Агата Кристи
Мистерията в „Синия експрес“ (28)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА
ПОАРО ИГРАЕ РОЛЯТА НА КАТЕРИЧКА

Детективът се запъти към уречената среща със семейство Папополус почти един час по-рано. За това той си имаше съображения. Таксито не го откара направо в Монте Карло, а първо спря във вилата на лейди Темплин в Кап Мартин, където той потърси мис Грей. Дамите тъкмо се преобличаха и Поаро почака в малкия салон. След няколко минути при него дойде Ленокс Темплин.

— Кейтрин още не е готова — съобщи тя. — Имате ли нещо да й предам или ще почакате да слезе долу?

Поаро я погледна замислен. Той не отговори веднага, сякаш се колебаеше. Очевидно дори отговорът на такъв прост въпрос за него не беше без значение.

— Не — каза най-сетне той. — Струва ми се, че не е необходимо да чакам госпожица Кейтрин. Мисля дори, че ще бъде по-добре да не я виждам. Тези неща са понякога трудни.

Ленокс не каза нищо само повдигна въпросително вежди.

— Имам една новина — продължи Поаро. — Може би ще я предадете на вашата приятелка. Днес господин Кетринг бе арестуван за убийството на жена си.

— Вие искате от мен да съобщя това на Кейтрин? — попита Ленокс. Дишането й се бе ускорило като да бе тичала. Лицето й, помисли си Поаро, бе побледняло съвсем забележимо.

— Да, ако обичате, госпожице.

— Защо? — попита Ленокс. — Мислите ли, че то би разстроило Кейтрин? И какво общо би могла да има тя с това?

— Не зная, госпожице, — отвърна Поаро. — Виждате ли, признавам си го честно. Като правило аз зная всичко, но в този случай… е, добре, вие може би знаете това по-добре от мен.

— Да — каза Ленокс. — Знам… но все пак, не мисля да го споделя с вас.

Тя замълча за малко, а тъмните й вежди се смръщиха.

— Вярвате ли, че той го е извършил? — попита рязко тя.

Детективът повдигна рамене.

— Полицията казва така.

— Аха! — възкликна Ленокс. — Оставяте си вратичка, нали? И наистина има защо.

Тя пак замълча нацупена. Поаро се обади:

— Вие познавате отдавна Дерик Кетринг, нали?

— Познавам го откакто се помня — каза Ленокс троснато.

Поаро кимна няколко пъти с глава, без да продума. С едно от обичайните си бързи движения Ленокс придърпа един стол към масата, седна и подпря главата си с лакът. Тя впери поглед в детектива.

— На какво се основава обвинението ви? — настоя Ленокс. — Мотиви, предполагам. Вероятно, че ще я наследи след смъртта й.

— Той наследява два милиона.

— И ако тя не бе умряла, той би бил разорен?

— Да.

— Но все пак това не е достатъчно, — упорстваше Ленокс. — Аз зная, че той е пътувал със същия влак, но това още нищо не доказва.

— Една табакера с инициал „К“, която не е принадлежала на мадам Кетринг, бе намерена в купето й, а него са го видели двама души да влиза и излиза оттам точно преди влакът да влезе в Лион.

— Кои двама души?

— Вашата приятелка мис Грей е едната. Другата е госпожица Мирел, танцьорката.

— А той, Дерик, как обяснява това? — настойчиво попита Ленокс.

— Той изобщо отрича да е влизал в купето на жена си.

— Глупак! — каза с гримаса Ленокс. — Точно преди Лион ли казахте? Знае ли някой кога… кога е умъртвена тя?

— Лекарската експертиза не може да бъде нещо определено, — отвърна Поаро. — Те са склонни да вярват, че смъртта е настъпила преди влакът да е напуснал Лион. И знаем още, че няколко минути след като влакът е тръгнал, мадам Кетринг е била мъртва.

— А как узнахте това?

Поаро се усмихна някак на себе си.

— Друго лице е влязло в купето й и я е намерило мъртва.

— И не са вдигнали тревога във влака?

— Не.

— И защо?

— Имали са причина несъмнено.

Ленокс го стрелна с поглед.

— А вие знаете ли причините?

— Мисля… че да.

Ленокс не продума. Тя претегляше нещата в ума си. Поаро мълчаливо я наблюдаваше. Най-сетне тя вдигна поглед към него. Бузите й бяха възвърнали розовината си, а очите й блестяха.

