Артър Кларк
Краят на детството (16)

Шестнадесет

Джефри Грегсън беше единственият островитянин, който никак не се интересуваше нито от естетика, нито от наука — двата главни предмета, които поглъщаха родителите му. Но по строго лични причини той от цялата си душа одобряваше Колонията. Омагьосваше го морето, до което можеше да се стигне в която и да е посока само след броени километри. Почти целия си кратък живот той беше провел далече от всякакви брегове и все още не бе свикнал с новото усещане за обкръженост от вода. Плуваше добре и често, нарамил плавници и маска, се отправяше на велосипед заедно със свои връстници на изследвания в близката плитководна лагуна. Отначало Джийн се безпокоеше, но след като няколко пъти се гмурка сама, престана да се бои от морето и от странните му обитатели и позволи на сина си да се развлича, както му е угодно, но при едно условие — никога да не плува сам.

Изключително много одобряваше новото местожителство и другият член на семейство Грегсън — златистата красавица порода ретривър Фей. Джордж се смяташе за стопанин на кучето, но тя рядко се откъсваше от Джефри. Те двамата не се разделяха по цели дни — не биха се разделяли и нощем, но Джийн бе непреклонна в това отношение. Само когато Джефри излизаше на велосипед, Фей оставаше у дома — лежеше на прага, равнодушна към всичко, отпуснала муцуна върху предните си лапи, и неотклонно гледаше към пътя с влажни от скръб очи. Джордж се чувстваше леко засегнат, защото Фей и документът за родословие му струваха порядъчна сума. Явно трябваше да изчака следващото поколение, което щеше да се появи след три месеца — тогава най-после щеше да има собствено куче. Джийн обаче имаше други възгледи по този въпрос. Тя считаше, че Фей е много мила, но къщата спокойно може да мине и без второ куче.

Единствена Дженифър Ан не беше решила засега дали й харесва в Колонията. В това нямаше нищо странно, като се знае, че до момента тя беше видяла от целия свят само пластмасовите преградки на своето креватче и дори не подозираше, че зад тях съществува някаква Колония.

— Защо се получава винаги така — оплака се Джордж, — че когато аз попадам вкъщи, Джеф непременно е изчезнал някъде? Къде се е дянал сега?

Джийн повдигна очи от плетивото си — този старинен занаят се беше възродил скоро с голям успех. Подобни моди се сменяха на острова доста бързо. Благодарение на новото увлечение мъжете в Колонията бяха пременени с разноцветни пуловери, които не можеха да се носят в дневната жега, но след залез слънце се навличаха едновременно от всички.

— Джеф отиде с приятели до Спарта — отвърна Джийн. — Обеща да се върне към обяд.

— Всъщност дойдох вкъщи, за да поработя — колебливо каза Джордж, — но времето си го бива и май ще отида и аз да се изкъпя. Каква риба да ти донеса?

Джордж не се беше връщал с риба у дома нито веднъж, а и тази в лагуната бе много хитра и никак не се ловеше. Джийн се канеше да му напомни за това, когато следобедната тишина внезапно бе нарушена от звук, който и в предишните мирни години е вледенявал кръвта и е изпълвал сърцата с лоши предчувствия.

Почти столетие се беше увеличавало налягането в нажежения мрак дълбоко под дъното на океана. От времето, когато тук се беше образувал подводен каньон, бяха минали геологически епохи, но изтерзаните скали така и не се бяха примирили с новото си положение. Множество пъти огромните дълбинни пластове се бяха тресли и колебали под невъобразимата тежест на водата, която нарушаваше несигурното им равновесие. Сега те отново бяха готови да се наместват.

Джеф изследваше каменистите падини под стръмния бряг на Спарта — можеше ли да има нещо по-увлекателно? Той не би могъл да знае по-рано какви чудати същества се криеха тук от могъщите вълни, които непрестанно се надигаха от Тихия океан и се разбиваха в рифовете. Това беше страната на вълшебствата за всяко момче и сега Джеф бе неин господар — приятелите му тръгнаха към планината.

Денят беше тих и спокоен, нямаше никакъв вятър и дори вечният ропот на вълните зад рифа днес бе някак замислено приглушен. Палещото слънце беше преполовило пътя си към залеза, но за Джеф, който имаше смугъл загар с цвета на червено дърво, не бяха страшни и най-горещите му лъчи.

Брегът тук представляваше стръмна песъчлива ивица, която рязко се спускаше към лагуната. Водата беше прозрачна като стъкло — всички камъни, които се виждаха ясно в нея, бяха познати на Джеф не по-малко от заоблените скални късове и хълмчета на сушата. На дълбочина около десет метра се виждаха покритите с водорасли останки на древна шхуна, която беше потънала преди цели двеста години. Джеф и приятелите му не веднъж бяха изследвали този стар корпус, но надеждите им да открият съкровище така и не се сбъдваха. Намериха само облепен с малки раковини компас.

