Агата Кристи
Мистерията в „Синия експрес“ (24)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
ПОАРО СЪВЕТВА

Няколко минути изминаха преди милионерът да възприеме този факт. Поразен, той впери поглед в Поаро. Дребничкият белгиец кимна съчувствено.

— Да! — каза той. — Това променя положението, нали?

— Имитация!

Милионерът се наведе напред.

— През цялото време, господин Поаро, вие имахте тази идея. И през цялото време търсехте да се уверите, че сте прав, нали? Вие никога не сте вярвали, че граф Де ла Рош е убиецът, нали?

— Аз имах известни съмнения — каза спокойно Поаро, които впрочем, споделих с вас. Грабеж с насилие и убийство той енергично поклати глава. — Не, трудно е да си го представим. Това не хармонира с личността на граф Де ла Рош.

— Но все пак вие сте уверен, че той се е готвел да открадне рубините, нали?

— Естествено. В това няма никакво съмнение. Впрочем, нека ви изложа нещата така, както ги виждам аз. Графът е знаел за рубините и е начертал съответен план. Измислил е романтичната история за книгата, която пише, за да внуши на дъщеря ви да вземе скъпоценностите със себе си, като своевременно се е снабдил с точното им копие. Нима не е ясно намерението му да смени истинските рубини с фалшивите? Мадам — вашата дъщеря — разбира се, не е била експерт по диамантите. Вероятно дълго време би изминало преди тя да разкрие играта. А когато разбере измамата, е… аз не мисля, че тя би завела дело против графа. Твърде много неща биха излезли наяве. Той би разполагал вече с много нейни писма. О, да, планът е напълно безопасен от гледна точка на графа — план, какъвто той вероятно и преди е осъществявал с други жени.

— Да, всичко изглежда достатъчно ясно — въздъхна замислен Ван Олдин.

— Най-важното е, че съответства на манталитета на граф Де ла Рош — добави Поаро.

— Да, но сега… — Ван Олдин отправи въпросителен поглед към детектива — какво всъщност е станало? Това ми кажете, господин Поаро.

Поаро повдигна рамене.

Много просто — каза той. — Някой се е намесил преди графа.

Настана дълго мълчание.

Ван Олдин премисляше нещата. Когато заговори, той попита направо, без заобикалки:

— От кога подозирате зет ми, господин Поаро?

— От самото начало. Той е имал и основанието, и случая. Всички счетоха, че се разбира от само себе си, че мъжът, който е бил в купето на госпожата в Париж, е граф Де ла Рош. Аз също мислех така. После вие случайно споменахте, че веднъж сте припознали графа вместо зет ви. Това ми подсказа, че двамата са еднакви по ръст и телосложение и със сходен тен на кожата. Така ми минаха някои неща през ума. Прислужницата само за кратко време е била с дъщеря ви. Не би могло да се очаква, че тя ще познава добре мистър Кетринг по физиономия, тъй като той не е живеел на „Кързън Стрийт“. При това мъжът в купето достатъчно предпазливо е държал главата си извита навън, към прозореца.

— Вие вярвате, че той… че той е убиецът? — изръмжа Ван Олдин.

Поаро бързо вдигна ръката си.

— Не, не. Такова нещо не съм казал, но… това е една вероятност… една много силна вероятност. Зет ви се намираше натясно, много натясно, пред разорение. Това бе едничкият му изход.

— Но защо пък е взел рубините?

— За да направи престъплението си да изглежда обикновен грабеж, извършен от гангстери по влаковете. Иначе подозрението би паднало право върху него.

— Ако това е така, какво е направил с рубините?

— Това остава да се види. Има няколко възможности. В Ница се намира един човек, който би могъл да ни помогне — човекът, когото ви посочих на тенискорта.

Поаро се изправи. Ван Олдин също се изправи и сложи ръката си на рамото на дребния човек. Когато заговори, гласът му бе дрезгав от емоция.

— Намерете ми убиеца на Рут — каза той. — Това е всичко, което искам.

Поаро се изпъчи.

— Оставете работата в ръцете на Еркюл Поаро — каза величествено той. — И не се страхувайте. Аз ще разкрия истината.

Той очисти с ръка един косъм от шапката си, усмихна се насърчително на милионера и излезе. Все пак, когато заслиза по стълбището, част от самоувереността изчезна от лицето му.

— Всичко е много добре — промърмори на себе си той. — Но има големи трудности. Да, има големи трудности.

На излизане от хотела той се закова на мястото си. Пред вратата бе спряла кола. В колата седеше Кейтрин Грей и до нея се беше изправил, разговарящ с нея, Дерик Кетринг. След минута-две колата потегли, а Дерик остана на тротоара, загледан след нея, със странно изражение на лицето. Той повдигна рамене, въздъхна дълбоко и се обърна, за да види до себе си Еркюл Поаро. Дерик трепна въпреки волята си. Двамата си размениха погледи — Поаро изпитателен, а Дерик с леко предизвикателство. Тонът на Дерик бе небрежно подигравателен когато заговори, повдигайки веждите си:

— Много е мила, нали?

Да — съгласи се Поаро замислен. — Това чудесно приляга да се каже за госпожица Кейтрин. Изразът е твърде английски, пък и госпожица Кейтрин е твърде много англичанка. Дерик остана съвършено невъзмутим и не отговори нищо.

— Тя е още и симпатична, нали?

— Да — съгласи се Дерик. — Няма много като нея.