— Вие мислите, че някой от пътниците е убиецът, но изобщо не е необходимо това да е така. Какво би попречило на някого да се вмъкне във влака по време на престоя в Лион? Биха могли да отидат направо в купето й, да я удушат, да вземат рубините и незабелязано да се измъкнат. Всъщност тя е могла да бъде убита още през време на престоя на гарата. В такъв случай тя би трябвало да е била жива, когато Дерик е влязъл при нея, и мъртва, когато другото лице я е намерило.

Поаро се облегна на стола си. Той пое дълбоко дъх, погледна девойката, кимна с глава и шумно въздъхна.

— Госпожице, — каза той, — в теорията ви има нещо много правдиво. Аз се лутах сякаш в тъмнина, а сега вие осветихте един пункт, който много ме озадачаваше.

Той се изправи.

— А Дерик? — попита Ленокс.

— Кой знае? — повдигна рамене Поаро. — Но ще ви кажа едно нещо, госпожице: аз не съм удовлетворен. Може би още тази нощ ще науча още нещо. Или поне ще се опитам.

— Имате среща с някого?

— Да.

— С някого, който знае нещо повече?

— С някого, който може би знае нещо повече. В тези случаи не бива да се оставя нито едно камъче необърнато. Довиждане, госпожице.

Ленокс го изпрати до вратата.

— Помогнах ли ви с нещо? — попита тя.

Лицето на детектива се смекчи.

— Да, госпожице, помогнахте ми. Помнете това.

Докато колата го отнасяше към Монте Карло, той пак се унесе в дълбок размисъл. Но в очите му вече просветваше онова слабо зеленикаво пламъче, което винаги предвещаваше неговия триумф.

Той закъсня с няколко минути за срещата и намери господин Папополус и дъщеря му вече пристигнали преди него. Поаро не се поскъпи в извиненията си и надмина себе си по учтивост и внимание към гостите. Гъркът изглеждаше някак особено благочестив и благороден тази вечер, като някакъв натъжен патриарх, който е живял безукорен живот. Зия бе прекрасна и в добро настроение. Вечерята бе великолепна, с безупречно подбрано меню и превъзходно вино. Поаро бе в най-приятно разположение на духа. Той неспирно бъбреше анекдоти, подхвърляше остроумни шеги, правеше изискани комплименти на Зия Папополус и майсторски разказваше интересни епизоди от кариерата си.

Към края на вечерята господин Папополус учтиво попита:

— А съветът, който ви дадох? Заложихте ли на онзи кон?

— Влязох във връзка с… хм… с регистратора на конните състезания — отвърна Поаро.

Погледите на двамата мъже се срещнаха.

— Добре известен кон, нали?

— Не — каза Поаро, — той е онова, което нашите приятели англичаните наричат „тъмен“ кон.

— Аха — каза замислен господин Папополус.

— Сега трябва да отидем до казиното и си опитаме щастието на рулетката — предложи весело детективът.

В казиното Папополус се отдели от тях и Поаро и Зия останаха сами.

Детективът не бе щастлив в играта, но на Зия й потръгна и тя скоро спечели няколко хиляди франка.

— Би било най-добре да спра дотук — забеляза сухо девойката.

Поаро примижа лукаво.

— Превъзходно! — възкликна той. — Вие сте наистина дъщеря на баща си, госпожице Зия. Знаете кога да спрете. О, това е изкуство!

Детективът огледа залата.

— Не виждам тук баща ви — забеляза небрежно той. — Да ви взема само наметката, госпожице, и ще поизлезем навън в градината.

Но той не отиде направо на гардероба. От зорките му очи не бе убягнало внезапното изчезване на хитрия грък. Поаро го откри съвсем неочаквано в преддверието Застанал до една от колоните, Папополус разговаряше с една дама, която току-що бе пристигнала. Дамата бе Мирел.

Поаро се промъкна незабелязано, застана от другата страна на колоната и заслуша разговора на двамата. Всъщност приказваше танцьорката, а Папополус само вмъкваше по някоя сричка от време на време и ръкомахаше.

— Казвам ви, че ми е необходимо време — говореше танцьорката. — Ако ми дадете време, ще намеря парите.