И изведнъж нещо сякаш сграбчи брега със здрава хватка и го разтърси. Трептенето премина за един миг и Джеф си помисли, че само му се е сторило. Като че главата му се замая за секунда — наоколо нищо не се беше изменило. Водите на лагуната както преди бяха прозрачни и на небето нямаше дори едно облаче — нищо застрашително. А после започна да става нещо много странно.

Водата започна да отстъпва от брега толкова бързо, колкото никога при отлив. Много удивен, но не и изплашен, Джеф гледаше как мокрият пясък се оголва, искри на слънцето и се движи след отстъпващия океан. Джеф не искаше да пропусне нищо — подводният свят беше изпълнен с чудеса, които сега можеха да се открият. А лагуната ставаше все по-малка, мачтата на потъналата шхуна вече се показваше над водата и продължаваше да се извисява — водораслите по нея, лишени от привичната си опора, безсилно увиснаха. Джеф нетърпеливо бързаше — скоро, по-скоро, напред го чакаха неведоми открития!

Тук той чу странен звук откъм рифа. Никога не бе чувал нещо подобно и се спря, като се опитваше да разбере какво е това — приличаше на боси крака, които бавно се забиваха в мокрия пясък. На няколко крачки от него се мяташе в предсмъртни конвулсии голяма риба, но Джеф само я стрелна с поглед. Той застина и внимателно се вслуша, а шумът, който идваше от рифа, все повече се усилваше.

Това бяха странни звукове — нещо като шуртене и свистене — сякаш река се е устремила в тясна клисура. Беше гневният глас на океана, който не искаше да отстъпва и губеше — но за кратко време — пространствата, които владееше по право. През причудливо изваяните клони на коралите и през подводните пещери се източваха от лагуната в необятността на Тихия океан милиони тонове вода.

Но те много скоро щяха да се върнат.

Няколко часа по-късно една от спасителните групи намери Джеф на върха на огромен коралов блок, издигнат на двайсет метра над обичайното равнище на водата. Изглеждаше не толкова уплашен, колкото огорчен от загубата на велосипеда си. Беше и порядъчно изгладнял — част от дигата бе рухнала и пътят към дома му беше отрязан. Когато го намериха, вече мислеше да се добере до Атина с плуване и сигурно щеше да успее без особени трудности, освен ако постоянните течения не го отнесяха далеч от брега.

Джийн и Джордж видяха с очите си всичко — от първата минута, когато се стовари ударът на вълната цунами, до края. Тези части на Атина, които бяха разположени близо до водата, пострадаха силно, но никой не загина. Сеизмографите предупредиха за опасността само петнайсет минути по-рано, но това стигна, за да се изнесат хората по-нависоко, където бяха в безопасност от вълната. Сега Колонията лекуваше раните си и създаваше легенди, които от година на година щяха да се разказват с все по-голямо вълнение.

Когато спасителите върнаха Джеф у дома, Джийн се разплака. Тя вече беше решила, че той е отнесен от вълната. Примряла от ужас, тя сама бе видяла как с грохот в далечината се надигаше черната, увенчана с бял гребен водна стена, която рухна и удави подножието на Спарта с кипящата си пяна. Беше й невъзможно да си представи, че Джеф е успял да достигне до безопасно място.

Самият той не успя да обясни смислено какво точно се е случило. Когато хапна и си легна, Джийн и Джордж седнаха до леглото му.

— Спи, миличък, и забрави това, което се случи — каза Джийн. — Всичко страшно отмина.

— Но аз не се уплаших — запротестира Джеф. — Беше много интересно.

— Много добре — каза Джордж. — Ти си смело момче. Браво, че си съобразил да избягаш навреме! Аз и по-рано съм чувал за тези цунами. Когато водата отстъпва, някои тръгват след нея по оголеното дъно, за да го разгледат, и тогава вълната се сгромолясва отгоре им.

— Аз също тръгнах — призна си Джеф. — Интересно, кой ме е измъкнал?

— Как измъкнал? Нали си бил сам там? Другите деца са се катерили по планината.

На лицето на Джеф се изписа недоумение.

— Но нали някой ми заповяда да бягам?…

Джийн и Джордж учудено се спогледаха.

— Искаш да кажеш…, че нещо ти се е счуло?

— Ах, остави го сега на мира! — с тревога и някак нетърпеливо добави Джийн.

Но Джордж упорстваше:

— Искам да разбера това. Обясни ми поред, Джеф, какво стана?

— Ами стигнах по пясъка до онази разбита шхуна и там чух глас.

— И какво ти каза той?

— Не помня добре, но нещо като: „Джефри, бягай в планината. Не трябва да оставаш тук — ще потънеш“. Обаче той ме нарече Джефри, а не Джеф. В това съм съвсем сигурен. Значи е някой непознат.

