Стивън Кинг
Сейлъмс Лот (5)

2.

Бен Миърс беше един от местните доброволци, които издирваха Ралфи Глик из гъсталаците, ала от всичките си усилия спечели само гроздове репеи по крачолите и тежък пристъп на сенна хрема, предизвикана от късно разцъфналите цветове на златничето.

На третия ден от издирването той влезе в кухнята на Ева с намерение да излапа някоя консерва и после да се просне за кратка дрямка преди писането. Завари пред печката Сюзън Нортън да готви кренвирши със сос. Мъжете, току-що пристигнали от работа, седяха около масата, правеха се, че разговарят и хвърляха към нея разнежени погледи — беше облечена с рязани кадифени шорти и избеляла карирана риза, вързана отпред на възел. В нишата до кухнята Ева Милър гладеше бельо.

— Хей, какво правиш тук? — запита той.

— Готвя ти нещо свястно преди съвсем да изпосталееш — отвърна тя и Ева весело изпръхтя зад стената. Бен усети как ушите му пламват.

— Страшно добре готви, ще знаеш — заяви Невестулката. — Мене питай за тая работа. Гледам я откак почна.

— Ако погледаш още малко, ще ти окапят очите — изкиска се Гроувър Върил.

Сюзън сложи капака на стъклената тенджера, пъхна я във фурната и двамата излязоха на задната веранда. Огненочервеното слънце потъваше зад хоризонта.

— Нещо обнадеждаващо?

— Не. Нищо.

Бен измъкна смачкан пакет от джобчето на ризата си и запали цигара.

— Миришеш така, сякаш си се къпал с лосион против комари — каза Сюзън.

— То пък един лосион… — промърмори Бен и посочи ръката си, покрита с подутини и драскотини. — Тия гадни комари и проклетите трънаци.

— Как мислиш, Бен, какво се е случило?

— Един Господ знае. — Той издиша струйка дим. Може би някой се е промъкнал зад по-големия брат, зашеметил го е с торбичка пясък или нещо подобно, а после е отвлякъл хлапето.

— Мъртво ли е според теб?

Бен я погледна, за да разбере дали очаква искрен отговор или все още иска да се надява. Хвана я за ръката и преплете пръсти с нейните.

— Да — отсечено каза той. — Мисля, че момчето е мъртво. Още нямаме доказателства, но сигурно е така.

Тя бавно поклати глава.

— Дано да грешиш. Мама и още няколко жени посетиха мисис Глик. Обезумяла е, мъжът й също не е на себе си. А другото момче просто блуждае като призрак.

Бен изсумтя. Бе престанал да слуша и гледаше към Марстъновия дом. Капаците бяха затворени; щяха да се отворят по-късно. Когато се смрачи. Капаците щяха да се отворят, когато се смрачи. Побиха го зловещи тръпки — мисълта звучеше почти като заклинание.

— … вечер?

— Ммм? Извинявай.

Той се обърна към Сюзън.

— Казах, че татко би искал да наминеш утре вечер. Можеш ли?

— Ще си бъдеш ли вкъщи?

— Естествено — каза тя и го погледна.

— Добре тогава. Разбрахме се.

Искаше да я гледа — беше прекрасна в лъчите на залеза — ала Марстъновият дом привличаше очите му като магнит.

— Привлича те, нали? — каза тя и имаше нещо свръхестествено в това, че е прочела мислите му толкова точно.

— Да. Привлича ме.

— Бен, за какво се разказва в новата ти книга?

— Не сега — каза той. — Дай ми време. Стане ли възможно, ще чуеш всичко. Книгата трябва… трябва да узрее сама.

Точно в този миг тя искаше да каже „Обичам те“, да го каже тъй простичко и спонтанно, както бе изплувало в съзнанието й, но вместо това само стисна устни. Не можеше да го изрече, докато той гледа… нататък.

Сюзън се изправи.

— Отивам да проверя какво става с кренвиршите.

Докато влизаше вътре, Бен продължаваше да пуши и да гледа към Марстъновия дом.

3.

Сутринта на двайсет и втори, понеделник, Лоурънс Крокет седеше в кантората си, правеше се, че преглежда кореспонденцията и зяпаше циците на секретарката, когато телефонът ненадейно иззвъня. Мислеше за деловата си кариера в Сейлъм’с Лот, за малката лъскава кола на алеята пред Марстъновия дом и за сделки с дявола.

Още преди да консумира сделката си със Стрейкър (точно така, консумирах я, помисли той и плъзна поглед по издутата блуза на секретарката), Лоурънс Крокет несъмнено бе най-богатият човек в Сейлъм’с Лот и един от най-богатите в окръг Къмбърланд, макар че не го издаваше нито с облеклото си, нито с обстановката в кантората. Две жълтеникави, оплюти от мухите лампи осветяваха старата прашна канцелария. Вехтото бюро със сгъваем капак беше отрупано с хартии, писалки и писма. В единия му ъгъл имаше бурканче лепило, в другия — стъклен куб с вградени отвътре семейни снимки. Върху камара счетоводни книги едва запазваше равновесие кръгъл аквариум, натъпкан с кибритени клечки; залепено върху стъкло листче поясняваше, че е дар за „кибритлията Лари“. Единствените други мебели в кантората бяха трите огнеупорни шкафа и бюрото на секретарката.

Но имаше снимки.

Фотографиите бяха навсякъде — прикрепени с кабарчета, скоч или лепило по всяко незаето местенце.

Имаше новички полароидни кадри, други бяха цветни тип „Кодак“ отпреди няколко години, трети — сгърчени и пожълтели черно-бели снимки, някои от които висяха вече петнайсет години. Под всяка бе прикрепен машинописен текст: Чудесен живот сред природата! Шест стаи. Къща на възвишение. Тагарт Стрийм Роуд, 32 000 долара — Евтино! Или пък: Подходящо за хора с вкус! Селски дом с десет стаи, Бърнс Роуд. Кантората изглеждаше мизерна, обречена на неминуем провал и наистина бе така до 1957, когато Лари Крокет (смятан от почтените граждани на Джирусълъм’с Лот едва ли не за некадърник) реши, че бъдещето принадлежи на караваните. В ония скучни времена повечето хора смятаха, че тия симпатични лъскави ремаркета вършат работа само когато решиш да направиш екскурзия до националния резерват Йелоустоун и да щракнеш няколко снимки на жената и децата пред водопадите. В ония скучни времена почти никой — дори и производителите на каравани — не предвиждаше деня, когато на мястото на симпатичните лъскави ремаркета ще изскочат фургони, които с лекота се наместват върху каросерията на камионетка или пък разполагат със собствен двигател.

Лари обаче нямаше защо да знае всички тези неща. Беше дребен неудачник и фантазьор до мига, в който просто посети общинската управа (тогава още не беше съветник; не биха го избрали и за общински кучкар) и огледа местните правила за парцелиране. Оказаха се страхотно удобни. Надничайки между редовете Лари виждаше хиляди долари. Според правилника човек нямаше право да създава обществено сметище или да държи в двора си повече от три разнебитени коли без съответното разрешително. Не можеш и да имаш химическа тоалетна — префърцунено и не твърде точно название за най-обикновен нужник в двора — без одобрението на общинския лекар. Друго нямаше.