— Да чакам — повдигна рамене гъркът, — е неудобно.

— Само малко почакайте — настоя Мирел. — Трябва да почакате, моля ви! Една седмица… десет дни… повече не искам. Можете да бъдете сигурен в работата си. Парите ще дойдат.

Папополус се отмести малко и неловко се огледа наоколо … за да види Поаро с невинно изражение на лицето, застанал почти до лакътя му.

— Ах, ето ви, господин Папополус. Търсех ви. Ще ми разрешите ли да се поразходя с госпожица Зия в градината? Добър вечер, госпожице! — той се поклони ниско на Мирел.

Танцьорката прие поздрава му с нескрито нетърпение. Очевидно прекъсването на поверителния разговор й беше неприятно. Поаро не закъсня да забележи това. Папополус бе измърморил едно „Разбира се, разбира се!“ и детективът ги остави отново насаме.

Той взе наметката на Зия и двамата тръгнаха из градината.

— Тук стават самоубийствата — забеляза Зия.

Поаро повдигна рамене.

— Да, така казват. Мъжете са глупави, нали, госпожице? Да ядеш, да пиеш, да вдишваш свежия въздух е приятно. Глупаво е да се откажеш от всичко това само защото си загубил пари или защото сърцето ти е наранено. Любовта понякога е фатална, нали?

Зия се изсмя.

— Не би трябвало да се надсмивате над любовта, госпожице — каза Поаро, размахвайки поучително показалеца си. — Тъкмо вие, която сте млада и красива.

— Едва ли — усмихна се тъжно Зия. — Вие забравяте, че аз съм на тридесет и три години, господин Поаро. Аз съм откровена с вас, защото не бих могла другояче. Както припомнихте на баща ми, точно седемнадесет години изминаха от деня, в който ни помогнахте в Париж.

— Като ви гледам, струва ми се, че не е било така отдавна — каза галантно Поаро. Тогава бяхте същата както и сега, госпожице. Само може би малко по-бледа, по-слаба и по-сериозна. Шестнадесетгодишна, току-що напуснала пансиона. Нито вече малката пансионерка, нито още жена. Вие бяхте така нежна, очарователна, госпожице Зия. Другите несъмнено са мислели същото.

— На шестнадесет години — каза Зия, — си невинен и малко глупав.

— Може би е така — съгласи се Поаро. — Да, така е, на шестнадесет години човек е доверчив, нали? Вярва това, което му казват.

Дори и да беше забелязал косия поглед, с който тя го стрелна, той не даде вид, че е разбрал, а замечтано продължи:

— Интересен случай беше вашият. Баща ви, госпожице, никога не разбра истинската му същност.

— Не?

— Когато поиска да му обясня всичко с подробности, аз му казах: „Без да стане скандал, аз ви върнах загубеното. Повече въпроси не бива да ми задавате“. Знаете ли, госпожице, защо постъпих така?

— Нямам си представа — каза младата жена хладно.

— Защото имах в сърцето си малко топлинка към една малка пансионерка, така бледа, така слабичка и така сериозна.

— Не разбирам за какво говорите! — извика ядосана Зия.

— Наистина ли не разбирате, госпожице? Нима забравихте Антонио Пирецио?

Той чу как тя хладно пое дъх.

— Антонио започна работа като помощник в магазина, но не беше този начинът, по който той би могъл да се добере до това, което търсеше. Един помощник може все пак да погледне дъщерята на господаря си, нали? Особено ако е хубав и с пъргав език. И тъй като двамата млади не могат да си гукат през цялото време, те понякога говорят и за неща от общ интерес. Такова едно много интересно нещо веднъж беше във временно притежание на господин Папополус. И понеже, както вие казвате, госпожице, младите са глупави и доверчиви, за нея не беше трудно да му се довери и да му покаже за миг интересната вещ, с което и да му открие мястото, където тя се съхранява. А после, когато интересният предмет изчезва, когато невероятната катастрофа се случва, уви, в какво ужасно положение се озовава малката пансионерка! Тя е изплашена до смърт, бедничката. Да каже или да не каже? И тогава се появява този превъзходен приятел Еркюл Поаро. Нещата се нареждат като по чудо. Безценните фамилни скъпоценности са върнати, и то без да се задават неудобни въпроси.

