Стивън Кинг
Сейлъмс Лот (16)

2.

Спряха пред един мотел малко след границата на щат Ню Хампшър. В регистъра за посетители Бен надраска каквото му хрумна — Бен Коди и син. Марк едва се добра до стаята, стискайки здраво кръста. Очите му се стрелкаха насам-натам като пленени животинчета. Продължи да стиска кръста, докато Бен заключи вратата и закачи на дръжката собствения си кръст. В стаята имаше цветен телевизор и Бен погледа новините. Между две африкански държави бе избухнала война. Президентът бе настинал, но лекарите смятаха, че няма нищо сериозно. В Лос Анджелис безумец бе застрелял четиринайсет души. Метеоролозите предвиждаха дъжд — в северните области на Мейн превалявания от сняг.

3.

Сейлъм’с Лот спеше своя мрачен сън, а вампирите бродеха по улиците и полските пътища като неясен спомен за злото. Някои вече бяха изплували достатъчно от сенките на смъртта, за да придобият известни зачатъци на лукавство. Лоурънс Крокет покани по телефона Роял Сноу на карти в кантората си. Когато Роял пристигна с камионетката си и влезе, Лоурънс и жена му се нахвърлиха върху него. Глинис Мейбъри позвъни на Мейбъл Уъртс, каза, че се страхува и попита дали може да прекара вечерта при нея, докато съпругът й се завърне от Уотървил. Мейбъл се съгласи с достойно за жалост облекчение, а когато десет минути по-късно отвори вратата, Глинис застана пред нея чисто гола, с чантичка под ръка, и се ухили, разкривайки огромни хищни зъби. Мейбъл успя да изкрещи, но само веднъж. Когато Делбърт Марки излезе от пустата си кръчма малко след осем вечерта, насреща му пристъпиха в мрака Карл Форман и ухиленият Хоумър Маккаслън, дошли уж да пийнат по едно. Малко след края на работното време Милт Кросън бе посетен в магазина от множество верни приятели и редовни клиенти. А Джордж Мидлър посети неколцина от учениците, които често пазаруваха в универмага и винаги го оглеждаха с многозначително презрение; този път се изпълниха и най-мрачните му фантазии.

По шосето продължаваха да минават туристи и пътници, ала не забелязваха нищо освен табелата с името на градчето и знака, ограничаващ скоростта до шестдесет километра в час. Щом напуснеха очертанията на селището, те натискаха газта и забравяха откъде са минали с една последна мисъл: Божичко, какво мъртвило.

Градчето пазеше своите тайни, а Марстъновия дом се свеждаше навъсено над него като низвергнат крал.

4.

На другия ден Бен остави Марк в мотела и потегли обратно. За малко спря в Уестбрук и купи от един оживен магазин кирка и лопата.

Сейлъм’с Лот лежеше безмълвен под сивото небе, от което все още не бяха заръсили капки. По улиците почти не минаваха коли. Дрогерията на Спенсър работеше, но кафе „Ексълънт“ стоеше затворено, със спуснати зелени щори, менюто бе изчезнало от витрината, а черната дъска, на която изписваха специалитета за деня, беше избърсана.

От пустотата на улиците Бен изтръпна до мозъка на костите и в паметта му неволно изплува пликът на стара грамофонна плоча с образа на травестит, заснет в профил на черен фон — странно мъжествено лице, измазано с кърваво червило и руж; заглавие: „Те излизат само нощем.“

Най-напред спря при пансиона на Ева, изкачи се на втория етаж и отвори вратата на стаята си. Всичко стоеше така, както го бе оставил — разхвърляно легло, наченат пакет бисквити на масата. Под масата имаше празно тенекиено кошче за боклук и той го издърпа в средата на стаята.

Взе ръкописа, хвърли го в кошчето и смачка на фитил заглавната страница. Щракна запалката и когато хартията се разгоря, пусна я върху изписаните листове. Пламъчето ги близна, хареса вкуса им и чевръсто запълзя на всички страни. Ъглите на страниците обгаряха, извиваха се нагоре, почерняваха. Над кошчето се надигна белезникав дим и без да се замисля, Бен се пресегна над масата и отвори прозореца.