Лари затъна до гуша в ипотеки, събра заеми и закупи три фургона. Не симпатични лъскави ремаркета, а дълги и уродливи чудовища с облицовка от изкуствен фурнир и пластмасови кабинки вместо баня. За всеки фургон осигури по четири декара на Завоя, където земята беше евтина, монтира ги върху евтини основи и се зае да търси купувачи. След три месеца вече бе успял да ги продаде, преодолявайки първоначалното недоверие на хората, които се чудеха как ще живеят в къща като спален вагон. Чистата печалба излезе почти десет хиляди долара. Бъдещето бе пристигнало в Сейлъм’с Лот и само Лари Крокет го чакаше с широко разтворени джобове.

В деня, когато Р. Т. Стрейкър посети за пръв път кантората му, Крокет притежаваше почти два милиона долара. Беше ги придобил чрез спекулация с терени в множество околни градчета (но не и в Лот; не дрискай където ядеш, често повтаряше Лоурънс Крокет). Всички тия сделки се основаваха на убеждението, че производството на подвижни жилища ще се разраства с безумни темпове. Точно така стана… и, Боже мой, парите се сипеха като дъжд.

През 1965 Лари Крокет тайно се съюзи с един предприемач на име Ромео Пулен, който изграждаше супермаркет и пешеходна зона в градчето Оубърн. Пулен беше стар майстор на икономиите; съчетанието между неговия практичен опит и счетоводните хитрини на Лари им донесе по 750 хиляди долара, при това само една трета от сумата трябваше да се отчете пред данъчните власти на чичо Сам. Резултатът изглеждаше твърде задоволителен, а колкото до отчайващите течове в покрива на супермаркета — какво пък, това е животът.

Между 1966 и 1968 Лари придоби над 50 процента от акциите на три фабрики за фургони в Мейн, като прехвърли сделките през куп фиктивни клиенти, за да се отърве от данъчните инспектори. Пред Ромео Пулен той сравняваше ходовете си с хитрината да се качиш във влакчето на ужасите с момичето А, в тъмния тунел да изчукаш момичето Б от съседния вагон и да излезеш на светло ръка за ръка с момичето А. Понякога купуваше фургони от самия себе си и тия кръвосмесителски сделки изглеждаха тъй чистички, че страх да те хване.

Добре де, сделки с дявола, помисли Лари, размествайки хартиите по бюрото. Когато си имаш работа с него, сметката се пише на мраморна плоча.

Купувачите на фургони бяха служители и работници малко под средна ръка, които не можеха да спестят пари за предплата на нормален дом, или старци с оскъдна социална пенсия, търсещи начин да свържат двата края. Омайваше ги надеждата да притежават новичка къща с шест стаи. За старците имаше още едно предимство, което другите пренебрегваха, но хитрият Лари го бе забелязал: във фургоните всичко беше на едно ниво и нямаше стълби за изкачване.

Финансирането изглеждаше съвсем просто — обикновено сделката се уреждаше с 500 долара предплата. През шейсетте години все още бяха сладки времена за банковите акули и закопнелите за дом хорица рядко забелязваха какъв капан са останалите 9500 долара с 24 на сто годишна лихва.

Боже мой, как само се сипеха парите!

Самият Крокет почти не се бе променил дори и след опасната игричка на сделки със загадъчния мистър Стрейкър. И през ум не му мина да преобрази кантората с помощта на някой от ония педали, декораторите. Продължаваше да се задоволява с евтин електрически вентилатор вместо да монтира климатична инсталация. Пушеше все същите евтини пури, а в събота вечер неизменно отскачаше до Дел да пийне по някоя бира с момчетата. Не се бе отдръпнал от търговията с недвижими имоти в градчето и това му носеше двояка полза: първо, така спечели мястото на общински съветник; и второ — чудесно се отразяваше на данъчните му декларации, защото в края на всяка година сделките сякаш едва изпълзяваха от пропастта на банкрута. Освен Марстъновия дом през ръцете му бяха минали още тридесетина порутени къщи в областта. Разбира се, имаше и добри сделки. Но Лари гледаше да не прекалява. И без това парите се сипеха.

Прекалено лесно се сипеха, може би. Лари допускаше, че не е изключено човек да хлътне в собствения си капан. Да влезе в тунела с момичето А, да изчука момичето Б, да излезе ръка за ръка с момичето А… и в резултат двете да го смажат от бой. Преди четиринадесет месеца Стрейкър бе обещал да се обади. Ами ако…

Точно в този момент телефонът иззвъня.

4.

— Мистър Крокет — изрече познатият безизразен глас.

— Стрейкър, нали?

— Правилно.

— Тъкмо мислех за вас. Може би съм телепат.

— Колко забавно, мистър Крокет. Искам да ви помоля за услуга.

— Така и предполагах.

— Бъдете любезен да осигурите камион. Голям. Под наем би било най-добре. Нека да бъде на пристанището в Портланд довечера, точно в седем. Кеят до митницата. Мисля, че двама товарачи ще се справят.

— Разбрано.

Лари придърпа бележника отдясно и надраска: Х. Питърс, Р. Сноу. Камионът на Хенри. Най-късно в 6. Не си направи труда да се замисли защо изглежда толкова наложително да изпълнява буквално заповедите на Стрейкър.

— Трябва да се вземат дванадесет сандъка. Всички освен един са за магазина. В последния има изключително ценен старинен бюфет, дело на самия Хепълуайт. Товарачите ще го познаят по размерите. Трябва да бъде доставен в къщата. Разбирате ли?

— Да.

— Заръчайте да го свалят в мазето. Могат да слязат отвън, по стълбичката под капака до кухненския прозорец. Разбирате ли?

— Ясно. А този бюфет…

— Още една услуга, моля. Ще набавите пет яки катинара марка „Йейл“. Познавате ли този тип катинари?

— Всички ги познават. Какво…

— Преди да тръгнат, товарачите да заключат задната врата на магазина. Когато пристигнат в къщата, ще оставят всички ключове на масата в мазето. След като свършат работа, ще закачат катинари на външния капак, предната и задната врата, и гаражната пристройка. Катинарите се затварят автоматично. Разбирате ли?

— Ясно.

— Благодаря, мистър Крокет. Придържайте се строго към всички указания. Довиждане.

— Хей, почакайте малко…

Връзката прекъсна.

5.

Беше седем без две минути, когато големият оранжево-бял камион с надписи „Товарни превози Хенри“ върху брезента спря пред бараката от гофрирана ламарина в края на митническия кей на пристанище Портланд. Приливът наближаваше и високо горе чайките кръжаха с тревожни крясъци из пурпурното вечерно небе.

— Божичко, тук няма никого — промърмори Роял Сноу. Той допи последната глътка пепси и пусна празната кутия върху пода на кабината. — Ще ни сметнат за крадци и отиваме право зад решетките.

— Има някой — каза Ханк Питърс. — Ченге. Всъщност не беше ченге, а нощен пазач. Лъчът на фенерчето му просветна срещу тях.

— Хей, момчета, някой от вас да е Лорънс Къркач?

— Крокет — поправи го Роял. — Той ни праща. Идваме да приберем някакви сандъци.

— Добре — каза пазачът. — Елате в канцеларията. Трябва да подпишете фактурата. — Той махна с ръка на Питърс, който седеше зад волана. — Хей-там, отзад. Двойната врата с лампа отгоре. Виждаш ли?

— Аха — кимна Питърс и включи на заден ход.

Роял Сноу последва нощния пазач към канцеларията, където бълбукаше препълнена кафеварка. Часовникът над календара с разголени хубавици показваше 7:04. Пазачът разрови някакви хартии по бюрото и се завърна с шперплатова дъсчица, върху която бяха защипани фактури.