— Мъж ли ти говореше? И откъде се чу гласът?

— Съвсем близо, зад гърба ми. И май че беше мъж…

Джеф се запъна, но баща му очакваше отговор:

— Да, продължавай. Представи си, че пак си там, на брега, и ни разкажи по-подробно всичко.

— Беше някакъв друг глас, по-рано не съм чувал такъв. Сигурно този човек е много голям.

— А какво още ти каза?

— Нищо… докато не се изкачих в планината. И тогава пак стана нещо чудно. Знаеш ли онази пътечка, която води нагоре?

— Знам я.

— Побягнах по нея — това е най-краткият път. Тогава вече разбрах какво става, видях, че идва онази висока вълна. Тя страшно бучеше. И изведнъж видях, че напряко на пътя ми лежи голям камък. По-преди го нямаше там. Разбрах, че няма как да го заобиколя.

— Сигурно се е срутил от земетресението — каза Джордж.

— Тихо! Разказвай по-нататък, Джеф.

— Не знаех какво да правя и чувах, че вълната наближава. Тогава гласът ми каза: „Затвори очите си Джефри и скрий лицето си с ръка!“ Това ми се стори чудно, но аз зажумях и сложих ръка на лицето си. И изведнъж нещо избухна, почувствах горещина — когато отворих очите си, камъкът беше изчезнал.

— Изчезнал?

— Е, да… просто вече го нямаше. Аз пак побягнах и едва не си изгорих стъпалата — пътеката беше ужасно гореща. Водата, която я заля, даже започна да се изпарява, но не ме достигна, защото вече бях нависоко. Това е всичко. После вълните се отдръпнаха и аз слязох. Видях, че колелото ми го няма и пътят към къщи се е срутил.

— Не се огорчавай за велосипеда си, миличък — каза Джийн и развълнувано прегърна сина си. — Ние ще ти подарим друг. Главното е, че си останал невредим. Няма да гадаем как се е случило.

Това, разбира се, не беше вярно. Съвещанието започна веднага след излизането им от детската стая. Двамата не успяха да измислят нещо приемливо, макар че се решиха на две стъпки. На сутринта, без да каже нещо на мъжа си, Джийн поведе сина си към детския психолог. Лекарят внимателно слушаше Джеф, който, без ни най-малко да се смущава от непознатата обстановка, отново разказа приключението си. След това, докато нищо неподозиращият пациент подреждаше и отхвърляше една след друга играчки в съседната стая, лекарят успокояваше Джийн.

— Няма и най-малки признаци на психически отклонения. Не забравяйте, че е преживял жесток стрес и го е понесъл рядко безболезнено. Детето има богато въображение и, както си му е редът, само си вярва в това, което ни разказа. Приемете това като приказка и не се вълнувайте, докато не се появят някакви нови симптоми. Тогава ме уведомете незабавно.

Вечерта Джийн преразказа на Джордж думите на лекаря. Изглежда той не прие много навътре това, както тя се надяваше. Джийн си помисли, че е прекалено зает с последствията, които претърпява неговото любимо дете — театърът. Джордж само измърмори „Много добре“ и се вглъби в последния брой на списание „Сцена и студио“. Сякаш той бе изгубил всякакъв интерес към произшествието с Джеф и Джийн усети смътна досада.

Три седмици по-късно, в първия ден от възстановяването на дигата, Джордж тръгна с велосипеда си към Спарта. Брегът все още беше засипан с отломки от корали, а на едно място в кораловия риф се бе образувала нещо като пробойна. Джордж си помисли за това колко време ще е необходимо на милиардите търпеливи полипи, за да запълнят празнината.

В склона на канарите, обърнати към океана, имаше само една пътечка. Джордж си отдъхна известно време и започна да се катери по нея. Между камъните бяха заседнали изсъхнали парчета от водорасли като белег на равнището, до което се е вдигнала водата.

Джордж Грегсън стоя дълго на тази пустинна пътека и не можеше да свали очите си от разтопената сякаш пролука в камъка под краката си. Опита се да си внуши, че това е случаен каприз на отдавна заглъхналия вулкан, но бързо се отказа от опитите да се самозалъгва. Мислите му се върнаха в миналото, в онази вечер преди много години, когато те двамата с Джийн участваха в глупавия опит на Рупърт Бойс. Тогава никой не вникна в смисъла на всичко, което се случи, но Джордж разбра, че по някакъв необясним начин тези две странни събития са свързани. Първо Джийн, а сетне и синът му. Джордж не знаеше — да се радва или да се страхува — но дълбоко в душата си сякаш се помоли:

„Благодаря ти, Карелен, за това, че твоите събратя помогнаха на Джефри. Само бих искал да знам — защо?“

Той бавно се спусна към брега, а големите бели чайки обидено се виеха над него, сякаш недоволстваха, че не им е донесъл лакомство и не им е подхвърлил дори една троха.