Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mystery of the Blue Train, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 57 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ira999 (2008)

Издание:

М. — L Publishing House, София, 1992

Превод от английски Веселин Кантарджиев

Оформление Петър Панков, Илко Жеков

Предпечатна подготовка „ПолиТех“, София

Печат „Полипринт“, Враца

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
НА „КЪРЗЪН СТРИЙТ“

Мисис Дерик Кетринг живееше на „Кързън Стрийт“. Лакеят, който отвори вратата, веднага позна Ръфъс Ван Олдин и си позволи една сдържана приветлива усмивка. Той го отведе в просторната приемна на горния етаж.

— О, татко, каква чудесна изненада! — скочи с радостен вик младата жена, която седеше до прозореца. — Цял ден телефонирам на майор Кентън и правя опити да те открия. Той не можа да ми каже със сигурност кога ще се върнеш.

Рут Кетринг беше двадесет и осем годишна. Без да е красавица, или в пълния смисъл на думата дори симпатична, тя имаше внушителен вид благодарение на грима. Ван Олдин на времето си бе наричан „червен морков“ и косата на Рут бе почти червена. Към нея се прибавяха тъмни очи и много черни мигли — ефект, сякаш ощастливен от изкуството. Беше висока и стройна, с грациозна походка. При повърхностен поглед това беше лице на Рафаелова мадона. Само ако човек я огледаше отблизо, би забелязал, че линията на челюстта и брадата са като тези на Ван Олдин, намекващи за същата упоритост и решителност. Те подхождаха на бащата, ала при нея огрубяваха малко чертите й. Още от детството си Рут Ван Олдин бе свикнала да следва своя собствен път и всеки, който се опиташе да застане насреща й, скоро разбираше, че дъщерята на Ван Олдин е неотстъпчива.

— Кентън ми каза, че си се обаждала — каза Ван Олдин. — Аз се завърнах от Париж само преди половин час. Какво става с Дерик?

Рут Кетринг избухна ядовито:

— Той е неописуем! Надхвърля всякаква граница! Той… изглежда не дава и пет пари за това, което му говоря.

В гласа й имаше нотки на гняв и възбуда.

— Мен ще ме изслуша — мрачно каза милионерът.

Рут продължи:

— Почти не съм го виждала този месец. Навсякъде скита с онази жена.

— С каква жена?

— Мирел. Танцьорка в Партенона, знаеш я.

Ван Олдин кимна.

— Бях при Леконбъри миналата нощ. Аз… говорих на лорд Леконбъри. Той беше ужасно любезен с мен, много внимателен. Каза, че сериозно ще поговори с Дерик.

— А-ха! — кимна Ван Олдин.

— Какво искаш да кажеш с това „а-ха“, татко?

— Тъкмо това, което си мислиш, Рути. Бедният стар Леконбъри е изкуфял. Естествено, той те обича, естествено, опитал се е да те утеши. След като е оженил сина и наследника си за дъщерята на един от най-богатите хора в Щатите, той, разбира се, не би желал работата да се заплете. Но той е вече с единия крак в гроба, всички знаят това, и думите му едва ли ще имат тежест пред Дерик.

— Не можеш ли ти да сториш нещо, татко? — настоя след кратка пауза Рути.

— Мога — отвърна милионерът, замълча в очакване секунда и продължи. — Има няколко неща, които мога да направя, Рут, но само едно от тях би помогнало, наистина. С колко решителност разполагаш, Рут?

Тя го изгледа изумена. Ван Олдин кимна.

— Право в целта. Имаш ли смелостта да признаеш пред целия свят, че си сгрешила? Има само един път за оправяне, Рути: тегли чертата и започни наново.

— Искаш да кажеш…?

— Развод.

— Развод?

Ван Олдин мрачно се усмихна.

— Произнасяш тази дума, Рут, сякаш не си я чувала преди. А приятелите ти около теб вършат това всеки ден.