— Подпиши тук.

Роял надраска името си.

— Да внимавате, като влизате там. Включете осветлението. Има плъхове.

— Още не съм видял плъх, дето да не побегне от туй — ухили се Роял и подритна из въздуха с тежкия си работен ботуш.

— Плъховете са пристанищни, синко — сухо каза пазачът. — Справяли са се и с по-големи юнаци от теб.

Роял излезе и тръгна към вратата на склада. Пазачът стоеше на прага на бараката и го гледаше.

— Внимавай — каза Роял на Питьрс. — Старчето разправя, че имало плъхове.

— Разбрано — Питърс се изкиска. — Пустият му Лари Къркач.

Роял влезе, откри до вратата ключовете на осветлението и ги натисна. Имаше нещо угнетяващо в самия въздух, натежал от смесения дъх на сол, прогнило дърво и влага. Плюс мисълта за плъхове.

Сандъците бяха отрупани насред просторния склад. Освен тях нямаше нищо друго и от това пратката изглеждаше малко зловеща. Между останалите багажи стърчеше сандъкът с бюфета — единственият, върху който нямаше надпис „Барлоу и Стрейкър, Джойнтнър Авеню 27, Джир. Лот, Мейн“.

— Е, май няма да е много трудно. — Роял погледна своя екземпляр от фактурата, после преброи сандъците. — Да, всичко е тук.

— Има плъхове — каза Ханк. — Чуваш ли ги?

— Аха, гнусни твари. Ненавиждам ги.

Двамата помълчаха, слушайки как плъховете цвърчат и топуркат из сенките.

— Е, да се захващаме — каза Роял. — Дай първо да натоварим големия, че да не ни се пречка, като стигнем в магазина.

— Добре.

Пристъпиха към сандъка и Роял извади джобното си ножче. С един бърз замах той сряза залепения от страни кафяв плик.

— Хей — възкликна Ханк. — Мислиш ли, че трябва…

— Длъжни сме да видим дали получаваме, каквото [трябва, нали тъй? Ако объркаме нещо, Лари ще ни забоде задниците с кабарчета при снимките.

Без повече приказки Роял извади фактурата и я огледа.

— Какво пише? — запита Ханк.

— Хероин — небрежно отвърна Роял. — Сто кила от тоя боклук. Плюс две хиляди порнографски книжлета от Швеция, триста бройки френски топоришки с моторчета…

— Дай да видя. — Ханк дръпна фактурата. — Бюфет. Точно както казваше Лари. От Лондон, Англия. До пристанище Портланд, Мейн. Топоришки, ама друг път. Върни фактурата на място.

Роял прибра листчето в плика.

— Има нещо сбъркано в тая работа — каза той.

— Да, ти. Сбъркан си колкото цялата италианска армия.

— Не, без майтап. На тая шибана пратка няма печат от митницата. Нито на сандъка, нито на плика, нито на фактурата. Няма печат.

— Сигурно ги правят с онуй мастило, дето личи само под специално осветление.

— Когато бях докер, нямаше такава работа. Бога ми, удряха по товарите печат до печат. Нямаше как да пипнеш сандък, без да се омажеш с мастило до лактите.

— Добре де. Радвам се, че са престанали. Обаче жена ми си ляга рано, а пък имах планове за тая вечер.

— Ако надникнем вътре…

— Да ги нямаме такива. Хайде, хващай.

Роял вдигна рамене. Наклониха сандъка и вътре се поразмести нещо тежко. Щяха да се поизпотят с товаренето. Май наистина щеше да се окаже някакъв шантав бюфет. Тежеше страхотно.

Пъшкайки, двамата дотътриха товара до камиона и с едновременен вик на облекчение го наместиха върху хидравличния повдигам. Докато Ханк включваше двигателя, Роял се отдръпна настрани. Когато капакът се изравни с каросерията, двамата се изкатериха горе и избутаха сандъка към дъното.

Роял усещаше, че сандъкът му внушава някаква неопределена тревога. Не само заради липсата на митнически печат. Имаше още нещо, макар и неясно. Огледа го още веднъж, докато Ханк спускаше повдигача.

— Идвай — подкани го Ханк. — Да натоварим останалите.

Всички други сандъци бяха подпечатани както си му е редът, освен три — те пристигаха от страната. След всяко поредно товарене Роял проверяваше фактурата и отмяташе с кръстче. Постепенно сандъците за магазина се натрупаха в задния край на каросерията, на разстояние от бюфета.

— Кой ли пък ще ги купи тия глупости? — запита Роял, когато свършиха. — Полски люлеещ се стол, германски часовник, чекрък от Ирландия… Мили Боже, бас държа, че струват цяла камара пари.

— Туристите — мъдро поясни Ханк. — Туристите всичко купуват. Тия типове от Ню Йорк и Бостън… и торба с фъшкии ще купят, само да е старинна.

— Хич не ми харесва онзи голям сандък — продължи Роял. — Без митнически печат, да го вземат дяволите.

— Стига вече, давай да ги откараме.

По пътя към Сейлъм’с Лот двамата мълчаха и Ханк натискаше газта с все сила. Искаше да свърши час no-скоро. Цялата работа не му се нравеше. Сбъркана работа, както казваше Роял.

Спря камиона зад новия магазин и задната врата се оказа отключена, както бе обещал Лари. Роял безрезултатно прещрака ключа на осветлението.

— Хубава работа — промърмори той. — Ще трябва да разтоварваме всичко в тая проклета тъмнина… слушай, не ти ли намирисва на нещо странно?

Ханк подуши. Да, наоколо се носеше неприятен мирис, но не можеше да се сети какво точно му напомня. Сухият полъх пареше ноздрите му като дъх на отдавнашна тлен.

— Просто отдавна не е отваряно — рече той и плъзна лъча на фенерчето из дългата празна стая. — Трябва хубавичко да се проветри.

— Или хубавичко да се подпали — подхвърли Роял. Не му харесваше тук. Нещо в тази сграда го караше да настръхва. — Хайде на работа. И внимавай да не си потрошим краката.

Разтовариха сандъците забързано, но предпазливо. Половин час по-късно Роял с въздишка на облекчение затвори задната врата и щракна един от новите катинари.

— Половината свършихме — каза той.

— Лесната половина — отвърна Ханк и вдигна очи към Марстъновия дом. Тази вечер капаците бяха затворени и никъде не блещукаше светлинка. — Хич не ме е срам да си призная, че не ми се ходи горе. Чувал съм за къщи с призраци, ама оная там сигурно е най-призрачната. Само на откачени може да им хрумне да се заселват в нея: — Мене, ако питаш, трябва да са с обратна резба.

— Като ония педали, декораторите — кимна Роял. — Сигурно искат да я превърнат в музей. Добра реклама може да стане.

— Добре де, няма къде да се дяваме, тъй че дай да свършваме по-скоро.

Хвърлиха по един последен поглед към опакования бюфет в каросерията, сетне Ханк с трясък намести задния капак. Качиха се в кабината и поеха по Джойнтнър Авеню към Брукс Роуд. След няколко минути порутената мрачна грамада на Марстъновия дом се извиси пред тях и Роял усети как в стомаха му почват да се гърчат първите тръпки на истински страх.

— Божичко, какво зловещо място — промърмори Ханк. — Как може човек да живее тук?

— Не знам. Виждаш ли светлина зад капаците?

— Не.