Ръката му срещна преспапието — стъкленото топче, което го съпровождаше още от детството в този сумрачен град — грабнато несъзнателно по време на кошмарното посещение в къщата на чудовището. Разтръскаше ли го, вътре щеше да завали сняг.

Разтръска го, вдигна го пред очите си, както бе правил като дете, и топчето пак показа своя прастар фокус. През падащия сняг се виждаше малка захарна къщурка с пътечка пред вратата. Захарните капаци на прозорците бяха затворени, ала момче с буйно въображение (каквото бе днес Марк Петри) можеше да си представи, че един от капаците бавно се открехва (както сякаш наистина ставаше в този миг) под натиска на дълга бяла ръка, сетне отвътре те поглежда ухилено бяло лице с дълги зъби и те кани да влезеш в тази къщичка нейде отвъд света сред безкрайния и бавен фалшив снеговалеж в страната на фантазията. Лицето го гледаше, бледо и прегладняло — лице, което вече никога няма да вдигне взор към сини небеса.

Това бе собственото му лице.

Запокити преспапието в ъгъла и то се пръсна на парчета.

Изскочи навън, без да поглежда какво ще изтече от него.

5.

Слезе в мазето да прибере трупа на Джими и това бе най-тежкото пътуване. Ковчегът лежеше на снощното си място, но в него вече нямаше и прах. И все пак… не беше съвсем празен. Вътре се търкаляше колът… и още нещо. Усети, че му призлява. Зъби. Зъбите на Барлоу — само това оставаше от него. Бен се пресегна, вдигна ги, а те се загърчиха в дланта му като дребни бели животинки, опитвайки да се съберат и да захапят.

Захвърли ги с вик на отвращение и зъбите се разпиляха на всички страни.

— Господи — прошепна той, бършейки длан в ризата си. — Мили Боже. Моля те, нека това да е краят. Нека се свърши с него веднъж завинаги.

6.

Сам не разбра как успя да измъкне от мазето тялото на Джими, омотано в завесите на Ева Милър. Намести тежкия вързоп в багажника на лекарския буик, сложи кирката и лопатата на задната седалка до черната чанта на Джими, после подкара към дома на Петри. Избра една полянка сред гората зад къщата и остана там до късно следобед — трябваше да изкопае просторен и дълбок гроб. Накрая положи в него Джими и телата на съпрузите Петри, както си бяха обвити в покривалото от канапето.

Към два и половина се зае да засипва с пръст чистите мъртъвци. Когато светлината взе бавно да чезне от облачния небосвод, той заработи все по-припряно. Избилата по кожата му пот се дължеше не само на умората.

Около четири гробът бе заровен. Криво-ляво го закри с чимове, хвърли облепените с пръст инструменти в багажника и подкара колата на Джими обратно към градчето. Остави я пред кафе „Ексълънт“, без да вади ключовете от таблото.

Постоя на тротоара и се огледа, фалшивите фасади на изоставените здания сякаш се привеждаха с пращене над улицата. Започналият около пладне дъжд се ръсеше леко и бавно като прощални сълзи. Малкият парк, където бе срещнал Сюзън Нортън, стоеше изоставен и пуст. В Общинската управа щорите бяха спуснати. Кантората на Лари Крокет също бе затворена и зад стъклената врата висеше табелка, уверяваща с нелепа бодрост: „Скоро ще се върна.“ Не се чуваше нищо освен тихия шепот на дъжда.

Бен закрачи към Рейлроуд стрийт и подметките му безжизнено трополяха по тротоара. Когато стигна до пансиона, той спря край колата си и се озърна за сетен път. Нищичко не помръдваше.

Градчето бе мъртво. Усети го изведнъж, ясно и безвъзвратно, както бе разбрал, че Миранда е мъртва, виждайки обувката на пътя.

Той заплака.

Продължаваше да плаче, когато отмина табелата с надпис: „Сега напускате Джирусълъм’с Лот, прекрасно малко градче. Заповядайте пак!“

Достигна отклонението. Докато се спускаше по рампата, дърветата закриха Марстъновия дом. Той зави на юг и подкара към Марк, към живота си.