— О, зная. Но…

Тя млъкна, захапвайки устната си. Баща й кимна съчувствено.

— Зная, Рут. Ти си като мен — струва ти се, че не би понесла това. Но аз научих, а трябва и ти да разбереш, че има случаи, от които изходът е само един. Бих намерил пътища да ти върна Дерик, но в края на краищата ще се стига все дотук. Той не е добър, Рут, съвсем е пропаднал. Винаги ще се упреквам за това, че ти позволих да се омъжиш да него. Но ти го хареса и той изглеждаше готов да обърне нова страница в живота си. Аз… хм… ти попречих веднъж, мила…

Той не я погледна, докато изговаряше последните думи. Ако бе сторил това, щеше да забележи внезапната руменина, която покри лицето й.

— Да — каза тя с твърд глас.

— Бях с проклетото намерение да го сторя втори път. Не мога да ти обясня колко много желаех това. Последните години ти водиш мизерен живот, Рут.

— Не е особено приятен — съгласи се мисис Кетринг.

— Именно поради това ти заявявам, че на тая работа трябва да се сложи край! — Той удари юмрук в масата. — Ти може още да обичаш този женкар. Скъсай с него. Огледай фактите. Дерик Кетринг те взе заради парите, това е голата истина. Зарежи го, Рут.

Рут Кетринг остана известно време загледана в пода, след което, без да повиши глас, каза:

— Да предположим, че той не се съгласи?

Ван Олдин я изгледа удивен.

— Не виждам какво би могъл да възрази.

Тя се изчерви и захапа устната си.

— Н… не, естествено няма. Исках само да кажа…

Тя млъкна. Баща й рязко я изгледа.

— Какво искаше да кажеш?

— Смятам… — тя замълча, внимателно обмисляйки думите. — Не вярвам да приеме.

— Смяташ, че ще се възпротиви? Нека. Но ми се струва, че грешиш. Той няма да се съпротивлява. Всеки, с когото би се посъветвал, ще му каже, че няма на какво да разчита.

— Нямаш предвид — поколеба се тя, — искам да кажа… просто да не се заинати и започне да създава трудности?

Баща й я загледа с известно удивление.

— Искаш да кажеш, че ще се бори против нас?

После поклати глава.

— Не, в такъв случай той трябва да разчита на нещо. Мисис Кетринг не отговори. Ван Олдин я изгледа остро.

— Хайде, Рут, кажи истината. Нещо те измъчва, какво е то?

— Нищо, съвсем нищо.

Но гласът й беше неубедителен.

— Боиш се от публична разгласа, така ли? Това ли е? Остави на мен. Ще претупам цялата работа така набързо, че няма да се вдигне никакъв шум.

— Чудесно, татко, щом наистина мислиш, че това е най-доброто решение на въпроса.

— Да не би да въздишаш още по този любовник, Рут?

— Не.

Думата бе произнесена с уверено натъртване. Ван Олдин бе доволен и потупа дъщеря си по рамото.

— Тогава всичко е наред, момичето ми. Не се безпокой. Нека сега оставим това настрана. Донесъл съм ти един подарък от Париж.

— На мен? Сигурно е нещо много хубаво?

— Надявам се — каза Ван Олдин усмихнат.

Той измъкна пакета от джоба на балтона и й го връчи. Тя го разопакова с нетърпение и отвори кутията. Едно спонтанно „О!“ се изтръгна из устата й. Рут Кетринг обичаше скъпоценностите, винаги ги е обичала.

— Татко, колко… колко са прекрасни!

— Нещо изключително, нали? — каза милионерът със задоволство. — Харесваш ли ги?

— Дали ги харесвам? Но татко, те са невероятни! Как успя да се сдобиеш с тях?

Ван Олдин се засмя.

— О, това е тайна. Трябваше да ги купя, частно, разбира се. Те са много прочути. Виждаш ли този големия в средата? Може би си слушала за него. Това е историческото „Огнено сърце“.