Къщата сякаш се протягаше насреща като че очакваше пристигането им. Ханк свърна по алеята и подкара към задния двор. М двамата се мъчеха да не гледат прекалено внимателно към онова, което биха могли да им разкрият сред буренака подскачащите лъчи на фаровете. Сърцето на Ханк се бе стегнало от страх, какъвто не бе изпитвал даже във Виетнам, макар че по онова време живееше в почти непрестанно напрежение. Онзи страх беше естествен, разбираем. Страх, че може да настъпиш отровен шип и да видиш как кракът ти се надува като зловонен зелен балон; страх, че някое хлапе, чието име даже не можеш да изговориш, се кани да ти пръсне главата с руски автомат; страх, че може да попаднеш в патрул с някой смахнат, който ще иска да избиете всичко живо в селце, откъдето виетконговците са изчезнали още преди седмица. Но сегашният страх беше детински, кошмарен. Нямаше конкретно въплъщение. Къщата си е къща — дъски, панти, гвоздеи и основи. Нямаше защо, наистина нямаше защо да му се струва, че от всяка пукнатина избликва варовитият дъх на зло. Просто глупави мисли и толкоз. Призраци ли? Не вярваше в призраци. Особено пък след Виетнам.

Едва след третия опит успя да превключи на задна скорост и да върне на тласъци каросерията към стълбището на мазето. Ръждивите капаци бяха отметнати и в мътната червеникава светлина на стоповете ниските каменни стъпала сякаш слизаха към ада.

— Никак, ама никак не ми харесва, мой човек — каза Ханк. Опита да се усмихне, но лицето му се изкриви в гримаса.

— И на мене.

Натежали от страх, двамата се спогледаха в мътното осветление на кабината. Но те отдавна не бяха деца, а и не можеха да се върнат, без да свършат работата заради някакъв си безпочвен страх — как щяха да го обяснят в лъчите на утрото? Поръчката трябваше да се изпълни. Ханк изключи двигателя. Излязоха от кабината и минаха зад камиона. Роял се изкатери горе и откачи капака.

Сандъкът беше вътре — масивен и ням, с полепнали тук-там стърготини.

— Боже мой, как не ми се ще да го смъкваме долу! — задавено изрече Ханк Питърс и гласът му звучеше като ридание.

— Хайде — каза Роял. — Дай да свършваме.

Двамата изтласкаха сандъка върху повдигача и го спуснаха сред острото съскане на пневматичната система. Когато слезе на метър от земята, Ханк пусна ръчката и заедно с Роял се вкопчи в товара.

— Леко… — изпъшка Роял, отстъпвайки към стълбата. — Не бързай… лекичко…

В червените лъчи на стоповете лицето му беше обтегнато и възлесто като на човек, повален от сърдечен удар. Слизаше надолу стъпало по стъпало и когато наклоненият сандък опря в гърдите му, той усети как страховитият товар го притиска като надгробен камък. Едва по-късно щеше да си помисли, че сандъкът наистина беше тежък, но не чак толкова. Двамата с Ханк бяха пренасяли далеч по-тежки мебели по поръчка на Лари Крокет — и нагоре, и надолу, — но в тази къща сякаш самият въздух изсмукваше силите и превръщаше човека в парцал.

Стъпалата бяха влажни и хлъзгави. На два пъти Роял едва не загуби равновесие и с мъка се задържаше прав, крещейки отчаяно:

— Хей! За Бога! Внимавай!

Най-сетне се озоваха долу. Таванът надвисваше над главите им и двамата носеха сандъка прегърбени като бабички.

— Пускай го тук! — изпъшка Ханк. — Не мога повече. Отпуснаха товара с глух тътен и отстъпиха назад.

Спогледаха се и разбраха, че някаква незнайна алхимична реакция е превърнала страха в истински ужас. Мазето като че изведнъж се изпълни с потайно шумолене и стържене. Може би плъхове… или пък нещо, за което не си струва да мисли човек.

Ханк се втурна навън пръв, Роял го последва по петите. Излетяха нагоре по стъпалата и Ханк с един замах затръшна капаците.

Вмъкнаха се в кабината, Ханк включи двигателя и дръпна скоростния лост. Изведнъж Роял го сграбчи за ръката и в мрака втренчените му очи сякаш изпълниха цялото лице.

— Ханк, забравихме да сложим катинарите.

Двамата се втренчиха в таблото, където лежаха четири нови катинара, свързани с парче тел. Ханк бръкна в джоба си и извади халка с пет новички секретни ключа — един за задната врата на магазина и четири за къщата. На всеки висеше грижливо надписано картонче.

— О, Господи — изстена той. — Слушай, ако се върнем утре сутринта…

Роял се приведе да вземе фенерчето.

— Тоя номер няма да мине — каза той, — сам знаеш.

Излязоха от кабината и хладният вечерен ветрец се плъзна по потните им чела.

— Ти иди до задната врата — каза Роял. — Аз ще се заема с предната и гаража.

Разделиха се. Докато Ханк вървеше към задната врата, сърцето бясно подскачаше в гърдите му. Наложи се да опитва на два пъти, докато успя да закачи катинара на халките. В непосредствена близост до къщата дъхът на вехтории и прогнило дърво ставаше почти осезаем. В паметта му изплуваха страхотиите за Хъби Марстън, на които се смееха като деца, а заедно с тях и песничката, с която гонеха момичетата: Пази се, пази се, пази се! Хъби ще те спипа, ако… не… се… пазиш!

— Ханк?

Той изохка стреснато и вторият катинар се изплъзна от ръката му. Наведе се да го вдигне.

— Пощурял ли си, та се промъкваш така? Успя ли…

— Аха. Ханк, кой ще слезе в мазето да сложи ключовете на масата?

— Нямам представа — каза Ханк Питърс. — Нямам представа.

— Искаш ли да теглим жребий?

— Да, май така ще е най-добре.

Роял извади от джоба си четвърт долар.

— Казвай щом хвърля — рече той и метна монетата нагоре.

— Ези.

Роял хвана монетата, плесна я върху опакото на ръката си и отдръпна длан. Разкри се мътно блестяща тура.

— Исусе — жално прошепна Ханк, но взе ключовете и отново вдигна капаците.

Застави краката си да пристъпват от стъпало на стъпало и когато главата му слезе под нивото на капака, лъчът на фенерчето освети видимата част от мазето, което десет метра по-нататък завиваше под прав ъгъл и продължаваше Бог знае накъде. В светлия кръг се появи маса с прашна покривка. Върху нея стоеше грамаден плъх. Когато лъчът го освети, зверчето не побегна — продължаваше да клечи на топчестите си задни лапи и сякаш се хилеше.

Заобикаляйки сандъка, Ханк пристъпи към масата.

— Къшшш! Плъх!

Плъхът скочи долу и препусна към ъгъла. Ръката на Ханк трепереше и лъчът подскачаше насам-натам, осветявайки ту някакъв прашен варел, ту изоставено преди десетилетия писалище, ту камара пожълтели вестници, ту…

Той трескаво върна лъча към вестниците и мъчително си пое дъх, когато фенерчето освети нещо вляво от тях.

Риза… риза ли беше? Смачкана на топка като вехт парцал. Зад нея още нещо, може би джинси. И нещо като…

Пукот зад гърба му.

Обзет от паника, той отчаяно метна ключовете върху масата, завъртя се и побягна с треперещи нозе. Докато минаваше край сандъка, видя откъде бе долетял шумът. Една от пристягащите алуминиеви ленти се бе откачила и сега назъбеният й край сочеше към ниския таван като мършав показалец.