Зия се обърна рязко към него:

— Вие сте знаел през цялото време?! Кой ви го каза? Онзи… Антонио ли?

Поаро поклати глава.

— Никой не ми го е казвал — каза тихо той. — Сам се досетих. Добра идея, нали, госпожице? Виждате ли, ако човек не е досетлив, няма голяма полза да бъде детектив.

Младата жена не отговори нищо и продължи да върви редом с него. После попита с леко дрезгав глас:

— Е, добре, какво смятате да правите? Ще кажете ли на баща ми?

— Не! — каза рязко Поаро. — Положително не!

Тя го погледна с любопитство.

— Искате ли нещо от мен?

— Искам помощта ви, госпожице.

— Кое ви накара да мислите, че аз мога да ви помогна?

— Не мисля. Надявам се само.

— И ако не ви помогна? Тогава… ще кажете ли на татко?

— Не, разбира се, че не. Освободете се от тази мисъл, госпожице. Аз не съм изнудвач. Аз не ви заплашвам с тайната ви.

— Ами ако откажа да ви помогна… — започна бавно девойката.

— Тогава ми отказвате и това е всичко.

— В такъв случай, защо… — тя не довърши мисълта си.

— Слушайте и аз ще ви кажа защо. Жените, госпожице, са щедри. Ако те могат да услужат някому, който им е бил в помощ, те го правят. Веднъж аз бях щедър към вас, госпожице. Когато можех да проговоря, аз си задържах езика зад зъбите.

Отново настъпи мълчание, което девойката наруши:

— Баща ми ви намекна нещо онзи ден.

— Това беше много любезно от негово страна.

— Аз не мисля — каза бавно Зия, — че бих могла да добавя нещо към това.

И да бе разочарован, Поаро не се издаде. Нито мускул не трепна по лицето му.

— Е, добре — каза весело той, — тогава да говорим за друго.

И той непринудено отклони разговора на други теми. Все пак девойката беше разсеяна, а отговорите й бяха механични и понякога неточни. Когато наближиха казиното, тя се спря, като да беше взела някакво решение.

— Господин Поаро…

— Да, госпожице?

— Аз… аз бих желала да ви помогна, ако мога.

— Вие сте много мила, госпожице, много мила.

Двамата пак замълчаха. Поаро не бързаше. Той търпеливо я чакаше да заговори.

— В края на краищата — започна Зия, — защо да не ви кажа? Баща ми е предпазлив… винаги предпазлив, във всичко, което казва или върши. Но аз знам, че с вас това не е нужно. Вие казвате, че търсите само убиеца и че скъпоценностите не ви интересуват. Аз ви вярвам. Вие бяхте съвсем прав, когато предположихте, че ние сме дошли в Ница заради рубините. Те бяха предадени на баща ми по предварително уговорен план и сега са у него. Завчера той ви загатна кой беше нашият мистериозен клиент.

— Маркиза?

— Да, Маркиза.

— А виждали ли сте някога този маркиз, госпожице Зия?

— Веднъж — призна девойката. — Но не съвсем добре — добави тя. — Видях го през дупката на ключалката.

— Това винаги е съпроводено със затруднения — каза съчувствено детективът. — Но все пак го видяхте, нали? Бихте ли могла да го познаете, ако го видите пак?

Зия поклати глава.

— Той носеше маска — обясни тя.

— Млад или стар?

— Косите му бяха бели. Може да е бил с перука, а може и да не е бил. Но аз не мисля, че той беше стар. Походката, гласът му бяха младежки.

— Гласът му? — каза замислен Поаро. — Да, гласът му. Бихте ли го познали, ако го чуехте, госпожице Зия?

— Може би — отвърна младата жена.

— Той ви беше интересен, нали? И затова се помъчихте да видите през ключалката?

Зия кимна.

— Да, да. Бях много любопитна. Толкова неща се говореха за него… Той не е обикновен крадец… по-скоро романтична фигура от историята.

— Да — съгласи се замислен Поаро. — Може би да.

— Но все пак аз не това имах да ви кажа — допълни Зия. — Има друг един малък факт, който ми се стори, че може би ще ви бъде от полза.

— Да? — каза Поаро насърчително.

— Както ви казах, рубините бяха предадени на баща ми тук, в Ница. Аз не видях лицето, което ги донесе, но…

— Да?

— Но зная едно нещо. Това беше жена.