— „Огненото сърце“? — повтори мисис Кетринг.

Тя бе извадила рубините от кутийката и ги държеше на гърдите си. Милионерът я наблюдаваше. Той си мислеше за редицата жени, притежавали този накит, за сърдечните болки, трагедиите, ревността. „Огненото сърце“, подобно на всички шумни истории, бе оставило след себе си диря от трагедии и жестокости. Придържано от ръката на Рут Кетринг, то сякаш губеше своята демонична сила. С хладната си, равнодушна външност, тази жена от Новия свят беше като отрицание на сърдечните трагедии. Рут прибра накита в кутията, скочи и обви ръце около врата на баща си.

— Благодаря, благодаря, благодаря ти, татко! Прекрасни са! Ти винаги ми правиш изключителни подаръци.

— Няма нищо — каза Ван Олдин, потупвайки я по рамото. — Знаеш, че ти си цялото ми богатство, Рути.

— Ще останеш за вечеря, нали, татко?

— Не мисля. Ти се канеше да излизаш, струва ми се?

— Да, но това лесно може да се отложи. Не е нещо особено.

— Не бива — каза Ван Олдин. — Дръж си на думата. Аз имам достатъчно много занимания. Ще се видим утре, скъпа. Ако ти се обадя по телефона ще можем да се видим в Гилбрайт?

„Гилбрайт, Гилбрайт, Гътбертсън & Гилбрайт“, бяха лондонските адвокати на Ван Олдин.

— Добре татко. — Тя се поколеба. — Мисля, че то… това… няма да възпрепятства отиването ми в Ривиерата?

— Кога заминаваш?

— На четиринадесети.

— О, бъди спокойна. Тези работи се уреждат бавно. Между впрочем, Рут, ако бях на твое място, не бих взел този накит в чужбина. Дай го в банката.

Мисис Кетринг кимна.

— Не ми се ще да бъдеш ограбена и убита заради „Огненото сърце“ — пошегува се милионерът.

— А пък ти свободно си го носеше в джоба — засмя се дъщерята.

— Да…

Някакво особено колебание привлече вниманието й.

— Какво има, татко?

— Нищо. — Той се усмихна. — Сетих се за едно малко приключение в Париж.

— Приключение ли?

— Да. През нощта, когато купих това — той посочи кутията.

— О, разкажи ми.

— Нищо особено, Рути. Някакви апаши връхлетяха отгоре ми, аз стрелях по тях и те мигновено офейкаха.

Тя го изгледа с възхищение.

— Костелив орех си ти, татко.

— Честна дума, такъв съм, Рути.

Той я целуна нежно и се сбогува. Прибра се в „Савоя“ и незабавно нареди на Кентън:

— Намерете ми един човек на име Гоби. Ще откриете адреса му в частния ми бележник. Да бъде тук утре сутринта в девет и половина.

— Да, сър.

— Искам също да видя мистър Кетринг. Опитайте да го откриете. Потърсете го в клуба му… Във всеки случай, издирете го някак си и ни уредете среща за утре сутринта тук. Нека бъде по-късно, да речем в дванадесет. Хора от неговия сой не са ранобудни.

Секретарят кимна, че е разбрал нарежданията. Ван Олдин се остави в ръцете на камериера си. Банята му беше готова и докато се излежаваше с удоволствие в топлата вода, мислите се върнаха към разговора с дъщеря му. Общо взето той бе доволен. Проницателният му ум отдавна бе установил факта, че разводът е единственият възможен изход. Рут бе приела предложеното разрешение на въпроса с повече готовност, отколкото бе очаквал. Да, въпреки нейното примирение, той бе останал с някакво смътно чувство на неудовлетвореност. Нещо в държанието й, както почувства той, не бе съвсем естествено. Той смръщи вежди и промърмори:

— Може би фантазирам. И все пак, обзалагам се, че тя не ми каза всичко.