Препъвайки се, той излетя по стъпалата, трясна капаците зад себе си (цялото му тяло бе настръхнало, но щеше да го разбере едва по-късно), щракна катинара и хукна към кабината. Дишаше едва-едва, скимтейки като ранено куче. Като през мъгла чу Роял да пита какво има, какво става долу, после подкара напред и с рев профуча край ъгъла на къщата, изхвърляйки настрани буци мека пръст. Намали скоростта едва когато камионът беше отново на Брукс Роуд и летеше към кантората на Лари Крокет. Сетне изведнъж се разтрепера толкова силно, че се изплаши да не би да изхвръкне в канавката.

— Какво имаше долу? — запита Роял. — Какво видя?

— Нищо — отвърна Ханк Питьрс на срички, насечени от тракащите му зъби. — Нищо не видях и додето съм жив, не искам повече да го видя.

6.

Лари Крокет се готвеше да заключи кантората и да се прибира у дома, когато на вратата неуверено се почука и Ханк Питърс прекрачи прага. Все още изглеждаше стреснат.

— Забрави ли нещо, Ханк? — запита Лари.

Когато двамата се бяха върнали от Марстъновия дом като ударени с мокър парцал, Лари им бе връчил по десет долара допълнително и два пакета с по шест бири „Блек лейбъл“ заедно със съвета, че ще е по-добре да не приказват много-много за днешната си работа.

— Трябва да ти кажа — изпъшка Ханк. — Не мога да мълча, Лари. Трябва да ти кажа.

— Разбирам — кимна Лари. Отвори долното чекмедже на бюрото, извади бутилка „Джони Уокър“ и щедро наля в две пластмасови чашки. — Какво те мъчи?

Ханк отпи, намръщи се и преглътна.

— Когато слязох да туря ония ключове на масата, видях нещо. На дрехи ми мязаше. Риза и може би дънков гащиризон. И кец. Мисля, че беше кец, Лари.

Лари сви рамене и се усмихна. Върху гърдите му сякаш се бе стоварила огромна буца лед.

— Е, и какво?

— Момченцето на Глик е било с джинси. Така пишеше в „Бележник“. Джинси, червена риза и кецове. Лари, ами ако…

Лари продължаваше да се усмихва. Имаше чувството, че усмивката е замръзнала на лицето му. Ханк преглътна конвулсивно.

— Ами ако ония типове, дето купиха Марстъновия дом и магазина, са видели сметката на хлапето?

Край. Бе изплюл камъчето. Последната глътка уиски плъзна по гърлото му като течен огън.

— Може би си видял и труп? — запита усмихнатият Лари.

— Не… не. Но…

— Това ще е работа за полицията — каза Лари Крокет. Той напълни чашата на Ханк и ръката му не трепна нито за миг. Беше студена и твърда, като камък сред заледен поток. — Би трябвало веднага да те откарам при Паркинс. Но такава история… — Той поклати глава. — Лоши работи могат да излязат наяве. Например за тебе и оная сервитьорка на Дел… Джаки се казваше, нали така?

— Какви ги приказваш, по дяволите? — трепна Ханк. Бе пребледнял като мъртвец.

— И да пукна, ако не открият за какво точно те изритаха от работа. Но трябва да изпълниш дълга си, Ханк. Постъпи както сметнеш за добре.

— Никакъв труп не съм видял — прошепна Ханк.

— Добре — усмихна се Лари. — Може би не си видял и дрехи. Може да са били просто… парцали.

— Парцали — глухо повтори Ханк Питърс.

— Ами да, нали ги знаеш тия занемарени къщи. Всякакви боклуци се въргалят из тях. Може да си видял някаква стара риза, накъсана на парцали за чистене.

— Ясна работа — каза Ханк. Той пресуши втората чаша на един дъх. — Бива си те, Лари, умееш да оправяш нещата.

Крокет извади от задния си джоб портфейл, отвори го и отброи на бюрото пет банкноти по десет долара.

— Това пък за какво?

— Съвсем бях забравил да ти платя за оная работа при Бренан миналия месец. Трябва да ме подсещаш, Ханк. Нали знаеш, че забравям?

— Ама ти ми пла…

— Такива ми ти работи — усмихнато го прекъсна Лари, — както си седим и ми приказваш сега, утре сутрин изобщо няма да помня за какво е ставало дума. Жалко, нали?

— Аха — прошепна Ханк.

Разтрепераната му ръка пропълзя напред и стисна банкнотите; натъпка ги в горния джоб на джинсовото яке, сякаш бързаше да се отърве от допира им. Изправи се тъй бързо и неловко, че едва не събори стола.

— Трябва да си вървя, Лари. Аз, аз не… Трябва да си вървя.

— Вземи бутилката — предложи Лари, но Ханк вече излизаше, без да се обръща.

Лари седна. Наля си. Ръката му не трепереше. Не отиде да заключи. Наля си пак, и пак. Мислеше за сделки с дявола. Най-сетне телефонът иззвъня. Вдигна слушалката. Вслуша се.

— Погрижих се за това — каза Лари Крокет. Отново се вслуша. Остави слушалката. Пак си наля.

7.

В ранните часове на следващото утро Ханк Питърс се събуди от кошмар, в който грамадни плъхове изпълзяваха от разровен гроб, а на дъното лежеше зеленикавото прогнило тяло на Хъби Марстън с парче протрито конопено въже около врата. Питърс се подпря на лакти и надигна глава. Дишаше тежко, голите му гърди лъщяха от пот и когато жена му го хвана за ръката, той изпищя.

8.

Селскостопанският магазин на Милт Кросън беше на ъгъла на Джойнтнър Авеню и Рейлроуд Стрийт. — Повечето местни старци се събираха там, когато валеше и паркът ставаше неприветлив. А през дългите зимни месеци се превръщаха просто в част от обзавеждането.

Когато Стрейкър пристигна със стария си Пакард, модел 1939 година — дали пък не беше 1940? — Милт тъкмо си приказваше разсеяно с Пат Мидлър. Спореха дали през петдесет и седма или петдесет и осма е било бягството на Джуди, дето заряза Фреди Овърлок. Единодушно смятаха, че е хукнала с онзи търговски пътник от Ярмаут, споразумяха се и по въпроса, че двамата са били от един дол дренки, но по-нататък не можеха да постигнат съгласие.

При влизането на Стрейкър разговорите секнаха.

Той ги огледа един по един — Милт, Пат Мидлър, Джо Крейн, Вини Ъпшоу, Клайд Корлис — и се усмихна с безжизнена любезност.

— Добър ден, джентълмени.

Милт Кросън се изправи, оправяйки смутено престилката си.

— Желаете ли нещо?

— Да — каза Стрейкър. — От щанда за месо, моля.

Избра си голямо парче говеждо филе, няколко наденици и половин килограм телешки дроб. Към това добави брашно, захар, фасул и три готови погачи.

Пазаруването протече в пълно мълчание. Постоянните посетители седяха около грамадната старинна печка, която бащата на Милт бе пригодил за течно гориво, пушеха, зяпаха замислено към небето и крадешком наблюдаваха новодошлия.

Когато Милт наслага всички продукти в голям кашон, Стрейкър плати в брой с две банкноти — от двайсет и от десет долара. Взе кашона под мишница и отново ги стрелна с хладна, презрителна усмивка.

— Приятен ден, джентълмени — каза той и излезе.

Джо Крейн захвана да тъпче царевичната си лула.

