищо удивително — натискаха го пръстите на шестимата, седнали зад масата. Кръгът се плъзна към цифрата осем и отново се върна в средата.

— Има ли някой тук? — повтори Рупърт и добави с по-спокоен тон: — Понякога до началото минават десет-петнадесет минути, но понякога…

— Ш-ш-т! — не се стърпя Джийн.

Дискът се движеше. Описваше широка дъга между картончетата с „да“ и „не“. Джордж едва потисна смеха си. Какво ли можеше да означава, ако отговорът е „не“? Спомни си стария анекдот за негъра, който се промъкнал да краде в курника: „Тук няма никой, господарю, само ние, кокошките сме…“

Но отговорът беше „да“. Дискът внезапно се върна в средата на масата. Сякаш бе оживял и очакваше нови въпроси. Джордж неволно стана по-внимателен.

— Кои сте вие? — попита Рупърт.

Този път отговорът последва моментално.

Дискът се носеше по повърхността от буква на буква като разумно същество толкова бързо, че едва не се изплъзваше изпод пръстите на Джордж. И Джордж бе готов да се закълне, че с нищо не помага на това движение. Той бързо огледа приятелите си — в нито едно лице нямаше нищо подозрително. Изглеждаха така, сякаш напрегнато и нетърпеливо, като самия него, очакват нещо.

АЗСЪМВСИЧКО — изписа дискът и се успокои в средата на масата.

— Аз съм всичко — повтори Рупърт. — Характерен отговор. Уклончив, но поощрява към по-нататъшни действия. Вероятно това означава, че тук присъства само съвкупността от нашите съзнания.

Рупърт замълча за минута — явно обмисляше следващия си въпрос. После отново се обърна към пространството:

— Трябва ли да предадете вест на някого от нас?

— Не — отвърна дискът.

Рупърт огледа седящите около масата.

— Инициативата е наша. Понякога той сам съобщава нещо, но сега трябва ние да му задаваме въпроси. Кой иска да започне?

— Ще вали ли утре? — насмешливо попита Джордж.

Дискът се раздвижи между „да“ и „не“.

— Глупав въпрос — каза с укор Рупърт. — Ясно е, че някъде ще вали, а на други места няма да вали. Не задавайте въпроси, които изискват нееднозначен отговор.

Джордж оклюма — беше се обадил не на място. Реши да предостави възможността на друг.

— Кой е любимият ми цвят? — попита Мая.

— Синият — бе мигновеният отговор.

— Правилно.

— Това нищо не доказва — забеляза Джордж. — В крайна сметка това е известно на трима от нас.

— Кой е любимият цвят на Рут? — попита Бени.

— Червеният.

— Така ли е, Рут?

Доброволната секретарка повдигна главата си от бележника.

— Да. Но Бени знае това, а е заедно с вас зад масата.

— Нищо не знам — възрази Бени.

— А би трябвало добре да го знаеш — поне сто пъти съм ти споменавала.

— Подсъзнателна памет — промърмори Рупърт. — Често се случва така. Но може би някой ще зададе все пак по-умен въпрос? Всичко започна чудесно, не бих искал да пропускаме тази вечер.

Беше странно, че Джордж се замисли над всичко това, точно защото не приличаше на сериозен научен опит. Естествено, нямаше никакви свръхестествени сили — както каза Рупърт, просто дискът се отзоваваше на несъзнателните им движения. Но дори и това бе удивително и предизвикваше размисъл. Джордж никога не би повярвал, че е възможно да се получават такива мигновени и точни отговори! Той се опита да повлияе на диска, като изпише собственото си име. Но се добра само до буквата „Д“ и по-нататък се получи някаква безсмислица. Беше съвършено ясно, че един човек не е в състояние да управлява диска. Всички разбраха това веднага.

За половин час Рут записа повече от половин дузина отговори, някои от които бяха доста дълги. Имаше граматически грешки и причудливи обрати, но много рядко. Джордж се убеди, че не може да си обясни всичко това — той не участваше съзнателно в отговорите на диска. На няколко пъти му се стори, че налучква следващите букви и цялостния смисъл на отговора, когато виждаше началото на някоя дума. И всеки път дискът тръгваше в най-неочаквана посока и изписваше нещо съвсем друго. Понякога целият отговор изглеждаше безсмислица, защото думите не бяха разделени помежду си — краят на всяка се сливаше с началото на следващата — и тогава Рут трябваше да препрочете всичко отново, за да изясни смисъла.

От всичко това у Джордж се появи зловещото чувство за контакт с някакъв чужд и властен разум. И все пак той не можеше да види решаващо, окончателно доказателство — нито за, нито против. Отговорите му се струваха твърде общи и двусмислени. Как трябваше да разбира например следното:

ВЯРВАЙТЕВЧОВЕКАПРИРОДАТАЕСВАС.

Но понякога се разкриваше някаква дълбока, дори плашеща истина:

ПОМНЕТЕЧЕЧОВЕКНЕЕСАМЗАЕДНОСНЕГООБИТАВАТИДРУГИ.

Впрочем, това бе известно на всички… Макар че, откъде можеха да знаят, може би тук се подразбираха не само Свръхвладетелите?

На Джордж отчаяно му се спеше. Той си помисли, че отдавна трябваше всички да са по домовете си. Беше му любопитно наистина, но всъщност не достигнаха до нищо определено. Той бързо огледа всички зад масата. Бени явно бе също преситен и му се спеше. Мая и Рупърт седяха като в мъгла, а Джийн…, да, тя като че ли от самото начало прие много сериозно цялата тая история. Лицето й беше такова, сякаш не е на себе си — като че се страхуваше да не свърши сеансът и в същото време я бе страх от следващите разкрития.

Оставаше само Ян. На Джордж му бе интересно как той се отнася към тази щуротия. Младият инженер не беше задал нито един въпрос и с нищо не показваше, че е удивен дори от един единствен отговор. Сякаш изучаваше движението на диска така, както би наблюдавал обикновен научен експеримент.

Рупърт се съвзе от вцепенението.

— Хайде да зададем още един въпрос и да приключим — каза той. — Е, Ян? Ти още нищо не си питал…

Беше странно, че Ян не се колеба и една секунда. Като че ли той отдавна беше обмислил въпроса си и само чакаше удобен случай да го зададе. Погледна за миг към безстрастния, неподвижен Рашаверак и попита звънко и отчетливо:

— Около коя звезда се намира планетата на Свръхвладетелите?

Рупърт едва не свирна от изумление. Бени и Мая останаха безучастни. Джийн седеше със затворени очи, сякаш е заспала. Рашаверак се наклони и погледна над рамото на Рупърт в кръга.

Дискът се раздвижи.

Когато отново се спря в центъра, настъпи кратко мълчание. После Рут озадачено попита:

— НГС 549672 — какво означава това?

Никой не й отвърна — попречи тревожният възглас на Джордж:

— Помогнете ми, моля ви! Джийн като че ли припадна!