Дерик говореше тихо, сякаш на себе си. Поаро кимна многозначително, наведе се към него и заговори с тих и съчувствен тон, който беше съвсем нов за Дерик Кетринг:

— Вие ще извините стария човек, момко, ако ви кажа нещо, което ще ви се стори дръзко. Бих искал да ви цитирам една от вашите английски поговорки. Тя гласи „Добре е да си скъсал със старата любов, преди да се залавяш за новата“.

Дерик гневно се обърна с лице към него:

— Какво, по дяволите, искате да кажете?

— Вие сякаш ми се разсърдихте — кротко отвърна Поаро. — Това можеше да се очаква. Колкото до това какво искам да кажа, достатъчно е да извиете малко глава, за да видите, че ей там има и другата кола, в която също седи една дама.

Дерик се обърна рязко. Лицето му потъмня от гняв.

— По дяволите Мирел! — измърмори той. Аз скоро ще я… Поаро задържа движението, което се канеше да направи.

— А дали ще бъде разумно това, което се готвите да направите? — попита предупредително той и в очите му проблясна зелено пламъче. Дерик обаче беше толкова ядосан, че не искаше и да знае за предпазливостта.

— Аз съм скъсал окончателно с нея и тя знае това — извика той гневно.

— Вие сте скъсал с нея, но дали тя е скъсала с вас?

Дерик изведнъж избухна в нервен смях.

— О, ако зависеше от нея, тя не би скъсала с два милиона фунта — измърмори цинично той. — За тази работа не се съмнявайте в Мирел.

Поаро повдигна вежди.

— Възгледите ви за света са твърде брутални, забеляза той с упрек.

— Наистина ли? — В неочакваната усмивка на Кетринг нямаше никаква приветливост. — Достатъчно дълго съм живял на този свят, господин Поаро, за да зная, че всички жени си приличат твърде много.

Лицето му изведнъж се проясни.

— Всички, освен една — добави той.

Дерик посрещна предизвикателно погледа, който Поаро му отправи. В очите му за миг проблясна заострено внимание и пак изчезна.

— Онази там — каза той и посочи с глава към Кап Мартин.

— О! — каза Поаро и замълча.

Мълчанието му бе добре пресметнато, за да предизвика буйния темперамент на събеседника му.

— Аз зная какво ще ми кажете — каза бързо Дерик. — Животът, който съм водил, фактът, че не съм достоен за нея. Ще ми кажете, че аз нямам дори право да мисля за такова същество. Ще подхвърлите може би, че тук не става дума за едно бясно куче. Аз зная, че не е прилично да говоря така само няколко дни след смъртта на жена ми, която на всичко отгоре бе убита при това.

Дерик млъкна за да си поеме дъх, а Поаро използва паузата, за да забележи с печалния си тон:

— Но аз наистина не съм казал изобщо нищо.

— Ще го кажете обаче.

— Какво?

— Ще кажете, че на този свят за мен не съществува шанс да се оженя за Кейтрин.

— Не — каза Поаро. — Не бих твърдял това. Вярно че вашата репутация е лоша, но тя никак не би възпряла една жена да се влюби във вас. Ако например вие бяхте мъж с превъзходен характер и строг морал, мъж който никога не е вършил нещо, което не би трябвало да върши, тогава аз бих се съмнявал силно в успеха ви. Моралът, разбирате ли, не е нещо романтично. Той все пак се цени, но само от вдовиците.

Дерик Кетринг го изгледа, после се обърна на токовете си и тръгна към колата, която го чакаше.

Поаро го изпрати със заинтригуван поглед. Миловидното създание надникна през прозореца на колата и каза нещо.

Дерик Кетринг не се спря. Той само повдигна шапката си за поздрав и отмина.

— Това е то, си каза господин Еркюл Поаро. — Мисля, че е време да се прибирам вкъщи.

Той завари невъзмутимия Джордж да глади панталони.

— Приятен ден имаме днес, Джордж. Малко измерителен, но не е лишен от интересни случки — каза детективът.

Джордж посрещна забележката, както би я посрещнала една статуя.

— Наистина, сър.

— Личността на един престъпник, Джордж, е интересен обект за изучаване. Мнозина убийци са хора с голямо лично обаяние.

— Често съм слушал, сър, че доктор Крипен е бил джентълмен, за когото са се казвали само хубави неща. Въпреки това, той накълца жена си на кайма.

— Твоите примери са винаги подходящи, Джордж.

Прислужникът не отговори и в този момент телефонът иззвъня. Поаро вдигна слушалката.

— Ало… ало, да? Еркюл Поаро е на телефона.

— Тук е Кентън. Бихте ли почакали за момент, господин Поаро? Мистър Ван Олдин иска да говори с вас.

След моментна пауза Поаро чу гласа на милионера:

— Вие ли сте, господин Поаро? Исках само да ви кажа, че сега Мейсън дойде при мен по своя инициатива. Размислила е и казва, че е почти сигурна, че мъжът в Париж е бил Дерик Кетринг. Тя намерила тогава у него нещо познато, но на часа не могла да се сети, че е той. Сега ми изглежда твърде уверена.

— О! — каза Поаро. — Благодаря ви господин Ван Олдин. За нас това е крачка напред.

Детективът затвори телефона и остана замислен за минута-две, с особена усмивка на устните. Джордж трябваше да повтори въпроса си преди да бъде чут.

— Е? — сепна се Поаро. — Какво ме питаш?

— Тук ли ще обядвате, сър, или ще излезете навън?

— Нито едното, нито другото — каза Поаро. Ще си легна и ще си поспя. Това което очаквах, се случи, а когато стане така, винаги се изпълвам с емоции.