Клайд Корлис се изкашля и изплю смес от храчки и тютюн за дъвчене в нащърбената кофа до печката. Вини Ъпшоу извади от вътрешния си джоб машинка за навиване на цигари, сипа малко тютюн и нагласи хартийката с подути от артрита пръсти.

Всички гледаха как чужденецът намества кашона в багажника. Знаеха, че покупките трябва да тежат към петнайсет килограма и бяха видели как онзи ги изнесе под ръка като пухена възглавница. Той затвори багажника, мина на шофьорското място и подкара по Джойнтнър Авеню. Колата се изкачи нагоре, свърна по Брукс Роуд, изчезна за миг и пак се появи иззад дърветата, но вече смалена от разстоянието. Зави по алеята пред Марстъновия дом и изчезна от поглед.

— Странен чешит — обади се Вини, после лапна цигарата, изтръска няколко парченца тютюн и извади кибрит от джоба на сакото си.

— Сигурно ще да е от ония, дето купиха пералнята — каза Джо Крейн.

— И Марстъновия дом.

Клайд Корлис пръдна.

Пат Мидлър съсредоточено чоплеше мазола на лявата си длан.

Минаха пет минути.

— Как мислите, дали ще им потръгне? — запита Клайд, гледайки настрани.

— Може — рече Вини. — През лятото може да завъртят търговията. Знае ли се, както е тръгнало напоследък…

Всички зашепнаха, завъздишаха одобрително.

— Якичък е — подхвърли Джо.

— Ъхъ — потвърди Вини. — Пакардът му беше модел трийсет и девета, ама нямаше грам ръжда.

— Четирийсета беше — поправи го Клайд.

— Четирийсета няма стъпенки — възрази Вини. Трийсет и девета беше.

— Тук бъркаш — каза Клайд.

Минаха още пет минути. Старците забелязаха, че Милт оглежда двайсетачката, с която бе платил Стрейкър.

— Има ли им нещо на парите, Милт? — запита Пат. Онзи чешит да не ти е пробутал фалшиви пари?

— Не, ама гледай.

Милт се приведе над тезгяха и всички огледаха банкнотата. Беше много по-голяма от обичайното. Пат я и вдигна срещу светлината, взря се и отпусна ръка.

— Серия Е от двайста година, нали тъй, Милт?

— Точно — кимна Милт. — Не ги печатат вече от петдесетина години насам. Мене ако питаш, може да й взема добри пари от нумизматичното магазинче в Портланд.

Пат пусна банкнотата да обикаля и всички я огледаха отблизо или отдалече в зависимост от дефектите на зрението си. Последен бе Джо Крейн, след това Милт я прибра в долното чекмедже при личните чекове и рекламните купони.

— Странен чешит, дума да няма — промърмори Клайд.

— Ъхъ — рече Вини и помълча. — Колата обаче беше модел трийсет и девета. Завареният ми брат Вик имаше такава. Първата му кола. На старо я купи, да, през четирсет и четвърта. Една сутрин му изтече маслото и пустите бутала загряха, та отидоха по дяволите.

— Аз пък мисля, че беше четирийсета — рече Клайд, щото помня онзи образ, дето тапицираше кресла при Алфред. Ходеше направо по къщите, представи си, и…

И те подхванаха нов разговор, в който паузите бяха по-дълги от репликите, както става в шахматните партии чрез кореспонденция. Денят им сякаш спря, разтегли се до безкрайност и Вини Ъпшоу пак захвана да навива цигара с бавни, предпазливи движения на артритичните си пръсти.

9.

Когато на вратата се почука, Бен дописа изречението, преди да стане. Часът преваляше три следобед на 24 септември, сряда. Дъждът бе осуетил плановете за по-нататъшно издирване на Ралфи Глик и всички единодушно смятаха, че това е краят. Момчето бе изчезнало… окончателно.

На прага стоеше Паркинс Джилеспи с цигара между зъбите. Държеше книжка с меки корици и Бен малко се развесели, като видя, че е „Дъщерята на Конуей“.

— Влезте — каза той. — Навън е влажно.

— Влажничко е — кимна Паркинс, влизайки в стаята. — Краят на септември, грипно време. Винаги си нося галошите. Някои ми се смеят, обаче за последен път боледувах от грип през 1944 в Сен Ло, Франция.

— Метнете, шлифера на леглото. Съжалявам, че не мога да ви предложа кафе.

— Няма да го свалям, че ще намокря — каза Паркинс и изтръска пепелта в кошчето за боклук. — А кафе пих преди малко при Полин в „Ексълънт“.

— Какво мога да сторя за вас?

— Ами… жената прочете това. — Паркинс посочи книгата. — Чула, че сте в града, но се стеснява. Чудеше се дали не може да се подпишете или нещо подобно.

Бен взе книгата.

— Както чух от Крейг Невестулката, жена ви е починала преди петнайсетина години.

— Тъй ли? — Паркинс не прояви никакви признаци на изненада. — Много плямпа Невестулката. Някой ден ще зяпне толкова широко, че сам ще си хлътне в устата.

Бен премълча.

— Ще може ли тогава да я надпишете за мен?

— С удоволствие.

Той взе писалка от бюрото, отгърна на титулната страница („Късче неподправен живот!“ — вестник „Равнинен бизнесмен“, Кливланд) и написа: С най-сърдечни пожелания на пазителя на реда Джилеспи от Бен Миърс, 24,09.75.

— Благодаря — каза Паркинс и пое книгата, без да гледа какво е написано. Приведе се и загаси цигарата в ръба на кошчето. — Това ще ми е единствената книга с посвещение.

— Ще вадите ли белезниците? — усмихна се Бен.

— Съобразителен сте — каза Паркинс. — Рекох да намина и да задам два-три въпроса, щом нямате нищо против. Изчаках Ноли да се запилее нанякъде. Добро момче, ама много обича да приказва. Божичко, като тръгнат клюките и става една…

— Какво ви интересува?

— Най-вече къде бяхте миналата сряда привечер.

— Когато изчезна Ралфи Глик?

— Ъхъ.

— Заподозрян ли съм?

— Не, сър. Никого не подозирам. Дето се вика не е за моята уста лъжица. На мене ми дай да глобявам за превишена скорост край кръчмата на Дел или да пъдя децата от парка, преди да сторят някоя щуротия. Просто си пъхам носа насам-натам.

— Ами, ако не искам да ви кажа?

Паркинс сви рамене и извади пакет цигари.

— Ваша си работа.

— Вечерях със Сюзън Нортън и нейните родители. После с баща й играхме бадминтън.

— Бас държа, че Бил е спечелил. Винаги бие Ноли. Ноли беснее и разправя под път и над път как му се ще поне веднъж да бие Бил Нортън. Кога си тръгнахте?

Бен се разсмя, но не твърде весело.

— Хващате бика за рогата, нали?

— Ако бях от ония нюйоркски детективи, дето ги дават по телевизията, щях да си помисля, че с тая полка около въпросите сигурно криете нещо.

— Нямам какво да крия — каза Бен. — Просто ми е омръзнало да бъда пришълец в градчето, да ме сочат с пръст по улиците, да се ръчкат с лакти щом вляза в библиотеката. А сега вие се довличате с тая полицейска рутина да разберете дали не крия в гардероба скалпа на Ралфи Глик.

— Хайде де, нищо подобно не си мисля. — Паркинс се втренчи в Бен през дима на цигарата и очите му присветнаха като кремъци. — Просто се мъча да ви задраскам от списъка. Ако мислех, че сте замесен в нещо, вече щяхте да сте на топло.

— Добре — каза Бен. — Тръгнах си от дома на семейство Нортън към седем и петнайсет. Разходих се около Скулярд Хил. Като се стъмни, дойдох тук, писах два часа и си легнах.

— По кое време се прибрахте?

— Осем и петнайсет, мисля. Някъде там.

— Е, за жалост това не ви изключва напълно. Срещнахте ли някого?

— Не — каза Бен. — Никого.

Паркинс изсумтя и пристъпи към пишещата машина.

— За какво пишете?

— Не е ваша работа, по дяволите — изрече Бен с внезапно изтънял глас. — Ще бъда признателен, ако стоите по-настрана. Разбира се, няма да оспорвам заповед за обиск.

— Докачливи сме, а? Мислех, че книгите се пишат за четене.

— След третия вариант, редактора, коректора, пробния печат и подвързията лично ще ви осигуря четири бройки. С посвещение. Но в момента всичко това се води в графата „лична документация“.

Паркинс се усмихна и прекрачи назад.

— Разбрано. И без това хич не ми се вярва да открия подписани самопризнания.

Бен също се усмихна.

— Марк Твен твърди, че романът е всестранно самопризнание на човек, който нищо не е сторил.

Паркинс пусна облаче дим и тръгна към вратата.

— Няма повече да ви мокря килима, мистър Миърс. Извинявам се за безпокойството, а между нас казано, не вярвам изобщо да сте виждал хлапето. Но това ми е работата — да разпитвам.

Бен кимна.

— Ясно.

— Пък и трябва да знаете как е в Сейлъм’с Лот или Милбридж, или Гилфорд или което и да било пикливо малко градче. Додето не минат двайсет години, все сте си пришълец.

— Знам. Извинявайте, че ви нагрубих. Но след като цяла седмица обикалях да го търся и нищичко не открих…

Бен тръсна глава.

— Да — съгласи се Паркинс. — Зле е за майка му. Ужасно зле. А вие внимавайте.

— Естествено — каза Бен.

— Не се обиждате, нали?

— Не. — Бен помълча. — Ще ми кажете ли нещо?

— Стига да мога.

— Откъде намерихте тази книга? Честно.

Паркинс Джилеспи се усмихна.

— Е, в Къмбърланд има един тип, дето държи магазин за стари мебели. Малко обратен ми изглежда. Продава книжки по десет цента парчето. Имаше пет бройки от тая.

Бен отметна глава и се разсмя, а Паркинс Джилеспи излезе усмихнат, оставяйки димна следа. Бен пристъпи към прозореца и го видя как напуска пансиона и пресича улицата, заобикаляйки внимателно локвите с черните си галоши.

10.

Преди да почука на вратата, Паркинс спря и се озърна към витрината на новия магазин. По времето на „Старото корито“ вътре се виждаше само как дебели жени с ролки на главите сипват в машините белина или вадят изпраното бельо, дъвчейки дъвка като преживящи крави. Но вчера следобед от Портланд бе пристигнал камионът на декоратора и заведението изглеждаше коренно променено.

Зад витрината бе монтирана платформа, покрита с дебел бледозелен килим. Две скрити лампи хвърляха меки отблясъци над трите изложени предмета: часовник, чекрък и старомодно писалище от черешово дърво. Пред всеки експонат имаше картонче с дискретно изписана цена и, Боже мой, кой нормален човек би платил 600 долара за чекрък, когато може да отскочи до заложната къща и да си купи шевна машина „Сингер“ за 48,95?

Паркинс въздъхна и почука.

Само след секунда вратата се отвори, сякаш пришълецът бе висял зад нея, очаквайки пристигането му.

— Инспекторе! — Тънките устни на Стрейкър се разтегнаха в усмивка. — Колко мило от ваша страна, че решихте да наминете!

— За съжаление съм най-обикновен провинциален полицай — отвърна Паркинс. Запали цигара „Пал Мал“ и решително прекрачи прага. — Казвам се Паркинс Джилеспи. Приятно ми е.

Той протегна ръка. Удивително сухи пръсти, в които се усещаше огромна сила, стиснаха леко дланта му и веднага я отпуснаха.

— Ричард Трокет Стрейкър — представи се плешивият мъж.

— Така и предполагах — каза Паркинс, оглеждайки помещението.

Целият под на магазина вече бе покрит с килими, а стените все още се боядисваха. Миризмата на прясна боя беше приятна, ала към нея се примесваше още някакъв дразнещ дъх. След като не успя да определи на какво точно мирише, Паркинс отново насочи вниманието си към Стрейкър.

— С какво мога да ви услужа в този прекрасен ден? — запита домакинът.

— О, всъщност май няма с какво. Просто наминах за едно здрасти. С други думи казано — да ви пожелая добре дошли и успешна работа.

— Колко любезно. Ще пиете ли кафе? Или чаша шери? Имам в задната стаичка…

— Не, благодаря, няма да се задържам. Тъдява ли е мистър Барлоу?

— Мистър Барлоу е в Ню Йорк на делова обиколка. Не вярвам да се върне преди десети октомври.

— Значи ще отворите без него — каза Паркинс и си помисли, че ако се съди по цените на витрината, Стрейкър едва ли можеше да очаква тълпи от нетърпеливи клиенти. — Между другото, как е първото име на мистър Барлоу?

Върху лицето на Стрейкър отново се появи тънка, сякаш срязана с бръснач усмивка.

— По служба ли питате, ъъъ… господин полицай.

— Няма такава работа. Просто ми е любопитно.

— Името на моя партньор е Курт Барлоу — каза Стрейкър. — Работили сме заедно в Лондон и Хамбург.

— Това… — той завъртя ръка наоколо — това е нашият пристан на старини. Скромен. Но уютен. Не смятаме да трупаме капитал, ще работим за насъщния. И двамата обичаме старинните, красиви предмети и се надяваме да си спечелим име в областта… може би дори из цялата ваша прекрасна Нова Англия. Мислите ли, че е възможно, полицай Джилеспи?

— Кой го знае, може и да стане — каза Паркинс, търсейки с поглед пепелник. Не откри и изтръска пепелта в джоба на шлифера си. — Както и да е, желая ви всичко най-хубаво, а като видите мистър Барлоу, кажете му, че ще гледам да го посетя някой път.

— Ще му кажа — обеща Стрейкър. — Той много обича да посреща гости.

— Чудесно — каза Джилеспи. Тръгна към вратата, но на прага спря и се озърна. Стрейкър го гледаше втренчено. — Между другото, как ви се струва оная стара къща?

— Доста работа ще падне по нея. Но имаме време.

— Сигурно — кимна Паркинс. — Предполагам, че не сте виждали разни хъшлаци да се навъртат насам.

Стрейкър сбръчка чело.

— Хъшлаци ли?

— Дечурлига — търпеливо обясни Паркинс. — Нали знаете, понякога обичат да тормозят новодошлите. Хвърлят камъни или натискат звънеца и бягат… от тоя сорт.

— Не — каза Стрейкър. — Деца не съм виждал.

— Едно май се е позагубило.

— Така ли?

— Да — замислено каза Паркинс, — да, така е. Повечето хора вече смятат, че може и да не го намерим. Живо.

— Колко жалко — хладно изрече Стрейкър.

— Жалко, наистина. Ако случайно видите нещо…

— Разбира се, тутакси ще ви съобщя. Стрейкър пак го удостои с ледената си усмивка.

— Добре — каза Паркинс. Отвори вратата и печално се вгледа в проливните струи на дъжда. — Кажете на мистър Барлоу, че с нетърпение очаквам да се видим.

— Непременно ще му предам, полицай Джилеспи. Чао.

Паркинс изненадано се завъртя.

— Чай ли?

Стрейкър се усмихна широко.

— Довиждане, полицай Джилеспи. Така се казва довиждане на италиански.

— О? Е, човек се учи, докато е жив, нали? Довиждане. — Той излезе под дъжда и затвори вратата зад гърба си. — Туй пък не го бях чувал.

Цигарата му беше мокра. Захвърли я.

Застанал сред магазина, Стрейкър го гледаше през витрината как се отдалечава по улицата. Вече не се усмихваше.

11.

Когато стигна до Общинската управа и влезе в канцеларията си, Паркинс подвикна:

— Ноли! Тук ли си, Ноли?

Никакъв отговор. Паркинс кимна. Ноли беше свястно момче, но не от най-умните. Свали шлифера, разкопча галошите, седна зад бюрото, откри един номер в телефонния указател на Портланд и завъртя шайбата. Отсреща вдигнаха слушалката още след първия сигнал.

— ФБР Портланд, агент Ханрахан.

— Обажда се Паркинс Джилеспи, полицай в градчето Джирусълъм’с Лот. Наскоро тук изчезна едно момченце.

— Чух вече — отривисто отвърна Ханрахан. — Ралф Глик. Девет години, сто двайсет и осем сантиметра, коса черна, очи сини. Какво има, да не сте получили бележка от похитителите?

— Няма такава работа. Можете ли да проверите няколко души?

Ханрахан изсумтя утвърдително.

— Първият е Бенджамън Миърс. М-И-Ъ-Р-С. Писател. Издал е книга, озаглавена „Дъщерята на Конуей“. Другите двама май са комбина. Курт Барлоу. Б-А-Р-ЛО-У. С него ей…

— Курт с „ъ“ ли се пише, или с „у“? — запита Ханрахан.

— Де да знам.

— Добре. Давай по-нататък.

Паркинс продължи, облян в пот. Срещите с истински представители на закона винаги го караха да се чувства тъп като задник.

— С него е и Ричард Трокет Стрейкър. Стрейкър с „ъ“, Трокет се пише както звучи. Двамата с Барлоу въртят бизнес с мебели и антики. Канят се да открият магазинче в градчето. Стрейкър твърди, че Барлоу е на делова обиколка в Ню Йорк. Твърди още, че са работили заедно в Лондон и Хамбург. Това е, мисля.

— Подозирате ли тези хора по случая Глик?

— В момента даже не знам дали изобщо има случай. Но и тримата изникнаха в градчето горе-долу по това време.

— Мислите ли, че има някаква връзка между онзи Миърс и другите двама?

Паркинс се облегна назад и хвърли поглед към прозореца.

— Точно това бих искал да узная — каза той.

12.

В ясни, прохладни дни телефонните жици излъчват странно бръмчене, сякаш вибрират от прелитащите по тях клюки, и нищо не може да се сравни с този звук — самотния звук на устремени в пространството гласове. Телефонните стълбове са сиви и напукани, зимни студове и пролетни размразявания са ги килнали хаотично насам-натам. Не са деловити и стегнати по войнишки като събратята си, забити в бетон. В близост до павирани шосета основите им са катраносани, край черните пътища ги обсипва прах. Потъмнели от времето процепи издават къде са се катерили телефонни техници за ремонт през 1946, 1952 или 1969. Множество птици — гарвани, врабчета, червеношийки и скорци — кацат върху бръмчащите жици, висят там сгушени и безмълвни и може би чуват странния говор на човешките същества през стегнатите си лапки. И тъй да е, нищо не личи в черните мъниста на очите им. Градът не усеща историята, ала усеща времето и телефонните стълбове сякаш знаят това. Ако положиш длан върху тях, ще усетиш дълбоко в дървото трепета на жиците, като че живи души са заточени вътре и водят отчаяна борба да се измъкнат.

— … и платил със стара двайсетачка, Мейбъл, от ония, големите. Клайд рече, че не е виждал такава откакто беше големият наплив към банката в Гейтс през 1930. Мислеше…

— … да, наистина е много странен, Еви. Видях го с бинокъла да влачи някаква ръчна количка около къщата. Чудя се сам ли е горе или…

— … Крокет може и да знае, ама не иска да каже. Дума не обелва. Винаги си е бил…

— … писател при Ева. Чудя се дали Флойд Тибитс знае, че…

— … сума ти време виси в библиотеката. Лорета Старчър казва, че никога не е виждала човек, дето да знае толкова за…

— … тя казва, че името му е…

— … да, Стрейкър. Мистър Р. Т. Стрейкър. Майката на Кени Данлис казва, че минала край онзи нов магазин в центъра и на витрината имало автентично писалище, произведено от Де Биърс, искали за него осемстотин долара. Представяш ли си? Аз пък рекох…

— … много странно, че тъкмо пристигна и момченцето на Глик…

— … нима мислиш…

— … не, но наистина е странно. А, сетих се, пазиш ли още оная рецепта за…

Жиците бръмчат. И бръмчат. И бръмчат.

13.

Име: Глик, Даниел Франсис

Адрес: Брок Роуд № 1, Джирусълъм’с Лот, Мейн 04270

Възраст: 12

Пол: Мъжки

Раса: Бяла

Приет: 22.09.1975 Доведен от: Антъни Х. Глик (баща)

Симптоми: Шок, загуба на паметта (частична), повръщане, липса на апетит, запек, отпуснатост

Изследвания (виж приложението):

1. Туберкулозна кожна проба: отриц.

2. Туберкулозна проба на храчки и урина: отриц.

3. Диабет: отриц.

4. Преброяване на бели кръвни телца: отриц.

5. Преброяване на червени кръвни телца: 45% хемогл.

6. Проба от костен мозък: отриц.

7. Рентгенография на белите дробове: отриц.

Вероятна диагноза: злокачествена анемия, първична или вторична; предварителните изследвания сочат 96% хемоглобин. Вторична анемия е малко вероятна; липсват данни за язви, хемороиди, кръвотечения и др. Диференциално клетъчно преброяване — отриц. Предполага се първична анемия, съчетана с психически шок. Предписани бариеви клизми и рентгенография за откриване на евентуални вътрешни кръвоизливи, макар че според бащата напоследък не е имало травми и контузии. Предписани също така повишени дози витамин B12 (виж приложението).

Предстоят нови изследвания, а междувременно предлагам да го изпишем.

Дж. М. Горби Лекуващ лекар

14.

В един часа след полунощ на 24 септември сестрата влезе в болничната стая, за да даде лекарства на Дани Глик. На прага тя спря и се намръщи. Леглото беше празно.

Очите й се стрелнаха от леглото към странно безформения бял вързоп, проснат на пода.

— Дани? — прошепна сестрата.

Искал е да отиде до тоалетната и не са му стигнали силите, няма нищо страшно, помисли тя, пристъпвайки напред.

Внимателно го обърна по гръб и преди да осъзнае, че е мъртъв, първата й мисъл бе, че витамин B12 наистина помага; през целия си престой в болницата детето не бе изглеждало толкова добре.

После тя усети хладната плът на китката му, усети пълната неподвижност на дантелата от бледосини вени под пръстите си, и изтича към дежурната стая да докладва за смъртния случай в отделението.